Р Е Ш Е Н И Е
№
06.06. 2019 г. гр.Търговище,
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Търговищкият
окръжен съд,
гражданско отделение
На
трети юни 2019 година
в
открито съдебно заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА
ДАСКАЛОВА
БИСЕРА МАКСИМОВА
Секретар Ирина Василева,
Като разгледа докладваното
от съдията Т.Даскалова,
Възз.гр.дело
№ 157, по описа за 2019
година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Делото е образувано по жалба на
ю.к. А.Б., пълномощник н. „А.з.с.н.в.“
ЕАД гр. София, против Решение №164 от 14.03. 2019 г., постановено по гр.дело № 1546/18
г. по описа на РС Търговище, с което е бил отхвърлен предявеният иск по чл. 415
от ГПК, против И.А.С., представляван при условията на чл. 47, ал. 5 и 6 от ГПК,
от адвокат Т. Д., за съществуване на вземане за сумата от 1000 лв. главница, по
договор за паричен заем от 13.12. 2017 г. и съпътстващите към него вземания за
лихви, такси и неустойки, по който договор ищецът е цесионер.
В жалбата се излагат съображения за
необоснованост и неправилност на решението.
Коментират се основанията за нищожност на договора за кредит, който
въззивникът счита, че не противоречи на разпоредбите на ЗПК и има всички
необходими елементи за действителност. По отношение на неустойката също се
излагат мотиви, че уговарянето й не противоречи на закона и морала. Иска се
отмяна на решението и произнасяне по съществото на спора като бъдат присъдени и
направените разноски. В съд.зас. не се
явява, но изпраща писмена молба, в която поддържа жалбата и представя списък с
разноски.
Въззиваемият се представлява от особен
представител – адвокат Д.. Тя счита, че решението е правилно и законосъобразно
и следва да бъде потвърдено. В съд.зас. поддържа отговора си и това становище.
Съдът, като провери събраните по
делото доказателства, установи следното: Решението е валидно и процесуално
допустимо. По същество е отчасти неправилно.
Ищецът А.з.с.н.в.” ЕАД гр. София, ЕИК *********, твърди в
исковата си молба, че с Договор за цесия от 01.03. 2018 г., кредиторът „Изи
Асет Мениджмънт” АД, цедирал на ищеца вземането си по договор за паричен заем №
3102630 от 13.12. 2017 г., сключен с ответника И.А.С. ***. Кредиторът е
предоставил в заем на ответника сумата от 1000 лв., която е следвало да бъде
върната в срокове, установени в договора. Страните са договорили и лихва в
размер на 66,56 лв. Падежът на последната вноска е бил на 06.04. 2018 година.
Ответникът не изпълнявал задълженията си по договора, а срокът му изтекъл.
Поради горното ищецът е депозирал заявление по чл. 410 от ГПК, като в негова
полза е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение за сумите от
1000 лв., представляваща главница, 66,56
лв. договорна лихва за периода 22.12. 2017 г. до 06.04. 2018 г., за сумата
от 401,76 лв., претендирана неустойка за
неизпълнение на договорно задължение, за периода 02.12. 2017 г. до 06.04. 2018 г., за сумата от
23,16 лв., обезщетение за забава за периода 23.12. 2017 г. до 31.05. 2018
г., сумата от 18,00 лв., такса разходи.
Издадената заповед и била връчена на ответника при условията на чл. 47, ал. 5
от ГПК, поради горното ищецът е предявил настоящите искове и моли съда да
постанови решение, с което да признае съществуване ето им, ведно със законните
последици.
В срока и по реда на чл. 131, ал.1 от ГПК, в писмен
отговор ответникът, чрез назначения му особен представител, оспори исковете. Твърди, че договорената неустойка е нищожна, като противоречаща на добрите
нрави.
Какви са фактите, които въззивният съд приема за
установени: Ответникът е сключил с „Изи Асет Мениджмънт” АД договор за паричен
заем № 3102630 от 13.12. 2017 г. за сума от 1000 лв., като вземанията по
договора са цедирани на настоящия ищец с Договор за цесия от 16.11.2010 г., а
вземането към ответника – с приложение № 1 от 01.03. 2018 г. Страните са
уговорили предоставяне на паричен заем в размер на 1000 лв., със седмичен
размер на погасителната вноска от 66,66 лв., със срок от 16 седмици, като
падежът на последна вноска е бил на 06.04. 2018 г. Лихвеният процент е фиксиран
от 40 %, общият размер на всички плащания е 1066,56 лв. и ГПР 49 %. В чл. 4 е
уговорено, че заемателят се задължава в срок от три дни, считано от датата на
сключване на договора, да предостави едно от следните обезпечения: 1-две
физически лица-поръчители, всеки от които да отговаря на редица изисквания – да
има сключен безсрочен трудов договор с нетен осигурителен доход от 1000лв., да
не е заемател или поръчител по друг договор със заемодателя, да няма неплатени
осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови и
финансови институции или кредитната му история в ЦКР към БНБ да е със статус не
по-лош от 401-„редовен” за една година назад; или 2-банкова гаранция, като
съобр. чл. 4, ал. 2 от договора при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение в посочения срок, заемателят дължи на заемодателя
неустойка в размер на 401,76 лв., която се заплаща от заемателя разсрочено с
всяка от погасителните вноски, като към всяка от вноските се добавя сума в
размер на 25,11 лв. В договора се съдържат уговорки във връзка с изпълнението
на договора, както и други клаузи, относими към договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние по см. на ЗПФУР, но доколкото настоящият договор
не е сключен от разстояние и чрез средства за масова комуникация, а чрез
кредитен консултант и сумата е предадена в брой, тези условия са неотносими към
конкретното правоотношение.
От заключението по назначената СИЕ, неоспорено
от страните, което съдът кредитира като безпристрастно и отговарящо на
поставените задачи се установява, че останалите непогасени суми по договора са
в размер на 1000 лв. главница, договорна лихва за периода 22.12. 2017 г. до
06.04.2018 г., в размер на 66,56 лв., неустойката за неизпълнение на договорно
задължение в размер на 401,76 лв., за периода 02.12. 2017 г. до 06.04. 2018 г.,
лихва за забава за периода от 23.12. 2017 г. до 31.05.2018 г.- датата на
подаване на заявлението в съда, в размер на 44,17 лв. и такса разходи в размер
на 18 лв.
При така установените факти, въззивният съд прави
следните изводи: На първо място по отношение на действителността на договора,
предвид задължението
за извършване на служебна проверка.
Предявените
установителни искове за съществуване на вземане по издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК са обосновани с неизпълнение на задълженията на
ответника по договора за заплащане на дължимите месечни вноски, като ищецът
твърди, че към момента на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК, срокът на
договора е изтекъл, при което следва да се приеме, че се претендират задължения
по процесния договор, изискуеми на краен падеж 06.04. 2018 г. Видно от
съдържанието на договора, същият е сключен лично между кредитен инспектор и
ответника, а сумата е предадена в брой. Приложим закон е Законът за
потребителския кредит (ЗПК), установяващ императивни
изисквания към необходимото съдържание на договора за потребителски кредит, с
оглед неговата действителност. Съгласно легалното определение в чл. 9, ал. 1 от
Закона за потребителския кредит, договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Съгласно § 4 от ДР на ЗПК този закон въвежда
разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23
април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити. При съобразяване на
цитираните разпоредби следва да се приеме, че договорът за кредит по своята
правна характеристика е двустранен, възмезден, консенсуален и формален, при
който целта, за която се отпуска сумата по кредита, е релевантна за
съществуването на самия договор. Договорът за кредит както и
останалите търговски сделки се подчинява на общите правила за сключването и
действителността на сделките, установени в гражданското право с разпоредбите на
ЗЗД, освен ако в ТЗ и в специалния Закон за потребителския кредит не са
предвидени особени правила за сключването и действителността му. Съгласно
разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът следва да е сключен в
писмена форма на хартиен или друг траен носител, което изискване в случая е
налице. С разпоредбата на чл. 11, ал. 1 от ЗПК законодателят
е определил необходимото съдържание на договора за потребителски кредит, като с
оглед разпоредбата на чл. 22 от ЗПК следва да се приеме, че визираните в същата
реквизити са съществени и липсата им е предпоставка да се приеме, че договорът
е недействителен. Съгласно разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа:
т. 7. общия размер на кредита и условията за усвояването му; т. 8 стоката или
услугата и нейната цена в брой - когато кредитът е под формата на разсрочено
плащане за стока или услуга или при свързани договори за кредит; т. 9 лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни
обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се
предоставя за всички приложими лихвени проценти; т. 10 годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин, т. 11 условията за издължаване на кредита
от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването; т. 12 информация
за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за
кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от
изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план
за извършените и предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите
плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът
съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на
главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е
приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или
когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за
кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в
плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на
допълнителните разходи съгласно договора за кредит, т. 20 - наличието или
липсата на право на отказ на потребителя от договора, срокът, в който това
право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване,
включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената
главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6, както и за размера на лихвения
процент на ден.
Въззивният съд счита, че
процесният договор отговоря на изискванията на ЗПК за действителност, съобразно
изискванията на чл. 22 от ЗПК. Посочен е общият размер на кредита съгласно чл.
11, ал. 1, т. 7 от ЗПК, лихвеният процент на кредита съгласно чл. 11, ал. 1, т.
8 от ЗПК определен на годишна основа съгласно § 1, т. 4 от ДР към ЗПК, годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит съгласно чл. 11, ал.
1, т. 9 от ЗПК, годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит
съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, както и останалите изискуеми от
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 20 ЗПК реквизити. В случая е налице
погасителен план. Той е посочен в договора, с точни дати за погасяване и с
фиксирана точна сума. За да е действителен договорът, за който няма променяща
се лихва, а тя е договорена точно, не е необходимо погасителният план да съдържа разбивка на това
вноската каква части от лихвата и главницата погасява. Чл. 11, т. 11 посочва,
че договорът трябва да съдържа „
информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски….“. Това е
изискщването на закона, а второто предложение касае случаи при вноски, дължими
при различни лихвени проценти, какъвто не е настоящият случай. Именно затова
договорът не противоречи на закона в тази част. По отношение на т. 20 от чл. 11,
договорът съдържа такава клауза – в чл.
7, ал. 3 – стр. 2 от документа. Затова договорът по принцип е действителен.
По
отношение направеното възражение за недействителност на клаузата за неустойка. Въззивният
съд в тази част счита, че решението на РС Търговище е правилно и на основание
чл. 272 от ГПК препраща, само в тази част към мотивите на първата инстанция. Според нормата на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
Съгласно т. 3 от цитираното ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, неустойката следва да се приеме за
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, когато единствената цел, за
която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай
към момента на сключване на договора, при съблюдаване и на примерно изброените
критерии: естеството на задълженията /парични или на непарични/ и размерът на
задълженията, изпълнението, на които се обезпечава с неустойка, дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство,
залог, ипотека и др., вид на уговорената неустойка /компенсаторна или
мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за
незначителна негова част, съотношението между размера на уговорената неустойка
и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.
При
така посочените критерии и след анализа на доказателствата, съдът намира, че
уговорената компенсаторна неустойка е нищожна, като противоречаща на добрите
нрави. По настоящия договор естеството на уговореното задължение по чл. 4 е
непарично. Същото не е главно, а акцесорно и спомагателно, т. е. такова, което
цели да обезпечи изпълнението на главното задължение - да се върне заемната
сума, ведно с дължимата възнаградителна лихва. Неизпълнението на главното
задължение е същественото по договора, докато неизпълнението задължението по
чл. 4 не може да се определи като такова, с оглед интереса на заемодателя. Ако
за заемодателя беше важно и съществено в негова полза да бъде учредено поръчителство,
той би го поставил като условие за сключването на договора. На следващо място
следва да се отбележи, че неизпълнението на това задължение не влече някакви
самостоятелни вреди, извън вредите от неизпълнение на главното задължение. Тези
доводи обуславят извода, че неустоечната клауза не съответства на своята
обезщетителна функция, при липса на предполагаеми вреди и приоритетно е
насочена само да санкционира заемателя. След като целта на посочената неустойка
е само да санкционира неизправната страна, то чрез нея заемодателят цели при
неизпълнението да извлече допълнителна парична облага, която не му се следва. С
това клаузата противоречи на добрите нрави, тъй като цели неоснователно да
обогати заемодателя. Освен изложеното, съдът намира, че посочените от
заявителя клаузи в договора за потребителски кредит за начисляване на неустойка
и такси имат за цел да бъдат преодолени ограниченията, които императивната
разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК поставя пред кредиторите. Заобикаляйки по този
начин императивните ограничения на закона, съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, тази
клауза се явява нищожна.
Затова, въззивният съд намира, че вземането съществува
в следния размер: 1000 лв. главница, 66,56 лв. възнаградителна лихва, 18 лв.
такса за разходи, лихва за забава в размер на 23,26 лв. за периода от 23.12.
2017 до 30.05. 2018 г. В останалата част искът следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
По отношение на разноските: В заповедното
производство те са следните: Държавната такса е в размер на 30,19 лв., 50 лв.
ю.к. възнаграждение – 80,19 лв. В исковото производство са внесени държавна
такса, възнаграждение за особения представител, депозит за вещо лице и се иска
ю.к. възнаграждение. Съдът го определя на 100 лв. Така разноските стават 805,48
лв. Пред въззивния съд е внесена д.т. от 125 лв., както и 300 лв.
възнаграждение за особения представител.
Съдът определя ю.к. възнаграждение в размер на 50 лв. за втората
инстанция – общо 475 лв. Или общо – 1360,67 лв. Искът се уважава частично,
затова и разноските следва да бъдат намалени. Искът се уважава на 73 % и
дължимата сума е 998 лв. Ответникът не е направил разходи в производството и не
му се дължат разноски. Той следва да бъде осъден да заплати посочената сума з.разноски.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №164 от 14.03. 2019 г., постановено
по гр.дело № 1546/18 г. по описа на РС Търговище, В ЧАСТТА, в която е отхвърлен
предявеният от “А.за с.н.в.” ЕАД гр. София, ЕИК *********, представлявано от
Мартин Деспов Деспов и Николина Тодорова Станчева, действащи чрез юрисконсулт
Кристина Георгиева Вонидова-Милчева и ю.к. Цветанка Петкова, съдебен адрес ***, офис сграда
„Лабиринт“, ет.2, офис 4, против И.А.С.
с ЕГН **********,***, представляван от назначения му особен представител адв. Т.Д.
***, установителен иск за
съществуване на вземания за сумата от 1000лв.(хиляда лв.), представляваща
главница по цедирано на заявителя от „Изи Асет Мениджмънт“ АД задължение по
Договор за паричен заем № 3102630 от 13.12. 2017 г., ведно със законната лихва
от 31.05. 2018 год., до изплащане на задължението, договорна лихва в размер на
66,56 лв. за периода от 22.12. 2017г. до 06.04. 2018г., такса разходи в размер
на 18 лв. и лихва за забава в размер на 23,26лв. з.периода от 23.12. 2017г. до
30.05. 2018г., като в тази част постановява следното:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО ВЗЕМАНЕТО н. “А.за с.н.в.”
ЕАД гр. София, ЕИК *********, представлявано от Мартин Деспов Деспов и Николина
Тодорова Станчева, действащи чрез юрисконсулт Кристина Георгиева
Вонидова-Милчева и ю.к. Цветанка Петкова, съдебен
адрес ***, офис сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4 против И.А.С. с ЕГН ********** ***, представляван от назначения му
особен представител адв. Т.Д. ***, за сумата от 1000лв. (хиляда лв.), представляваща главница по цедирано на
заявителя от „Изи Асет Мениджмънт“ АД задължение по Договор за паричен заем №
3102630 от 13.12. 2017 г., ведно със законната лихва от 31.05. 2018 год., до
изплащане на задължението, договорна лихва в размер на 66,56 лв. за периода от 22.12. 2017г. до 06.04. 2018г., такса
разходи в размер на 18 лв. и лихва
за забава в размер на 23,26лв. за
периода от 23.12. 2017г. до 30.05. 2018 г., за които суми е издадена заповед з.изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 542/01.06.2018 г. по ч.гр.д.№ 957/18
г. по описа на РСТ.
В останалата част потвърждава решението като
правилно и законосъобразно.
ОСЪЖДА
И.А.С. с ЕГН ********** ***, представляван от
назначения му особен представител адв. Т.Д. ***, ДА ЗАПЛАТИ н. “А.за с.н.в.”
ЕАД гр. София, ЕИК *********, сумата от 998 лв. разноски по настоящото дело и
по заповедното производство, според уважения размер на иска.
Решението НЕ
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.