Р Е Ш Е Н И Е
Номер
Година 31.05.2021
Град
Стара Загора
В И
М
Е
Т
О Н
А Н
А
Р
О
Д
А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На тридесет и първи март Година
2021
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 5351 по описа за 2020 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът „Е.” Е. твърди в
исковата си молба, че на
05.10.2020 г. подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответницата. Било образувано ч.гр.д. № 3933/2020 г. на СтPC, по което
ответницата подала в срок възражение по чл. 414 ГПК и предявявал на основание
чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, процесните искове. На 03.11.2015 г. между Б. и
ответницата бил сключен договор за телекомуникационни услуги, с който й били
предоставени мобилни и интернет услуги за мобилен номер **********, с
абонаментен план -. Срокът на договора бил 24 месеца и влизал в сила в деня на
подписването му. Представената фактура № **********/01.08.2017 г. включвала
стойността на ползваните телекомуникационни услуги/месечен абонамент за мобилни
разговори и мобилен интернет/ в размер на 13.98 лева с ДДС, която до момента не
била платена. Ответницата дължала и 3.62 лева мораторна лихва за забава в
плащането й от 19.08.2017 г. до 09.03.2020 г. До момента посочената сума не
била платена от ответницата. Поради неплащането й, на 16.10.2018 г. Б. прехвърлило
с договор на С. вземанията си по горепосочените фактури, а то, в качеството си
на пълномощник на цедента, изпратило уведомление до ответницата по чл. 99, ал.
3 ЗЗД. На 26.08.2019 г., С. прехвърлило всички свои вземания, придобити по
горепосочения договор, на ищеца. С. изпратило на 26.08.2019 г. уведомление по
пощата до ответницата на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Искането е да се признае
за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца сумата от 13.98
лева за главница от неплатени електронни съобщителни услуги по договор за
телекомуникационни услуги от 03.11.2015 г. и фактура № **********/01.08.2017
г., с 3.62 лева мораторна лихва от 19.08.2017 г. до 09.03.2020 г. и законна
лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда до изплащането й, за
които парични задължения е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д № 3933 описа за 2020 г. на Старозагорския районен съд. Претендира за
сторените по делото и в заповедното производство разноски.
Ответницата Т.С. И.
заема становище за допустимост, но неоснователност на предявените искове, които
моли съда да отхвърли, като неоснователни и й присъди сторените по делото и в
заповедното производство разноски, с доводи и възражения, включително и за
изтекла погасителна давност, изложени подробно в подадения в срок отговор, в
хода на делото по същество и в представена от пълномощника й писмена защита.
Съдът, след като прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането,
възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване
на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
На 05.10.2020 г. ищецът
е подал по пощата постъпило по делото на 06.10.2020 г. заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответницата, включително и за
процесните вземания. За разглеждането му е образувано приложеното ч.гр.д. № 3933/2020
г. на СтРС, по което на 19.10.2020 г. е издадена исканата заповед, срещу която
на 11.11.2020 г., в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, ответницата е подала
възражение по чл. 414 ГПК, поради което на 23.12.2020 г., в срока по чл. 415,
ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото исковете за съществуване на процесните
вземания, който поради това се смятат предявени на 05.10.2020 г., когато е подал
заявлението си за издаване на заповедта срещу ответницата (чл. 422, ал. 1 ГПК).
На 03.11.2015 г. ответницата
е сключила с Б. в писмена форма, при представените в заверен препис в
заповедното производство общи условия (л. 28-35), представения
по делото договор за мобилни услуги (л. 4-6). По
същият Б. се задължило да й предоставя посочените в него мобилни услуги, а
ответницата се задължила да му ги заплаща ежемесечно, заедно с дължимата се
месечна абонаментна такса за избрания от нея абонаментен план, съгласно
издадена от Б. фактура, в 18-дневен срок от издаването й, независимо от това
дали е получила същата фактура (чл. 66, чл. 74.1, чл.109-110
и чл. 113 ОУ).
От представената от
ищеца и неоспорена от ответницата фактура/месечна сметка №
**********/01.08.2017 г. се установява, че в изпълнение на договора им Б. е
предоставило на ответницата от 01.08.2017 г. до 31.08.2017 г. мобилни услуги, за
плащане на цената на които от 13.98 лева с ДДС й е издал същата фактура (л.
7). Неоснователни са доводите на пълномощника й в писмената му защита, че тази
фактура не доказвала предоставянето на тези услуги. Вярно е, че фактурата не е
основание за плащане, каквото е доставката на стоката или услугата. Но също
така е вярно, че фактурата удостоверява/доказва този факт, а процесната фактура
не е оспорена от ответницата (Р 1064-2003-I). Поради това доказва, че Б. й е
доставило фактурираните в нея мобилни услуги за посочения период от 01.08.2017
г. до 31.08.2017 г. и тяхната цена от 13.98 лева с ДДС.
Същата ответницата е
следвало да плати на Б. най-късно на 18-тия ден от издаването на тази фактура –
18.08.2017 г., независимо дали е получила същата (чл. 110 и 113 ОУ на
договора). Тежестта да докаже плащането й в този срок, лежи по
делото върху нея (чл. 154, ал. 1 ГПК).
По делото обаче същата не е възразила и представила доказателства да е платила
тази цена до приключване на съдебното дирене. Поради това на 19.08.2017 г. е
изпаднала и в забава да я плати (чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД). От този ден на своята забава до посочената от ищеца в
заявлението и иска му по делото дата 09.03.2020 г., същата дължи 3.62 лева
мораторна лихва за обезщетяването й (чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл.
113 ОУ на договора). Размерът на тази лихва съдът сам
изчисли за исковия период в размер на законната лихва (чл. 162 ГПК).
На 16.10.2018 г. между Б.
и С. е сключен представения по делото договор за прехвърляне на вземания (л. 8-18).
С него Б. цедирало на С. и процесното главно вземане от ответницата по издадената
по договора им от 03.11.2015 г. процесна фактура/месечна сметка №
**********/01.08.2017 г., заедно с лихвите, което е видно от т. 1.1.1 от същата
цесия и приложение № 1 към него (л. 8 и 48). Б. е упълномощило С. да уведоми
длъжниците за тази цесия, като по делото е представено с исковата молба и изготвено
от последното уведомление до ответницата за същата цесия (л.
20-21). На 26.08.2019 г. С. цедирало на ищеца и процесното
вземане по фактурата с принадлежностите (л. 22 и 24-25). По делото е
представено и уведомление от цедента С. за същата цесия до ответницата (л. 27).
Доколкото по делото
няма други данни ответницата да е била уведомена за тези цесии преди подаване
на заявлението на ищеца в заповедното производство и образуване на настоящото
дело с оглед фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да се приеме, че същата е
уведомена за тях в хода на настоящото дело на 25.01.2021 г., когато е получила
със съобщението за отговор с преписа от исковата молба и приложенията към нея и
тези уведомления за същите цесии и договорите за тях (л. 35). Така приема и ВКС
в задължителната си практика, че доколкото законът не поставя специални изисквания
за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението за цесията, то
получаването му в рамките на съдебното производство по предявен иск за
прехвърленото вземане, не може да бъде игнорирано (Р 123-2009-II т.о.).
Вярно е, че първото от
тези уведомления не изхожда от цедента, а от цесионера по тази цесия, като негов
пълномощник, упълномощен с представеното по делото пълномощно (л. 20-21). Но
също така е вярно, че ВКС приема, че такова упълномощаване не противоречи на
целта на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД и е редовно (Р 137-2015-III г.о.).
По заявените от
пълномощника на ответницата в писмената му защита възражения за нищожност на тези
цесии поради липса на съгласие на ответницата с тях в договора за мобилни
услуги и неравноправност по чл. 143, т. 15 ЗЗП на преценката на Б., че въпреки
това е имал право да цедира процесните вземания на трети лица, съдът не следва
да се произнася, защото същите възражения са заявени за пръв път от този
пълномощник в писмената му защита по делото, което е недопустимо (в този смисъл
Р 147-2012-I т.о. и т. 11 от ТР 6-2013-ОСГТК). Следва обаче за пълнота да се
посочи, че същите възражения са и несъстоятелни, защото нито законът, нито
договорът, нито естеството на процесните вземания забраняват цедирането им на
трети лица без съгласието на ответницата, а е несъстоятелно да се поддържа, че
липсата на такава клауза в договора за мобилни услуги е неравноправна по
смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП, защото според легалното определение в чл. 143,
ал. 1 ЗЗП, такава клауза в договор, сключван с потребител, е само наличието (а
не липсата – б.р.) на уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, а случаят очевидно не
такъв.
Неоснователно е
възражението на пълномощника на ответницата в отговора за погасяване по давност
на цедираните на ищеца процесни вземания от 13.98 лева главница от неплатените
от ответницата услуги по договора от 03.11.2015 г. и процесната фактура №
**********/01.08.2017 г., с 3.62 лева мораторна лихва за забава в плащането й
от 19.08.2017 г. до 09.03.2020 г. Давността за погасяването на тези вземания по
чл. 111, б. „в“ ЗЗД е тригодишна и започва
да тече от деня, в който същите са станали изискуеми (чл. 114, ал. 1 ЗЗД).
Главното вземане от 13.98 лева е станало изискуемо на 18.08.2017 г., а
акцесорното - на 19.08.2017 г. Поради това същата давност е следвало да изтече
за главното вземане на 18.08.2020 г., а за акцесорното на 19.08.2020 г. (чл.
111, б. „в“ ЗЗД). С влизането в сила на 13.03.2020 г.
обаче на чл. 3, т. 2 от ЗМДВИПОРНСПП (Обн. ДВ, бр. 28/24.03.2020 г.), течението
й е било спряно до отмяната на извънредното положение и съгласно §13 от ПЗР на
ЗИДЗЗ (Обн. ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г.) е започнало да тече от
21.05.2020 г. Поради това същата давност е следвало да изтече на 26.10.2020 г.
за процесното главно вземане от 13.98 лева и на 27.10.2020 г. за процесното
акцесорно вземане за лихва от 3.62 лева (§13 от ПЗР на ЗИДЗЗ ДВ 44/2020). Преди
това на 05.10.2020 г. обаче течението й е било прекъснато с подаденото на
същата дата по пощата от ищеца и постъпило на 06.10.2020 г. в съда заявление за
издаване на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК и за тези процесни вземания,
и предявяване по делото на исковете му за тяхното съществуване съгласно
фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК (чл. 116, б. „б“ ЗЗД), и не тече докато трае
настоящия съдебен процес относно съществуването им (чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД). Поради това не е и изтекла до датата на приключване на съдебното дирене,
а възражението за противното по чл. 120 ЗЗД на пълномощника на ответницата, за
погасяване на процесните вземания по давност, е неоснователно (чл. 235, ал. 3 ГПК).
Поради това ищецът има
право да иска изпълнението/плащането им от ответницата, заедно с обезщетение за
забавата в размер на законната лихва, което е и сторил с подаване на
заявлението си за издаване на заповедта и за тяхното изпълнение по чл. 410 ГПК в
заповедното производство (чл. 79, ал. 1 ЗЗД).
Ето защо съдът намери, че тези вземания са възникнали и съществуват към датата
на приключване на съдебното дирене, поради което исковете на ищеца против
ответницата за тяхното съществуване, са основателни и следва да се уважат,
заедно с акцесорната му претенция за признаване съществуване и на вземането за
законна лихва върху главницата от подаване на заявлението му в съда до
изплащането й (чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД).
При този изход на
делото, само ищецът има право да му бъдат присъдените сторените по същото
разноски в общ размер от 325 лева (от които 25 лева
внесена д.т. за производството и 300 лева платено адвокатско възнаграждение,
като е неоснователно възражението на пълномощника на ответницата за неговата
прекомерност, защото е в минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба
1/09.07.2004 г., под който съдът не може да го намалява поради прекомерност –
чл. 78, ал. 5 ГПК). А тъй като ищецът, въпреки
възражението на ответницата по чл. 414 ГПК, не е предявил в срока по чл. 415,
ал. 4 ГПК иск за съществуване и на останалите присъдени му със заповедта
вземания, поради което същата подлежи на обезсилване от заповедния съд в тази й
част, в която хипотеза съдът в исковото производство също следва да се
произнесе по дължимостта на разноските в заповедното производство, то следва,
съразмерно с признатите за съществуващи с настоящото решение вземания от
присъдените със заповедта, да се разпределят и възложат в тежест на страните и сторените
от тях разноски в заповедното производство (т.
12 от ТР 4-2014-ОСГТК).
Поради това, от сторените в същото от ищеца разноски в общ размер от 325 лева (от
които 25 лева внесена д.т. за същото производство и 300 лева платено адвокатско
възнаграждение, като е неоснователно възражението на пълномощника на ответницата
и за неговата прекомерност, защото е в минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 7,
във вр. с т. 1 от Наредба 1/09.07.2004 г., под който съдът не може да го
намалява поради прекомерност – чл. 78, ал. 5 ГПК), в тежест на ответницата
следва да бъдат възложени 131.78 лева, а от сторените в същото производство от ответницата
разноски, изчерпващи се с 300 лева платено адвокатско възнаграждение, като е
неоснователно възражението на пълномощника на ищеца и за неговата прекомерност,
защото е в минималния му размер по чл. 7, ал. 2, т. 7, във вр. с ал. 1 от Наредба
1/09.07.2004 г., под който съдът не може да го намалява поради прекомерност (чл.
78, ал. 5 ГПК), в тежест на ищеца следва да бъдат възложени 178.34 лева (чл.
78, ал. 1 и 3 ГПК и т. 12 от ТР 4-2014-ОСГТК).
Воден от горните мотиви,
Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Т.С. И., с ЕГН **********, с адрес ***, че дължи
на „Е.“ Е., с ЕИК -, със седалище и адрес на управление -, сумата от 13.98 лева
за главница от неизплатено задължение по договор за телекомуникационни услуги
от 03.11.2015 г. и фактура № **********/01.08.2017 г., за отчетен период от
01.08.2017 г. до 31.08.2017 г., с 3.62 лева мораторна лихва от 19.08.2017 г. до
09.03.2020 г., и законна лихва върху главницата от 06.10.2020 г. до изплащането
й, за които парични задължения е издадена заповед № 260376/19.10.2020 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 3933 по описа за
2020 г. на Старозагорския районен съд.
ОСЪЖДА Т.С. И. с п.с.,
да заплати на „Е.“ Е. с п.а., сумата от 325 лева за разноски по настоящото дело
и сумата от 131.78 лева за разноски по заповедното ч.гр.дело № 3933 по описа за
2020 г. на Старозагорския районен съд.
ОСЪЖДА „Е.“ Е. с п.а., да
заплати на Т.С. И. с п.с., сумата от 178.34
лева за разноски по заповедното ч.гр.дело № 3933 по описа за 2020 г. на
Старозагорския районен съд.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: