№ 696
гр. София, 27.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Катерина Рачева
Членове:Владимир Вълков
Здравка Иванова
при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Владимир Вълков Въззивно гражданско дело
№ 20251000500109 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от Гражданския
процесуален кодекс.( ГПК).
С решение № 5065/04.09.2024 г., постановено от Софийски градски съд,
ГО, I-21 състав по гр.д. № 20241100100427 са уважение предявени искове за
изплащане на обезщетение, причинени на Е. К. М. при пътнотранспортно
произшествие, възникнало на 21.10.2023 г. срещу „ЗД Бул Инс“ АД съответно
за 100000 лв. – неимуществени вреди и 19779,16 лв. – имуществени вреди и са
присъдени законни лихви до окончателното изплащане на сумите, поправено с
решение № 6050/06.11.2024 г..
Решението е обжалвано от Е. К. М., наричана в настоящото ищца и
въззивница, представлявана от адв. Н. Д. и адв. П. Д. в частта, с която
предявеният иск за обезщетение на неимуществени вреди е отхвърлен за
разликата над 100 000 лв. до 140000 лв. Първоинстанционният съд е упрекнат,
че не е отчел спецификата на случая с оглед установените по делото факти,
довело до несправедлив размер на обезщетението. Твърди се причинените
1
увреждания да са довели до ендопротезиране на лявата й тазобедрена става.
През възстановителния период и особено при раздвижването ищцата имала
силни болки и страдания, довели до затруднение в ежедневното й обслужване,
а контузията на лявата ръка я препятствало да използва пълноценно и опора с
помощно средство. Твърди се да е невъзможно пълното възстановяване след
увреждането при установен понастоящем дефицит в движенията на лявата
раменна става, което първоинстанционният съд също не отчел. Твърди се
увреждането да е провокирало и тежки психологически последици От
жизнерадостен и обслужващ семейството си човек, ищцата изпаднала в
депресия, провокирана от чувство, че е развалина и е в тежест на семейството
си. Застъпена е теза, че при определяне размера на обезщетението не са
отчетени в нужната степен актуалните болки и страдания и периода, през
който са търпени, нито били взети предвид предвидимите бъдещи болки и
страдания. Наведен е довод, че претендираният пълен размер на
обезщетението позволява изпълняване и на заложената социална функция на
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, но
първоинстанционният съд не отчел утвърденият застрахователен лимит към
датата на ПТП. Иска се обезщетението да бъде съобразено и с инфлацията.
В отговор по жалбата ответникът в първоинстанционното производство
– „ЗД БУЛ ИНС“ АД, наричан в решението и въззиваем, я оспорва като с оглед
уточнението на заетата позиция възприема определения от съда размер, макар
и да смята за справедливо обезщетение за доказаните вреди от 30 000 лв.
Позовава се и на съществено съпричиняване на увреждането предвид, че е
стояла на платното за движение и въпреки грозящата я опасност от
приближаващия лек автомобил не е предприела необходимите действия, за да
избегне инцидента.
В съдебно заседание по съществото на спора процесуалният
представител на Е. М. – адв. Д., пледира за уважаване на жалбата,
позовавайки се на продължаващото увредено общо състояние, което твърди
психологически да преживява изключително трудно предвид възникнали при
нея здравословни усложнения. Адвокат Д. претендира и адвокатско
възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираното от
въззиваемия адвокатско възнаграждение с искане да бъде редуцирано до
стойностите на Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения.
2
Процесуалният представител на въззиваемия – адв. И., оспорва
въззивната жалба и поддържа насрещната въззивна жалба. Поддържа и
частната жалба досежно разноските в първоинстанционното производство.
Писмено е предявена и претенция за разноските в производството с
представено доказателство за заплатено възнаграждение от 4620 лв.
Жалбите са допустими – предявени са от процесуално легитимирано
лице в предвидения от закона срок.
При служебната проверка не се установява порок, засягащ валидността
на обжалваното решение акт нито неговата допустимост в обжалваната част.
Проверката на решението досежно формираните фактически и правни
изводи при разрешаване на спора, извън приложението на императивна норма
или отстояване на изрично възложен на съда интерес, е ограничена до
посочените в жалбата указания за порочността на първоинстанционното
решение (чл. 269 ГПК). Въззивният съд следва да формира собствени изводи
досежно повдигнатите в настоящото производство спорове.
С въззивната жалба не е повдигнат спор досежно факта на
пътнотранспортното произшествие, причинно-следствената му връзка с
получените механични увреждания. Ето защо, а и предвид събраните
доказателства настоящият състав приема за доказано, че в резултат на ПТП,
настъпило на 21.10.2023 г. водачът на л.а. „Фиат“, модел „Браво“ с рег. №
******** при предприемане на маневра ляв завой от ул. „Поп Богомил“ по
бул. „Княгиня Мария Луиза“ с посока площад „Лъвов мост“, не осигурил
предимство на ищцата, движеща се по пешеходна пътека и й причинил
фрактура на лява тазобедрена става, закрито счупване на горния край на
раменната кост (хумерис). При ищцата се явило и усложнение от механичен
произход, а последвали оток, деформация, болки и ограничени движения в
областта на тазобедрената става. Към датата на пътнотранспортното
произшествие водачът на автомобила е имал действаща застраховка по риска
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключена с ответника по иска.
В обосновка на преживените болки и страдания, чието обезщетяване е
спорно в настоящото производство (предявеният иск за имуществени вреди е
3
уважен и решението не е обжалвано), ищцата твърди да е приета в тежко
увредено общо състояние на 21.10.2023 г. със силни болки в областта на ляво
бедро и ляво рамо. На 26.10.2023 г. била извършена операция, а на 01.11.2023
г. е изписана от болницата. На ищцата е предписано продължаване на
лечението в амбулаторен порядък и е насочена за по-нататъшно
възстановяване и рехабилитация към болница Сердика-София.
С линейка ищцата била откарана до Многопрофилна болница за
продължително лечение и рехабилитация-Сердика за провеждане на
предписаните й възстановяване и рехабилитация.
На 16.12.2023 г. лекуващият й лекар установил костно срастване в
областта на ляво бедро с възможност за натоварване с пълна тежест с
предписание за продължаване на възстановяването и рехабилитацията в
болница Сердика-София. Твърди се възстановяването й да е допълнително
затруднено предвид нейната възраст – 76 години.
Ищцата в продължение на 3 месеца след инцидента изпитвала силни
болки, движела се много трудно, не могла да излиза никъде и да спи
пълноценно. Твърди се към датата на исковата молба болничното лечение да е
достигнало 70 дни, а и да продължава без да е налице възможност за пълно
възстановяване при потенциал за проявление на болки и ограничени
движения след натоварване и промени на времето.
Понеже ищцата не знаела как ще се развие възстановяването и дали
въобще ще може да проходи, обзел я страх за живота и бъдещето й,
несигурност и силен стрес. Постоянно плачела и изпаднала в силна депресия.
Невъзможността да спи по цели нощи допълнително утежнило психическото
й състояние. Наложило се консултация с психолог
Поради тежките телесни увреждания всички грижи за физическото й
здраве били поети от нейното семейство – син и внучка, които я преобличат,
дават лекарства и извършват цялостно обслужване. Тъй като поставеният
катетър бил ужасяващ, след премахването му се наложило ищцата да ползва
памперси породило силен срам (синът и внучка й сменяли памперса) у ищцата
и усещане за безпомощност. Чувствала се да е в тежест на семейството си, за
което дотогава самата тя полагала грижи. Увреждането променило
ежедневието й – от усмихнат и весел човек, контактна личност, с много
приятелки, ходела по клубове на пенсионера, екскурзии и почти всяка
4
седмица на църква. Към датата на исковата молба тя е в депресия, чувства се
като развалина. Инцидентът настъпил малко след като тя се била възстановила
от предходна операция за смяна на тазобедрената става.
Предявена е претенция за обезщетяване на неимуществените вреди в
размер на 140 000 лв. при довод тази сума да е съобразена с естеството и
тежестта на страданията й, нарастващата инфлация, определена като
надхвърляща 30 % спрямо 2020 г. и продължаваща да се увеличава. Наведен е
довод, че повишените застрахователни премии са индикатор за променените
икономически условия при очакване обезщетението да осигури запазване
покупателната способност на националната ни валута. При тези съображения
е наведен довод за меродавност на икономическите условия към датата на
приключване на устните състезания.
В отговор по исковата молба ответникът по иска оспорва търсената сума
да отговаря на справедливостта. Противопоставено е и възражение за
съпричиняване с довод, че ищцата е била на платното за движение, което е
предназначено за движение на МПС, сама поставяйки се в повишен риск
въпреки видимия приближаващ се автомобил. Поддържа като съответно на
увреждането да е обезщетение от 30 000 лв.
Вещото лице съдебно-медицинска експертиза констатира при личен
преглед, че към 23.05.2024 г. ищцата се придвижва с помощно средство –
канадка и е с накуцваща походка с оток на левия долен крайник. Вещото лице
отбелязва при ПТП да е настъпило счупване около мястото на предходно
протезирана тазобедрена става. Трудно се изправя след сядане като споделя за
болка в коленете
Ищцата трудно се облича с лявата ръка поради ограничено движение
при вдигане (около 30°), при отвеждане на ръката назад (около 20°), при
отвеждане настрани и нагоре (около 60°) и при повдигане на ръката настрани
и нагоре (около 40°), сравнено с дясната ръка.
Вещото лице установява ограничение и при движението на
тазобедрената става при свИ.е на левия крак до 60° докато при свИ.е на десния
крак до 80°.
Видно от епикриза на „І-ва к-ка по ортопедия и травматология“от
31.10.2023 г. като придружаващи заболявания към непосредствено
диагностицираното усложнение от механичен произход при други вътрешни
5
ортопедични устройства, имплантати и трансплантати е отбелязано и
Счупване на горния край на раменната кост (хумерус). Изрично е предписана
и контролна рентгенография на ляв хумерус. Вещото лице М. потвърждава
данните за счупване на раменната кост, а за прилагане на типичното лечение
при закрито счупване с описаното съдържание сочи и свид. Й.. Липсващото
последващо наблюдение на това, определено като придружаващо заболяване,
не го изключва, а по-скоро навежда на извод за несъобщени усложнения в тази
насока, логично обясняващо и съсредоточеното внимание върху
тазобедрената става. Ето защо поддържаното и в отговора по въззивната
жалба оспорване на това увреждане е необосновано.
Вещото лице.определя като обичаен период за възстановяване след
проведеното лечение за около 3-6 месеца за бедрената кост и 3-4 месеца за
раменната кост. Вещото лице сочи за очаквано известно подобрение с времето
без да е пълно предвид възрастта на ищцата.
От заключението на вещото лице автотехническа експертиза се
установява съприкосновението между лекия автомобил и тялото на ищцата да
станало върху обособена пешеходна пътека върху бул. „Мария Луиза“ при
възможност за водача да забележи ищцата върху пешеходната пътека. Ударът
настъпил под масовия център на тялото на ищцата.
При непосредствено изследване на 25.04.2025 г. вещото лице съдебно-
психологична експертиза установява при ищцата депресивно-психастенни
изживявания, които не носят психопатологични характеристики и са
състояния на личността и емоционалната сфера в условията на зависимост от
помощ и грижи понастоящем и от преживените физически травми от
инцидента. Вещото лице определя наблюдаваните страхове и депресивни
състояние като нормални за състоянието и за негативните и болезнени
преживявания на ищцата, провокирани както от претърпяната травма, така и
от усещането за зависимост от чужда помощ (според уточнението в съдебно
заседание). Вещото лице приема, че при пълно възстановяване ще се
редуцират в голяма степен тревожността и емоционалните състояния на
потиснато настроение. Преживяванията на депресивитет и тревожност,
усещане за безнадеждност биха били подпомогнати и подобрени с прием на
съответните медикаменти – психофармака.
Свид. Й. – внучка на ищцата, сочи да се е грижила за ищцата след
6
20.02.2024 г., когато била изписана от болница „Сердика“. Посещавала баба си
както в „Пирогов“ – сутрин и вечер, така и два пъти в седмицата в болница
„Сердика“. Споделяла, че не й се живее, че много я боли. Била изнервена,
понеже била на памперс. Ищцата имала превръзка на ръката, която свидетЕ.та
знае да слагат при счупване. Ищцата останала на легло повече от месец – до
средата на декември. Една седмица след изписването на ищцата останала с
памперс.
И към 06.06.2024 г. понеже не може да си сгъне хубаво краката, има
нужда от помощ при обуване и когато се къпе. Била много активна, винаги
засмяна. Излизала постоянно в център като ползвала градски транспорт. След
инцидента отказвала да излиза, споделяла, че я е страх да не я удари пак кола.
В епикриза за проведено лечение в Специализирана болница за
продължително лечение и рехабилитация „Панчарево“ през периода
17.06.2024 г. – 02.07.2024 г.(л. 13 от хартиения образ на в.гр.д. № 109/23 г.),
приета в настоящото производство по реда на чл. 147 г. 1 ГПК е отразена в
представената в настоящото производство епикриза обаче отразяват снета от
ищцата анамнеза, че оплаквания по повод болков синдром и ограничен обем
на движения в лява тазобедрена става, затруднена походка, датират от месец
февруари 2023 г. след проведена алопластика на ЛТБС..Констатирано е
подобрение и са дадени предписания за продължаване на рехабилитацията в
домашни условия.
Отразено е и следващо лечение по повод наличие на ортопедични
импланти при идентични оплаквания за периоди съответно 24.07.2024 г. –
08.08.2024 г. (л. 81 от в.гр.д. № 109/25 г.); 27.08.2024 г. – 11.09.2024 г. (л. 82 от
в.гр.д. № 109/25 г.) и 24.09.2024 г. – 09.10.2024 г. (л. 74 от в.гр.д. № 109/25 г.)
при констатирано подобрение след всяка от процедурите. В анамнезата по
протоколите не са отразени усложнения, които да позволяват връзка с
процесното увреждане.
При така възприетата фактическа обстановка от правна страна съдът
намира следното.
Нормата на чл. 432 ал. 1 от Кодекса за застраховане КЗ) обвързва
застрахователя по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите да
поеме имуществената тежест от реализирания застрахователен риск. Обхватът
7
на застрахователно покритие е нормативно утвърден като обхваща
гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за
причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди,
свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства,
за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или
законодателството на държавата, в която е настъпила вредата (чл. 477 ал. 1
КЗ).
Първоинстанционното решение не е обжалвано в уважителната част,
което утвърждава основанието на предявения иск – налице е виновно
причинена вреда от водач, чиято гражданска отговорност е осигурена от
ответника.
Размерът на обезщетението и за неимуществените вреди се влияе от
естеството и обема на негативните преживявания, изводими от конкретното
увреждане.
Както е изяснено и в задължителната съдебна практика
неимущественият характер на този вид вреда, предполага оценка, почиваща
на предписания от закона принцип на справедливостта (чл. 52 ЗЗД).
Казуалната практика на Върховния касационен съд е утвърдила критерии,
обезпечаващи в максимална степен обективност при остойностяване на
справедливото обезщетение (така например решение № 435 от 02.07.2024 г. по
гр.д. № 4549/2022 г. на ВКС, ГК, ІV ГО). Макар и на обезвреда да подлежат
субективни преживявания, сами по себе си те не са достатъчни. Наложителен
е обективен критерий, какъвто се явяват конкретните увреждания. Единствено
този подход осигурява предвидимост, което качество е ключово за принципа на
справедливостта.
Предвидимостта в размера на обезщетението осигурява и възможност за
застрахователя да предвиди нужния му ресурс за посрещане на поеманите
рискове. В този смисъл очакваната адекватна обезвреда налага индивидуален
подход към всеки случай, но водещи в тази насока не са субективните
преживявания, а обективно предпоставените болки и страдания от
конкретните увреждания. Допълнителни увреждания, отклоняващи се от
обичайните, следва да бъдат доказани от претендиращия обезщетение, за да
бъдат отчетени при определяне размера на обезщетението.
Справедливостта изисква и при определяне размера на обезщетението
8
да бъде отчитана очертаната в чл. 51 ал. 1 ЗЗД граница на отговорност. В тази
насока и на обезвреда, а следователно и на отчитане при остойностяване на
обезщетението, подлежи вредата, която пряко и непосредствено произтича от
конкретното увреждане.
От заключението на вещото лице съдебно-медицинска експертиза
следва, че обективно необходимият период за възстановяване след процесната
травма е не по-малко от 3 месеца като за раменната кост обичайната му
продължително е 4 месеца, а за бедрената кост – 6 месеца. Специфично в
случая е, че ищцата ползва преимуществено именно увредената ръка, което
обективно затруднява ежедневието й в процеса на възстановяване.
Наличните данни, че идентични страдания ищцата е имала и преди
процесното увреждане – след замяната на лявата й тазобедрена става с
имплант, изключва възможността те да се отнесат единствено до процесното
пътнотранспортно произшествие. Затова и въззивният съд приема за доказани
в процеса болки страдания, обективно изводими от причиненото увреждане на
бедрената кост в рамките на обичайния 6-месечен възстановителен период.
Установено в случая обаче е ограничено движение в тазобедрената
става, затрудняващо ищцата да се навежда и провокиращо необходимост от
съдействие, за да се обуе (показанията на свид. Й.).
Вещото лице съдебномедицинска експертиза свързва констатираното
ограничение в движението на основната за ищцата лява ръка с процесното
увреждане, а в процеса не се установява друг източник на това затруднение,
обосноваващо и извод за настъпило усложнение.
При отчитане на критерия предвидимост в настоящото производство на
страните са указани служебно известни на съда случаи с водещо увреждане на
бедрената кост при определени обезщетения съответно от 120 000 лв. Макар и
изследваните в конкретните случаи събития да предхождат във времето
процесното и да превишават по стойност присъденото обезщетение, и в двата
случая са налице значителни допълнителни увреждания. Същевременно обаче
за съпоставим с настоящия случай – увреждане на бедрената кост и
разместено счупване на горния край на лява разменна кост, аналогична
продължителност на лечението и остатъчно затруднение в походката в
резултат на увреждане от 31.03.2021 г , е определено обезщетение от 80 000
лв, с влязло в сила решение № 187/10.05.2024 г. по в. т. д. № 137/2024 г. на
9
Апелативен съд-Пловдив (недопуснато до касация с Определение №
1238/23.04.2025 г. по т. д. № 2091 по описа за 2024 г. на ВКС, ТК, 1 ТО).
Същевременно, за разлика от последния случай, следва да се отчете, че
затруднението в движението на ищцата не произтича от процесното
увреждане, а го предхожда. Видно от споделеното от ищцата в интервюто по
повод съдебнопсихологичната експертиза, и към датата на процесното
увреждане ищцата е ползвала канадка. Понеже в тежест на деликвента, а
следователно и на застрахователя му по застраховка „Гражданска
отговорност“ следва да бъдат възложени вредите, явяващи се пряка и
непосредствена последица от увреждането, предхождащото го затруднение в
движението обяснява съществувала и към този момент значителна промяна в
начина на живот у ищцата.
Съдебнопсихологичната експертиза установява негативни емоционални
преживявания, които могат да бъдат обяснени именно с процесното
пътнотранспортно произшествие. При сходна интервенция върху бедрената
кост (претърпяна смяна на тазобедрената става) осем месеца след
манипулацията ищцата се е движела самостоятелно. Желаната манипулация
предпоставя нагласа за справяне с неприятните последици. Наложената от
увреждането обаче изисква допълнителен ресурс за преодоляване на
аналогични последици. Предвид и възрастта на ищцата, обективно забавяща
повторно наложения възстановителен процес логично следва и
идентифицираната засилена тревожност с депресивни преживявания. Следва
да бъдат отчетени и обстоятелствата, при които е настъпило увреждането.
Фактът, че ищцата е била ударена на пешеходна пътека обяснява споделения
при интервюто страх от автомобили, за какъвто свидетелства и нейната
внучка. Това обстоятелство също следва да бъде отчетено.
От друга страна обаче вещото лице определя за възможно редуциране на
преживявания депресивитет, тревожност и усещане за безпомощност при
подходяща терапия. Следователно интензивността на това негативно
преживяване е под контрола на ищцата, обуславящо и относително
ограничаване отговорността на ответника, което от своя страна редуцира
отговорността на ответника.
Макар и законът да овластява съда да определи размера на
обезщетението, което обективно изисква период от време, меродавни за
10
остойностяване са социално-икономическите условия към датата на
увреждането. Това обезпечава наложителната предвидимост. Съдът е властен
да определи обезщетението за неимуществени вреди, но това не изключва
възможност това да стане и от застрахователя. Напротив, надлежното
изпълнение на задължението по застрахователния договор било то и сключен
в полза на трето лице (какъвто е случаят на застраховка „Гражданска
отговорност“), предполага и обективна възможност за това към определен във
времето момент. Явилите се болки и страданията до приключване на устните
състезания на общо основание подлежат на отчитане при остойностяване на
обезщетението, но не оправдават поддържане на състоянието на неизвестност
досежно съществения елемент при остойностяване на вредата –
покупателната способност на валутата, в която подлежи на изплащане
обезщетението. По тези съображения инфлацията подлежи на отчитане
доколкото за база при определяне размера на обезщетението се ползва
предходно формирана съдебна практика.
Продължаващото лечение и в хода на въззивното производство не може
еднозначно да бъде свързано с процесното увреждане. От снетите анамнези в
новопредставените експертизи (л. 13, л. 74, л. 81 и л. 82 от в.гр.д. № 109/25 г.)
се налага извод, че болков синдром и ограничението в движенията на лявата
бедрена става са се проявили още преди подмяната на ставата или преди
процесното увреждане (л. 169 от гр.д. № 427/24 г.) като са продължили и след
имплантиране на изкуствена става (л. 171-173 от гр.д. № 427/24 г.). Ето защо и
този източник на страдание не е в състояние да обоснове завишаване размера
на обезщетението.
По изложените съображения и при отчитане на очертаните специфики
на процесния случай и на променените социално-икономическите условия
към датата на увреждането спрямо съществувалите към предходно
разгледания подобен случай, настоящият състав приема обезщетение от
100 000 лв. съответстващо на критерия справедливост.
Нормативно утвърденият лимит на застрахователно покритие не визира
дължимото от застрахованото лице обезщетение, а единствено определя
границата на отговорност по непосредствено регламентираното то закона
застрахователно правоотношение. Нормата лишава от възможност
застрахователя да предлага по-ниско покритие, обезпечавайки сигурност за
11
ползващите се от застраховката трети лица. Същевременно обаче нормативно
утвърденият лимит позволява на застрахователя да организира дейността си
така, че да осигури покритие за цялата територия в обхвата на
Споразумението „Зелена карта“. Затова и сумата, определена като покритие
на риск, подлежащ на международна регулация, не е свързана с броя на
увредените лица. При тези съображения макар и по правило промяната им да
се свързва и с изменение в социално-икономическите условия лимитите по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, а и предвид начина на
утвърждаването им – от законодателния орган, не позволяват представа за
реалното съдържание на социално-икономическите условия. Лимитът
утвърждава предел на отговорност при нормативно утвърдено съдържание на
правоотношението независимо от мащаба на съответното ПТП и
произтеклите от него вреди.
Неоснователно е противопоставеното от ЗД „БУЛ ИНС“ АД възражение
за съпричиняване. Принцип в правото е, че всеки дължи да поеме
последиците от собственото си поведение Предвид утвърдената граница на
отговорност не е справедливо деликвентът да бъде държан отговорен за вреди,
пряко и непосредствено произтичащи от укоримо поведение на пострадалия.
Общата норма на чл. 83 изр. първо ЗЗД очертава и съдържанието на
кредиторовото поведение, пряко ангажиращо го с последиците дори и те да са
резултат от неизпълнение. В този смисъл неизпълненото задължение да не се
вреди другиму не оправдава ангажиране на деликвента, ако пострадалият е
съпричастен към увреждането. С оглед естеството на деликтното
правоотношение чл. 51 ал. 2 ЗЗД изключва освобождаването от отговорност,
но и предписва редуцирането й, когато вредата е пряка и непосредствена
последица от подконтролна на пострадалия причина. Без значение остава
субективното отношение на пострадалия (неговата вина). При отчитане на
тези обстоятелства съпричиняването произтича от неположена елементарна
грижа към собствения интерес доколкото това е улеснило увреждането или е
довело до увеличение на обема, съответно размера на вреди.
Вярно е, че към момента на увреждането ищцата се е намирала на
платното за движение, но на очертана с пешеходна пътека част от него. На
тази територия законът отдава предимство на стъпилия на платното
пешеходец. Застрахователят не твърди ищцата да е навлязла на платното за
движение в момент и по начин, непозволяващи на водача да предотврати
12
увреждането въпреки възложеното му задължение преди да навлезе на
очертаната от маркировката територия, че няма участник с предписано от
правилата предимство. А подобна хипотеза е и опровергана от обоснованото
експертно заключение по автотехническата експертиза. Възползването от
предначертана от правилата възможност сочи на положена от ищцата
дължима грижа към собствения й интерес и изключва очертаното основание
на отговорност, произтичаща от нейното поведение(в същия смисъл и
решение № 50060 от 12.03.2024 г. по к.т.д. № 246 по описа за 2022 г. на ВКС,
ТК, І ТО, 3 състав).
Поради достигане до същия извод с формирания от
първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По частната жалба срещу определение по чл. 248 ГПК
Частният жалбоподател ЗД „БУЛ ИНС“ АД оспорва отказа на
първоинстанционния съд да намали признатото възнаграждение на
процесуалния представител на ищцата за предоставена правна защита при
условията на чл. 38 ЗА. В жалбата са изложени доводи, че признатият размер
на адвокатското възнаграждение не отчита фактическата и правна сложност
на делото като намира за неприложим механизмът, установен с Наредба № 1
за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед
противоречието й на чл. 101 пар. 1 ДФЕС.
В отговор по частната жалба адв. П. Д., в чиято полза е присъдено
възнаграждението, застъпва теза, че възнаграждението по чл. 38 ал. 2 ЗА
подлежи на определяне според Наредба № 1 при редакцията й след 8.11.2022
г., когато твърди да е сключен договорът Смята компетентността на СЕС за
ограничена до тълкуване и прогласяване невалидност на съюзна правна норма
и само по себе си обосновава нищожност на Наредбата. Приема определеното
в случая възнаграждение за произтичащо от волята на съда, а за индициращо
неговата тежест намира коефициентът за натовареност на конкретното дело.
Приема и че Наредбата не губи потенциала си да ориентира съда за
представата на адвокатското съсловие за адекватност на адвокатските
възнаграждения, позовавайки се и на съдебна практика в този смисъл.
Частната жалба е частично основателна.
13
Производството по чл. 248 ГПК предполага инициирана процедура пред
решаващия съд, поради което и предметът на настоящото е предопределен от
очертания в това производство. С молба от 25.09.2024 г. е въведено
възражение, че присъденото с решението възнаграждение надвишава
минималните стойности с 900 лв. Поискано е присъденото възнаграждение да
бъде редуцирано с тази сума.
В отговор по молбата адв. Д. я оспорва с довод, че следващото се
възнаграждение по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатски възнаграждения дори превишава присъдената сума и на собствено
основание е поискано изменение на решението с присъждане на разликата.
С обжалвания акт искането е отхвърлено като първоинстанционният
съд конкретизира, че определената сума произтича от съобразяване на
обективно съединените искове при общо формирано възнаграждение от 10250
лв., а отговорността на ответника е съобразена уважената част от претенцията
за неимуществени вреди и изцяло уважената претенция за имуществени
вреди.
Съгласно чл. 248 ГПК съдебното решение подлежи на преразглеждане от
решаващия съд досежно разпределените с него разноски. Предпоставка да се
развие това производство е депозирано искане в двуседмичен срок, предвид
обстоятелството, че и самото решение подлежи на обжалване в този срок. По
аргумент от чл. 64 ал. 1 ГПК с изтичане на определения от закона срок отпада
обусловената от него процесуална възможност.
В случая съобщение за постановеното решение е получено за ЗД „БУЛ
ИНС“ АД на 19.09.2024 г. и следователно срокът за упражняване на правото
по чл. 248 ГПК изтича на 03.10.2024 г. В рамките на този срок от името на ЗД
„БУЛ ИНС“ АД е поискано присъденото възнаграждение на основание чл. 38
ал. 2 ЗА да бъде намалено със сумата от 900 лв. Настоящият състав приема, че
с изтичане на предвидения срок за изменение на решението досежно
самостоятелното от правна гледна точка вземане, по чл. 38 ЗА, признато в
полза на процесуалния представител на страната в производството, отпада
възможността за оспорването му. Следователно и при частично искане отпада
възможност да се търси разликата. Депозираната жалба по реда на чл. 248 ал.
3 ГПК поддържа висящността на повдигнатия спор по реда на чл. 248 ал. 1
ГПК и по аргумент от чл. 64 ал. 1 ГПК не е в състояние да го разшири. При
14
тези съображения настоящият състав приема предмета на настоящото
производство за ограничен до надлежно оспорената част от вземането за
адвокатско възнаграждение в размер на 900 лв.
Нормата на чл. 38 ал. 2 ЗА легитимира адвокат, поел безплатно
защитата на страна, отговаряща на лимитативно определени обстоятелства, да
получи следващото му се възнаграждение, платимо от насрещната по спора
страна, доколкото е налице основание за ангажиране на отговорността й за
разноски. Както бе посочено вече спорът в настоящото производство е
ограничен до размера на това възнаграждение. С Решение по дело С-438/22 на
Съда на Европейския съюз е прогласено противоречие на Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредба № 1) на чл.
101 от ДФЕС във връзка с чл. 4 пар. 3 ДЕС, към която препраща нормата на
чл. 38 ал. 2 ЗА. Установеното противоречие лишава този акт от нормативен
потенциал, поради което и разписаният с него механизъм за остойностяване на
адвокатския труд не е в състояние да обоснове зачетено от правовия ред
вземане.
Нормата на чл. 36 ал. 2 изр. второ ЗА изрично предписва, че размерът на
адвокатското възнаграждение следва да бъде справедлив и обоснован.
Понеже вземането е с възнаградителен характер справедливостта предполага
да бъде отчетено естеството и обема на извършената работа. Размерът на
претенцията не въздейства нито върху естеството, нито върху обема на
нужните усилия за пълноценно провеждане на адвокатска защита. Затова и
сам по себе си не е в състояние да служи за основа при остойностяване на
специфичния адвокатски труд.
От значение са предметът на спора (естеството на защитаваното право) и
обективно произтичащия от него ангажимент за адвоката. В случая се
установява, че първоинстанционното производство е приключило в едно
открито съдебно заседание, което изключва фактическата му сложност.
Спорът се явява в известна степен усложнен от правна страна, което
усложнение обаче се включва в неоспорения в случая размер на адвокатското
възнаграждение – 8601,60 лв. (разлика между присъдената сума от 9501,60 лв.
и оспорената от 900 лв.). При тези съображения частната жалба следва да бъде
уважена и обжалваното определение – отменено и да бъде редуциран
размерът на присъденото възнаграждение за адвокат.
15
По разноските в настоящото производство
С оглед изхода от спора въззивницата няма право на разноски, което пък
изключва отговорността на въззиваемия и за адвокатско възнаграждение при
безплатно предоставена защита във въззивното производство. Предвид
правилото на чл. 236 ал. 1 т. 6 ГПК, а и чл. 81 ГПК така претендираното право
следва да бъде изрично отречено с решението.
Въззиваемият претендира разноски, съставляващи заплатено адвокатско
възнаграждение.в размер на 4620 лв. Обстоятелството, че въззивницата е
освободена от задължение да внесе предварително принципно дължимата
държавна такса й обезпечава достъп до съд, но липсата на достатъчно
средства не я освобождава от отговорността за разноски при необосновано
провокиран правен спор.
В рамките на пледоарията адв. Д. възрази за прекомерност, което,
предвид нормата на чл. 78 ал. 5 ГПК, налага да бъде извършена проверка за
съответствие на заплатеното възнаграждение на указаните в нормата
критерии – фактическа и правна сложност на делото.
Отговорността за разноски в гражданския процес не прави изключение
от общоутвърдената граница на отговорността за обезвреда. Такава се дължи
за вреди, явяващи се пряка и непосредствена последица от укоримо поведение
без оглед на източника на задължение (чл. 82 ЗЗД и чл. 45 ЗЗД). Макар и
адвокатската защита да не е задължителна в гражданския процес достъпът до
нея гарантира ефективната защита. Оттук и логично този разход е разпознат
като присъщ за съдебния процес.
Размерът на адвокатското възнаграждение обаче е под контрола на
страната, ползваща се от квалифицираната услуга. Постигнатото съгласие
между страната и избрания от нея адвокат обуславя и правото на адвоката да
бъде възнаграден за предоставената услуга. Само по себе си обаче това
съгласие сочи на договор, който, по аргумент от чл. 21 ал. 1 ЗЗД по принцип
не обвързва третото лице. Процесуалният закон, регламентиращ
отговорността за разноски не придава обвързваща сила за насрещната страна,
макар и този разход по един или друг начин да е предизвикан от това лице.
Напротив, нормата на чл. 78 ал. 5 ГПК отрича тази обвързаност, овластявайки
отговорната за разноски страна да оспори договореното, а и заплатено
16
възнаграждение при изрично указан обхват на следващата се отговорност.
Страната, загубила съдебния спор дължи да възстанови сумата, обуславяща
неизбежния разход, обоснован от фактическата и правната сложност на
делото.
Повдигнатият спор в настоящото производство е ограничен до правното
значение на установени в първоинстанционното производство факти и
обстоятелства. Това по определение изключва фактическата сложност на
материалноправния спор. Производството приключи в едно съдебно заседание
без да разкрива утежнение и от процесуална гледна точка. Конкретният
случай не разкрива и специфика от правна страна, която да е довела до
значимо усилие от страна на процесуалния й представител. По тези
съображения настоящият състав приема възнаграждение от 1000 лв. за
съответстващо на фактическата и правна сложност на въззивното
производство, която сума и следва да бъде възложена в тежест на
въззивницата.
Мотивиран от изложеното Апелативен съд-София, ГО, 1-ви състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5065/04.09.2024 г., постановено от
Софийски градски съд, ГО, I-21 състав по гр.д. № 20241100100427 в частта, с
която е отхвърлен предявеният от Е. К. М. срещу ЗД „БУЛ ИНС“ АД иск по чл.
432 ал. 1 КЗ вр. чл. 45 ЗЗД за сумата над 100 000 лв. до 140 000 лв.
ОТМЕНЯ определение № 16796 от 23.10.2024 г. по гр.д. №
20241100100427 по описа на Софийски градски съд, ГО, I-21 състав и вместо
него ПОСТАНОВЯВА.
ИЗМЕНЯ решение № 5065/04.09.2024 г., постановено от Софийски
градски съд, ГО, I-21 състав по гр.д. № 20241100100427 състав в частта за
разноските като намалява възложеното в тежест на „ЗД БУЛ ИНС“ АД
адвокатско възнаграждение в полза на адв. П. Д. до сумата от 8601,60 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 3 ГПК Е. К. М. с адрес по делото: ***
да заплати на ЗД „БУЛ ИНС“ АД, ЕИК ********* с адрес по делото: гр.
София, р-н „Лозенец“ бул. „Джеймс Баучер“ № 87 сумата от 1000,00 лв. –
разноски в производството пред Апелативен съд-София.
17
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на адв. Н. Н. Д. и П. Б. Д. за
присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 ЗА.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчване на препис при
условията на чл. 280 ал. 1 и ал. 2 от ГПК, а в частта за разноските – по реда и
при условията на чл. 248 ГПК..
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18