№ 9260
гр. София, 16.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 87 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ЦВЕТЕЛИНА АЛ. КОСТОВА
при участието на секретаря ИЛИАНА Б. ВАКРИЛОВА
като разгледа докладваното от ЦВЕТЕЛИНА АЛ. КОСТОВА Гражданско
дело № 20211110143549 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 66, ал. 2 от КТ.
Ищцата Б. ЕВГ. ИВ. твърди да е била в трудово правоотношение с ответника
„/фирма/, по силата на което е изпалнявала длъжността „....“, при уговорено основно
месечно трудово възнаграждение в размер на 9000 лв. Твърди, че в т.9.3. от трудовия
договор е уговорено, че при прекратяване на трудовия договор, работодателят дължи на
работника/служителя обезщетение в размер на 12 (дванадесет) месечни брутни работни
заплати, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода и
основанието за прекратяване на трудовия договор, което обезщетение е платимо на
работника/служителя в пълен размер, еднократно до 15 календарни дни от прекратяване на
договора. Излага доводи, че със Заповед на Работодателя № 178/05.04.2021 г. трудовото
правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 328. ал. 1, т. 10б от КТ -
поради обстоятелството, че трудовото провоотношение е възникнало, след като работникът
или служителят е придобил и упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и
възраст, но въпреки това ответникът не е заплатил уговореното и полагащо й се
обезщетение, поради което моли съда да осъди последния да й заплати сумата от 111 240
лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до
окончателното й изплащане. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът „/фирма/ дава становище за допустимост,
но неоснователност на предявения иск. Не оспорва, че между /фирма/ и ищцата е бил
сключен Трудов договор № 3366/30.04.2015 г. на основание чл. 68, ал. 1, т. 5 от КТ, по
силата на който ищцата е била назначена на длъжност „....“, изменено с Допълнително
1
споразумение № 87/11.05.2015 г., по силата на което ищцата е пренадначена на длъжност
„....“, с Допълнително споразумение № 1082/06.01.2017 г., с Допълнително споразумение №
325/31.12.2018 г., по силата на което основното месечно трудово възнаграждение на ищцата
е увеличено на 9000 лв., както и че трудовият договор е прекратен със Заповед на
Работодателя № 178/05.04.2021 г. на основание чл. 328. ал. 1, т. 10б от КТ - поради
обстоятелството, че трудовото провоотношение е възникнало, след като работникът или
служителят е придобил и упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст.
Твърди обаче недействителност на клаузата на т. 9.3. от Трудовия договор, поради липса на
основание, противоречие с добрите нрави, както и договаряне във вреда на представлявания,
на осн. чл. 74. ал. 1 КТ. Оспорва и размера на предявения иск. Моли, съдът да отхвърли
предявения иск и да присъди в полза на ответното дружество сторените по делото разноски
Съдът, след преценка на събраните по делото релевантни доказателства и след
обсъждане доводите и възраженията на страните, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
По делото няма спор, а и от събраните писмени доказателства се установява, че
между /фирма/ и ищцата е бил сключен Трудов договор № 3366/30.04.2015 г., по силата на
който ищцата е била назначена на длъжност „....“, при основно месечно трудово
възнаграждение в размер на 3000 лв. В т.9.3. от трудовия договор е уговорено, че при
прекратяване на трудовия договор, работодателят дължи на работника/служителя
обезщетение в размер на 12 (дванадесет) месечни брутни работни заплати, независимо от
останалите законни обезщетения и независимо от повода и основанието за прекратяване на
трудовия договор, което обезщетение е платимо на работника/служителя в пълен размер,
еднократно до 15 календарни дни от прекратяване на договора.
На 11.05.2015 г. страните са сключили Допълнително споразумение № 87 към Трудов
договор № 3366/30.04.2015 г., по силата на което ищцата е пренадначена на длъжност „....“,
С Допълнително споразумение № 1082/06.01.2017 г. към Трудов договор №
3366/30.04.2015 г. на ищцата е определено и допълнително възнаграждение за придобит
трудов стаж и професионален опит в размер на 18 %.
С Допълнително споразумение № 325/31.12.2018 г. към Трудов договор №
3366/30.04.2015 г. страните са изменили трудовото правоотношение помежду си, като на
ищцата е определено основно месечно трудово възнаграждение в размер на 9000 лв.
Със Заповед на Работодателя № 178/05.04.2021 г. трудовото правоотношение между
страните е прекратено на основание чл. 328. ал. 1, т. 10б от КТ - поради обстоятелството, че
трудовото провоотношение е възникнало, след като работникът или служителят е придобил
и упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от датата на
връчване на заповедта – 31.05.2021 г.
Следва да се даде отговор на въпроса дали уговореното в т.9.3. от трудовия договор е
дължимо.
За отговор на този въпрос, съдът съобрази следното:
2
Съгласно разпоредбата на чл. 66, ал. 2 от КТ, с трудовия договор могат да се уговарят
и други условия, свързани с предоставянето на работната сила, които не са уредени с
повелителни разпоредби на закона, както и условия, които са по-благоприятни за работника
или служителя от установените с колективния трудов договор.
В решение №505/03.01.2013 г. по гр.д.№1476/2011 г. на ВКС, IV ГО, постановено по
чл.290 ГПК, е разтълкувана разпоредбата на чл.66, ал.2 КТ. Посочено е, че "В гражданското
право страните са свободни да определят съдържанието на договора. Страните са свободни
да уговарят и различни взаимни права и задължения вън и в отклонение от уреденото в
закона съдържание на договора. Договорната свобода е принцип на гражданското право, тя е
ограничена единствено от императивите разпоредби на закона и добрите нрави. В трудовото
право договорната свобода е ограничена допълнително чрез забраната в чл. 66, ал. 2 КТ да се
уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените
с колективния трудов договор. Тази забрана не изключва възможността страните по
трудовия договор да уговорят клаузи в трудовия договор, свързани с възникването,
съществуването, изпълнението и прекратяването на трудовото правоотношение, както и с
изпълнението на колективните трудови договори. Съгласно чл. 20 ЗЗД при тълкуването на
договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните - върху какво страните
са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. Отделните уговорки
трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който
произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и
добросъвестността - какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед
постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за
нея и как може да се упражняват те."
Трудовият договор съдържа права и задължения и за двете страни, като урежда
отношенията им свързани с действащото трудово правоотношение, като в него са включени
и уговорки, касаещи отношенията им след неговото прекратяване. Установява се от
съдържанието трудовия договор, че в т.9.3. е предвидено безусловното и неотменимо
задължение на работодателя да изплати на ищеца фиксирано обезщетение в размер на 12
месечни брутни работни заплати, независимо от основанието за прекратяване на трудовото
правоотношение. Принципно е възприето в съдебната практика, че е допустимо по реда на
чл.66, ал.2 КТ страните по трудовото правоотношение да договорят обезщетения, различни
от тези, които се дължат на различни основания във връзка с прекратяване на трудовото
правоотношение, установени в раздел III на глава Х от Кодекса на труда.
Договорната клауза е валидна винаги, когато уволнението е по причина на
работодателя, независимо от основанието за уволнение - съкращаване на щата, намаляване
обема на работата, спиране на работата и др., но не и в случаите, когато извършеното от
работодателя уволнение е по причина на работника или служителя - дисциплинарно
уволнение, по писмено искане на работника или служителя, при липса на качества на
работника или служителя за ефективно изпълнение на работата и пр. Уговореното
обезщетение при уволнение по причини на работодателя се дължи само в случаите, когато
3
уволнението е законно или когато уговореното обезщетение е за повече месечни
възнаграждения от предвидените в КТ, но само за разликата в броя на месечните трудови
възнаграждения. В трудовия договор е допустимо с оглед разпоредбата на чл.66, ал.2 КТ да
се договарят и друг вид обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение,
различни от установените в раздел III, гл. Х от КТ при прекратяване на трудовия договор,
но само, ако юридическите факти, въз основа на които се дължат, са различни.
Възможно е и в практиката съществуват случаи да се уговаря изплащането на
обезщетение от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение от работника
и без наличието на неправомерно поведение на работодателя, но в такива случаи целта на
обезщетението е друга, обикновено размерът на обезщетението зависи от
продължителността на трудовото правоотношение и последиците от неизпълнението на
задължението за плащане са други.
В конкретния случай се установява, че страните по валидно трудово правоотношение
са постигнали съгласие, при прекратяването му работодателят да заплати на служителя
обезщетение във фиксиран размер, независимо от останалите законни обезщетения и
независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор, с което, са
уговорили в полза на служителя обезщетение, различно от предвидените в КТ, правото на
което възниква с факта на прекратяване на трудовия договор, независимо от повода и
основанието за това.
Във връзка с правилото на чл.9 от ЗЗД, съгласно което страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми
на закона и на добрите нрави, за спазване на което изискване съдът следи служебно и
направените от ответника възражения, се налага да се даде отговор на въпроса дали при
постигане на посочената уговорка, противоречи ли процесната договорна клауза на закона и
добрите нрави.
Съгласно чл.20 от ЗЗД, при тълкуването на договорите трябва да се търси
действителната воля на страните - за какво са се споразумели и какъв правен резултат са
целели да постигнат, като отделните уговорки следва да се тълкуват във връзка едни с други
и съобразно смисъла, който произтича от целия договор, с оглед неговата цел, обичаите в
практиката и добросъвестността - какви са и как се съчетават отделните правомощия на
страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои
правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те.
Ответникът възразява, че процесната клауза на т.9.3. от трудовия договор е лишена от
основание, поради което е недействителна. Твърди, че същата противоречи на закона и
добрите нрави, както и че е прекомерна. Основание на договора е причината страните да се
задължат. Причината може да бъде да се придобие право или вземане, да се погаси дълг или
да се надари. Основанието се определя от страните по договора, в рамките на
предоставената им от закона свобода и затова трябва да бъде законно. Съгласно чл.26, ал.2
от ЗЗД, липсата на основание при каузалните сделки е порок, който влече тяхната изначална
недействителност - нищожност. Основанието на договора се предполага винаги, до
4
доказване на противното, като тежестта да докаже липсата на такова е на оспорващия.
Наличието на основание е критерий, различен от неговата законност, като вторият порок
влече недействителност на договора поради противоречие със закона или заобикалянето му.
В случая, в т.9.3. от трудовия договор страните са договорили заплащане на обезщетение от
работодателя при прекратяване трудовото правоотношение на служителя. От текста на
посочената клауза, не може да бъде извлечено директно действително постигнатото между
страните съглашение досежно основанието за възникване задължението на работодателя за
обезщетяване на служителя при прекратяване на трудовия му договор по реда на т.9.3.
Предвид това, като съобрази липсата на изрично посочени в договора и допълнителните
споразумения юридически факти за възникване правото, съответно задължението за
заплащане на обезщетение, различни от тези, въз основа на които се дължат обезщетения
при прекратяване на трудовото правоотношение по КТ, респ. отсъствието на твърдения от
някоя от страните в тази насока, и съблюдавайки правилото на чл.20 от ЗЗД относно
тълкуване на договорите, съдът приема, че процесното обезщетение е било уговорено с цел
репариране вредите на служителя от оставеното му без работа за определен срок след
прекратяване на трудовото правоотношение, а не с цел да бъде възнаграден за положения
труд при работодателя и постигнатите при изпълнение на трудовите му функции резултати.
С оглед на изложеното, установената в чл.26, ал.2, изр.2 от ЗЗД презумпция, че основанието
на договора се предполага до доказване на противното и отсъствието на доказателства в
подкрепа възражението на ответника за липса на такова, съдът достигна до извод, че
процесната клауза не е лишена от основание.
По отношение съответствието на договорна клауза с добрите нрави, съдът съобрази
следното:
В тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г.,
ОСТК е посочено, че добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от
тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес, като преценката за
нищожност на договорни клаузи, поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави
за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Съгласно трайно
установената съдебна практика, нееквивалентността на насрещните престации по един
двустранен възмезден договор, може да съставлява накърняване на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. В тази връзка следва да се има предвид и принципа на
свободата на договаряне по чл. 9 от ЗЗД, съгласно който страните по договора са властни да
определят вида и размера на насрещните си престации, при които волеизявленията им
съвпадат, стига това да не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави.
В този смисъл, накърняване на добрите нрави е налице единствено при прекрачване
на разумната граница на свободата на договаряне, при такава съществена нееквивалентност
5
на насрещните престации, при която едната от тях е пренебрежимо малка в сравнение с
другата - дотолкова, че с това се нарушават общоприети морални норми, въплъщаващи
общественото понятие за справедливост. Преценката за това не се ограничава единствено до
сравняване на насрещните престации по договора, а обхваща и всички останали
обстоятелства, установени по делото във всеки един конкретен случай, които са от значение
за изясняване на действителните отношения между страните, включително - техните мотиви
да сключат договора именно при значителна неравностойност на насрещните престации по
него.
В настоящия случай трудовото правоотношение е прекратено от работодателя на
безвиновно основание, без спазване на посоченото в трудовия договор предизвестие.
Погледнато принципно се е породило основанието за прилагане клаузата на т.9.3. от
трудовия договор, предвиждаща задължение на работодателя-ответник да заплати на ищеца
предвиденото обезщетение. По силата на разпоредбата работодателят се е задължил да
заплати безусловно и неотменимо обезщетение във фиксиран размер от 12 месечни брутни
работни заплати при прекратяване на трудовия договор от негова страна по каквито и да е
причини. При тълкуване на разпоредбата става ясно, че единственото условие за пораждане
право на ищеца да получи това обезщетение, е трудовото правоотношение да бъде
прекратено по вина на работодателя или по негово искане. С оглед на това работодателят би
дължал заплащане на обезщетение във всички случаи, когато той прекратява трудовия
договор независимо от причината – виновна или безвиновна.
Съдът намира, че уговорката, предвиждаща, че работодателят има задължение да
заплаща обезщетение във всички случаи на прекратяване на трудовия договор, когато
прекратяването е инициирано от него, без да се взема предвид конкретното основание, на
което се прекратява същият, е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Това е така,
защото при тълкуване на разпоредбата се оказва, че работодателят дължи заплащане на
обезщетение дори и в хипотезите на прекратяване на договора, когато неизправна страна по
него е работникът, а не работодателят. В този случай неизправната страна по договора би се
обогатила в резултат на собственото си противоправно поведение, а разпоредбите,
нарушаващи забраната за неоснователно обогатяване, са нищожни поради противоречие с
добрите нрави. Предвид приетото, съдът намира, че клаузата на т.9.3. от трудовия договор
може да бъде прилагана само при прекратяване на договора в резултат на недобросъвестно
поведение от страна на работодателя.
Съгласно принципните разрешения, дадени в мотивите към т.3 от Тълкувателно
решение № 1/2009г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, автономията
на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от
разпоредбата на чл.9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи
на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Ограничението се отнася, както за
гражданските договори, така и за търговските сделки - арг. от чл. 288 ТЗ. Добрите нрави са
морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от
тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Добрите
6
нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно. Един от тези
принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските
правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес.
Преценката за нищожност на договорни клаузи, поради накърняване на добрите нрави,
следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
Като допълнителен аргумент в подкрепа на твърдението, че т.9.3. от трудовия
договор противоречи на добрите нрави, е размерът на предвиденото обезщетение, който е
прекомерен до степен, че е налице противоречие с добрите нрави. Размерът на
обезщетението, съпоставен с размера на получаваното от ищеца трудово възнаграждение,
показва, че обезщетение в такъв представлява трудово възнаграждение за следващите 12
месеца, каквато безспорно не е целта на обезщетенията, предвидени в КТ. Договореното
между страните обезщетение е очевидно несъответстващо по размер на вредите, които
следва да възмезди, съобразно действащите обичаи и обществени норми относно
престирането на труд, още повече, че по делото няма спор и че трудовият договор е
сключен, след като ищцата е придобила и упражнила правото си на пенсия за осигурителен
стаж и възраст, поради което само по себе си то е определено в противоречие с добрите
нрави. Настоящият състав споделя отговорът на този въпрос даден с ТР №1 от 2010 г. на
ОСТК на ВКС, според което съдът следи служебно за свръхпрекомерност на уговорения
размер на насрещната престация, което опорочава волеизявлението поради противоречие с
добрите нрави и води до нищожност на договора(чл.26, ал.1.пр.3 ЗЗД).
При спор за действителността на трудовия договор или отделна негова клауза
субсидиарно се прилагат основанията за недействителност на договорите по чл. 26- 34 ЗЗД -
Решение № 1561 по гр.д. № 244/2000г. ІІІ г.о., Решение № 1353/2005г. по гр. д. № 874/03г.
ВКС, ІІІ г.о. Решение № 1694/2003г.по гр.д. № 3228/01г., Решение № 436/14.09.2004г. по
гр.д. № 1430/2002г. ІІІ г.о. Недействителността може да засегне само отделни клаузи на
трудовия договор – чл. 74, ал. 4 КТ. В тези хипотези, когато се обявяват за недействителни
само отделни клаузи, а не целия трудов договор, вместо тези клаузи се прилагат
повелителните разпоредби на закона или предвиденото в колективния трудов договор.
С оглед горното съдът приема, че клаузата на т.9.3. от трудовия договор е нищожна
поради противоречие с добрите нрави, поради което не намира за необходимо да обсъжда
останалите възражения за недължимост на сумата.
Искът е изцяло неоснователен.
По разноските:
Предвид изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищцата следва да бъде
осъдена да заплати на ответника сумата от 4000 лв., представляваща сторените от
последния съдебно – деловодни разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото
производство, което не е прекомерно, доколкото е към минимума, определен в чл. 7, ал. 2, т.
5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
7
издадена от Висшия адвокатски съвет.
Ищцата няма право на разноски.
По аргумент от разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК разноските за държавна такса
следва да останат за сметка на съда.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Б. ЕВГ. ИВ., ЕГН **********, против „/фирма/, ЕИК ...,
със седалище и адрес на управление: ..., осъдителен иск с правно основание чл.66, ал. 2 от
КТ – за заплащане на сумата от 111 240 лв., представляваща обезщетение, дължимо от
работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение между страните, уговорено в
т.9.3 от трудов договор № 3366/30.04.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на исковата молба в съда до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК Б. ЕВГ. ИВ., ЕГН **********, да
заплати на „/фирма/, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: ..., сумата от 4000 лв. -
разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8