№ 3839
гр. София, 06.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ
при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело №
20241110160748 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, 2 и 3 ЗЗД от В.
С. С. срещу ЮЛ за прогласяване нищожността на чл. 9, ал. 2 от договор за
потребителски кредит номер ******** от 02.10.2023 г., сключен между
страните поради противоречието й със закона, неговото заобикаляне и
накърняването на добрите нрави.
Ищецът твърди, че между него и ЮЛ на 02.10.2023 г. е сключен договор
за потребителски кредит номер ******** за сумата от 600 лв. Съгласно
договора следвало да се заплати и такса за динамично плащане в размер на
258.18 лв., която била в размер на 43 % от главницата В исковата молба се
твърди, че клаузата за динамично плащане в процесния договор за заем била
недействителен, като в него в нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК не е
посочено кои точно разходи формират ГПР, като задължение на заемодателя е
да посочи същите по ясен и разбираем за потребителя начин. Таксата за
динамично плащане на кредита била пряко свързана с договора за заем същата
следвало да се включат в общите разходи по кредита. Тази неяснота относно
оскъпяването на кредита ищецът определя като нелоялна и заблуждаваща
търговска практика. Клаузите на чл. чл. 9, ал. ал. 2 от договор за
потребителски кредит номер ******** от 02.10.2023 г. била нищожна, поради
противоречието с добрите нрави и заобикаляне на закона. Моли съда да уважи
иска. Претендира разноски. Пред съда страната поддържа исковата молба,
претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва исковете като неоснователни и недоказани. Поддържа,
че клаузата на чл. 9, ал. 2 от договора не противоречала на добрите нрави.
Посочва се, че ГПР бил правилно посочен, договорът за заем бил
действителен и не противоречал на ЗПК, в т.ч. на чл. 11, ал.1, т.10 от него.
1
Ответникът сочи, че в ГПР бил правилно определен и процесната такса не
следвало да се включа в него. Моли съда да отхвърли иска. Претендира
разноски. Пред съда страната не изпраща процесуален представител.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване
следните обстоятелства: че между В. С. С. и ЮЛ е бил сключен договор за
потребителски кредит номер ******** от 02.10.2023 г., в резултат на който на
В. С. С. му била предоставена сумата от 600 лв. Горното се установява и от
представения договор за кредит номер ******** от 02.10.2023 г., сключен
между ЮЛ, като кредитор и В. С. С. като кредитополучател, съгласно който на
заемателя е предоставена сумата от 600 лв., със срок на връщане от 6 месеца
на 6 вноски, при фиксиран лихвен процент по заема 36.30 %, годишен процент
на разходите на заема 43.22 %. В чл. 9, ал. 1 от договора е предвидено, че при
кандидатстването си за кредит кредитоискателят изрично бил заявил желание
за бързо разглеждане на искането му за кредит при условията на т. 7.3 от
раздел V от Общите условия, като паричната сума за бързо разглеждане на
искането за кредит била в размер на 172.08 лв., и била дължима на равни части
през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна
вноска от погасителния план по кредита, заложен в настоящият договор.
Съгласно чл. 9, ал. 2 от договора е предвидено, че при кандидатстването си за
кредит кредитоискателят изрично бил заявил желание да ползва динамично
плащане на своя кредит при условията на т. 7.4 от раздел V от Общите
условия, като паричната сума за динамично плащане на искането за кредит
била в размер на 258.18 лв., и била дължима на равни части през периода на
кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска от
погасителния план по кредита, заложен в настоящият договор. В чл. 9, ал. 3 от
договора е предвидени, че размерът на общото дължимото по кредита бил
1095.36 лв., като е представен и погасителен план с размер на всяка една от
вноските от 182.56 лв.
Настоящият съдебен състав приема, че кредитополучателят В. С. С. е
физическо лице, на което с процесния договор е предоставен кредит, който не
е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност. С
оглед на това ищецът има качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1
от ДР на ЗЗП, а съответно заемодателят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от
ДР на ЗЗП, което обстоятелство не се явява спорно по делото.
По делото е несъмнено установено, че на 02.10.2023 г. между страните е
възникнало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор
за потребителски, сключен при действието на Закона за потребителския
кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.
Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9 от закона, по силата на
който ответното дружество предоставило парична сума от 600 лв. за срок от 6
месеца, при размер на вноската по кредита: 182.56 лв., годишен процент на
разходите /ГПР/ 43.22 %, годишен лихвен процент /ГЛП/ 36.30 %. Процесният
договор е сключен в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има
2
изискуемото от закона съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към
разпоредбите на чл.143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни
клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143
ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка
в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по
арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер
на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност,
съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146,
ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.
146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е
неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по
договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и
потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая,
въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа
на ответника, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са индивидуално
уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени
искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че оспорените клаузи от
договора са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че
оспорените клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са
предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е
формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им.
Настоящият състав намира, че допълнителна такса за динамично плащане
съставлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР, съгласно
императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. На основание чл. 19, ал.
4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. В противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са
нищожни. Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“
се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай общият размер на задължението на ответника е
формирано като сбор от различни компоненти, описани в изготвения
погасителен план, включително задължението за бързо разглеждане и
3
динамично плащане. Плащането на тези такса не е отразено като разход при
формирането на оповестения ГПР от 43.22 %, въпреки че са включени в общия
дълг. По този начин е нарушено изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК за
оповестяване на всички разходи по кредита. По делото се установи, че
получаването на кредита при предлаганите условия включва заплащането
такса за динамично плащане. Следователно тази такса съставлява разходи,
който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на тези разходи в договора
при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от това нарушение е недействителност на
договора, съгласно нормата на чл. 22 ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да
надвишава 5 пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора
за кредит е 10 % /10 пункта + ОЛП, който е 0/, следователно ГПР по кредита
не може да надвишава 50 %. В настоящия случай сумата по договор за
потребителски кредит номер ******** от 02.10.2023 г. е в размер на 600 лева,
а таксата за динамично плащане е в размер на 258.18 лв. Видно от приетия по
делото договор за заем, останалите суми, формиращи ГПР по договор за
кредит номер ******** от 02.10.2023 г., са в размер на 43.22 %. С оглед на
гореизложеното при включване на допълнителната такса за динамично
плащане към параметрите по договора за кредит то тогава ГПР е в размер на
435 %. Така уговореното възнаграждение, което не е включено в оскъпяването
на ползваната сума и които водят до нарушение на императивната разпоредба
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което процесната клауза на чл. 9, ал. 2 от договор
за потребителски кредит номер ******** от 02.10.2023 г. се явява нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, с оглед на което така предявения иск
следва да бъде уважен. Доколкото в настоящият случай с предявените искове
се претендират различни форми на нищожност, всъщност се съединяват
обективно различни искове, като съединяването е винаги евентуално, поради
което не следва да се разглеждат останалите предявени основания за
нищожност.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора с оглед основателност на исковата претенция на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
разноски в размер на сумата от 50 лв., представляваща платена държавна
такса, сумата от 2000 лв. с ДДС заплатено адвокатско възнаграждение. При
този изход на спора на ответника не се дължат разноски.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА по предявения от В. С. С., ЕГН
********** с адрес в ************** срещу ЮЛ, ЕИК ******** със
седалище и адрес на управление ***********, иск с правно основание чл. 26,
ал. 1, предл. 1 от ЗЗД клаузата на чл. 9, ал. 2 от договор за потребителски
кредит номер ******** от 02.10.2023 г., сключен между от В. С. С. и ЮЛ,
4
поради противоречието й със закона.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК ******** със седалище и адрес на управление
***********, да заплати на В. С. С., ЕГН ********** с адрес в
**************, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 2050
лв., представляваща разноски в исковото производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5