РЕШЕНИЕ
№ 506
гр. гр. Хасково, 17.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Валентина Ж. Иванова
при участието на секретаря Ваня З. Кирева
като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело №
20245640101301 по описа за 2024 година
Предявени са обективно и субективно съединени искове с правно
основание чл.55 ал.1 от ЗЗД от Т. М. М., ЕГН **********, от *************,
против „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление – *********** и „Кредит Гарант БГ“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление – ********.
В исковата молба се твърди, че ищцата е страна по ДОГОВОР ЗА
ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ № 202106091252200058 от 09.06.2021г., сключен
с „Неткредит“ ООД. Съгласно договора, ищцата трябвало да върне сумата по
кредита в размер на 1236лв., при сума на получаване 1000лв. и срок на
кредита от 12 месеца. Във връзка с клаузата на чл.4, ал.3 от договора за
потребителски кредит ищцата сключила Договор за гаранция №
**********/09.06.2021г. с „Кредит Гарант БГ" ООД, с който да се обезпечи
първоначално сключения Договор за кредит. Във връзка с така сключения
Договор за гаранция следвало да заплати допълнително такса за гаранция в
размер на 1032лв., разсрочена на 12 месечни вноски. На 19.11.2021 г.
сключила Анекс към Договора за потребителски кредит, по силата на който с
част от отпуснатия кредит погасявала главница в размер на 631,67лв., лихва в
размер на 6,48лв. по ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ №
202106091252200058 от 09.06.2021г., а по Договор за гаранция № **********
от 09.06.2021 г. сумата в размер на 25,80лв. Т.е на 19.11.2021г. ДОГОВОР ЗА
1
ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ № 202106091252200058 от 09.06.2021г. бил
предсрочно погасен, като по него ищцата заплатила лихва в размер на 6,48лв.,
както и Договор за гаранция № ********** / 09.06.2021 г., сключен с „Кредит
Гарант БГ" ООД бил предсрочно погасен и по него заплатена сумата от
25,80лв. Счита ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ №
202106091252200058 от 09.06.2021 г. за нищожен на основание чл.26, ал.1 от
ЗЗД, вр. чл.11, ал.1, т. 10 и чл. 19, ал.4 от ЗПК, вр. чл.22 от ЗПК. Счита така
сключения Договор за гаранция № ********** / 09.06.2021 г. с „Кредит
Гарант БГ“ ЕООД за нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, както и на
основание чл.26, ал.1, пр.2, вр. чл.19, ал.4, от ЗПК и чл.143 от ЗЗП. На първо
място, ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ бил нищожен на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл.11, ал.1, т.10 и чл. 19, ал.4 от ЗПК, вр.
чл.22 от ЗПК. Разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК сочила, че договорът
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин. Годишният процент на разходите следвало да включва всички
разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва и се изчислявал по специална формула.
Спазването на това изчисление, давало информация на потребителя как е
образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В процесния
договор за потребителски кредит била посочена само абсолютна стойност на
ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране годишния процент на
разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се
формира същият/. Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на
разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко
дължимо по кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да
са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. Доколкото е предвидена дължимостта на
възнаграждение за поръчителство, не ставало ясно дали същото е включено в
ГПР, изобщо нямало никаква информация, какво точно е включено в процента
на ГПР, дали е само лихвата, дали е лихва и други разходи, които следвало да
бъдат подробно описани. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези
обстоятелства липсвала. Следвало да се има предвид, че ГПР е величина,
чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика,
налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от
2
законовия, било недопустимо. Тези съставни елементи обаче оставали
неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира,
завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включва в общите
разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена
дължимост и на неустойка. От изложеното не можел да се направи еднозначен
извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са
изключени. Ето защо, не било ясно по какъв начин е формиран, неясни били
както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира
годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената
на предоставения от него финансов ресурс, задавал допълнителни
компоненти, които го оскъпяват, следвало по разбираем за потребителя начин
да посочи какво точно е включено в тях. Наред с това, посочената годишна
лихва в договор за паричен заем, не било ясно как точно се съдържа и как е
изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин ищцата била поставена
в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на
ползвания от нея финансов продукт. В договора следвало да се посочи не само
цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения паричен
заем представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени
всички разходи, които заемателя ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР. Поставянето на заемателя в положение, за да разбере
действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и
да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по паричния
заем, невключена в ГПР противоречи на изискването за яснота, въведено в
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. На следващо място, съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР
по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и
бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни ,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК, общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. С оглед цитираната разпоредба заплащането на
сумата по договора за поръчителство следвало да бъде разглеждано като
елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като било пряко
свързано с договора за потребителския кредит, известно било на кредитора и
3
се заплащало от потребителя. Доколкото сключването на договор за
поръчителство било въздигнато, като елемент от сключването на договор за
паричен заем, без когото последният не може да бъде сключен. Налице било
заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за
заплащане на допълнителни разходи по Договора за гаранция се нарушавало
изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС
№426/2014г. Наред с това посочването в кредитния договор на размер на ГПР,
който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от
ЗЗП. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че
използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в
непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР
представлявало един от елементите, на които може да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. от
ЗЗП. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните
правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните й части. В случая не била налице нито една
от тези две хипотези -нищожната клауза на процесния ДОГОВОР ЗА
ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ относно определянето на ГПР да бъде заместена
по право от повелителни норми на закона, или че договорът за потребителски
кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР,
тъй като ГПР е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Предвид на това в случая не била приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и
нищожността на посочената по-горе клауза на процесния договор обуславяла
недействителността на целия договор. В случая следвало да бъде взета
предвид и разпоредбата на чл.22 от ЗПК, която била приложима за процесното
договорно правоотношение. Тази норма изрично посочвала, че когато не са
спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените били и тези по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР.
Въз основа на това договора за потребителски кредит следвало да се прогласи
за недействителен. На следващо място, така сключения договор за гаранция
№ ********** / 09.06.2021 г. с „Кредит Гарант БГ“ ЕООД бил нищожен на
основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, както и на основание чл.26, ал.1, пр.2, вр.
чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.143 от ЗЗП. В правната доктрина и съдебна практика
безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на
чл.26, ал.1, предл.3-то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен
принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на
конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип била добросъвестността
4
в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване,
както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е
прокаран този принцип била чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също
намирали приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната
практика на BКC, преценката дали е нарушен някой от посочените основни
правни принципи се правила от съда във всеки конкретен случай, за да се даде
отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1, предл.З от ЗЗД. Поради
накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3
от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните
престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на
ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Когато била налице
явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се
нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните
отношения. В настоящият случай, такава нееквивалентност между
престациите била налице, тъй като сумата която се претендира чрез него била
в размер на 1032лв. и съставлявала допълнителна сума в размер на над 50% от
сумата на отпуснатия кредит от 900лв. По този начин безспорно се нарушавал
принципа на добросъвестност и справедливост. Принципът на
добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване
на едната страна за сметка на другата. На следващо място, договора за
гаранция бил нищожен поради това, че се стигало до нарушаване на
нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона на основание
чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, вр. чл.19, ал.4 от ЗПК. В случая възнаграждението,
което следвало да се заплати по Договор за гаранция следвало да бъде отразен
в определения ГПР. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В §1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били
известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
5
прилагането на търговски клаузи и условия. Така уговореното възнаграждение
по Договор за предоставяне на поръчителство по своята същност
представлявало разход по кредита, който бил известен и следвaло да бъде
включен в ГПР. Договора за гаранция бил недействителен на основание
чл.143, ал.1 и aл.2, т. 19 от ЗЗП. Същият бил във вреда на потребителя и не
отговарял на изискванията за добросъвестност и справедливост и водил до
неравновесие в правата на страните, като по този начин бил в ущърб на
потребителя / чл.143, ал.1 ЗЗП /. Посоченият Договор за поръчителство бил
неразбираем и не позволявал на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването му / чл.143, ал.2, т. 19 от ЗЗП/. Предвид
изложеното, моли съда да постанови решение, с което на основание чл.55,
ал.1, пр.1 от ЗЗД да бъде осъден ответника „Неткредит“ ООД да заплати на
ищцата сумата в размер на 6.48 лева – недължимо платена договорна лихва по
недействителен ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ №
202106091252200058 от 09.06.2021г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата.
Иска се също така постановяване на решение, с което на основание чл.55, ал.1,
пр.1 от ЗЗД да бъде осъден ответника „Кредит Гарант БГ“ ООД да заплати на
ищцата сумата в размер на 25.80 лева – недължимо платена по недействителен
Договор за гаранция № ********** / 09.06.2021 г., ведно със законната лихва
от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане
на сумата. Претендира присъждане на направените в настоящото
производство разноски.
Ответниците оспорват така предявените искове. Претендират разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Страните на спорят, че между ищцата Т. М. М. и ответника „Неткредит“
ООД е сключен Договор за потребителски кредит № 202106091252200058 от
09.06.2021г.; че между ищцата Т. М. М. и ответника „Кредит Гарант БГ“ ООД
е сключен Договор за гаранция № ********** от 09.06.2021г.; че на
19.11.2021г. ищцата предсрочно е погасила задълженията си по посочените
два договора.
Договор за потребителски кредит № 202106091252200058 от 09.06.2021г. е
бил сключен между ищцата и ответника „Неткредит“ ООД, като ответникът е
предоставил на ищцата сумата в размер на 1000 лева, която последната
следвало да върне на 12 месечни погасителни вноски. Сумата, която е
следвало да върне, възлиза на 1236 лева. По силата на сключения договор за
гаранция ищцата е следвало да заплати допълнително такса за гаранция в
размер на 1032 лева, разсрочена на 12 месечни вноски.
6
На 19.11.2021г. ищцата е сключила Анекс към Договор за потребителски
кредит № 202111190932530058, по силата на който с част от отпуснатия
кредит погасява главница в размер на 631.67 лева, лихва в размер на 6.48 лева
по Договор за потребителски кредит № 202106091252200058 от 09.06.2021г., а
по Договор за гаранция № ********** от 09.06.2021г. сумата в размер на 25.80
лева.
С проекта за доклад по делото са отделени като безспорни между страните
и ненуждаещи се от доказване поради признаването им от ответниците
следните факти: сключването на договор за кредит № 202106091252200058
между страните по делото, по силата на който на кредитополучателя е
предоставен заем в размер на 1000 лева; получаването на претендираната сума
в размер на 6.48 лева; сключването между страните на договор за гаранция
№**********/09.06.2021 година; фактът, че ищцата е заплатила 25.80 лева по
описания в исковата молба начин.
По делото, по искане на ответника „Неткредит“ ООД, бе назначена
съдебно-техническа експертиза, заключението по която съдът възприема
изцяло като компетентно и обективно изготвено. Същото не бе оспорено от
страните и от него се установява, че Договор за кредит №
202106091252200058 между „Неткредит“ ООД и Т. М. М. е сключен на
09.06.2021г. в 13:04 часа, а Договор за гаранция межд „Кредит Гарант БГ“
ООД и Т. М. М. е сключен на 09.06.2021г. в 15:23 часа.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните
правни изводи:
Предявени са при условията на обективно кумулативно и пасивно
субективно съединение осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1,
пр.1 от ЗЗД, които са процесуално допустими. Разгледани по същество,
предявените искове са изцяло основателни, като съображенията за това са
следните:
За да бъде уважен предявеният иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД спрямо всеки
един от двамата ответници, в тежест на ищцата е да установи, че е налице
предаване, съответно получаване на парична престация, нейният размер и
пряка причинно-следствена връзка между обогатяването и обедняването. В
тежест на ответната страна е да изясни наличието на основание, по повод на
което е осъществено имущественото разместване. Съобразно изложеното по-
горе от фактическа страна безспорно се установява, че между ищцата и
ответника „Неткредит“ ООД е възникнало правоотношение по повод
предоставянето на паричен заем в размер на 1000 лева. Заемодателят е
небанкова финансова институция по смисъла на чл.3 от ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
7
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищцата пък е физическо лице, което при сключване на договора е
действала именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл.9, ал.4 от ЗПК.
Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния ЗПК. При
преценка съдържанието на договора за кредит, съдът намира за основателни
доводите на ищцата за недействителност на договора на основание чл.11, ал.1,
т.10, вр. чл.22 от ЗПК. В случая е налице правоотношение по договор за
потребителски кредит, като длъжникът по правоотношението – в случая
ищцата, има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 вр. т. 12 от ДР
на ЗЗП, поради което същият се ползва със законоустановената потребителска
закрила, регламентирана в ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК изисква в договорите за кредит по
ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя. В процесната хипотеза съдът
намира, че ГПР по Договора за потребителски кредит и общата дължима по
кредита сума не са коректно посочени. Тъй като е предвидена дължимост на
възнаграждение за поръчителство, от договора не става ясно дали същото е
включено в ГПР. В договора липсва яснота относно обстоятелствата какво
точно е включено в ГПР – дали само лихвата, дали лихвата и други разходи,
които пък е било нужно да бъдат подробно описани. Не е ясно какво се
включва в общите разходи за потребителя - настоящи или бъдещи, тъй като е
предвидена дължимост и на неустойка. От договора не е ясно и по какъв
начин е формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на
заема. След като кредиторът при формиране цената на предоставения от него
финансов ресурс задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват,
следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в
тях. Нещо повече - посочената годишна лихва в договора за паричен заем не е
ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР.
Така ищцата е поставена в невъзможност да разбере какъв реално е процентът
на оскъпяване на ползвания от нея финансов продукт. В договора следва да се
посочи не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения паричен заем представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно
да бъдат посочени всички разходи, които заемателят ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на заемателя в положение, за да
разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в
8
договора и да преценя дали тя създава задължение за допълнителна такса по
паричния заем, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота,
въведено в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК, общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на търговски клаузи и
условия.
Налице е и заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като с
уговорките за заплащане на допълнителни разходи по договора за гаранция се
нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с ПМС № 426/2014г.
Наред с това, посочването в договора за кредит на размер на ГПР, който не
е реално прилагания в отношенията между страните, представлява
заблуждаваща търговска практика. С преюдициално заключение по дело С-
453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики,
изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер
на ГПР, представлява един от елементите, на които може да се основе
преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на
чл.143 и сл. от ЗЗП.
Предвид всичко изложено, процесният договор за потребителски кредит
противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което и на
основание чл.22 от ЗПК същият е недействителен.
За нищожен съдът намира и договорът за гаранция от 09.06.2021г., тъй
като същият се явява лишен от основание, предвид недействителността на
договора за кредит, който той обезпечава и във връзка с който е възникнало
правоотношението по поръчителството. Т.е. липсва необходимостта от
сключване на акцесорния договор. Същият е нищожен и на самостоятелно
основание. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то от ЗЗД е
9
налице именно, когато се нарушава правен принцип, било той изрично
формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и
търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на
принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума
за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип, е
чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл.8, ал.2
и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на BКC, преценката дали е
нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във
всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от
страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1,
предл.З от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по
смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД се достига до значителна нееквивалентност
на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и
уговорената цена, се нарушава принципа на добросъвестност при участие в
облигационните отношения. В настоящия случай такава нееквивалентност
между престациите е налице, тъй като сумата, която се претендира чрез него, е
в размер на 1032 лева и съставлява допълнителна сума в размер на над 50% от
сумата на отпуснатия кредит от 1000 лева. Така се нарушава принципа на
добросъвестност и справедливост. Договорът за гаранция е нищожен и поради
това, че се стига до нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и
заобикаляне на закона, на основание чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, вр. чл.19, ал.4 от
ЗПК. В случая възнаграждението, което следва да се заплати по него, е
следвало да бъде отразено в определения ГПР. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК,
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В §1, т. 1 от ДР на ЗПК
"Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които били известни на кредитора и които
потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Така
уговореното възнаграждение по Договора за гаранция по своята същност
представлява разход по кредита, който е бил известен и е следвaло да бъде
10
включен в ГПР. Договорът за гаранция е недействителен на основание чл.143,
ал.1 и aл.2, т.19 от ЗЗП, тъй като не отговаря на изискванията за
добросъвестност и справедливост и води до неравновесие в правата на
страните. Той е и неразбираем и не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването му /чл.143, ал.2, т. 19 от ЗЗП/.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, последица от недействителността
е връщане само на чистата стойност по кредита от потребителя, без лихви или
други разходи. Тъй като се установява, че ищцата като кредитополучател е
погасила изцяло задълженията си по процесните договори, следва да се
приеме, че с тях същата е заплатила на заемодателя суми, които следва да се
отнесат като връщане на предоставената й от кредитора сума от 1000 лева.
Изложеното дотук налага извод, че претендираните вземания се основават на
неравноправни за потребителя клаузи, които се явяват нищожни по смисъла на
чл.146, ал.1 от ЗЗП. Нищожността е пречка за възникване на задължение по
тях, поради което платените суми са предадени при начална липса на
основание и подлежат на връщане, съгласно чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. По делото
не се спори, че на 19.11.2021г. ищцата е погасила предсрочно Договор за
потребителски кредит № 202106091252200058/09.06.2021г. и Договор за
гаранция № **********/09.06.2021г. В случая липсва основание за
получаването на сумата от 6.48 лева от ответника „Неткредит“ ООД и на
сумата от 25.80 лева от ответника „Кредит Гарант БГ“ ООД, поради което
съдът намира, че предявените искове за осъждане на ответните дружества да
възстановят недължимо платените им суми на ищцата в размер на 6.48 лева и
на 25.80 лева са основателни и като такива следва да бъдат уважени. Като
законна последица от уважаването на исковете, главниците от 6.48 лева и от
25.80 лева следва да се присъдят, ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на исковата молба в съда – 23.05.2024г. до окончателното им
изплащане.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че
ищцата е направила изрично и своевременно искане за разноски по
настоящото производство, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, на същата следва
да се присъдят такива в общ размер от 100 лева /по 50 лева от всеки от двамата
ответници/ за платена държавна такса.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат по чл.38 от ЗАдв. По отношение на размера
на хонорара, който следва да се определи в полза на адвоката, съдът намира
следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на
Европейския съюз от 23.11.2017г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, установените
размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и
11
необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените
искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически
необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата
във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на
вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки
са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25
януари 2024г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено
на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от
постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази
страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско
възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член
101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101,
параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба
минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед всички посочени по-горе принципни съображения и като взе предвид
липсата на правна и фактическа сложност на делото, както и наличие на
трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси,
извършените от адвоката процесуални действия, изразяващи се единствено в
депозиране на писмени молби по делото, настоящият съдебен състав намира,
че на основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата, следва да се
определи възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер на 200
лева. Към тази сума следва да се прибави и 40 лева ДДС по аргумент от § 2а
от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, което да бъде заплатено от ответниците. Според настоящия
съдебен състав, върху адвокатското възнаграждение, вкл. при договори за
правна защита и съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, ДДС
следва да бъде начислен, като данъчната основа се формира от минималното
адвокатско възнаграждение съгласно НМРАВ. В тази насока се споделя
съдебната практика, обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г. на ВКС
по ч. т. д. № 1544/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Б.Й.; Определение №
12
50012 от 1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 478/2022 г., II т. о., ТК, докладчик
председателят Т.В.; Определение № 266 от 18.04.2019 г. на ВКС по ч. т. д. №
1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик съдията К.Н.; Определение № 64 от
1.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 453/2016 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Е.М. и
доколкото в случая упълномощеният от страната адвокат безспорно е
регистриран по ДДС, то върху определения от съда размер на адвокатското
възнаграждение е добавен ДДС. Възнаграждението следва да бъде заплатено
поравно от двамата ответници.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, „Неткредит“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление – ***********, да заплати на
Т. М. М., ЕГН **********, от *************, сумата от 6.48 лева,
представляваща недължимо платена сума по недействителен Договор за
потребителски кредит № 202106091252200058/09.06.2021г., сключен между Т.
М. М. и „Неткредит“ ООД, ведно със законната лихва върху нея, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда – 23.05.2024г. до окончателното й
изплащане.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, „Кредит Гарант БГ“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление – ********, да
заплати на Т. М. М., ЕГН **********, от *************, сумата от 25.80 лева,
представляваща недължимо платена сума по недействителен Договор за
гаранция № ********** от 09.06.2021г., сключен между Т. М. М. и „Кредит
Гарант БГ“ ООД, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда – 23.05.2024г. до окончателното й
изплащане.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление – *********** и „Кредит Гарант БГ“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление – ********, да заплатят на Т. М. М., ЕГН
**********, от *************, сумата от общо 100 лева /всеки по 50 лева/,
представляваща направени по делото разноски за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление – ***********, да заплати на адв. Д.В.М., ЕГН **********, с
адрес на кантората - ************, сумата от 120 лева с включен ДДС,
представляваща възнаграждение за осъщественото от него процесуално
13
представителство, защита и съдействие по настоящото дело.
ОСЪЖДА „Кредит Гарант БГ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление – ********, да заплати на адв. Д.В.М., ЕГН **********, с
адрес на кантората - ************, сумата от 120 лева с включен ДДС,
представляваща възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/ не се чете.
Вярно с оригинала!
Секретар: Ц.С.
14