Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 01.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV - Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание
на двадесет и седми май две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА И.
ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО ДИМИТРОВ
Мл. съдия ИВЕЛИНА
СИМЕОНОВА
при секретаря Христина
Цветкова, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 8550 по описа на
съда за 2020 г. и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение
№ 58713/05.03.2020 г. по гр. д. № 39092/2019 г. по описа на Софийски районен
съд (СРС), III ГО, 85 състав, е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че Н.И.Г.,
ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. „******дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:*** сумата от 1328,18 лв. -главница за доставена в периода
01.05.2015 г. - 30.04.2018 г. топлинна енергия за аб. № 2596957, ведно със
законната лихва върху главницата от 11.04.2019 г. до окончателното ѝ
изплащане, както и сумата от 162,28 лв. - лихва за забава за периода 14.09.2016
г. - 28.03.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 18.04.2019 г. по гр. д. № 20847/2019 г. по описа на СРС, 85 състав, като
са отхвърлени исковете за доставена ТЕ и лихва за забава за разликата до
пълните им предявени размери, както и са отхвърлени исковете за установяване на
задължения за извършено дялово разпределение и лихва за забава върху главницата
за дялово разпределение. Осъдена е Н.И.Г. да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от
623,81 лв. - разноски в първоинстанционното производство, както и 62,82 лв. -
разноски в заповедното производство, както и е осъдено „Т.С.“ ЕАД да заплати на
Н.И.Г. сумата от 16,98 лв. - разноски в заповедното производство и сумата от 114,18
лв. - разноски в първоинстанционното производство.
Решението е постановено при
участието на трето лице - помагач на страната на ищеца - „Т.с.“ ЕООД.
С определение от 02.07.2020
г. по гр. д. № 39092/2019 г. по описа на СРС, 85 състав, е оставена без
уважение молбата на Н.И.Г. за изменение на решението в частта за разноските по
реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, с която е поискано адвокатското възнагражедение в
заповедното производство да бъде определено по реда на чл. 7, ал. 7, вр. с ал.
2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения (Наредбата), а не по чл. 6, т. 5 от същата и да бъде присъдено в
този размер съобразно отхвърлената част от исковете.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба вх. № 5047410/20.03.2020 г. от ответницата Н.И.Г.,
чрез адвокат С.Г., срещу първоинстанционното решение в частите, с които са
уважени предявените искове. Сочи се, че решението в обжалваната част е
неправилно, немотивирано, необоновано, постановено в противоречие с материалния
и процесуалния закон, както и в противоречие със събраните по делото
доказателства. Излагат се доводи, че действително ответницата си е запазила
вещното право на ползване върху процесния имот, но същата никога не е
упражнявала това право, включително през процесния период, за което
обстоятелство към отговора на исковата молба са приложени писмени
доказателства, приети от съда, но необсъдени в решението, а именно: решение №
155554/01.07.2019 г. по гр. д. № 74498/2016 г. по описа на СРС, 38 състав,
образувано по искова молба на собственика на имота по иск с правно основание
чл. 59, ал. 3, пр. 2 ЗС, с което е признато погасяване поради неупражняване в
продължение на 5 години на вещното право на ползване на ответницата върху имота
и което решение е влязло в сила на 22.08.2019 г. и отбелязано в книгите за вписване
в Служба по вписванията - София с вх. № 66687/14.10.2019 г., като исковата
молба е вписана на 22.02.2017 г., т. е. преди предявяване на исковете, което
вписване има оповестително - защитно действие. Предвид изложеното ответницата
няма качеството потребител на ТЕ, поради което исковете следва да бъдат
отхвърлени. Освен това ищецът служебно е вписал името на ответницата като
титуляр на партидата, без да е подадена молба за откриване на партида, а в
списъка на етажната собственост е вписано името на собственика на имота, срещу
което е положен подпис. Предвид изложеното се моли за отмяна на решението в
обжалваната част и за отхвърляне на предявените искове. Претендират се
разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от ищеца - „Т.С.“ ЕАД и от привлеченото
от ищеца трето лице - помагач - „Т.с.“ ЕООД. С молба вх. № 320633/26.05.2021
г., подадена от „Т.С.“ ЕАД, чрез юрисконсулт А.К.дружеството оспорва въззивната
жалба, моли за потвърждаване на решението в обжалваната част, претендира
разноски за юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на
разноските на насрещната страна.
По делото е депозирана и частна жалба вх.
№ 5093089/13.07.2020 г. от ответницата Н.И.Г., чрез адвокат С. Г., срещу определение
от 02.07.2020 г. по гр. д. № 39092/2019 г. по описа на СРС, 85 състав,
постановено по реда на чл. 248 ГПК, с доводи за неговата неправилност и
незаконосъобразност. Сочи се, че разноските за заповедното производство са
дължими в размер на 1100 лв. съгласно договор за правна защита и съдействие,
разпоредбата на чл. 6, т. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения е неприложима, а следва да се приложи
разпоредбата на чл. 7, ал. 7 от Наредбата, като адвокатското възнаграждение за
подаване на възражението по чл. 414 ГПК следва да се определи по реда на ал. 2
на чл. 7 от Наредбата, вр. с чл. 7, ал. 7 от същата. Предвид изложеното се моли
за отмяна на определението и за уважаване на молбата по чл. 248 ГПК.
Претендират се разноски съобразно списък по чл. 80 ГПК.
Срещу така подадената частна жалба в срока
по чл. 276, ал. 1 ГПК е депозиран
отговор вх. № 5109552/07.08.2020 г. от ищеца „Т.С.“ ЕАД, чрез юрисконсулт К.М.,
с доводи за нейната неоснователност и искане същата да бъде оставена без
уважение.
Становище по частната жалба не е постъпило
от третото лице - помагач на страната на ищеца - „Т.с.“ ЕООД.
Първоинстанционното решение в частите, с които е отхвърлен
искът за доставена ТЕ за разликата над 1328,18 лв. до претендираната сума от
1915,16 лв. и искът за лихва за забава за разликата над 162,28 лв. до пълния
претендиран размер от 299,33 лв., както и исковете за установяване на
задължения за извършено дялово разпределение - главница в размер на 35,58 лв.
за периода 01.05.2015 г. - 30.04.2018 г. и лихва за забава върху главницата за
дялово разпределение в размер на 7,10 лв. за периода 30.04.2016 г. - 28.03.2019
г., както и е осъдено „Т.С.“ ЕАД да заплати на Н.И.Г. сумата от 16,98 лв. -
разноски в заповедното производство и 114,18 лв. - разноски в
първоинстанционното производство, не е обжалвано от ищеца, поради което е влязло в законна сила.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с
искова молба вх. № 2017780/08.07.2019 г. на „Т.С.“
ЕАД срещу Н.И.Г., с която са предявени
установителни искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр.
с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответницата, в
качеството ѝ на ползвател на
процесния имот - апартамент № 30, находящ се в гр.
София, община „Младост“, ж. к. „******съответно
клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, да
заплати на ищеца сума в общ размер на 2257,17 лв., от
които 1915,16 лв. - главница, представляваща стойност на
незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2015 г. -
30.04.2018 г., отразена в обща фактура № **********/31.07.2016 г., обща
фактура № **********/31.07.2017 г. и обща фактура № **********/31.07.2018 г., както и
сумата от 299,33 лв. - мораторна лихва за
забава за периода 14.09.2016 г. - 28.03.2019 г., както
и сума за услугата дялово разпределение - 35,58 лв. - главница за периода
01.05.2015 г. - 30.04.2018 г. и 7,01 лв. - лихва за забава върху главницата за
дялово разпределение за периода 30.04.2016 г. - 28.03.2019 г., ведно със
законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК - 11.04.2019 г. до окончателното плащане. Ищецът излага
твърдения, че Н.И.Г. е клиент на топлинна енергия за битови
нужди за процесния топлоснабден имот с аб. № 259695, ползвала
е
доставената от дружеството топлинна енергия през процесния период 01.05.2015 г. - 30.04.2018 г., като не
е погасила задълженията си.
Предвид изложеното ищецът моли за осъждане на ответницата да
му
заплати процесните суми, както и разноски по делото.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил
отговор вх. № 5175919/28.10.2019 г. от ответницата Н.И.Г., с който исковете се
оспорват. Твърди се, че между страните не е налице облигационна връзка по
доставяне на топлинна енергия до процесния имот. Сочи се, че ответницата не е упражнявала
нито лично, нито чрез другиго, учреденото в нейна полза вещно право на ползване
върху имота след разпоредителната сделка от 17.12.2009 г. Свидетелство за това
е заведеното от собственика на имота гр. д. № 74498/2016 г. по описа на СРС, 38
състав, с предмет признаване за установено погасяването на основание чл. 59,
ал. 3, пр. 2 ЗС на правото на ползване, учредено в полза на ответницата, поради
фактическото му неупражняване в продължение на повече от пет години. Излагат се
твърдения, че исковата молба по това дело е вписана в Служба по вписванията -
гр. София на 22.02.2017 г. По делото е постановено решение № 155554/01.07.2019
г., влязло в законна сила на 22.08.2019 г., отбелязано в книгите за вписване в
Служба по вписванията - София на 14.10.2019 г. с вх. Рег. № 66687, том XLVII,
акт № 73 под номер от описната книга 1411 от 14.10.2019 г. Тоест със сила на
пресъдено нещо е признато за установено, че вещното право на ползване на ответницата
е погасено по давност, поради което същата няма качеството на потребител на ТЕ
и исковете следва да бъдат отхвърлени. Индиция, че ответницата не е упражнявала
правото на ползване са и обстоятелствата, че в списъка на етажните собственици
на сградата е вписан собственикът на имота, за когото е положен подпис, както и
че ищцовото дружество служебно е вписало ответницата като титуляр на партида (при
липса на волеизявление за пораждане на договорно правоотношение с ищеца,
изхождащо лично от ответницата). Оспорват се като неоснователни и претенциите
за заплащане за услуга за дялово разпределение, както и претенцията за лихва
поради липса на доказателства за поставянето на ответницата в забава. Възразява
се и за погасяване на сумите по давност. Предвид изложеното се моли за
отхвърляне на исковете и за присъждане на разноски.
С определение от 31.10.2019 г.
като трето лице - помагач на ищеца СРС е конституирал „Т.с.“ ЕООД.
По делото е приложено заповедно дело № 20847/2019 г. по описа на СРС, 85 състав, от което е
установява, че по заявление вх. № 3026701/11.04.2019 г. е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК
от 18.04.2019 г., с която е
разпоредено Н.И.Г., ЕГН ********** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******
сумата
от 1915,16
лв.
- главница за доставена, но незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот
на адрес: гр. София, ж. к. „******ап. 30, аб. № 259695 за периода 01.05.2015 г. - 30.04.2018 г., сумата от 299,33
лв. - лихва за забава за периода 14.09.2016 г. - 28.03.2019 г., сумата от 35,58
лв. - цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода 01.05.2015 г.
- 30.04.2018 г., сумата от 7,01 лв. - мораторна лихва върху сумата от 35,58 лв.
за периода 30.04.2016 г. - 28.03.2019 г., както и законна лихва върху главниците,
считано от 11.04.2019 г. до окончателното им плащане, както и сумата от 95,14 лв. - разноски по
делото. Заповедта за изпълнение на парично задължение е връчена на длъжника на
07.05.2019 г., като на 08.05.2019 г. е постъпило възражение по чл. 414 ГПК, с
искане за разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК, поради което на 13.06.2019 г. заявителят е
уведомен за необходимостта от представяне на доказателства в едномесечен срок
от съобщението, че е предявил установителен иск за вземанията по заповедта и на
08.07.2019 г. заявителят е
представил искова молба вх. № 2017780/08.07.2019 г.
По делото е приет, неоспорен от страните,
нотариален акт за продажба на недвижим имот № 185, том III,
рег. № 3833, дело № 361 от 2009 г., видно от който на 17.12.2009 г. Н.И.Г. е
продала на А.В.Г.процесния апартамент № 30, като си е запазила правото на
пожизнено и безвъзмездно ползване върху целия имот до края на живота си.
По делото е прието писмо от „Т.С.“ ЕАД от
22.04.2016 г. до Н.Г., с което дружеството е уведомило последната, че от м.
март 2016 г. са актуализирани данните по партида за аб. № 259695 за заплащане
на топлинната енергия за апартамент № 30, находящ се на адрес: ж. к. *****. е
вписана като титуляр на партида в качеството си на ползвател на имота.
По делото е приет Договор №
3559/12.09.2002 г., сключен между „Т.с.“ ЕООД и Етажната собственост с адрес:
гр. София, ж. к. „******представлявана от И.Х.П., по който „Т.с.“ ЕООД се е
съгласило да извършва услугата „топлинно счетоводство“ за сградата срещу
възнаграждение.
Приет е протокол от
15.08.2002 г. от Общо
събрание на етажните собственици на Етажна собственост с адрес: гр.
София, ж. к. „******в който е обективирано взетото решение да се
сключи договор за извършване на услугата „топлинно счетоводство“ с „Т.с.“ ЕООД и
е упълномощено лице, което да сключи договора от името на етажната
собственост и да я представлява по време на изпълнение на договора. Към протокола е приложен списък на етажните собственици,
в който срещу аб. № 259695 е записан А.Г., за който е положен подпис.
По делото е приет заверен препис от протоколно
решение № 155554/01.07.2019 г. по гр. д. № 74498/2016 г. по описа на СРС, 38
състав, постановено при признание на иска, неоспорено от страните, с което е
признато за установено по предявения от А.В.Г.против Н.И.Г. установителен иск с
правно основание чл. 59, ал. 3, пр. 2 ЗС, че притежаваното от ответницата
безсрочно и безвъзмездно учредено вещно право на ползване по отношение на
апартамент № 3, находящ се в гр. София, ж. к. „*********е погасено поради
неговото неупражняване от 2009 г. Видно от отбелязването решението е влязло в
сила на 22.08.2019 г.
По делото е представена справка по лице от
Служба по вписванията - София за периода 01.01.1992 г. - 22.10.2019 г. за Н.И.Г.,
от която справка се установява вписване на искова молба на 22.02.2017 г. със
страни ищец - А.В.Г.и ответник - Н.И.Г. за имот - самостоятелен обект в сграда,
с предназначение на самостоятелния обект - жилище - апартамент, площ по
документи - 46,380 кв. м., в гр. София, ж. к. „*********, както и отбелязване на
решението по вписаната искова молба от 14.10.2019 г. със същите страни и имот.
По делото са приети протоколи, заверени от
нотариус, удостоверяващи публикуването на фактурите на интернет страницата на
ищцовото дружество, като в нито един от протоколите не е посочен процесният аб.
№
259695.
По делото са приети извлечение от сметка
и
съобщения към фактури на стойност, съответстваща на исковите
претенции.
По делото са
приети Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“
ЕАД ***, приети с Решение по т. 1 от Протокол № 53/28.03.2013 г.
на Съвета на директорите на „Т.С.“ ЕАД, одобрени с Решение №
ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, на основание чл. 150, ал. 1 ЗЕ.
По делото е
приет договор от 29.07.2015 г. при общи
условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия по
чл. 139в от Закона за енергетиката, сключен между
„Топлофикация София“ АД и „Т.с.“ ЕООД
за извършване на услуга дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сгради етажна - собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София.
От третото лице - помагач „Т.с.“
ЕООД с молба вх. № 5023893/12.02.2020 г. са приложени и приети като доказателства изравнителни
сметки за аб. № 259695 за периода 01.05.2015 г. - 30.04.2018 г.
От приетото
в хода на първоинстанционното производство заключение на съдебно - техническата
експертиза се установява, че разпределението на
топлинна енергия в сградата е извършвано от „Т.с.“ ЕООД. По данни на фирмата за
дялово разпределение в процесното жилище не е имало монтирани отоплителни тела,
съответно не са монтирани топлоразпределители. Изчислявана е ТЕ за сградна
инсталация и за топла вода (на база 2 броя потребители при норма 140 литра на
потребител за едно денонощие, поради липса на отчет). Общата сума за процесния
период след изравнителните сметки е в размер на 1919,93 лв. (сума за ТЕ за
отопление за сградна инсталация - 392,48 лв. и сума за ТЕ за топла вода -
1527,45 лв.). Според заключението сумите за топлинна енергия за имота са
начислени съгласно изискванията на действащата нормативна уредба в областта на
енергетиката. Общият топломер в абонатната станция е преминавал периодично
метрологични проверки със заключение за съответствие с одобрения тип.
От приетото
в хода на първоинстанционното производство заключение на съдебно - счетоводната
експертиза се установява, че не са налице данни за
постъпили суми за покриване на начислените задължения за процесния период.
С оглед на така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му - в
обжалваната част. По останалите въпроси въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.
д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
В конкретния случай
постановеното по делото решение е валидно и допустимо в обжалваната
част.
Решението на СРС
в обжалваната част обаче е неправилно, поради следните съображения:
Предявени са
обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 150
ЗЕ и
чл. 153 ЗЕ, вр. с чл. 79 ЗЗД
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
- иск за вземания за плащане на стойност на доставена топлинна енергия за битови
нужди за имот в сграда - етажна собственост и за сума за предоставена услуга „дялово
разпределение“ на топлинна енергия, както и искове за заплащане на обезщетение
за забава върху стойността на доставената топлинна енергия и на обезщетение за
забава върху стойността на предоставената услуга дялово разпределение на
топлинна енергия.
За да се
уважи главният иск за присъждане на вземане за стойността на
доставената топлинна енергия по делото следва да се установи, че за процесния
период между страните е съществувало валидно правоотношение, по силата на което
ищецът се е задължил да доставя на ответницата топлинна
енергия срещу задължение на последната да заплаща стойността
ѝ, че ищецът е изпълнил своите задължения и е доставил конкретно
количество топлоенергия, начислил е суми за същото съобразно
действащите към съответния момент разпоредби на Закона за
енергетиката и Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването (обн.
ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.), поради което и за
ответницата е възникнало задължение за заплащане на
стойността на доставената топлинна енергия, както и че през процесния
период за имота е извършвана услуга „дялово разпределение“ на топлинна енергия,
за което на ищеца се дължи съответно възнаграждение, възлизащо на исковата сума. По
отношение на акцесорните искове за заплащане на
обезщетение за забава ищецът следва да установи, че главните парични задължения са възникнали, че е
настъпила тяхната изискуемост, както и че размерът
на законната лихва възлиза именно на спорната сума. Ответницата следва да
докаже своите възражения, наведени в отговора на исковата молба
- че между страните не е съществувала облигационна връзка през процесния период
или че процесните вземания са погасени по давност.
По делото се
установи от приложеното заповедно дело, че по
заявление по чл. 410 ГПК е образувано заповедно производство, по което
е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и
с нея е уважено искането на заявителя „Т.С.“ ЕАД и длъжникът е осъден да му
заплати процесните суми като дължима стойност на потребена
топлинна енергия и възнаграждение за услуга „дялово разпределение“
на ТЕ и обезщетение за забава на плащането им за процесния имот
и период в размери на сумите, за които са предявени исковете, възражение срещу
заповедта е депозирано в срок, като в срока по чл. 415 ГПК заявителят е
предявил искове за установяване съществуване на вземанията.
Действащата
към периода на облигационните отношения между страните нормативна уредба, която
ги урежда, се съдържа в Закона за енергетиката (ЗЕ) и в Наредба №
16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.).
Съдът
приема, че по делото е установено, че ищецът е енергийно предприятие, доставящо
топлинна енергия. „Т.С.“ ЕАД е дружество, регистрирано по Търговския закон и
вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията с предмет на дейност
производство на топлинна и електрическа енергия, пренос на топлинна енергия и
други дейности, обслужващи основните.
По делото е
установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата - етажна
собственост (в която се намира процесният апартамент) е била присъединена към
топлопреносната мрежа.
Съгласно чл. 142, ал. 2 ЗЕ топлинната енергия за
отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна
енергия за отопление на имотите.
Съгласно чл. 145, ал. 1 ЗЕ топлинната енергия за
отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово
разпределение чрез индивидуални топломери, се определя въз основа на
показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл. 150, ал. 1
ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.), продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, като в закона не е предвидено
изискване за писмена форма на договора. Съобразно изискването на чл. 150, ал. 2
ЗЕ общите условия се публикуват най - малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след
първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите.
Понятието „потребител на
топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012
г., а именно: физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва
топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си.
Съгласно разпоредбата на чл. 153 ЗЕ
- в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на
топлинна енергия“. След отмяната на § 1, т. 42 ДР на
ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда
понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на
понятието „потребител на топлинна енергия“.
Съгласно § 1, т. 2а от
ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) „Битов
клиент” е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или
природен газ за собствени битови нужди. Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ
(приложима редакция след 17.07.2012 г.) всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на
топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т.
2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ.
Посочените от законодателя в разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, са собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване върху имота. Клиенти на топлинна енергия
за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, съответно - на
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо имота лице придобива качеството
„клиент“ на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.
Сключването на договора с третото лице следва да се докаже с всички допустими
по ГПК доказателствени средства, например с откриването на индивидуална партида
на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване
на факта на ползване на топлоснабдения имот (в този смисъл ТР № 2/17.05.2018
г. по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на ОСГК на ВКС).
В мотивите на
тълкувателното решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от ДКЕВР публично оповестени общи условия
на топлопреносното предприятие. С оглед на изложеното, собственикът или титуляр
на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по
презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и
отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на
закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е
взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия.
В конкретния случай ищецът свързва
качеството на ответницата на потребител на топлинна енергия за битови нужди с
качеството ѝ на вещен ползвател на
топлоснабдения имот, представляващ апартамент № 30, находящ се в
гр. София, ж. к. „*********вх. 4. Не е налице спор между страните
в производството, а това се установява и от
приетите писмени доказателства, че в полза на ответницата е било учредено пожизнено
ограничено вещно право на ползване на процесния топлоснабден имот с
нотариалния акт за продажба на недвижим имот № 185, том III,
рег. № 3833, дело № 361 от 2009 г., че сградата, в която
се намира последният е
топлоснабдена и в нея ищецът е подавал топлинна енергия за битови нужди в
процесния период. Основното възражение на ответницата е, че ограниченото
вещно право на ползване не е било
упражнявано, вкл. в процесния период, нито от нея лично, нито чрез друго лице, поради
което същата няма качеството на клиент на топлинна енергия за битови нужди
съгласно посочената по - горе нормативна уредба, което възражение въззивният
съд приема за основателно.
Съгласно разпоредбата на чл. 56 ЗС
ограниченото вещно право на ползване на недвижим имот включва правото да се
ползва вещта според нейното предназначение и право да се получават добивите,
без тя да се променя съществено. Ограниченото вещно право на ползване е
противопоставимо като абсолютно субективно материално право на всеки, в т. ч. и
на собственика на имота. Когато собственикът на един недвижим имот учреди в
полза на друго лице ограниченото вещно право на ползване по предвидения за това
ред, той се лишава от всяка възможност да ползва вещта. Собственикът притежава
т. нар. „гола собственост“ и докато съществува правото на ползване за трети
лица, собственикът не би могъл да упражнява правомощието да ползва вещта и на
основание чл. 57, ал. 1 ЗС, задължен за разноските за ползването на
имота е ползвателят. Отговорността на собственика на
топлофицирания имот би възникнала от момента на прекратяване на вещното право
на ползване по някой от способите, уредени в ЗС.
Законодателят е уредил хипотезите на
прекратяване на правото на ползване на чужд имот с разпоредбите на чл. 59 ЗС - правото на
ползване се погасява със смъртта на ползвателя - физическо лице или с
прекратяването на ползвателя - юридическо лице, респ. с
изтичане на срока, ако е уговорен такъв; правото на ползване се погасява при
погиване на вещта или ако не се упражнява за период по - дълъг от 5
години, както и при сливане на качеството на ползвател и това на собственик. По
съдържание упражняване на вещното право на ползване от ползвателя не се различава
от това на собственика на имота, учредил правото, и следва да се разбира не
само като постоянно обитаване на жилището (недвижимия
имот), а като всяка форма на фактическо и правно
използване на имота като: постоянно или временно пребиваване, място за
съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит,
стопанска дейност и др. Ползвателят може да
предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем (арг. чл. 60 ЗС), както и под
формата на заем за послужване и съответно да упражнява правото си чрез другиго
или чрез фактически състояния, при които се извършват действия спрямо вещ, но
които не произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с
тяхно съгласие като търпими, тъй като почиват на близки приятелски или други
лични отношения (решение № 14/20.03.2015 г. по гр. д. №
5426/2014 г. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК).
В
конкретния случай по делото е прието като писмено доказателство заверено копие
от протоколно решение № 155554/01.07.2019 г. по гр. д. № 74498/2016 г. по описа
на СРС, 38 състав, постановено по реда на чл. 237 ГПК при признание на иска, с
което е признато за установено по предявения от А.В.Г.против Н.И.Г.
установителен иск с правно основание чл. 59, ал. 3, пр. 2 ЗС, че е погасено
притежаваното от ответницата безсрочно и безвъзмездно учредено вещно право на
ползване по отношение на апартамент № 3, находящ се в гр. Софи, ж. к. „*********поради
неговото неупражняване от 2009 г. Видно от отбелязването решението е влязло в
сила на 22.08.2019 г. Исковата молба по това дело е вписана в Служба по
вписванията - София на 22.02.2017 г., преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 11.04.2019 г. С посоченото решение със сила на пресъдено нещо се
установява, че още от момента на учредяване на вещното право на ползване - 2009
г., включително и през процесния период, ответницата не го е упражнявала,
поради което същото се е погасило по давност с изтичане на петгодишен давностен
срок, за което успешно е проведен искът по чл. 59, ал. 3, пр. 2 ЗС. Петгодишният
срок, предвиден в чл. 59, ал. 3 ЗС, е уреден като давностен и започва да тече от
момента, в който ползвателят е получил възможност да започне упражняването на
правото на ползване, който в случая съвпада с учредяването
на ограниченото вещно право - 17.12.2009 г. Предвид ангажираните
писмени доказателства съдът намира, че правото на ползване на ответницата се е
погасило на 17.12.2014 г. поради неговото неупражняване. Въззивният
съд намира за нужно да посочи, че в диспозитива на решението по иска по чл. 59,
ал. 3, пр. 2 ЗС е посочен ап. 3, което обаче представлява очевидна фактическа
грешка, тъй като от протокола, в който е вписано решението, няма съмнение, че
се касае именно за апартамента, предмет на разпоредителната сделка,
обективирана в нотариален акт № 185, том III,
рег. № 3833, дело № 361 от 2009 г., като страни в производството са именно
страните по сделката, а освен това от справката от Служба по вписванията -
София, е видно, че делото е образувано именно във връзка с процесния ап. 30.
Имайки предвид фактически установеното,
съдът намира за доказано направеното в срока по чл. 131 ГПК възражение на
ответницата за погасяване на правото ѝ на ползване на процесния имот през
процесния период. След като правото на ползване на ответницата се е
погасило поради неупражняване в продължение на 5 години, на основание чл. 59, ал. 3 ЗС, то тя не
е клиент на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и не следва да
отговаря за разноските във връзка с ползването на имота, като следва да се
посочи, че за качеството потребител е без значение на чие име се води
съответната партида, а и в случая няма данни името на ответницата да е вписано
като титуляр на партида по нейна молба. Поради това въззивният съд приема, че между
страните не е възникнало облигационно правоотношение на посоченото в исковата
молба основание. Това изключва пасивната материална легитимация на ответницата
да отговаря по предявените искове, поради което последните са неоснователни и
следва да бъдат отхвърлени, без да се изследва налице ли са останалите предпоставки за
уважаването им.
Тъй като изводите на двете инстанции не съвпадат,
решението в обжалваната част следва да бъде отменено, като предявените искове следва да
се отхвърлят.
По частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК:
Частната
жалба е депозирана от легитимирана страна в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана
по същество, частната жалба е основателна.
За да постанови обжалваното
определение СРС е приел, че не са налице основания за присъждане на адвокатско
възнаграждение на длъжника в заповедното производство в размер над 50 лв. -
съгласно чл. 6, т. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждение, съответно над присъдените с решението 16,98 лв.,
съобразно отхвърлената част от исковете.
Видно от данните по
делото в заповедното производство длъжникът е сторил разноски във връзка с
организиране на защитата си срещу
издадената срещу него заповед за изпълнение, като е ангажирал процесуален
представител, който е депозирал възражението по
чл. 414 ГПК.
В същото е заявено искане за присъждане на
разноски, представени са и доказателства, че разноските са платени. Размерът на направените от длъжницата разноски е доказан
по предвидения в т. 1 от ТР №
6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г.
по описа на ОСГТК на ВКС начин, чрез представения по
делото заедно с възражението по чл. 414 ГПК
договор за правна помощ и съдействие от 08.05.2019 г., който обективира разписка за
получаване в брой на дължимото по него адвокатско
възнаграждение в размер на 1100 лв.
Настоящият съдебен състав намира, че действително
възражението срещу заповедта за изпълнение се
подава от утвърден от Министъра на
правосъдието образец, но това не означава, че длъжникът не може да ангажира
услугите на адвокат за оказване на правна помощ и съдействие. Процесуалният
закон не обвързва представляването на
страната от адвокат с вида, характера или сложността на производството, в което същата участва. Присъждането на разноските е свързано със санкционирането на едната от страните за неправомерно въвличане
на другата в съответното производство, в
което същата участва.
В случая според въззивния съд приложение следва да
намери разпоредбата на чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Според нея за процесуално
представителство, защита и съдействие в производства за
обезпечаване на бъдещ иск, в производства
по издаване на изпълнителен лист по чл. 405, ал. 3 и 4 ГПК и в производства за издаване на
заповед за изпълнение възнаграждението се определя по правилата на ал. 2 на
базата на половината от стойностите на претендираните суми. В цитираната наредба е предвидена специална норма, която
урежда минималните възнаграждения за адвокат в случаите на заповедно производство, независимо дали страната е заявител
или длъжник. Поради това въззивният съд не споделя мотивите на
СРС, че по аналогия действията по подаване на възражение следва да се приравнят на подаване на молба по
смисъла на чл. 6, т. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските
възнаграждения и дължимото в случая възнаграждение
за процесуално представителство следва да е 50 лв. Напротив, видно както от
наименованието на раздела ІІ
„Възнаграждения за съвет, справки, изготвяне на
книжа и договори и заверяване на преписи
от документи по чл. 32 от Закона за
адвокатурата“, така и от началния текст на чл. 6 („възнагражденията
за съвет, справка, изготвяне на книжа и
договори са следните“), целият раздел урежда възнаграждения, които не са
свързани с процесуално представителство по
съдебни дела, което е уредено в следващия раздел ІІІ, т. е. нормата на чл. 6,
т. 5 не е приложима в случая, а и както се посочи е налице специална такава,
приложима за адвокатските възнаграждения в заповедното производство.
Безспорно е, че общата стойност на претендираните суми възлиза на 2257,17 лв., а половината от тази
претендирана стойност е в размер на 1128,58 лв. На
основание чл. 7, ал. 2, т. 2,
вр. с чл. 7, ал. 7 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения (в редакция от 22.01.2019 г., действаща към момента
на уговаряне на възнаграждението) минималният размер
на възнаграждението за адвокат възлиза на сума в размер
от 309 лв. Предвид своевременно направеното от насрещната страна възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на длъжника и фактическата и правна
сложност на делото, съдът намира, че на
ответната страна - длъжник в заповедното производство се дължат разноски в минимален размер
от 309 лв. С решението съобразно
уважената част от исковете е присъдена сумата от 16,98 лв., а длъжникът има право
на разноски в размер на 104,96 лв. (съобразно отхвърлената част от исковете от
СРС), поради
което обжалваното определение следва да бъде отменено, като на длъжника бъде
присъдена допълнително сумата от 87,98 лв.
По разноските:
При този изход на спора
първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, с която в полза
на ищеца са присъдени разноски. В полза на въззивника - ответник следва да се
присъди допълнително сумата от 204,04 лв. (разликата между приетите за дължими
съобразно отхвърлената част от исковете разноски в заповедното производство и
пълния размер с оглед отхвърляне изцяло на исковете от въззивния съд) -
разноски за заповедното производство, както и сумата от 273,82 лв. (разликата
между приетите за дължими от СРС разноски в размер на 388 лв. и присъдените с
решението такива в размер на 114,18 лв.) - разноски за първоинстанционното
производство, при
съобразяване на присъденото от районния съд възнаграждение, както и че начинът на определяне на
същото не е оспорен от страната (с молбата по чл. 248 ГПК е оспорен единствено размерът
на адвокатското възнаграждение, дължимо за заповедното производство).
За въззивното производство
във връзка с въззивната жалба са претендирани разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 700 лв. (с приложен договор за правна защита и
съдействие от 16.03.2020 г., с уговорен начин на плащане на сумата - в брой,
съответно имащ характера на разписка за плащането на сумата), 50 лв. - държавна
такса и 7 лв. - такса за банковия ѝ превод. Своевременно - с молба вх. №
320633/26.05.2021 г., подадена от „Т.С.“ ЕАД преди съдебното заседание пред
въззивния съд, е направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на насрещната страна, което въззивният съд намира за основателно.
Нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК регламентира, че ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е
прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото,
съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер
на разноските в тази им част, но не по - малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 ЗАдв.
Съгласно задължителните разяснения,
дадени с ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2013 г. по
описа на ОСГТК на ВКС, основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се
свежда до преценка на съотношението на цената на адвокатската защита и
фактическата и правна сложност на делото, като съдът следва да съобрази
доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото
правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност
при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие
между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на
процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар.
Минималният размер на адвокатското
възнаграждение, определен съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения в случая възлиза
на сумата от 334,33 лв. (в действащата към
момента на уговаряне на възнаграждението редакция на наредбата - от 22.01.2019 г. и обжалваемия интерес във въззивното
производство). Предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото,
липсата на ангажирани в настоящата съдебна инстанция доказателства, както и
обстоятелството, че е проведено едно открито съдебно заседание, следва да се
приеме, че заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв. е
прекомерно, поради което следва да се намали до минималния размер от 334,33 лв.
Поради това възиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати на въззивника
сумата от 50 лв. - държавна такса и 7 лв. за банковия ѝ превод, както и
сумата от 334,33 лв. - адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивния съд.
Във връзка с депозираната частна жалба,
независимо от направеното искане, разноски на ответницата не следва да бъдат
присъждани. Това е така, тъй като съгласно трайната практика на Върховния
касационен съд в производството за изменение или допълване на решението в
частта за разноските, респ. в производството по чл. 274 и сл. ГПК по обжалване
на определение, постановено по чл. 248 ГПК, разноски не се дължат (в този
смисъл са определение № 114 от 20.05.2016 г. по ч. гр. д. № 1847/2016 г., ВКС,
ІІ г. о., определение № 66 от 02.02.2017 г. по ч. гр. д. № 5503/2016 г., ВКС,
ІV г. о., определение № 683 от 21.12.2015 г. по ч. гр. д. № 5089/2015 г., ВКС,
ІІІ г. о., определение № 205 от 19.12.2018 г. по ч. гр. д. № 4518/2018 г., ВКС,
І г. о., определение № 393 от 17.09.2018 г. по ч. гр. д. № 2845/2018 г., ВКС,
IV г. о., определение № 52 от 19.03.2019 г. по ч. гр. д. № 740/2019 г., ВКС, I
г. о., определение № 50 от 06.04.2021 г. по ч. гр. д. № 355/2021 г., ВКС, I г.
о. и др.). Не следва да се допуска кумулиране на нови
задължения за разноски в „процеса относно разноските“ за страната, инициирала
производството по чл. 248 ГПК.
Третото лице - помагач не е направило разноски и
такива не му се следват.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, с
оглед цената на кумулативно предявените искове, настоящото решение е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №
58713/05.03.2020 г. по гр. д. № 39092/2019 г. по описа на Софийски районен съд,
III
ГО, 85 състав, в обжалваната част, с която е
признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че Н.И.Г., ЕГН **********, с
адрес: гр. София, ж. к. „******дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление:*** сумата от 1328,18 лв. - главница за доставена в периода 01.05.2015 г. - 30.04.2018 г.
топлинна енергия за аб. № 2596957, ведно със законната лихва върху главницата
от 11.04.2019 г. до окончателното ѝ изплащане, както и сумата от 162,28
лв. - лихва за забава за периода 14.09.2016 г. - 28.03.2019 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 18.04.2019 г. по гр. д. №
20847/2019 г. по описа на СРС, 85 състав, както и в частта, с която е осъдена Н.И.Г.
да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 623,81 лв. - разноски в първоинстанционното
производство и 62,82 лв. - разноски в заповедното производство, като вместо
това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 150 ЗЕ и
чл. 153 ЗЕ, вр. с чл. 79 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за признаване за установено, че Н.И.Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.
к. „******дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***
сумата
от 1328,18 лв. - главница за доставена в периода
01.05.2015 г. - 30.04.2018 г. топлинна енергия за аб. № 2596957, ведно със
законната лихва върху главницата от 11.04.2019 г. до окончателното ѝ
изплащане, както и сумата от 162,28 лв. - лихва за забава за периода 14.09.2016
г. - 28.03.2019 г., за ап. 30, находящ се в гр. София, ж. к. „*********вх. 4, за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 18.04.2019 г. по
гр. д. № 20847/2019 г. по описа на СРС, 85 състав, като неоснователни.
ОТМЕНЯ определение от 02.07.2020 г. по гр. д.
№ 39092/2019 г. по описа на СРС, 85 състав, с което е оставена без уважение
молбата на Н.И.Г. за изменение на решението в частта за разноските по реда на
чл. 248, ал. 1 ГПК, като вместо това постановява:
ИЗМЕНЯ решение № 58713/05.03.2020
г. по гр. д. № 39092/2019 г. по описа на Софийски районен съд, III
ГО, 85 състав, в частта за разноските, като:
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:*** да заплати на Н.И.Г., ЕГН **********, с
посочен по делото съдебен адрес:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК допълнително
сумата от 87,98 лв. (осемдесет и седем лева и
деветдесет и осем стотинки) - разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Н.И.Г., ЕГН **********, с
посочен по делото съдебен адрес:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от още
204,04 лв. (двеста и четири лева и четири стотинки), представляваща разноски за
заповедното производство, както и сумата от още 273,82 лв. (двеста седемдесет и
три лева и осемдесет и две стотинки), представляващи разноски за
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Н.И.Г., ЕГН **********, с
посочен по делото съдебен адрес:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. с чл.
273 ГПК сумата от общо 391,33 лв., от които 50 лв. (петдесет лева) - държавна
такса, 7 лв. (седем лева) - такса за превод и 334,33 лв. (триста тридесет и
четири лева и тридесет и три стотинки) - адвокатско възнаграждение,
представляващи разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице - помагач - „Т.с.“
ЕООД.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.