Р Е
Ш Е Н
И Е
№
град София, 27.12.2016 година
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданска колегия, І отделение, 1
състав, в публично заседание на петнадесети ноември през две хиляди и шестнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АСЕН
ВОДЕНИЧАРОВ
при секретаря В.С., като разгледа докладваното от съдия
Воденичаров гр. дело № 4149 по описа за 2015 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени
са главни искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и акцесорни такива по чл. 86, ал.
1 от ЗЗД.
Ищцата Ц.К.П.,
ЕГН **********, представлявана от адв. В.В. твърди, че на 03.06.2008 г. е
сключила с ответника „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********, Договор за кредит на за покупка
на недвижим имот № HL 38315/03.06.2008г., по силата на който като
кредитополучател е получила кредит в размер на сумата от 150 000 евро, като
кредитът е бил обезпечен с ипотека. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора
кредитополучателят е дължал на Банката годишна лихва в размер на сбора от
базовия лихвен процент на Банката за жилищни кредити в швейцарски франкове,
който към момента на сключване на договора е в размер на 4,5 % плюс надбавка от
1.15 пункта. В исковата молба ищцата излага, че кредитът е бил отпуснат и
усвоен в евро, поради което е следвало да връща главницата и договорните лихви
и такси в същата валута. През целия период на действието на договора за кредит,
обаче Банката е изисквала от ищцата връщане на кредита в швейцарски франкове,
като е преизчислявала и събирала всяко от месечните плащания, като е прилагала
определен от нея курс на швейцарския франк, който се увеличил значително. В
резултат на това Банката е събрала под формата на месечни погасителни вноски
значително по-голяма сума от тази, определена в евро и дължима съгласно
погасителния план. При предсрочно погасяване на кредита, Банката преизчислява и
остатъка от главницата на кредита в лева по неин курс на швейцарския франк,
значително по-висок от курса при отпускане на кредита. В тази връзка ищцата
излага, че при усвоена главница в размер на 150 000 евро, към настоящия момент
при стриктно плащане на месечните вноски в продължение на повече от 7 години и
две предсрочни погасявания към настоящия момент кредитът е около 360 000 лева.
На следващо
място ищцата излага, че Банката многократно едностранно е увеличавала и лихвата
по кредита като въпреки уговорения размер по чл. 3, ал. 1 от договора лихвата
да бъде в размер на БЛП от 4,5 % и надбавка от 1,15 пункта, в резултат на което
се е месечната анюитетна вноска по
кредита без наличие на законови предпоставки за това. В тази връзка ищцата
твърди, че надвзетите суми от Банката в резултат на едностранната промяна на
лихвата по кредита подлежат на връщане от същата, тъй като обвързването на
размера на погасителните вноски с курса на валута, различна от валутата на
усвояване и погасяване, както и едностранните увеличения на лихвата от страна
на Банката са в противоречие с приложимото европейско и национално
законодателство.
Ищцата
излага, че Банката се е обогатила неоснователно с тези суми и дължи връщането
им. В тази връзка ищцата излага, че се касае за две групи неравноправни клаузи
в процесния Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL38315/03.06.2008
год., въз основа на което същите са нищожни клаузи, които попадат в приложното
поле на Закона за защита на потребителите и Дирекитва 93/13/ЕИО на Съвета
относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Първата група клаузи, касаят преизчисляването на месечните анюитетни вноски
по курса на швейцарския франк, въпреки че такива не се дължат, а именно: чл. 1,
ал. 1, чл. 1, ал. 3, чл. 2, ал. 1 , чл. 2., ал. 3, и чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от
договора. Втората група неравноправни клаузи, касаят недължимо заплатените
суми, въз основа на едностранното увеличение на лихвата от страна на Банката,
въпреки липсата на основание за това, а именно клаузите, предвидени в чл. 3,
ал. 1, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от договора. В тази връзка
ищцата излага, че посочените клаузи на договора са нищожни, като противоречащи
на закона, накърняващи добрите нрави, уговорени при липса на съгласие и при
липса на основание. Те попадат в приложното поле на чл.143 от ЗЗП и са
неравноправни, противоречат на ЗКИ, както и на Директива 93/13ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, като в
исковата молба са изложени подробни съображения за това.
Във връзка изложеното, ищцата моли
съда да постанови съдебно решение, с което да осъди „Ю.Б.” АД да й заплати следните
суми: 1. сумата от 31 581,16 EUR съставляваща надплатеното поради валутна
разлика между швейцарски франк и евро, тъй като ищцата не е следвало да връща
месечните вноски в швейцарски франкове, а в евро за периода от датата на
сключване на процесния договор – 03.06.2008 г. до завеждане на исковата молба в
съда – 26.03.2015 г., ведно със законната лихва върху посочената сума от датата
на завеждане на исковата молба в съда до окончателното й изплащане, както и 2. да
й заплати сумата от 17 509.01
евро – съставляваща разлика между предварително договорените анюитетни вноски и
заплатените от ищцата завишени такива в резултат н едностранното увеличение на
лихвата от страна на Банката за периода от сключването на договора за кредит –
03.06.2008 г. до завеждане на исковата молба в съда – 26.03.2015 г., както и
сумата от 64.52 евро, представляваща надплатена сума за комисионна за
управление на кредита, ведно със законна лихва върху посочените суми от датата
на завеждане на исковата молба в съда до окончателното изплащане.
В условията на евентуалност
предявява иск, в случай, че бъде отхвърлен искът по т. 2 да бъде осъдено
ответното дружество „Ю.Б.“ АД да й заплати сумата горепосочената сума, на
основание надплатено, поради неправилно изчисляване на лихвата от Банката - за
периода от сключването на договора (03.06.2008г.) до датата на подаване на
исковата молба ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата
молба до датата на окончателното й изплащане, ведно със законна лихва.
Претендира и направените по делото разноски.
Ответникът „Ю.Б.“ АД оспорва
предявените искове като недопустими, а на следващо място и като неоснователни. На
първо място счита, че предявените искове са недопустими по см. на чл. 34 от ЗЗД
във вр. чл. 124 от ГПК. В тази връзка излага, че не е налице правен интерес от
завеждане на исковите претенции по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за претендираните суми,
тъй като с исковата молба не се претендира прогласяване нищожност на конкретни
договорни клаузи, нито се сочи вече да са прогласени за нищожни същите, а по см.
на чл. 34 от ЗЗД, за да се претендира връщане на получено въз основа на нищожни
клаузи, следва същите да бъдат признати за нищожни. В случай, че съдът приеме
същите за допустими оспорва исковите претенции и като погасени по давност на
основание чл. 111 вр. чл. 114 от ЗЗД, поради което моли съда да ги остави без
уважение. На следващо място оспорва исковете като неоснователни и недоказани като излага подробни съображения в
тази насока.
Счита, че ищцата като кредитополучател изрично
в чл. 1, ал.1 от договора е поела задължение да заплаща погасителните си вноски
по кредита в чужда валута – швейцарски франкове, като в погасителния план е бил
посочен ясно и категорично размера на валутата и сумата за погасяване – 246 375 швейцарски франка. Ответникът
излага, че само по себе си уговарянето на кредитен лимит в швейцарски франкове
между страните по договора не е неравноправна клауза, тъй като
кредитополучателят сам се е задължил да връща получените средства в тази валута
- швейцарски франкове, поради което и в негова тежест е загубата в случай, че
курсът се промени така, че да трябва да разходва повече средства, за да си
набави тази валута, както и ползите, ако курсът се промени така, че да са му
необходими по-малко средства за снабдяване с швейцарски франкове. Твърди, че в
процесния договор няма уговорки, които да са във вреда на кредитополучателя,
доколкото той е в правото си да се запознае със съдържанието на договора за
кредит и да уговори индивидуално всеки един от параметрите по кредита с Банката.
Твърди, че кредитополучателят разполага също така и с възможност по всяко време
от действието на договора да го прекрати едностранно по своя инициатива, като
погаси предсрочно задължението си към Банката и изплати остатъка от главницата
по договора като по този начин ще отпадне задължението му да заплаща лихва за
целия уговорен срок. На следващо място счита, че по отношение на клаузите на
чл.1, ал. 1, чл. 1, ал. 3, чл. 2, ал. 1 и ал. 3, чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от
договора не е налице нито една от хипотезите на чл. 143 от ЗЗП, тъй като е
налице постигната обща воля и съгласие на размера и вида на валутата на
задължението с подписването на договора и приложенията към него. Оспорва и
твърдението за нищожност на клаузите на чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал.
3 и чл. 12, ал. 1 от договора за кредит като излага съображения и в тази
насока. Поради изложеното моли предявените искове да бъдат отхвърлени като
неоснователни. Оспорва и предявения в условията на евентуалност осъдителен иск
и моли съда да го отхвърли и претендира направените по делото разноски.
Съдът като прецени събраните по
делото доказателства и доводите на страните, съобразно разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
На 03.06.2008 г. е сключен Договор за
кредит за покупка на недвижим имот, с който Ю. И ЕФ Д. Б.” АД предоставя на Ц.К.П.
като кредитополучател, кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на
равностойността в швейцарски франкове на 150 000 евро по курс „купува” за
швейцарския франк към евро на Банката в деня на усвояване на кредита за покупка
на недвижим имот, представляващ апартамент Мезонетен АПАРТАМЕНТ № 12, находящ
се на първи и втори мансарден етаж в сграда „А“, изградена до степен груб строеж
в гр. София, р-н Витоша, УПИ Х-467, 463, 594 в кв. 172 - Б, по плана на гр.
София, м-т „Гърдова глава“ с площ на УПИ 2500 кв.м., като обектът е с обща
застроена площ от 143,75 кв.м., ведно с припадащите идеални части от общите
части на сградата и от правото на строеж върху мястото, както и МАЗЕ № 14, с
площ 1,69 кв.м. С договора кредитополучателят поема насрещно задължение да
върне ползвания кредит, заедно с дължимите лихви в сроковете и при условията на
договора.
В чл. 1, ал. 2 е договорено, че общият
размер на предоставените суми по кредита в швейцарски франкове не може да
надвишава максималния размер на кредита по чл. 1, ал. 1 от договора, а в ал. 3
е предвидено, че в деня на усвояване на кредита страните подписват приложение №
1, представляващо неразделна част от него, в което посочват приложимия към
същата дата курс „купува“ за швейцарския франк на Ю. И Е.Д. Б.“ АД, както и
конкретно определения съобразно този курс размер на кредита в швейцарски
франкове. В чл. 2, ал. 1 от договора страните са уговорили, че разрешеният
кредит се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя Ц.П. в швейцарски
франкове. В чл. 2, ал. 3 е предвидено, че усвоеният кредит в швейцарски
франкове по сметката по ал. 1 се превалутира служебно от Банката в евро по
търговски курс „купува” на швейцарския франк към евро на Банката за съответната
валута в деня на усвояването, като се превежда по открита в Банката сметка нa
кредитополучателя в съответната валута. Посочено е, че с подписване на договора
кредитополучателят дава своето безусловно и неотменимо съгласие и оправомощава
Банката за служебното извършване на описаните действия. В чл. 3, ал. 1 от
договора страните са постигали съгласие, че за усвоения кредит
кредитополучателят дължи на Банката годишна лихва в размер на сбора на Базовия
лихвен процент на Ю. И Е.Д. Б.” АД за жилищни кредити в швейцарски франкове
/БЛП/, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна
надбавка от 1,15 пункта. Към момента на сключване на договора БЛП на Ю. И Е.Д. Б.”
АД за жилищни кредит в швейцарски франкове е в размер на 4,5 %. В чл. 3, ал. 5
е предвидено, че действащият БЛП на Банката за швейцарски франкове не подлежи
на договаряне и промените за него стават незабавно задължителни за страните.
Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП за швейцарски
франкове и датата, от която той е в сила чрез обявяването им на видно място в
банковите салони. Договорените в настоящия договор надбавки не се променят. Съгласно
чл. 6, ал. 2 от договора погасяването на кредита се извършва във валутата, в
която същият е разрешен и усвоен – швейцарски франкове. В чл. 6, ал. 3 от
договора е предвидено, че в случай, че по време на действието на договора Банката
промени БЛП, размерът на погасителните вноски се променя автоматично в
съответствие с промяната, за което кредитополучателят с подписване на договора
дава своето неотменяемо и безусловно съгласие. В чл. 12, ал.1 е договорено, че
Банката запазва правото си по време на действие на договора да променя Тарифата
за условията, лихвите, таксите и комисионните, които Ю. И Еф Д. Б.” АД прилага
при операциите си, както и приложимите лихви по кредита в швейцарски франкове
или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда на чл. 20.
Измененията в Тарифата и/или влизат в сила от деня на приемането им от
компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора. В чл. 12,
ал. 2 е предвидено, че за промените по чл. 12, ал. 1 Банката уведомява
кредитополучателя чрез съобщения в банковите салони и на интернет страницата й.
Съгласно чл. 20, ал. 1 от договора кредитополучателят има право да поиска от
Банката да превалутира предоставения му кредит в швейцарски франкове съответно
в евро/лева, като за услугата се съгласява да заплати съответната комисионна
съгласно действащата към датата на превалутирането Тарифа на Банката. В чл. 20,
ал. 2 е предвидено, че с подписването на договора кредитополучателят се
съгласява, в случаите по ал. 1, Банката да превалутира кредита в евро по
обявения курс „купува“ на Банката за швейцарски франкове за датата на превалутирането, както и да прилага
по отношение на превалутирания кредит лихвените проценти, обявени от Банката по
реда на чл. 12, ал. 2 за съответната валута и вид на кредита. Съгласно чл. 21
превалутирането се определя като промяна на валутата, в която се изчислява
стойността на задължението, при което следва да се приложи съответния лихвен
процент, приложим за новата валута на кредита при изчисляване на лихвата по
същия. В чл. 22, ал. 1 от договора кредитополучателят е декларирал, че е
запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс
купува и/ или продава на швейцарския франк към евро/ лева, както и
превалутирането по чл. 20 от договора може да има за последица, включително в
случаите по чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски
по кредита изразени в евро/ лева, като напълно приема да носи за своя сметка
риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички
вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните
курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. В чл. 22, ал. 2
кредитополучателят декларира, че е изцяло запознат и разбира икономическия
смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 20-22 от този
договор, както и че е съгласен с настъпването им.
От представеното по делото
Допълнително споразумение към Договор за ипотечен кредит № HL 38315/2008 г., сключено на 09.11.2011
г. се установява, че страните са се съгласили да предоговорят съществуващите
към датата на споразумението задължения на кредитополучателя към кредитора –
Банката. В чл.4,ал. 1 от споразумението страните са се договорили, че кредитополучателят ще ползва шест месечен период
на облекчено погасяване на дълга, считано от следващия падеж. В чл. 4, ал. 2 е
предвидено, че през периода на облекчено погасяване на кредита върху дълга се
начислява фиксирана годишна лихва в размер на 4,21 % като през периода на
облекчено погасяване кредитополучателят погасява дълга на равни месечни вноски
в размер на 833 швейцарски франкове съгласно погасителен план, неразделна част
от споразумението. Съгласно чл. 5 след изтичане на периода на облекчено
погасяване върху дълга се натрупва начислената, но непогасена през периода на
облекчено погасяване, лихва, за което с подписването му кредитополучателят дава
своето изрично и неотменимо съгласие, оправомощава и възлага на Банката. В чл. 6
е договорено, че след изтичане на периода на облекчено погасяване върху общия
размер на дълга след натрупването на лихвата по чл. 5, се начислява годишна
лихва в размер равен на сбора на действащия към същата дата базов лихвен
процент на Кредитора за жилищни кредити в съответната валута, плюс договорна
лихвена надбавка в размер на 0.11 пункта, като след изтичане на периода за
облекчено погасяване до окончателното погасяване на дълга и всички други
разноски, свързани с него, кредитополучателят погасява дълга на равни месечни
погасителни вноски, съгласно погасителния план, неразделна чат от
допълнителното споразумение. По делото е приложен и погасителния план –
неразделна част от допълнителното споразумение от 11.11.2011 г.
На 17.10.2012 г. страните са
сключили и Анекс към Договор за жилищен кредит HL 38315, видно от който
кредитополучателят Ц.П. е погасила предсрочно сумата от 24 510 швейцарски
франка, като съобразно с това е приложен нов погасителен план.
На 17.06.2013 г. страните отново
са сключили Анекс към Договор за жилищен кредит HL 38315, видно от който
кредитополучателят Ц.П. е погасила предсрочно сумата от 31 100 швейцарски
франка, като видно от новия погасителен план се запазват месечните погасителни
вноски, а остатъчният срок до падежа на кредита намалява.
От заключението на изслушаната
съдебно-счетоводна експертиза по делото се установява, че валутният курс на
швейцарския франк за 1 Евро към всяка падежна дата, месечната вноска по
първоначалния погасителен план в швейцарски франка и в евро, реално заплатената
месечна вноска в швейцарски франка и в евро, както и разликата между тях, за
периода от 03.06.2008г. до датата на завеждане на исковата молба в съда -
26.03.2015г., са посочени в таблицата в констативно - съобразителната част на
експертизата като надплатената сума за процесния период е в размер на 31 581,16
EUR. От заключението се установява също така, че сметката, от която са теглени
и усвоявани суми по кредита, открита при ответната банка е в Евро като реално
швейцарски франкове не са усвоявани от ищцата в качеството й на кредитополучател.
Месечните плащания на ищцата Ц.П. се осчетоводяват от Банката във валутата на
кредита - швейцарски франка по обслужващата сметка в швейцарски франка в „Ю.Б.”АД.
Видно от заключението размерът на
надплатените суми от Ц.П. над първоначално договореното с Договор за кредит №
HL 38315/2008 г. и погасителния план към него, за периода от 03.06.2008г. до
датата на завеждане на исковата молба в съда - 26.03.2015г. е 18 475,51 CHF, което
е с равностойност на 17 509,01 EUR. Размерът
на надплатената сума за комисионна за управление към датата на завеждане на
исковата молба в съда – 26.03.2015 г. е 68,08 CHF, което е равно на 64,52 EUR.
Лихвата по този и всеки друг
кредит се определя като сбор от БЛП (определен съгласно методологията) плюс
договорна надбавка. Сборът от тези два компонента определя годишния лихвен
процент по кредита. Комитетът по управление на активите и пасивите (КУАП) е
органът на Банката, отговорен за първоначалното определяне и следващи промени в
размера на БЛП, а самият БЛП се определя съгласно методология. В заключението е
посочено, че по данни на Банката, тази методология, макар и да е публикувана на
сайта на Банката през 2010 г., е била действаща за целия период на прилагане и
не е била променяна. С Протокол от Заседание №118/16.07.2010г. на Комитета по
управление на активите пасивите на „Ю.Б.’АД, Банката се е задължила да
представи Методология за определяне на БЛП на официалния си интернет сайт и да
запази тази методология непроменена през официално договорения срок на кредита.
Съгласно заключението от експертизата компонентите за определяне на БЛП са
обективни, но преценката как да се формира БЛП предвид липсата на формула е
субективна преценка на Банката.
По делото е допуснато и
допълнително заключение на съдебно-счетоводна експертиза със задача да изчисли заплатените
от кредитополучателя суми съобразно уговорения между страните облекчен период
за погасяване на кредита. Съгласно това заключение в Погасителния план от
10.11.2011г. е включен шестмесечен период на облекчено погасяване на кредита с
падежни дати от 10.11.2011г. до 10.05.2012 г., вкл., през който следва да се
начислява месечна погасителна вноска в размер на 833,00 швейцарски франка,
включваща само дължимата лихва по кредита. При извършената проверка на
счетоводната документация при Банката се установява, че през периода на
облекчено погасяване на кредита е начислявана и удържана месечна погасителна
вноска от по 833,00 швейцарски франка. Видно от заключението размерът на
надплатените суми от Ц.П. над първоначално договореното с Договор за кредит №
HL 38315/2008 г., съобразно уговорения между страните облекчен период на
погасяване на кредита за периода от 03.06.2008г. до датата на завеждане на
исковата молба в съда - 26.03.2015 г. е 18 475,51 CHF.
При така установена фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Между страните не се спори, а
това се установява и от доказателствата по делото, че между тях съществува
валидно облигационно отношение, произтичащо от Договор за банков кредит № HL
38315 от 03.06.2008 г., чиято регламентация се съдържа в разпоредбите на чл.
430 – чл. 432 от ТЗ. По силата на
сключения договор за Банката – кредитор се е породило задължение да отпусне уговорената парична сума, срещу задължението на кредитополучателя да върне главницата, заедно с уговорената лихва по
кредита. Установи
се, че в изпълнение на договора ответната страна „Ю.Б.“ АД е отпуснала на
ищцата кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в
швейцарски франкове на 150 000 евро по курс „купува” за швейцарския франк
към евро на Банката в деня на усвояване на кредита за покупка на недвижим имот.
По делото се установи, че в
клаузата на чл. 3 от сключения договор за кредит страните са постигали съгласие,
че кредитополучателят наред с главницата, следва да заплащана на Банката и променлива
годишна лихва. Съществуването на задължение в тежест на кредитополучателя да
заплаща лихва по сключен договор за банков кредит е посочено като един от
съществените елементи на този вид търговска сделка и в закона – чл. 430, ал. 2 ТЗ. В чл. 3, ал. 1 от договора за кредит е уговорено, че лихвата по кредита представлява
сбор от два компонента - базовия лихвен процент /БЛП/ на Банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, който
към този момент е 4,5 % плюс
договорна надбавка от 1,15 пункта. В тази връзка следва да се приеме, че ищцата
Ц.К.П. в качеството й на кредитополучател по сключения договор за банков кредит
е била обвързана със задължението да заплаща на ответника възнаградителна лихва
в размер на 5.65 %. На следващо място, обаче, доколкото не се спори, че по
време на действието на процесния договор Банката е изменила едностранно размера
на дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва се поставя въпроса дали
такава възможност е уговорена в полза на Банката с валидна клауза в сключената
между страните сделка, т.е. спорни между страните са въпросите относно
тълкуването на оспорените клаузи и тяхната валидност, както и за приложимостта
на защитата, предвидена в ЗЗП.
Видно от съдържанието на
сключения между страните договор, такова право – Банката едностранно, без
постигане на изрична уговорка за това с кредитополучателя да променя размер на
базовия лихвен процент и съответно на месечната анюитетна вноска е предвидено в клаузите на чл. 3, ал. 1, чл.
3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от договора за кредит. От страна на
ищцата се заявява възражение за нищожност на посочените клаузи, тъй като същите
са неравноправни по смисъла на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП, което следва да бъде
разгледано в настоящото производство.
Настоящият съдебен състав
приема на първо
място,
че ищцата е физическо лице, на което по силата на процесния договор е предоставен банков кредит, който не е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност, поради което същата има качеството на потребител по смисъла на § 13, т, 1 от
ДР на ЗЗП, а Банката на търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Договорът за банков кредит е
търговска сделка от категорията банкови сделки, имащи за предмет предоставяне
на финансова услуга, свързана с дейността на кредитни институции, по смисъла на
пар. 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, обн. в ДВ, бр. 99 от 09.12.2005 г., в сила от
10.06.2006 г. Като такъв вид търговска сделка за предоставяне на финансова
услуга, той попада в приложното поле на ЗЗП, вкл. нормите на чл. 143 - 146 от
ЗЗП /по арг. от чл. 144 от ЗЗП, уреждащ изключенията, при които е неприложимо
правилото за приемане за неравноправна клауза в договор, сключен с потребител/.
Процесният договор за банков ипотечен кредит е сключен на 03.06.2008 г., по
време на действието на горепосочения ЗЗП в ред. му, публикувана в ДВ бр. 64 от
07.08.2007 г., приложима към процесното правоотношение и инкорпорирала нормите
на Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори. Към този момент действа и Законът за
потребителския кредит /ЗПК/, обн. в ДВ бр. 53 от 30.06.2006 г., в сила от
01.10.2006 г., от приложното поле на който изрично в чл. 3, ал. 5, т. 1 от
същия са изключени договорите за кредит, обезпечени с ипотека върху недвижим
имот, какъвто е и процесния договор, поради което същият попада под правната
уредба на ЗЗП.
На следващо място, съдът намира,
че Кредитополучателят /потребителят/ е в положението на по-слаба страна в
отношенията си с Банката, както от гледна точка на позицията му в преговорите,
така и на степента му на информираност - положение, което го принуждава да се
съгласява с установените предварително от банката, условия, без да може да
повлияе на съдържанието им. Клаузите на договорите за банкови кредити /както и
Общите условия към тях/ не следва да нарушават основни принципи, в т.ч. и този
на равнопоставеност, на който се основават отношенията между Банката и
потребителя, както и императивни разпоредби на закона. Законът за кредитните
институции /ЗКИ/, при действието на който е сключен процесния договор, въвежда
редица задължения на кредитните институции в процеса на отпускане на банкови
кредити с оглед защита правата и задълженията на длъжниците. Съгласно чл. 58
при отпускане на кредити банката задължително предоставя безплатно и в писмена
форма на клиентите си своите условия по кредите, които съдържат най-малко данни
за общите разходи по кредита /такси, комисионни и други разходи, пряко свързани
с договора за кредит/ и за обективните критерии, въз основа на които тези
разходи могат да се изменят: лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент,
метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се
променя лихвата до пълното погасяване на кредита; допълнителните задължения,
свързани с разплащанията и условията и разходите при предсрочно погасяване на
кредита. В разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗП е предвидено, че клаузите на
договорите, предлагани на потребителите, трябва да са съставени по ясен и
недвусмислен начин, като при неизпълнение на това задължение, следва да намери
приложение императивната норма на чл. 147, ал. 2 ЗЗП, която предписва, че при
съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за
потребителя начин.
Доколкото в разпоредбата на чл.
146, ал. 1 ЗЗП е предвидено, че неравноправните клаузи договорите са нищожни
само в случаите, в които те не са уговорени индивидуално, следва на първо място
да се отговори на въпроса дали процесните клаузи, които касаят възможностите на
Банката за едностранна промяна на лихвения процент по кредита - чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5 5, чл. 6, ал. 3 и
чл. 12, ал. 1 от договора са индивидуално уговорени или не.
Установява се, че посочените
уговорки не са част от съдържанието от общите условия, при които Банката –
ответник сключва договорите за ипотечен кредит с физически лица, а са част от
съдържанието на сключения между страните договор за кредит. Това обстоятелство,
обаче, не е достатъчно тези клаузи да бъдат квалифицирани като индивидуално
уговорени, предвид разпоредбата на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. В тази връзка съдът
намира, че процесните клаузи не са индивидуално уговорени, тъй като са част от
стандартни, изготвени предварително и типови условия на Банката и
кредитополучателите не са имали възможност да влияят върху съдържанието им. По
делото липсват данни, че включването на спорните клаузи в договора е в резултат
на изричното им предварително обсъждане и съгласие на потребителите по
отношение на тяхното съдържание, а доказателствената тежест в тази насока е
била на Банката с оглед правилото на чл. 146, ал. 4 ЗЗП, която не е ангажирала
доказателства за осъществяването на този благоприятен за нея факт. В този
смисъл ищците могат да се ползват от защитата на потребителите, предвидена в
ЗЗП, който в частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в
потребителските договори, както вече бе посочено, въвежда разпоредбите на
Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 год. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори.
На следващо място като неиндивидуално
уговорени, клаузите биха могли да са нищожни, ако са неравноправни по смисъла
на чл. 143-144 от ЗЗП и договорът не попада в изключенията, предвидени в чл.
144, ал. 2 и ал. 3 ЗЗП.
Съгласно чл. 143 от ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, при определени хипотези, регламентирани в цитираната правна норма,
измежду които: т. 9 - при налагане на потребителя приемането на клаузи, с които
той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора; т. 10 -
при предвидена възможност на търговеца да променя едностранно условията по
договора въз основа на непредвидено в него основание; т. 11 - при възможност за
търговеца да променя едностранно без основание характеристиките на стоката или
услугата и т. 12 - при предвиждане цената да се определя при получаването на
стоката или услугата или при предоставено право на търговеца или доставчика да
увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от
договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с
цената, уговорена при сключването на договора.
Съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП
неравноправната клауза в договор с потребител се преценява, като се вземат
предвид вида на стоката или услугата - предмет на договора, всички
обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и
всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи.
Неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално /чл. 146, ал. 1 от ЗЗП/. Клаузи, които не са уговорени
индивидуално, са дефинирани в чл. 146, ал. 2 от ЗЗП - клаузи, изготвени
предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им и е посочен пример за такива клаузи при договорите, сключвани
при общи условия, като изброяването не е изчерпателно. В чл. 144 от ЗЗП са
посочени изключенията, при които определени хипотези, регламентиращи
неравноправни клаузи в договори с потребители, визирани в чл. 143 от ЗЗП, са
неприложими. Така според чл. 144, ал. 3 от ЗЗП нормите на чл. 143, т. 7, 10 и
12 не се прилагат спрямо сделки с ценни книжа, финансови инструменти и други
стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия
курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са
извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. От
гореизложеното следва, че за да е нищожна като неравноправна договорна клауза в
договор, сключен с потребител, тя следва да не е уговорена индивидуално и да
осъществява някой от фактическите състави на чл. 143 от ЗЗП, като същевременно
не попада в някое от изключенията на чл. 144 от ЗЗП.
В разглеждания случай не е налице
фактическият състав на изключението по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП: 1/ доставчикът
на финансовата услуга да е поел задължението да уведоми другата страна за
извършените без предизвестие едностранни промени в лихвения процент в 7- дневен
срок и 2/ другата страна по договора да има право незабавно да го прекрати. И
това е така, доколкото втората от посочените предпоставки не е уговорена - в
процесния договор липсва клауза, която предоставя такава възможност на
потребителя. Извод в друг смисъл не произтича и от клаузите на чл. 8 и 9 от
договора. Последните не установяват правото на потребителите да прекратят
договора в хипотеза на едностранно увеличение на възнаградителната лихва.
Същите предвиждат единствено възможност за кредитополучателите да изплатят
предсрочно дълга по кредита - изцяло или частично /а е несъмнено, че
едностранното прекратяване на договора поради промяна в условията на сключване
не е равнозначно на прекратяване поради предсрочно изпълнение. На следващо
място, правото на потребителя едностранно да прекрати договора съгласно чл.
144, ал. 2, т. 1 ЗЗП налага прекратяването на договорната връзка да може да се
упражни свободно, без за потребителя да се пораждат насрещни неблагоприятни
последици, като заплащане на допълнителни такси, лихви, комисионни и т.н.,
каквато именно такса от 4 % върху размера на предсрочно погасената главница, в
частност е предвидена в чл. 8, ал. 2 от договора.
Съдът намира, че доколкото с
всяка една от тези клаузите по чл. 3, ал. 1 и ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал.
1 от договора за кредит се предвижда едно и също по своята същност право на
Банката да променя едностранно условията, касаещи увеличение на лихвата от
страна на Банката, то същите следва да бъдат разгледани заедно при извършване
на преценката дали са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП. Постигнатото
съгласие между страните в чл. 3, ал. 1 от процесния договор е за променлива
годишна лихва, представляваща сбор от базовия лихвен процент на банката за
жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на
начисляване на лихвата в размел на 4.5 % плюс договорна надбавка от 1.15
пункта, като в ал. 5 е прието, че промените в БЛП не подлежат на договаряне и
стават незабавно задължителни за страните. Съдът намира, че никъде в договора
не е посочено как и по каква причина е допустимо изменението на базовия лихвен
процент. В договора не е направена препратка към някакви правила или
методология за определяне на базов лихвен процент, не е посочено и от какви
вътрешно институционални или външни признаци се влияе този БЛП. Доколкото в
договора не е посочено, че изменението на БЛП зависи от фактори, които са извън
контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги, то не може да се
приеме, че е на лице изключението на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП.
Съдът приема,че оспорените от
ищцата клаузи на чл. 3 и ал.1, чл. 3, ал. 5 чл. 6, ал.3 и чл. 12, ал. 1 от
договора за банков кредит между страните попадат в хипотезата на нормата на чл.
143, т.10 от ЗЗП, като дават право на Банката да променя едностранно условията
на договора за банков кредит на основания, които не са предвидени в договора.
Прави впечатление това, че никъде в договора между страните не се съдържат
основанията, при които банката може да променя своя БЛП, оказващ влияние върху
лихвата дължима се от ищеца по договора за кредит. Уговорено е, че БЛП се
отразява автоматично на размера на лихвения процент по договорите за кредит,
посочено е, че той не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно
задължителни за кредитополучателя. В случая следва да се посочи, че в нито една
от оспорените клаузи не са посочени условията, при които Банката ще извършва
промяна на БЛП, а такива предпоставки не са предвидени по обща воля на страните
и в нито една от клаузите по договора, представляващи част от съдържанието му.
Не е конкретизирано дали Банката ще има право едностранно да променя условията
по сделката, единствено при настъпване на някакви обективни факти, както и
какви са те, или пък упражняването на това право ще зависи единствено от волята
на управителните органи на търговеца. По делото не са ангажирани и
доказателства, че на ищцата като потребител към момента на сключване на
процесния договор за кредит са били предоставени правилата за определяне на
БЛП, което от своя страна влияе на начина на определяне на лихвения процент,
който тя следва да заплати като цена на получения от нея паричен ресурс.
Безспорно в представената от
ответника Методология е посочено кои компоненти влияят на размера на базисния
лихвен процент, приложим към отпусканите от „Ю.Б.” АД кредити, като в същата е
прието, че при промяна на някой от тях е налице основание за неговата
актуализация. Тези положения, обаче, не са част от съдържанието на сключения с
ищцата договор за кредит, тъй като не са възпроизведени в нито една негова
клауза. Освен това по делото не са представени и други доказателства за това,
че към датата на сключване на процесния договор ищцата в качеството й на кредитополучател
е бил запозната с методологията, на която се позовава ответникът и която е
едностранно издадена от него, както и че ищцата е изразила съгласие условията,
предвидени в тази Методология да станат част от съдържанието на възникналите
между страните облигационни отношения. Съдът намира, че дори и да се приеме, че
Методологията за определяне на БЛП и стойностите на БЛП е била оповестена по
подходящ начин и е била известна на ищцата и макар част от посочените в този
акт основания за изменение на възнаградителната лихва да са от обективно
естество, съдът намира, че те не представляват основателно съображение, за
едностранна промяна на възнаградителната лихва, тъй като не е установен нито
размерът на промяната на БЛП при изменение на съответния обективен показател,
нито е предвидена правната възможност този БЛП да бъде намаляван при снижаване
на нефиксирания индекс /променлив компонент/, формиращ възнаградителната лихва.
Следователно Банката е обезпечила за себе си правото произволно да изменя БЛП,
която го увеличава със ставка, която счита за целесъобразна /право на автономна
преценка/, за постигане на своите стопански задачи, т. е. за реализиране на
търговска печалба.
Съдът намира, че в резултат на
това се накърнява принципът на добросъвестност и е създадено значително
неравновесие между правата и задълженията на Банката и кредитополучателите и то
във вреда на последните, тъй като при неизвестни /респ. непрозрачни/ основания
те не биха могли да предвидят евентуалните промени на годишния лихвен процент.
Липсата на такава информация преди да бъде сключен договорът по принцип не може
да бъде компенсирана с това, че в хода на изпълнение на договора потребителите
ще бъдат уведомени по предвидения ред за промяната на лихвения процент и че при
поискване ще получат новия погасителен план, още повече че ако не искат да
приемат тази промяна те не биха могли да прекратят договора. Ето защо и
условията, предвидени в Методология за определяне на базисен лихвен процент, не
представляват част от съдържанието на сключения между страните по спора договор
за кредит, поради което е без значение, че в същата са посочени условията, при
които Банката единствено може едностранно да промени базовия лихвен процент.
Съгласно изричната норма на чл. 143, т.10 ЗЗП, за да бъде една клауза в
договор, сключен с потребител равноправна, условието, при което за търговеца е
предвидена възможността едностранно да променя договора, трябва да е изрично
предвидено в него, а не в друг акт на търговеца, който освен това не обвързва
потребителя и условията, по който не са част от съдържанието на сделката за
банков кредит.
Следователно, предвиждането на
възможност за Банката едностранно да измени стойността на възнаградителната
лихва, при неустановени в договора за кредит конкретни обективни показатели,
при положение, че потребителят на тази банкова услуга няма възможност да се
откаже безусловно от договора /без да дължи т. нар. такса, която по своето
естество представлява компенсаторна неустойка за неспазване на уговорения и в
полза на кредитора срок на договора - при т. нар. предсрочно погасяване на
кредита - арг. чл. 70, ал. 2 ЗЗД/, поставя ищцата в неравноправно положение по
смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, поради което следва да се приеме, че
клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 5, чл. 6, ал 3 от процесния договор като
неравноправни са нищожни-чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
На следващо място в клаузата по
чл. 12, ал.1 от договора е предвидено правото на Банката да променя по време на
действието на договора Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните,
които прилага при операциите си. По своята правна същност Тарифите на банките
представляват предварително установени от търговеца Общи условия, тъй като
определят парични задължения за неопределен период от време и се прилагат за
неограничен кръг от правни субекти. Съгласно чл. 298, ал. 1 ТЗ, клаузите в
Общите условия стават задължителни за другата страна, когато тя заяви писмено,
че ги приема или е търговец и ги е знаела или е била длъжна да ги знае и не ги
оспори незабавно. Когато обаче за действителността на сделката е предвидена
писмена форма, установените от търговеца Общи условия обвързват другата страна
само ако са й били предадени при сключването - чл. 298, ал. 2 ТЗ. Договорът за
банков кредит е формална сделка - чл. 430, ал. 3 ТЗ, поради което, за да бъде
обвързан от Общите условия, кредитополучателят трябва да заяви писмено, че ги
приема. Съдът намира, че с горепосочената клауза от договора се създава
значително неравновесие в отношенията между страните, тъй като на Банката се
предоставя правото по всяко време на действието на договора едностранно да
определи по свое усмотрение размера на различните банкови такси, заплащани за
използване на предоставения финансов ресурс. В тази връзка, съдът намира, че
посочената клауза попада в хипотезата на
нормата на чл. 143, т. 10 ЗЗП, като дава право на Банката да променя
едностранно условията на договора за банков кредит на основания, които не са
предвидени в договора. Видно от
съдържанието на сключения договор за банков кредит че никъде в договора между
страните не се съдържат основанията, при които банката може да променя
тарифата, лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага при
операциите. В разпоредбата на чл. 12, ал. 2 от договора е предвиден начинът, по
който се съобщава промяната, но не е посочено по какъв начин се определя, кога
и на какъв принцип се променят посочените допълнителни задължения. Същевременно
в оспорената клауза не е предвидена възможност договорът да бъде прекратен
безусловно от кредитополучателя при изменение на Общите условия, предвиждащо
увеличаване на размера на таксите и комисионните, поради което същата се явява
неравноправна съобразно чл. 143, т. 12 ЗЗП, което води до нейната нищожност -
чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
По предявения иск по чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 17 509.01 евро – разлика между
предварително договорените анюитетни вноски и заплатените от ищцата завишени
такива в резултат на едностранното увеличение на лихвата от Банката за периода
от 03.06.2008 г. до 26.03.2015 г., както и сумата от 64.52 евро, представляваща
надплатена сума за комисионна за управление на кредита, съдът намира следното:
По допустимостта на предявените
искове:
Съдът намира за неоснователно
заявеното от ответника възражение за недопустимост на предявените искове. Ответникът
е възразил, че е недопустимо да се претендира връщане на дадено без основание
по нищожен договор или нищожни договорни клаузи, без изрично да бъде установена
тази нищожност и едва след това да се търси реституция на даденото на осн.
чл.34 от ЗЗД. В тази връзка ответникът счита, че не е налице правен интерес от
завеждане на исковите претенции по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, тъй като с исковата
молба не се претендира прогласяване нищожност на конкретни договорни клаузи,
нито се сочи, че същите са вече прогласени за нищожни, което е в разрез с
разпоредбата на чл. 34 от ЗЗД. В тази връзка съдът намира, че нищожността на
отделна договорна клауза може да бъде въведена от ищеца като фактическо
основание на осъдителен иск, без да е била или да стане предмет на установителен
такъв. Право на ищеца е да избере дали да предяви иск за установяване на
нищожност на договорни клаузи, като получи сила на пресъдено нещо по този спор
или да се позове на нищожността на
основанието за престацията само като мотив. В подобна хипотеза съдът дължи
разглеждане на довода за нищожност в мотивите си, за да обоснове извода си
относно заявения петитум. Принципът на двойна реституция, уреден в разпоредбата
на чл. 34 ЗЗД, на който ответникът се позовава, не е обусловен от начина, по
който ще бъде призната нищожността на конкретен договор – дали в мотивите на
решение по осъдителен иск за връщане на даденото по нищожен договор или с
решение по установителен иск за прогласяване на нищожността. Нещо повече, в
случаите на нищожност поради неравноправни клаузи съдът дължи служебно
произнасяне при констатиране на такава нищожност, дори и да не е сезиран с
такова оплакване, в мотивите на своето решение – в този смисъл Решение №
198/2015г по гр.д. № 5252/2014г на ІV ГО на ВКС, постановено по реда на чл. 290
от ГПК. Във връзка с изложеното съдът намира, че предявените искове с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД са допустими.
Относно тяхната основателност:
За основателността на иска по чл.
55, ал.1, пр. 1 ЗЗД, съдът следва да установи наличието на две предпоставки: 1)
получаването на нещо от обогатилото се лице
- в случая ответникът, което му се дава от обеднялото лице - ищецът и 2)
липса на основание за получаването му. В настоящия случай съдът намира, че изложените
в исковата молба фактически обстоятелства са за неоснователно обогатяване. Ищцата
твърди, че ответната банка „Ю.Б.“ АД е
получила без основание процесната сума /разлика в размера на месечните
анюитетни вноски за периода от 03.06.2008 г. до 26.03.2015 год., тъй като за Банката
не е възникнало правото едностранно да променя договорения лихвен процент. В
случая съдът намира, че ищцата се позовава на изначална липса на основание,
поради което и исковата претенция следва да се квалифицира по чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, чийто фактически състав изисква предаване, съответно получаване на
нещо при начална липса на основание като основанието трябва да липсва не само
при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за
реституция на даденото. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищцата
е да установи факта на плащането на процесната сума, а ответникът да докаже, че
е налице основание за получаването й, съответно за задържане на полученото.
От заключението на
съдебно-счетоводната експертиза се установи, че разликата между размера на
възнаградителната лихва, начислена за периода от 03.06.2008 г. до датата на
завеждане на исковата молба в съда - 26.03.2015г. при годишен лихвен процент в
размер на 5.65 %, съгласно първоначално уговореното при сключване на договора
за кредит и размера на лихвата, начислена за същия период, при годишен лихвен
процент в размер, определен при едностранната му промяна от страна на Банката
възлиза на сумата от 18 475,51 CHF /швейцарски франка/, което е с левова
равностойност от 17 509,01 EUR /евро/. От заключението се установи, че това е
надплатената от ищцата възнаградителна лихва над първоначално договореното с
Договор за кредит № HL 38315/03.06.2008 г. и погасителен план към него за
претендирания в исковата молба период. От експертизата се установи също така,
че размерът на надплатената сума за комисионна за управление към датата на
завеждане на исковата молба в съда – 26.03.2015 г. е 68,08 CHF /швейцарски
франка/, което е с равностойност на 64,52 EUR. Фактът на плащането на тези суми
от ищцата не е оспорен и от ответната страна в процеса.
В тази връзка и пред вид
установената по-горе недействителност на клаузите в договора за кредит за
заплащане на едностранно увеличения размер на възнаградителната лихва, съдът
намира, че по делото не се доказа, че за ответника съществува валидно правно
основание да получи тази сума, поради което счита, че процесните суми се явяват
платени при начална липса на основание и подлежат на връщане от ответника в
патримониума на обеднялото лице – ищцата. Поради изложеното, съдът намира, че
предявените искови претенции по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се явяват основателни
за сумите от 17 509,01 EUR /евро/, както и за сумата от 64,52 EUR.
В производството по настоящото
дело ответникът е направил възражение за погасяване на вземанията на ищцата по
давност, което следва да бъде разгледано. В тази връзка неоснователно е
възражението на ищцата за неприложимост на института за погасителната давност,
както и от кой момент същата би следвало да се приложи. Следва да се отбележи,
че за допустимостта на възражението за давност е от значение само такова
позоваване да има от страна на ответника в отговора на исковата молба, което в
настоящия случай е налице. Що се отнася до това какъв е размерът на приложимата
давност и каква е правната квалификация на процесното вземане това са въпроси,
по които съдът има служебно задължение да се произнесе, като същият не е
обвързан от становището на страните по тези въпроси.
Давността при дадено при начална
липса на основание е петгодишна и тече от момента на имущественото разместване.
Доколкото ищецът е внесъл недължимо платените суми, не на веднъж, а на месечни
погасителни вноски, то за недължимо платените суми по всяка една вноска тече
отделна погасителна давност. Съдът намира, че погасени по давност са сумите,
недължимо платени преди датата 26.03.2010 г. (пет години преди депозиране на
исковата молба – 26.03.2015 г.), респ. погасени по давност са сумите за периода
от 03.06.2008 г. до 26.03.2010 г. В тази връзка и предвид изготвената таблица в
т. 7 от съдебно – счетоводната експертиза, съдът намира, че погасената по
давност сума за периода от 03.06.2008 г. до 26.03.2010 г. е в размер на 4363.68
швейцарски франка, което е с равностойност на 4135.41 евро /4363.68 CHF : 1,05520 = 4.135 EUR/. Следователно, искът по чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на недължимо платените суми в резултат от
неправомерна едностранна промяна на лихвения процент е основателен за сумата от
13 373.60 евро за периода от 26.03.2010 г. до 26.03.2015 г., ведно със
законната лихва върху тази суми от датата на подаване на исковата молба в съда
до окончателното й изплащане. За разликата
до пълния му предявен размер от 17 509,01 EUR /евро/ следва да се отхвърли като
погасен по давност.
Видно от таблицата в експертизата,
погасена по давност е и сумата 2,82 швейцарски франка с равностойност от 2.67
евро /2.82 CHF : 1,05520
= 2.67 EUR/, недължимо платена сума в
резултат от неправомерна едностранна промяна на таксите по договора за периода
от 03.06.2008 г. до 26.03.2010 г. В тази връзка съдът намира, че искът за
връщане на недължимо платени такси и комисионни за управление на кредита е
основателен за сумата 61.85 евро, ведно със законната лихва върху тази суми от
датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното й изплащане.За
разликата до пълния му предявен размер от 64.52 евро искът следва да се
отхвърли като погасен по давност за периода от 03.06.2008 г. до 26.03.2010 г..
По предявения от ищцата иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
за заплащане на сумата от 31 581,16 EUR съставляваща надплатеното поради
валутна разлика между швейцарски франк и евро за периода от 03.06.2008 г. до 26.03.2015
г., съдът намира следното:
Безспорно се установи, че
съгласно сключения Договор за кредит за покупка на недвижим имот №
HL38315/03.06.2008 г. – Банката е предоставила на ищцата Ц.П. кредитен лимит в
швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 150 000
евро по курс „купува” за швейцарския франк към евро на Банката в деня на
усвояване на кредита като каква сума във швейцарски франкове се равнява на
150 000 евро към момента на сключване на договора в последния не е
посочено. От съдържанието на договора се установи съща така, че в чл. 2, ал. 1 е
предвидено, че разрешеният кредит се усвоява по „блокирана сметка”, открита на
името на кредитополучателя, а съгласно чл. 2, ал. 3 усвоеният кредит в
швейцарски франкове се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс
купува швейцарски франк към евро на самата банка. От заключението на
експертизата по делото се установи, че ищцата в качеството й на
кредитополучател не е усвоила кредита от блокираната сметка, от която е била
преведена равностойността в швейцарски франкове на 150 000 евро, както и
че сметката, от която са теглени и усвоявани суми по кредита е в евро. Съгласно
заключението реално швейцарски франкове не са усвоявани от ищцата в качеството
й на кредитополучател. От експертизата се установи също така, че месечните
плащания на ищцата Ц.П. са се осчетоводявали от Банката във валутата на кредита
- швейцарски франка по обслужващата сметка в швейцарски франкове в „Ю.Б.” АД.,
т.е. ищцата е усвоила кредита в евро от друга сметка, по която Банката е
превела сумата в евро, след като служебно е превалутирала сумата по курса си
швейцарски франк към деня на отпускане на кредита. Ноторно известен факт е, че
през периода на действие и изпълнение на сключения между страните договор
курсът на швейцарски франк/евро, лев се покачи. Съгласно чл. 6, ал. 2 от
договора погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е
разрешен и усвоен – швейцарски франкове. Курсът, по който се определя левовата
равностойност на дължимата във франкове погасителна вноска се определя от
Банката към деня на съответното плащане, а съгласно чл. 20 от договора Банката
прилага за превалутираната вноска лихвения процент за кредити в евро, който е
неизвестен за кредитополучателя. Съдът намира, че при покачването на
швейцарския франк в периода 2008 - 2014г. спрямо еврото и лева за една и съща
като размер вноска във швейцарски франкове кредитополучателят е следвало да внася
различна, по - голяма сума в евро/лева. Разликата в курса на швейцарския франк
към еврото/лева към момента на отпускане на кредита и към момента на погасяване
на вноските по него, представлява положителна величина, формирана след служебно
превалутиране от Банката, по неин търговски курс, към всеки от двата момента,
която се явява печалба за Банката, съществуваща и получавана успоредно с
договорената възнаградителна лихва.
Съдът намира, че тази разлика не
е част от основния предмет на договора за кредит, нито представлява цена на
финансова услуга. Така например съгласно даденото разрешение в Решение по дело
С-26/13 на СЕС тази клауза, доколкото предполага парично задължение за
потребителя по повод
погасителните вноски по кредита да плати сумите, получени от
разликата между курс продава и курс купува на чуждестранната валута, не може да се схваща като „възнаграждение“, а следователно и наличието на неравноправен характер на съответствието на това възнаграждение
като насрещна престация за
извършена от кредитодателя услуга не подлежи на преценка съгласно чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13. Във връзка с изложеното съдът
намира, че тази разлика в курса на швейцарския франк към еврото/лева към
момента на отпускане на кредита и към момента на погасяване на вноските по него
е печалба на Банката за сметка на кредитополучателя, защото именно той я
заплаща като част от служебно превалутираната анюитетна вноска. В резултат
потребителят, без да е търговец, поема съществен валутен риск, а равновесието
между правата и задълженията на Банката и потребителя, респ. кредитополучателя
значително се нарушава във вреда на последния, което съгласно разпоредбата на
чл. 143 ЗЗП обуславя неравноправност на клаузите от договора, които го
позволяват. Това е така, тъй като тези клаузи натоварват потребителя със
задължения като по-слаба страна в договорните отношения, поради неговата икономическа
и правна неосведоменост и ползват Банката, като и гарантират облаги /печалби/,
поради което същите водят до неравновесие в съдържание на договорното
отношение. Във връзка с изложеното съдът намира, че договорните клаузи,
уреждащи превалутирането на отпуснатия кредит от франкове в евро, погасяването
му в евро при курс към франка определен от Банката чл. 1, ал. 1 и ал. 3, чл. 2,
ал. 1 и ал. 3 и чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от договора са неравноправни. В клаузите на
чл.22, ал. 1 и ал. 2, които имат декларативен характер е предвидено изразяване
на съгласие от страна на потребителя да поеме всички рискове и вреди,
включително и пропуснати ползи от промени и повишаване на курс купува и/или
продава на швейцарския франк. Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна е всяка
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. Клаузата на чл. 22, ал. 1 и ал. 2
представлява пряка уговорка във вреда на потребителя, тъй като възлага върху по-слабо
информираната страна неизгодните за нея икономически последици от повишаване на
валутния курс швейцарски франк/евро и прехвърля върху нетърговеца риска от
колебанията на валутния пазар, което поставя потребителя в изключително
неравностойно положение. Видно от текста на договора Банката е предоставила
стойността на 150 000 евро във швейцарски франкове, т.е същата се е лишила при
подписването на договора от 150 000 евро. Независимо от стойността на
швейцарския франк първоначалната стойност на имуществото не се е изменила.
Съдът намира, че е изключително увреждащо за потребителя да поема изцяло
разликата в стойността на швейцарските франкове, които би могло да се закупят
за сумата в евро към различни моменти на договора, доколкото нестабилността на
финансовия пазар не може да се влияе от поведението на потребителя, който не
следва да понася изключително отговорността за тази нестабилност.
Потребителската стойност на швейцарските франкове се е променила, но правата на
банката не са накърнени, доколкото тя се е лишила от ресурс с равностойност в
друга стабилна валута. На следващо място следва да се има пред вид, че за
потребителя не е предвиден механизъм за противодействие срещу постоянното
повишаване на валутния курс, което води до непрекъснато нарастване на размера
на анюитетни вноски в евро/лева, без да се променя абсолютната им стойност в
швейцарски франкове. Разпоредбата на чл. 23 от договора свидетелства за формалното
спазване от страна на Банката на принципа на добросъвестност, прогласен от
чл.143 ЗЗП, тъй като в нея кредитополучателят е декларирал, че е запознат с
възможността промяната в курсовете на швейцарския франк към евро/ лева и
превалутирането да доведат до повишаване на размера на погасителните вноски в
евро/лева. За да бъде обаче реално информиран потребителят, а банката -
действително добросъвестна, е необходимо обстоятелствата, за които потребителят
декларира информираност да следват от ясни и прозрачни условия на договора. Съдът
намира, обаче, че съществени параметри от съдържанието на договора, обаче са
лишени от тези характеристики, а именно конкретният размер на кредита в
швейцарски франкове, факторите, които определят курса на търговеца, по който извършва
превалутирането и др. Когато не са ясни конкретните обстоятелства, върху които
определен фактор може да влияе, знанието за самия фактор не носи информация за
механизма на действието му и резултатите от проявлението му. Във връзка с
изложеното съдът намира, че въпреки декларираното в чл. 22 от договора, ищецът
е останал неинформиран за начина, по който промяната във валутния курс е
възможно да повлияе върху конкретните му задължения за погасяване на кредита,
тъй като е неоснователно да се очаква, че ищецът би изтеглил кредит в
швейцарски франкове и би се съгласил за неговото превалутиране в евро и
погасяване отново в швейцарски франкове при курсове, определени от самата
Банка, ако му е било надлежно разяснено, че възможността да погасява кредита в
друга валута влече приложение на лихвения процент за кредити в тази друга
валута. Непредоставянето на подобна информация отстрана на банката е в
нарушение на изискването за добросъвестност по чл.143 ЗЗП.
Съдът намира, че по делото се
установи също така и че процесните клаузи чл. 1, ал. 1 и ал. 3, чл. 2, ал. 1 и
ал. 3 и чл. 22, ал. 1 и ал. 2, уреждащи превалутирането на отпуснатия кредит не
са индивидуално договорени, като тежестта да установи този факт е върху
ответника. Договорните клаузи са част от съдържанието на сключения между
страните договор за кредит. Съгласно чл.146, ал. 4 от ЗЗП в тежест на Банката е
да установи, че процесните клаузи, които я ползват, са индивидуално уговорени с
ищцата. От представените по делото доказателства не се установи този факт, а
също така и не са представени доказателства за това, че ищцата е имала
възможност да влияе върху съдържанието на тези клаузи. С оглед на това съдът
следва да приеме, че атакуваните от ищцата договорни клаузи не са индивидуално
договорени. Следва да се съобрази и обстоятелството, че кредитополучателят е
икономически по-слабата страна и не е задължително да е правно грамотен, поради
което като проявна форма на добросъвестност е изискването на чл. 147 ЗЗП
Банката да представи своите условия на кредитополучателя по ясен и недвусмислен
начин, което също така не се установи да е налице в настоящия случай.
Във връзка си изложените правни
изводи съдът намира, че клаузите за превалутиране на кредитните вноски по
сключения договор от 03.06.2008 г. не отговарят на изискванията за
добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца и потребителя и са уговорени във вреда на потребителя.
Разглежданите договорни клаузи противоречат на добросъвестността и отговарят на
условията на общата разпоредба на чл.143 от ЗЗП за неравноправни клаузи. В тази
връзка съдът намира, че получените от Банката суми, представляващи надплатени
от нея суми поради валутна разлика между швейцарския франк и евро за периода от
03.06.2008 г. до 26.03.2015 г. са платени без основание, поради което подлежат
на връщане на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По отношение на размера на тези
суми, съдът кредитира заключението на съдебно-счетоводната експертиза по
делото. От същото се установява, че размера на надплатената сума от ищцата
поради валутна разлика между швейцарския франк и евро за периода от датата на
сключване на кредита 03.06.2008 г. до 26.03.2015 г. е 31 581.16 евро. В
тази връзка и предвид възприетата вече от
съда основателност на възражението за давност, съдът намира, че погасени по
давност са сумите недължимо платени от ищцата преди датата 26.03.2010 г. (пет
години преди депозиране на исковата молба – 26.03.2015 г.), респ. погасени по
давност са сумите за периода от 03.06.2008 г. до 26.03.2010 г. Съгласно
изготвената таблица в т. 7 от съдебно – счетоводната експертиза по делото погасената
по давност сума е в размер на 4120.72 евро /до падежна дата 20.03.2010 г.
вкл./. В тази връзка искът за връщане на недължимо платените суми, които са
надплатени от ищцата поради валутна разлика между швейцарския франк и евро за
периода е основателен за сумата от 27 460.44 евро за периода от 26.03.2010
г. до 26.03.2015 г. и за този размер следва да се уважи ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба в съда до
окончателното й изплащане. За разликата до пълно предявения размер от 31 581.16
евро следва да се отхвърли като погасен по давност за периода от 03.06.2008 г.
до 26.03.2010 г.
С оглед уважаването на главните
искови претенции, съдът не дължи произнасяне по предявения в
условията на евентуалност иск.
По отношение на разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът дължи на ищцата направените по делото разноски, като от ищцовата
страна е представен списък по чл. 80 ГПК. По отношение на заявената претенция
за заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение на ищцовата страна в
размер на 5867.49 лв. е направено възражение за прекомерност от ответника на
основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Съдът намира направеното възражение за
основателно, поради което намира, че уговореното възнаграждение следва да се
намали до предвидения в чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимален
размер, който е 2929.56 лв. Във връзка с изложеното и на основание чл. 78, ал.
1 ответникът следва да заплати на ищцата направените по делото разноски в общ
размер на сумата от 6181.20 лв. На следващо място ищеца следва да заплати на
ответника, на правно основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените от него разноски в
размер на 386.43 лева.
Водим от горното Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА „Ю.Б.”
АД, с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***, със съдебен адрес:***,
офис 9 да заплати на Ц.К.П., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адв В.В.,*** на
основание чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД сума в размер на 27 460.44 евро /двадесет
и седм хиляди четиристотин и шейсет евро и четиридесет и четири евро цента/ - представляващи надплатени суми от
ищцата в качеството й на кредитополучател по сключен Договор за кредит № HL 38315/03.06.2008 г. поради валутна
разлика между швейцарски франк и евро за периода от 26.03.2010 г. до 26.03.2015
г., ведно със законната лихва върху посочената сума от датата на подаване на
исковата молба в съда - 26.03.2015 г. до окончателното й изплащане като ОТХВЪРЛЯ иска до пълния му предявен
размер от 31 581,16 евро като ПОГАСЕН ПО ДАВНОСТ за периода от 03.06.2008 г. до
26.03.2010 г.
ОСЪЖДА „Ю.Б.”
АД, с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на Ц.К.П.,
ЕГН **********, с адрес: *** на основание чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД сума в размер
на 13 373.60 евро /тринадесет хиляди триста седемдесет и три евро и шестдесет
евро цента / - представляващи недължимо платени суми в резултат от
неправомерната едностранна промяна на лихвения процент за периода от 26.03.2010
г. до 26.03.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
подаване на исковата молба в съда - 26.03.2015 г. до окончателното й изплащане,
като ОТХВЪРЛЯ иска до пълния му
предявен размер от 17 509,01 EUR евро като ПОГАСЕН ПО ДАВНОСТ за периода от
03.06.2008 г. до 26.03.2010 г.
ОСЪЖДА „Ю.Б.”
АД, *** да заплати на Ц.К.П., ЕГН **********, с адрес: *** на основание чл.55,
ал.1, пр. 1 ЗЗД сума в размер на 61.85 евро /шестдесет и едно евро и осемдесет
и пет евро цента /– надплатени такси
и комисионни за управление на кредита за периода от 26.03.2010 г. до 26.03.2015 г. ведно със законната лихва върху
тази сума от датата на подаване на исковата молба в съда - 26.03.2015 г. до
окончателното й изплащане като ОТХВЪРЛЯ
иска за разликата от уважения размер до пълния предявен такъв от 64.52 евро
КАТО ПОГАСЕН ПО ДАВНОСТ за периода от 03.06.2008 г. до 26.03.2010 г.
ОСЪЖДА „Ю.Б.”
АД, *** да заплати на Ц.К.П., ЕГН **********, с адрес: *** на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата от 6181.20 лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА Ц.К.П.,
ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Ю.Б.” АД, *** на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК сумата в размер на 386.43 лв. – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на въззивно обжалване пред САС в двуседмичен срок от съобщението до страните,
че е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: