№ 279
гр. София, 12.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Катерина Рачева
Членове:Здравка Иванова
Михаил Малчев
при участието на секретаря Пролетка Асенова
като разгледа докладваното от Катерина Рачева Въззивно гражданско дело №
20241000503288 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по въззивна жалба на ищеца В. Б. Ч. чрез адв. А. Н. срещу
решение № 4115 от 09.07.2024 г. по гр.д. 10185/2023 г. на СГС, Първо ГО, 4 състав.
С обжалваното решение са отхвърлени предявените от В. Б. Ч. срещу О. О. С. искове за
присъждане на сумата 44900 (четиридесет и четири хиляди и деветстотин) лв., дължима по
устен договор за заем от 25.07.2018 г., сключен между ищеца, като заемодател и ответника,
като заемател, без срок за връщане на заетата сума, ведно със законната лихва върху
главницата считано от датата на предявяване на иска – 25.07.2023 г., до окончателното и
изплащане, на основание чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Оплакванията са, че решението е постановено в нарушение на материалния и процесуалния
закон и е необосновано. Неправилно било прието, че претендираната сума е част от приетия
по делото анекс.
Подаден е отговор от ответника чрез адв. Н. С., в който се твърди нейната неоснователност.
Пред настоящата инстанция не са искани и не са събирани нови доказателства.
В съдебно заседание въззивният жалбоподател не се явява и не изпраща представител, а
процесуалният представител на ответника по жалбата моли за потвърждаване на решението
и присъждане на разноски.
При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, съдът намира, че
обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в
изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално
легитимирани страни, поради което е валиден и допустим.
Ищецът твърди в исковата молба, че е сключил с ответника устен договор за заем от
25.07.2018 г., като не са уговорили срок за връщане на заетата сума и други условия. С
платежно нареждане от 25.07.2018 г. превел по банков път на ответницата сумата от 44 900
1
лева. Пет години след сключване на договора сумата не е върната. Покана за връщане преди
подаване на исковата молба не е отправял. Предявява иск за връщане на 44 900 лева със
законната лихва от подаване на исковата молба.
Ответницата с отговора на исковата молба оспорва иска по основание и размер. Твърди, че
отношенията й с г-н Ч. са уредени с договор за заем от 16.06.2022 г., съгласно който той й е
предоставил 22 788 лева. Според чл. 5 от договора с него се уреждат всички отношения по
сключени между Ч. и С. писмени договори и постигнати устни споразумения относно
получени от С. суми, като след изпълнението на договора страните не могат да имат каквито
и да е претенции една към друга. Твърди, че е изпълнила частично задълженията си по
посочения договор. Отделно от това твърди, че не дължи претендираната от ищеца сума,
която е погасена.
В първото заседание по делото ответницата представя анекс към описания и представения с
отговора на исковата молба договор за заем и твърди, че задължението за връщане на
сумата към ищеца е отсрочено. Представителят на ищеца твърди, че сумата, претендирана с
исковата молба, няма връзка с договора за заем и анекса, представени от ответницата.
Правното основание на предявения иск е чл. 79 вр. чл. 240 ЗЗД.
По делото се установяват следните факти. Ищецът е превел на 25.07.2018 г. от своя сметка в
„Уникредит Булбанк“ АД по сметка на ответницата в същата банка 44 900 лева, като в
основание за превод е записано „заем“.
Страните – В. Ч., наречен заемодател и О. С., наречена заемател, са сключили договор на
16.06.2022 г., с който установяват, че ищецът като заемодател е предоставил на ответницата
– заемател 22788 лева по банков път, която сума се трансформира в заем при условията на
този договор, а договорът служи и като разписка за получаване на сумата. Уговорили са
годишна лихва в чл. 2 и краен срок на връщане на сумата – 30.06.2023 г. Този срок е изменен
на 30.06.2024 г. с анекс № 1 към договор за заем от 16.06.2022 г., подписан на 22.03.2024 г.
Според чл. 5 от договора от 16.06.2022 г. страните заявяват, че с договора те уреждат всички
свои отношения по сключени между тях писмени договори и постигнати устни
споразумения относно получени от заемателя суми, като след изпълнението на договора
страните не могат да имат каквито и да е претенции една към друга
Спорно пред въззивната инстанция е дължи ли ответницата сумата от 44 900 лева ведно със
законната лихва от деня на подаване на исковата молба до окончателното плащане по
договор за заем между страните от 25.07.2018 г., както и дали сключените на 16.06.2022 г.
договор за заем и анекс към него от 22.03.2024 г. имат връзка с договора за заем от
25.07.2018 г., по който ищецът търси сумата от 44 900 лева.
При предявен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД доказателствената тежест да
установи, че е дал в заем пари или други заместими вещи е на ищеца, който претендира
връщането им, а при оспорване от насрещната страна, в нейна тежест е да установи фактите,
на които основава своите искания или възражения (Решение № 262 от 2.11.2017 г. на ВКС по
гр. д. № 676/2017 г., IV г. о.). В скорошно решение на ВКС е обобщена практиката за
разпределението на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК в производството по
предявен иск по чл. 240 ЗЗД и дали единствено в тежест на заемодателя е да докаже
съществуването на договор за заем с ответника: по тези въпроси в практиката на ВКС (вж. –
решение № 262/2.11.2017 г. по гр. д. № 676/2017 г., ІV г. о., решение № 546/23.07.2010 г. по
гр. д. № 856/2009 г., ІV г. о., решение № 524/28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г., ІV г. о.,
решение № 128/18.10.2017 г. по гр. д. № 5372/2016 г., ІІІ г. о.) се приема, че при предявен иск
с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД доказателствената тежест да установи, че е дал в заем
пари или други заместими вещи е на ищеца, който претендира връщането им. В случай че
предаването на сумата и основанието за това е установено с писмен документ, при
оспорване от насрещната страна, в нейна тежест е да установи фактите, на които основава
своите възражения (чл. 154, ал. 1 ГПК) - че средствата са дадени на друго основание, че е
налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно наведените
доводи. (Решение № 108 от 25.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5275/2023 г., III г. о.).
2
Трайна е също така практиката на съдилищата, че установяването на заемно
правоотношение може да се осъществи не само с договор, но и с писмен документ -
разписка, декларация, изходящ от длъжника, удостоверяващ получаването от него на заетата
сума и задължението му да я върне. По материалноправния въпрос за правното значение на
предаването на паричната сума като елемент от фактическия състав на договора за заем, е
налице произнасяне в Решение № 379/2013 г. от 06.01.2014 г. по гр. д. № 171/2012 г. на ВКС,
IV г.о. По повдигнатия въпрос Върховният касационен съд е приел, че договорът за заем е
сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими
вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и
качество. Договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е
предаването в собственост, а другият елемент – съгласието за връщане.
При установените по делото факти въззивният съд намира, че ищецът е предоставил на
ответницата сумата от 44 900 лева на 25.07.2018 г. съгласно устна договорка. Реалният
елемент от фактическия състав на договора е доказан с платежното нареждане, неоспорено
от ответницата, със записаното в него основание за плащане. Договорът за заем от
16.06.2022 г. представлява по естеството си спогодба между страните, тъй като съгласно чл.
5 страните преуреждат всички съществуващи отношения. По делото няма твърдения за
други отношения, различни от получаването на сумата от 44 900 лева на 25.07.2018 г. и
съдът не може да предполага наличието на такива. Кредиторът се е съгласил, че се уреждат
всички отношения, като не са описани изключения. От значение е и фактът, че анексът е
подписан след завеждане на настоящото дело, т.е. заемодателят е можел да измени
съдържанието на договора, изключвайки спора по висящото дело. Кредиторът не е доказал,
че тази договорка следва да се изключи от уредените с договора от юни 2022 г. отношения,
поради което следва да се приеме, че устната договорка от 25.07.2018 г. също се включва в
спогодбата. Съгласно тази спогодба, озаглавена договор за заем, г-жа С. дължи да върне на
г-н Ч. сумата от 22 7888 лева ведно с договорената лихва в срок до 30.06.2023 г. Според
анекса от 22.03.2024 г. срокът за изплащане е 30.06.2024 г. Именно с тази спогодба се
доказва задължението на заемателя за връщане на заетата по-рано сума.
Ето защо, доколкото падежът за връщане на сумата от 22 788 (двадесет и две хиляди
седемстотин осемдесет и осем) лева е настъпил на 30.06.2024 г., искът е основателен за тази
сума със законната лихва от падежа до окончателното плащане. Искът е неоснователен за
разликата до 44 900 лева или за 22 112 лева. Акцесорният иск за законна лихва с правно
основание чл. 86 ЗЗД е неоснователен за периода от 25.07.2023 г. (подаване на исковата
молба) до 30.06.2024 г. (падеж на задължението).
Неоснователни са оплакванията в жалбата, че по делото е представен анекс към договор, но
не и самият договор. Договорът е представен с отговора на исковата молба и не е оспорен, а
анексът – в първото и единствено заседание пред СГС. Неоснователно е оплакването, че в
отговора си по чл. 131 ГПК ответникът не оспорва задължението от 44 900 лева – напротив
изрично е оспорен искът по основание и размер. Тъй като ответницата твърди, че
отношенията между страните са уредени с договора от 16.06.2022 г., това дава основание на
съда да приеме, че страните са преуредили отношенията си, включително дължимостта и
връщането на сумата, предоставена на 25.07.2018 г. Неоснователни са доводите в
пледоарията на процесуалния представител на ответницата, че правилно е прието наличие
на обективна новация с договора за заем от 16.06.2022 г., изменен с анекс от 22.03.2024 г. В
случая обаче е без значение за дължимостта на сумата от 22 788 лева дали писменият
договор от 16.06.2022 г. представлява спогодба или новация. Предвид настъпването на
падежа за връщането й в хода на производството и на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, съдът
следва да уважи иска в посочения размер.
Изводите на двете инстанции частично не съвпадат, поради което решението следва да се
отмени в частта, в която искът е отхвърлен за сумата от 22 788 (двадесет и две хиляди
седемстотин осемдесет и осем) със законната лихва от 30.06.2024 г. до плащането и
потвърдено в останалата част.
Разноските за първата инстанция се разпределят, както следва. Ищецът претендира 6038
3
лева, включващи 4242 лева хонорар и 1796 лева държавна такса, а ответницата – 5091 лева
адвокатски хонорар. Според отхвърлената част от иска в полза на ответницата се дължат
2507 лева (22112х5091/44900) и решението следва да се отмени за разликата до присъдените
5091 лева. Според уважената част от иска в полза на ищеца се дължат 3064 лева
(22788х6038/44900).
За въззивната инстанция в полза на въззивния жалбоподател се дължат 456 лева за държавна
такса (900х22788/44900). В полза на ответника по жалбата се дължат 2506,60 лева за
адвокатски хонорар (22112х5091/44900).
С тези мотиви Софийски апелативен съд, 1 състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 4115 от 09.07.2024 г. по гр.д. 10185/2023 г. на СГС, Първо ГО, 4 състав
в частта, в която е отхвърлен искът на В. Б. Ч. срещу О. О. С. за присъждане на сумата
22 788 (двадесет и две хиляди седемстотин осемдесет и осем) със законната лихва от
30.06.2024 г. до плащането, дължима по устен договор за заем от 25.07.2018 г., както и в
частта, в която В. Б. Ч. е осъден да плати на О. О. С. разноски по делото за разликата от
2507 (две хиляди петстотин и седем) лева до 5091 лева
И вместо това
ОСЪЖДА О. О. С. ЕГН ********** на основание чл. 79 вр. чл. 240 вр. чл. 86 ЗЗД да плати
на В. Б. Ч. ЕГН ********** сумата 22 788 (двадесет и две хиляди седемстотин осемдесет и
осем) лева със законната лихва от 30.06.2024 г. до плащането, дължима по устен договор за
заем от 25.07.2018 г., по който О. О. С. като заемател и В. Б. Ч. като заемодател са се
спогодили с договор от 16.06.2022 г. и анекс 1 към договор за заем от 16.06.2022 г., сключен
на 22.03.2024 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4115 от 09.07.2024 г. по гр.д. 10185/2023 г. на СГС, Първо ГО,
4 състав в останалата част.
ОСЪЖДА О. О. С. ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да плати на В. Б. Ч. ЕГН
********** разноски за първата инстанция от 3064 лева за държавна такса и адвокатски
хонорар и за въззивната инстанция от 456 лева за държавна такса.
ОСЪЖДА В. Б. Ч. ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да плати на О. О. С. ЕГН
********** разноски за въззивната инстанция от 2506,60 лева за адвокатски хонорар.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните пред
Върховния касационен съд по реда на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4