№ 685
гр. Плевен, 22.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Дияна Ат. Николова
при участието на секретаря Габриела Ст. Василева
като разгледа докладваното от Дияна Ат. Николова Гражданско дело №
20234430106586 по описа за 2023 година
Делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от В. Й. К.,
ЕГН **********, с адрес: ***, чрез пълномощника адвокат Л. А. Г., - САК,
съдебен адрес: ***, офис 4 против „***" АД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление: ***, представлявано от И*** Ц. К** и Я***, в която се твърди
следното : на 30.05.2019г. ищцата сключила с „***" ООД Договор за паричен
заем **, като същата в качеството на кредитополучател получила
потребителски кредит в размер на 1400,00 лева. Кредитът се олихвява с
фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40.32%. Кредитът се погасява
на 30 вноски за срок от 60 седмици. Крайният падеж на договора е на
23.07.2020г. Годишният процент на разходите (ГПР) е в размер на 49.38%.
Кредитът се усвоява с предаване на сумата в брой.
Вземането по процесния договор е цедирано на ответника с Договор за
цесия от 04.05.2020г.
Твърди се, че договорът е нищожен поради противоречие със закона на
следните основания : чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК - към договора няма изготвен
и приложен погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването; чл. 11, ал. 2 от ЗПК - към договора няма изготвени и подписани
на всяка страница общи условия.
В случай, че съдът приеме договора за действителен, се прави
възражение за нищожност на неравноправни клаузи от същия.
Съгласно чл. 1, ал. 2 от договора за кредит, кредитополучателят дължи
1
еднократна такса за експресно разглеждане на кредита като в чл. 1, ал. 3 е
посочено, че същата е в размер на 880,50 лева. Еднократната такса за
експресно разглеждане, дължима в деня на подписване на договора за
кредит, се възстановява от кредитополучателя с дължимите месечни вноски
за главница и лихва. Еднократната такса за експресно разглеждане е
начислена от кредитора и е включена като част от всяка погасителна вноска.
Твърди се, че клаузата, въз основа на която е начислена въпросната
еднократна такса, а именно чл.1, ал.2 и ал.3 от договора за кредит, е нищожна
на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 10а, ал. 2 от ЗПК вр. с чл. 143, ал. 1
от ЗЗП вр. с ч. 146, ал. 1 от ЗЗП. В императивната норма на чл.10а, ал. 2 от
ЗПК изрично е установено, че събирането на такси и комисионни за дейности,
свързани с управлението на кредита не е допустимо да се изисква. Към
момента на сключване на договора за кредит претендираната еднократна
такса за разглеждане на кредита в размер на 880,50 лева е била фиксирана по
размер и по същество съставлява 65% от главницата и почти 2 и половина
пъти повече от дължимата по договора лихва, и цели недължима облага на
кредитора (цитира се съдебна практика). Законът допуска събиране на такси и
комисионни, които касаят само допълнителни услуги по договора, но не и
които пряко касаят действия по разглеждане на договора, риск и други (така
Решение № 252 от 15.10.2019г. по к.адм.н.д. № 205/2019г. на
Административен съд Шумен; Решение № 221 от 12.07.2019г. по к.адм.н.д. №
187/2019г. на Административен съд Шумен; Решение № 145 от 18.05.2017г.
по н.д. № 88/2017г. на Административен съд Шумен).
В чл.4, ал.1 от договора е предвидено, че кредитополучателят следва да
предостави на кредитодателя гаранция относно изпълнението на договора,
представляваща по избор на кредитополучателя или банкова гаранция, или
трето лице, което да сключи с кредитора договор за поръчителство, като се
задължи да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнение на всички
дължими суми по кредита. При неизпълнение на това задължение в 3-дневен
срок, съгласно чл.4, ал.2 от договора кредитополучателят дължи неустойка в
размер на 587,10 лева. Неустойката реално се явява част от задължението по
договора, с което общата дължима сума по договора става в размер на 3229,20
лева.
Заявява се, че неустойката за непредоставяне на гаранция е начислена от
кредитора и е включена като част от всяка погасителна вноска. Клаузите,
уговарящи въпросната неустойка - чл. 4 от договора, са нищожни поради
противоречие с добрите нрави. С ТР № 1/2009г. от 15.06.2010г. на ОСТК на
ВКС е прието, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, като преценката за нищожност поради накърняване на
добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване
на договора. В разясненията на ТР се посочва, че добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за
присъждане на неустойка съдът следи служебно. В този смисъл са и Решение
№ 193/09.05.2016г. по т.д. № 2659/2014г. на ВКС, I т.о., Решение №
2
219/09.05.2016г. по т.д. № 203/2015г. на ВКС, I т.о., Решение № 110 от
21.07.2016г. по т.д. № 1226/2015г., I т.о. на ВКС. Още при сключване на
договора е уговорена неустойка в размер на 50% от общата дължима сума по
кредита за главница и лихва. Така, както е уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите
условия. Въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за
представянето му създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето
на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би
следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на
договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.
Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито
оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба
за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума. Всички тези обстоятелства в
съвкупност без никакво съмнение обосновават значително надхвърляне на
присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции на
уговорената неустойка по чл. 4 от договора, което я прави противоречаща на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, предл. 3 ЗЗД, съответно нищожна.
Съдът е сезиран с искане да постанови решение, с което на основание
чл.26 ал.1, предл. 1 от ЗЗД, да прогласи за нищожен Договор за паричен заем
** от 30.05.2019г., сключен между „***" ООД, ЕИК: *** и В. Й. К., ЕГН:
**********, с адрес: ***, като кредитополучател, вземането по който е
прехвърлено с Договор за цесия от 04.05.2020г. на „***" АД, ЕИК: ***, със
седалище и адрес на управление: ***, представлявано от И*** Ц. К** и Я***.
В случай, че искът бъде отхвърлен се предявяват при условията на
евентуалност за съвместно разглеждане два обективно съединени в условията
на кумулативност иска,а именно : съдът на основание чл.26 ал.1, предл. 3-то
от ЗЗД, да прогласи за нищожна клаузата на чл. 1, ал. 2 и ал. 3 от Договор за
паричен заем *** от 30.05.2019г., сключен между „***" ООД, ЕИК: *** и В.
Й. К., като кредитополучател, вземането по който е прехвърлено с Договор за
цесия от 04.05.2020г. на „***" АД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано от И*** Ц. К** и Я***; на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, да прогласи за нищожна клаузата на чл. 4, ал. 1 и ал. 2
от Договор за паричен заем *** от 30.05.2019г., сключен между „***" ООД,
ЕИК: *** и В. Й. К., ЕГН: **********, като кредитополучател, вземането по
който е прехвърлено с Договор за цесия от 04.05.2020г. на „***" АД, ЕИК:
3
***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от И*** Ц. К**
и Я***.
Претендират се разноски.
В срок е депозиран писмен отговор от ответната страна, чрез юрк. Е. И.,
съдебен адрес за получаване на книжа: ***, етаж 3, с който се навеждат
доводи за неоснователност на исковете. Заявява се следното :
В чл.143 ЗЗП, в който е транспонирана Директива 93/13 ЕИО от
05.04.1993., конкретно чл.3, е уредена т. нар. генерална клауза за
неравноправност на уговорките в потребителските договори, вкл. и за
потребителския кредит. Неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, представлява 1) всяка неиндивидуално опредЕ. уговорка в негова
вреда, която 2) не отговаря на изискването за добросъвестност и 3) води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. Съгласно тази легална дефиниция тези
положителни материални предпоставки трябва да са проявени кумулативно.
По отношение на искането за прогласяване на нищожност на чл. 4, ал. 1,
т. 4 от Договора, поради неравнопоставеността на уговорката на ГПР и
поради неспазване на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, се заявява следното:
Във връзка с твърденията, че неустойката по чл. 4, ал. 1 от Договора,
следва да се включи при калкулацията на ГПР и че поради невключването й
посоченият в Договора ГПР не бил действителен, трябва да се подчертае, че
при изчисляване на ГПР чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично изключва плащания,
възникващи при неизпълнение на задължения по договора за потребителски
кредит. Счита, че уговорената неустойка не влиза в противоречие с целта на
въведеното ограничение на ГПР, а дори напротив, цели минимизирането на
риска от неизпълнение и осигурява добросъвестно поведение от страна на
длъжника, като го стимулира да спазва стриктно договора, без да поставя в
риск.
Освен изложеното, включването на задължението за заплащане на
неустойка в калкулацията на ГПР не само не би дало на потребителя реална
информация за кредита, но би го объркало, тъй като в случай че за него не се
породи задължение за неустойка, то изчисления въз основа на нея размер на
ГПР би бил нереален и не отговарящ на действителните условия по кредита.
Следва да се има предвид, че законът, както и кредиторът, изхождат от
презумпцията за добросъвестност и своевременно изпълнение на
задълженията, а не обратното. Обстоятелството, че ищецът е бил некоректен
към кредитора си и не е предоставил обезпечение, е такова, което е извън
волята на кредитодателя и зависи единствено от насрещната страна. Нещо
повече, чл.11, ал.1, т.10 предвижда, че ГПР се изчислява към момента на
сключване на договора за кредит, към която дата на кредитора няма как да е
известно дали заемателят ще изпълни всички поети с договора задължения
или не. Ето защо неустойката за неизпълнение няма как да бъде включена в
ГПР следователно са абсолютно неоснователни исканията на ищеца за
прогласяване на нищожност на цялата кредитна сделка на основание чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК вр. с чл. 22 ЗПК. Ако неустойката изначално бива включвана
4
в ГПР, то този показател не би бил верен по отношение на заематели, които са
изпълнили задължението си за предоставяне на обезпечение. Договорът, в чл.
4, ал. 1, т. 4, изрично посочва какви допускания са взети предвид при
изчисляване на ГПР, с оглед на което е налице пълна прозрачност по
отношение на въпросния коефициент.
Твърденията на ищеца, че в договора не е ясно посочено при какви
условия е изчислен ГПР, счита за неоснователни. Видно от договора, в чл.4,
ал.1, т.4, ясно и категорично са написани допусканията за изчисление на ГПР,
както ЗПК изисква, с оглед на което твърденията на ищеца са напълно
недоказани и не отговарящи на обективната истина и молим същите да бъде
изцяло отхвърлени.
Договорът за кредит е напълно съобразен с императивната норма на чл.
11, т. 10 ЗПК. На първо място чл. 11, т. 10 ЗПК не изисква да се посочи в
договора математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това е
така, защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в Р. България
има нормативно предвидени две математически формули за изчислението на
ГПР /т. 1 и т. 2 от Приложение №1 към ЗПК/, които единствено може да се
прилагат за изчислението на ГПР. Страните нито могат да прилагат друга
математическа формула за изчислението на ГПР, нито са длъжни да
възпроизвеждат в договорите си горните две формули.
Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвижда в договора за кредит изрично
и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включени в ГПР, а
единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР.
Думата „допускания“ тук се използва в смисъл на предвиждания за бъдещето,
а не в смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания или предвиждания са
изчерпателно изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския
Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити, така и
в издадения в нейното изпълнение ЗПК и по точно в точка 3 от Приложение
№ 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Тези допускания се делят на две групи. Първата
група са базови допускания /чл. 19, т. 3 и т. 4 от Директива 2008/48 и т. 3
букви „а“ и „б“ Приложение № 1 към ЗПК и допълнителни допускания /чл.
19, т.5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви - „в“, „г“, „д“, „е“, „ж“, „з“, „и“, „к“,
„л“, „м“ към ЗПК/.
Първата група допускания биха имали значение за всеки вид
потребителски кредит, докато допълнителните допускания касаят определени
видове креди, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит с
неопределен срок, чиято легална дефиниция е дадена в буква „ж“ на
Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. При посочените в тази разпоредба
кредити, за да може да се изчисли и посочи един точен процент на ГПР при
сключване на договора, се налага се правят допускания за бъдещето, за да се
изчисли ГПР като една - единствена ставка с точност поне един знак след
десетичната запетая /т. 2 б. „г“ от Приложение № 1 към ЗПК/, което е
детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/2019 г. В настоящия случай е
приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква ..а" на
Приложение №1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока,
за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите
5
задължения в съответствие с условията и сроковете по договора, което е
посочено в чл. 4, ал.1, т. 4.1 от Договора. Второто базово допускане касае
уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният
процент е фиксиран и подобни допускания са неприложими. Третото базово
допускане касае договори, при които се предоставят различни възможности
по отношение на тяхното усвояване, какъвто е процесният договор. В тези
случаи се допуска, че общият размер на кредита е усвоен незабавно и изцяло,
което е посочено в чл. 4, ал.1, т. 4.2 от Договора. Другите допълнителни
допускания по т.З от Приложение № 1 не са приложими, защото касаят
хипотези на други видове потребителски кредити, какъвто настоящият не е.
Смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с
размера на сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което
изискване в случая е изпълнено. С оглед на изложеното считаме, че е спазено
изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК.
В съдържанието на договора за кредит № 5529549/30.05.2019, е
инкорпориран и самия погасителния план по вземането, а именно в чл. 2 от
същия е посочена общата сума по договора, срока на заема - брой вноски 30
двуседмични вноски, посочени са и датите на плащане на всяка една вноска, а
именно: 13.06.2019 г., 27.06.2019г., 11.07.2019г., 25.07.2019г., 08.08.2019г.,
22.08.2019г. 05.09.2019г, 19.09.2019г„ 03.10.2019г. 17.10.2019г., 31.10.2019г„
14.11.2019г„ 28.11.2019г., 12.12.2019г„ 09.01.20120 г., 23.01.2019г.,
06.02.2020г., 20.02.2020г., 05.03.2020 г’., 19.03.2020 г., 02.04.2020 г.,
16.04.2020 г., 30.04.2020 г„ 14.05.2020 г„ 18.05.2020 г„ 11.06.2020 г.,
25.06.2020 г„ 09.07.2020 г. и 23.07.2020 г.
В т. 1 от чл. 2, ал.1 е посочен и точния размер на дължимата погасителна
вноска, а в останалите точки на чл. 2 ал.1 са посочени годишния лихвен
процент, лихвения процент на ден, общ размер на всички плащания, годишен
процент на разходите на заема, начина на изчисление на ГПР, вида на
предоставения заем.
Заявява се, че в чл.2 от договора се съдържат всички данни, които са
елемент от погасителния план.
С подписването на всяка страница от страна на заемателя, същият
потвърждава, че се е запознал със съдържанието на договора и се е съгласил с
цялото му съдържание, т.е. запознат е и с погасителния план, част от самия
договор.
Кредитополучателят е извършил две плащания към цедента „***“ ООД.
за които, представя справка, видно от която всяко едно плащане е разбито по
перата. които погасява. В тази справка е видно сумата, която е изтеглена от
кредитополучателя. сумите, които са начислени в съответствие с
разпоредбите на договора и разбивка на платените от ищеца суми, което по
своята същност представлява признание на Факта за дължимост на платените
суми.
Кредитополучателят е извършил плащания в размер на 30.00 лева и след
датата на сключване на договора за цесия към представляваното от мен
дружество.
6
Съдът е сезиран с искане да отхвърли исковете.
Претендират се разноски.
С отговора ответната страна е предявила насрещни искове, които съдът
приема за допустими и подлежащи на разглеждане в настоящото
производство. Твърди се следното: на 30.05.2019 г. е сключен Договор за
паричен заем № 5529549 между „*** ООД (Заемодател) и В. Й. К.
(Заемополучател). С подписването на процесния договор, съгласно чл.2, ал.1,
„***“ ООД се задължава да предостави на В. Й. К. под формата на заем
парична сума в размер на 1400.00 лева, представляваща главница и чиста
стойност на заема. Подписвайки договора за заем, Заемополучателят е
удостоверил, че е получила от Заемодателя заемната сума, като се е задължил
да върне на Заемодателя в сроковете и при условията, посочени в договора.
Сумата е получена на 07.12.2020 г„ което е удостоверено с РКО №
0008/07.12.2020 г.
Ответникът не е заплатил изцяло дължимия паричен заем към
Дружеството. В. Й. К. е извършила плащания към цедента, преди датата на
цесията, в общ размер на 180 л., както следва:
На 16.10.2019 г. е извършила плащане, в размер на 50 лв„ с което са
погасени начислените разходтакси за извънсъдебно събиране на
задължението;
На 30.10.2019 г. е извършила плащане, в размер на 10 лв., е което са
погасени начислените разходтакси за извънсъдебно събиране на
задължението;
На 12.12.2019 г. е извършила плащане, в размер на 60 лв., е което са
погасени начислените разходитакси за извънсъдебно събиране на
задължението;
На 08.01.2020 г. е извършила плащане, в размер на 60 лв., е което са
погасени начислените разход такси за извънсъдебно събиране на
задължението в размер на 55 лева и 5.00 лева за частично погасяване на
първата вноска по погасителен план.
След датата на цесията, В. Й. е извършила плащане към ищеца в размер
на 30.00 лева на дата 31.08.2020 г.
На 04.05.2020 г. е подписано Приложение № 1 към Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.12.2016 г. сключен между
“***“ ООД, БИК *** и „***“ АД, ЕИК: ***, по силата на което вземането на
„***“ ООД е прехвърлено в полза на „***” АД , ведно е всички привилегии,
обезпечения и принадлежности. Договорът за заем съдържа изрична клауза,
която урежда правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на
трети лица.
“***“ ООД е упълномощило „***“ АД, в качеството си на цесионер по
договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от името на цедента и за своя
сметка да уведоми длъжниците за извършената цесия. На 05.05.2020 г., до
длъжника е изпратено уведомление за извършената цесия, посредством писмо
с обратна разписка. Същото е получено лично от В. К. на 08.05.2020 г.
7
Предвид изложеното за ***” АД е налице правен интерес от предявяване
на настоящите искове като се излага, че съвместното разглеждане на
насрещната искова молба е допустимо, доколкото те също са подсъдни на
Районен съд - Плевен и са във връзка е първоначално предявения иск.
Съвместното разглеждане на насрещните искове няма да затрудни
производството по предявения от Мария Ангелова Иванова иск, тъй като с
цел доказване на неговата основателност ще се изследва идентична
фактическа обстановка.
Съдът е сезиран с искане да постанови решение, с което да осъди В. Й. К.
да заплати на „***“ АД сумата: 1190.00 лева, представляваща главница, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на иска
до окончателното изплащане; сумата 634.24 лева представляваща лихва за
забава, начислена от 01.09.2020 г. до датата на подаване на иска -16.01.2024 г.
Претендират се разноски и юрисконсултско възнаграждение в размер на
400 лева на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК.
В о.с.з., редовно призовани, страните не се явяват и не се
представляват.Депозирани са писмени становища.
Съдът, като взе предвид становищата на страните, доказателствата по
делото и разпоредбите на закона, приема за установено следното от
фактическа и правна страна :
По предявения главен иск от ищцата на основание чл.26 ал.1, пр.1-во
от ЗЗД : искът е допустим, а по същество – основателен и доказан и следва да
бъде уважен.
От представения препис на Договор за паричен заем *** от
30.05.2019год. се установява, че същия е сключен между „***“ ООД-София,
като заемодател, и ищцата В.К., в качеството на заемател. С договора е
предоставена в заем сумата от 1400лв.; със срок на заема 60 седмици, брой
вноски – 30, размер на погасителната вноска – 88,07лв., с включени част от
дължима главница, лихва и такса за експресно разглеждане.В договора е
отразено, че общата сума, която заемателят следва да върне е 3229,20лв., с
посочен ГПР – 49,38 %.
Съдът приема, че погасителният план се съдържа в самия договор,
поради което доводите за нищожност в тази връзка, наведени от страна на
ищцата не се споделят. Видно е, че последното плащане по договора е -
23.07.2020год.
Що се отнася до наведените доводи досежно неправилно посочване на
ГПР в договора, съдът приема същите за състоятелни и доказани: ГПР
изразява общите разходи по кредита на потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, и се изчислява при допускания, посочени в Приложение №1 към
чл.19, ал.2 от ЗПК. В чл.4 от договора за кредит е регламентирано, че
кредитът се обезпечава с поръчителство, което заемателят следва да
предостави в 3-дневен срок и в една от посочените в договора форми-
8
поръчител - ФЛ, което следва да отговаря на редица условия, банкова
гаранция. В случай на неизпълнение на това задължение от страна на
заемателя, в чл.4 ал.2 е предвидено, че същият следва да дължи неустойка в
размер 587,10лв. Клаузата на чл.4 от договора за кредит, обективираща
поетото от длъжника задължение за учредяване на обезпечение е нищожна
като противоречаща на добрите нрави и като неравноправна. Съгласно чл.16
от ЗПК кредиторът е този, който следва да оцени кредитоспособността на
потребителя към момента на сключване на договора, а с уговорката за избор
на предварително одобрен от кредитора поръчител се прехвърля върху
длъжника рискът от неизпълнение на горното задължение. Посочените в чл.4
алтернативи само привидно предоставят на потребителя право на избор, но на
практика само водят до неоправдано засягане на интересите му.
Така опредЕ.та неустойка е предвидена за неизпълнение на задължение
за осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчители или банкова
гаранция, като е въведен изключително кратък срок за представяне на тези
обезпечения- 3- дневен от сключване на договора, както и са въведени редица
сложни условия, на които да отговарят поръчителите, в голямата си част
несъобразени с конкретния размер на предоставения заем. Съдът приема, че
така въведената неустойка не съответства на присъщите й функции да служи
за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на
договорните задължения. Видно е, че размерът на неустойката е почти
половината от предоставения заем. Уговорената неустойка е начислена
еднократно, а не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по
кредита и за периода на неизпълнението. Заемодателят е начислил
неустойката и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за
внасяне на договорените вноски. Основното задължение на длъжника по
договора за потребителски кредит е да върне предоставените му в заем
парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и
съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната
неустойка не се осъществява обезщетителната й функция. Съдът счита, че в
случая липсва обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви
вреди на кредитора би покрила тази неустойка. Не може да се приеме, че
изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на
кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е
определено като предварително условие за сключване на договора, а
регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като
утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално
изпълнение е невъзможно в предвидения 3- дневен срок от подписване на
договора за заем, като по този начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. Така уговорената неустойка
противоречи на чл.143 ал.2 т.5 от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне
на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
Така уговорено, това задължение всъщност дава единствената реална
възможност за сключване на договор с определено от заемодателя лице, а
санкцията за неизпълнение- неустоечната клауза, е включена предварително в
9
погасителния план. Тази допълнителна сума представлява скрит разход по
кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните
/касае се и за недействителност на клаузата по чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД/.
Уговорката за неустойка противоречи и на императивната разпоредба на
чл.19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския
съвет на Република България. Неустойката обаче не фигурира като разход в
ГПР по кредита. Съгласно чл.19 ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Последицата от това противоречие е предвидено
изрично в чл.19, ал. 5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по
ал. 4, се считат за нищожни. В процесния договор за потребителски кредит е
посочен процент на ГПР 49,38 %, т. е. формално е изпълнено изискването на
чл.11, ал. 1, т. 10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал.
4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно – неустойката, което се
включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Съдът приема, че уговорената неустойка е разход, свързан с
предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение
на вземанията по договора, като този разход предварително е включен в
погасителният план, като част от месечната вноска по кредита. Плащането на
неустойката обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения
ГПР , въпреки че е включен в общия дълг и месечните вноски. Този начин на
оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като
несъмнен разход действителният ГПР би бил значително завишен, и размерът
би надхвърлил законоустановеният от 50%. От приетото заключение на ВЛ
Т.И. /л.110 и сл. от делото/ се установява,че при включване на такси и
неустойка ГПР ще надвиши допустимият размер, определен в ЗПК.
Не са представени и Общи условия, с което е нарушена разпоредбата на
чл.11 ал.2 от ЗПК от страна на заемодателя.
По отношение извършената цесия между страните не е налице спор.
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят не е посочил
10
действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10
от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно
действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, както и
реалните разходи по кредита, които ще стори. Неспазването на този реквизит
от договора, съставлява нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК. Допълнителен извод за допуснатото нарушение е и липсата на
ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за това кои компоненти формират
посочения ГПР. Липсата на тази методика не дава възможност на потребителя
да прецени икономическите последици от сключването на договора;; налице е
невярна информация относно общите разходи по кредита, което пък води до
нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на
член 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да
заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го
подтиква, или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в
противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно
общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна
по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на
основание чл.22 от ЗПК недействителност на договора в неговата цялост.
Съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1,
чл.11, ал.1, т.7 – 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно
основание чл.26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл.11 т. 10 и
чл.11 ал.2 от ЗПК. за прогласяване недействителността на процесния договор
за заем е основателен и следва да бъде уважен.
С оглед изхода на главният иск, не следва да бъдат разглеждани
предявенените при условията на евентуалност искове с правно основание
чл.26, ал.1, предл. 1-во и второ ЗЗД, вр. с чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, за прогласяване
недействителността на клаузата на чл.1 ал.2 и 3 и чл.4 ал.1 и 2 от процесния
договор за кредит.
По насрещните искове с правно основание чл. 240 ал.1 и чл.86 вр. чл.
79 ал.1 от ЗЗД :
Съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1,
чл.11, ал.1, т.7 – 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен и заемателят следва да върне на
заемодателя само чистата сума на кредита, без лихви и други такси.
Предоставеният на ищцата заем е в размер 1400лв. Същата е извършила
плащане на сумата в общ размер 210лв., които са отнесени/ видно от
приетото заключение на ВЛ/ за погасяване на такси за събиране на
просрочени вземания, за такса експресно обслужване, договорна лихва и
лихва за забава. С оглед прогласената недействителност на договора за
кредит, тази сума следва да бъде отнесена и приспадната от дължимата
главница, при което се получава дължима сумата от 1190лв. – така, както се
претендира от ищеца по насрещния иск и както е изчислена от ВЛ.
Направеното възражение от ответницата по насрещния иск за изтекла давност
11
на вземането не е основателно, т.к. давността започва да тече след настъпване
на падежа на вземането /последния падеж на последната дължима вноска/, а
оттогава досега давностният 5 – годишен срок не е изтекъл. Няма
доказателство за извършено плащане на дължимата сума за главница от
страна на ответницата по насрещния иск, поради което същият следва да се
уважи ,като се присъди и законната лихва.
Вторият обективно съединен насрещен иск за сумата от 634,24лв. /не е
направено изменение на размера с оглед приетото заключение на ВЛ и
изчисления по-малък размер/ е неоснователен, т.к. договорът за кредит е
нищожен и лихва за забава не се дължи на основание чл.23 вр. чл.22 от ЗПК.
По отношение разноските по делото : същите следва да бъдат
изчислени съобразно изхода на делото и по компенсация.
По отношение претендираното адвокатско възнаграждение по реда на
чл.38 ЗАдв.: за уважаването претенцията по чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв.,. за
заплащане на адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна
адвокатска правна помощ и съдействие,. е достатъчно да бъде представен
договор за правна защита и съдействие, който да е оформен по правилата на
чл.38 ал.1 т.2 от ЗА - да е сключен за осъществяване на безплатна правна
помощ и съдействие между адвокат и материално затруднена страна-
физическо лице, и да е заявено изрично основанието за присъждане на
адвокатско възнаграждение - по осъществено безплатно адвокатско
представителство и защита на материално затруднено лице /в т.см.
определение №521/06.11.2018г. на ВКС по ч.гр.д.№3956/2018г., определение
№118/15.03.2021г. на ВКС по ч.т.д.№1469/2020г., I т.о., определение
№97/12.02.2021г. на ВКС по ч.т.д.№2895/2019г., определение
№43/10.02.2022г. на ВКС по гр.д.№2611/2021г., IV г.о.; определение
№137/01.04.2022г. на ВКС по гр.д.№2610/2020г., III г.о.; определение №163/
13.06.2016г. на ВКС по ч.гр.д.№2266/2016г и др./.
Съдът приема, че не е обвързан от определените с Наредба №1, размери
на минималните адвокатски възнаграждения. При определяне на дължимото
адвокатско възнаграждение съдът съобразява възприетото в задължителните
Решения на Съда на ЕС разбиране (Решение от 25.01.2024г. по C-438/22,
Решение от 23.11.2017г. по съединени дела C427/16 и C428/16, Решение от
05.12.2006г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на
CEO), че националната юрисдикция не е задължена да се съобразява с
ограниченията, наложени относно минималните размери на адвокатските
възнаграждения, определени с акт на адвокатско сдружение /в случая с
Наредба №1/2004г. на ВАдвС/ и забраната съдът да определя възнаграждение
под минимума, определен с такъв акт, тъй като това ограничаване „би могло
да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на
чл.101, § 1 ДФЕС“. Правилата на Наредбата са приложими не само за
потребителя на адвокатска услуга, но и за насрещната страна в съдебното
производството, която при неблагоприятен изход на производството дължи
заплащане на размера на адвокатския хонорар, който е част от сторените по
делото разноски. Това нарушава основни принципи в съдебното производство
и прегражда правомощията на съда да прецени правната и фактическа
12
сложност по делото, и да присъди справедлив размер на сторените разноски/.
Минималните размери на адвокатските възнаграждения и установяването им
като задължителни с национална правна уредба, е равнозначно на
хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от
член 101, § 1 ДФЕС (Решение от 23 ноември 2017 г., ЧЕЗ Електро България и
Фронтекс Интернешънъл, C‑427/16 и C‑428/16, EU:C:2017:890, т. 51). Съдът
на ЕС съгласно което съответстваща на правото на ЕС е уредба, която
допуска съдът да може във всеки случаи, в които прилагането на общия
режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, които се
счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим. Още
повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС - орган на
сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и
самостоятелно обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в
същия сектор, в който развиват дейност членовете на сдружението на
адвокатите, както изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел
задължение за националния съд да гарантира пълното действие на нормите на
правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива да оставя
неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори
последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да
изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг
конституционен ред - Решение от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на
ЕО. Така приемат и българските съдилища в редица свои актове: Решение №
6522/22.10.2018г. по в. гр. д. №1061/2018г. на СГС; Определение №
2514/23.05.2018г. по в.ч. гр. д. № 07/2018г. на ОС- Благоевград; Решение №
95/31.05.2018г. на ОС- Добрич по в.т.д. №95/2018г. и др. Определение
№1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по описа на ПлОС и др./. Съдът
намира, че адвокатско възнаграждение се дължи само по предявения главен
иск за нищожност. Цената на иска по чл.26 от ЗЗД се определя съгласно
чл.69, ал.1, т.4 от ГПК- от стойността на договора, предметът на делото
обхваща действителността на целия договор. На следващо място,
производството по делото е приключило след провеждане на две открити
съдебни заседания, на които страните не са присъствали, нито техните
процесуални представители. Предявените евентуални искове не са разгледани
от съда. При това положение съдът намира, че делото не се характеризира със
значителна фактическа и правна сложност, продължителност или
многобройни съдебни заседания, допълнителни разходи или усилия във
връзка с осъщественото процесуално представителство, поради което
посоченият в Наредбата минимум не отговаря на посочените цели и критерии
за прилагането й. Съобразно изложеното, съдът намира, че адвокатското
възнаграждение следва да бъде намалено с 1/3 и бъде определено в размер на
415лв. с ДДС, което съдът приема, че отговаря на фактическата и правна
сложност на делото. Съдът счита, че нормата на чл. 7, ал. 2 НМРАВ определя
правила за изчисление на минималните размери на адвокатските
възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като сбор от цената на
предявените искове, а не поотделно съобразно цената на отделните
13
претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение №60345 от
11.10.2021г. на ВКС, III г.о., постановено по ч.гр.д. №3103/2021г., в което,
макар и постановено по друг спорен въпрос, съдът е приел, че
възнаграждението на адвоката е единно, като база за определянето му е
единствено материалния интерес по правния спор, а не броя на предявените
искове и броя на ответниците.
На представляващия ответното дружество - ищец по предявените
насрещни искове следва да се определи юрисконсултско възнаграждение в
минимален размер – 100лв.
След изчисление на разноските съразмерно уважената част на исковете и
по компенсация се обосновава извод, че ищцата следва да заплати на
ответното дружество разноски в общ размер 275лв.
Ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на
пълномощника на ищцата на основание чл.38 ал.2 от ЗА адв. в-е - 415лв.
Ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати по сметка на
ПлРС допълнителна държавна такса по уважения иск, предявен от ищцата –
79,17лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл.26 ал.1, предл. 1-во от ЗЗД вр. чл.22 от
ЗПК вр. чл.11, т.10 и чл.11 ал.2 от ЗПК, НИЩОЖНОСТТА на Договор за
паричен заем ** от 30.05.2019г., сключен между В. Й. К., ЕГН ********** и
„***" ООД, ЕИК ***.
ОСЪЖДА на основание чл.240 вр. чл.79 от ЗЗД В. Й. К., ЕГН
**********, с адрес: ***, с пълномощник адвокат Л. А. Г., - САК, съдебен
адрес: ***, офис 4 ДА ЗАПЛАТИ на „***" АД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление: ***, сумата 1190лв. – незаплатена главница по Договор за
паричен заем ** от 30.05.2019г., сключен между ищцата и „***" ООД, ЕИК
***, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на насрещната
искова молба - 17.01.2024год. до окончателното й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „***" АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: *** против В. Й. К., ЕГН **********, с адрес: ***, иск на
основание чл.86 вр. чл.79 от ЗЗД иск за сумата от 634,24лв. - претендирана
лихва за забава по Договор за паричен заем ** от 30.05.2019г., сключен
между ищцата и „***" ООД, ЕИК ***, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и
НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.1 от ГПК вр. чл. 38 ал.2 ЗАдвокатурата
„***" АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: *** ДА ЗАПЛАТИ
на адв.Л. А. Г., БУЛСТАТ *********, адрес : *** офис 4 сумата от 415лв. с
ДДС - адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ
на ищцата по делото В. Й. К., ЕГН **********.
ОСЪЖДА на основание чл.77 вр. чл.70 и сл. от ГПК „***" АД, ЕИК ***,
14
със седалище и адрес на управление: *** ДА ЗАПЛАТИ по сметка на
Плевенски районен съд държавна такса по предявения иск на основание чл.26
от ЗЗД – 79,17лв., както и сумата от 5лв. - в случай на служебно издаване на
ИЛ.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба чрез ПлРС пред
Плевенски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
15