РЕШЕНИЕ
№…………
град П., 04.11.2019година
П.СКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, гражданско отделение , в публично заседание
на тридесет и първи октомври , през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : СТЕФАН ДАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: РЕНИ ГЕОРГИЕВА
КРАСИМИР ПЕТРАКИЕВ
при секретаря ЕВГЕНИЯ ЛУКАНОВА и в присъствието на
прокурора…………………………………….като разгледа докладваното от съдията Данчев в.гр.д.
№ 734 по описа на съда за 2019 година, и за да се произнесе съобрази
следното:
Въззивно обжалване.
С решение №1245/ 03.07.2019г. ,постановено по гр.д.№
1512/ 2019г., П.ски районен съд ОСЪЖДА
СУ “***” гр. П., БУЛСТАТ ***, ул. *** №***, представлявано от директора Д.Я.М.,
ДА ЗАПЛАТИ на Т.С.А., ЕГН **********, съд.адрес ***, адв. И.Н., обезщетение на
осн. чл. 222 ал. 3 от КТ във вр. с чл.219 ал. 6 от ЗПУО при прекратяване на
ТПО при придобиване право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст, в размер на 9 345.04лв., представляваща сбор от
осем брутни трудови възнаграждения и по 50лв. за две брутни трудови
възнаграждения. ОСЪЖДА СУ “***” гр. П.,
БУЛСТАТ ***, ул. *** №***, представлявано от директора Д.Я.М., ДА ЗАПЛАТИ на Т.С.А.,
ЕГН **********, съд.адрес ***, адв. И.Н., направените по делото разноски в
размер на 790.00лв. ОСЪЖДА СУ “***” гр.
П., БУЛСТАТ ***, ул. *** №***, представлявано от директора Д.Я.М., да заплати
на Районен съд гр. П., ДТ върху уважения иск по чл. 222 ал. 3 от КТ във вр. с
чл.219 ал. 6 от ЗПУО в размер на 373.80лв., както и 5.00 лв. - такса в случай
на издаване на изпълнителен лист.
Това решение е
съобщено на СУ “***” гр. П., чрез пълномощника му адв.Р. Д. на
26.07.2019г.,откогато тече двуседмичният срок за неговото обжалване и изтича на
09.08.2019г.
На 09.08.2019 г. е подадена въззивна жалба от СУ “***” гр. П. , представлявано от
директора си Д.Я.М. срещу това решение
на РС-П. .
При проверката,
извършена на основание чл.267, ал.1 ГПК
съдът установи следното: Жалбата е подадена от надлежна страна, имаща правен
интерес от въззивно обжалване, в законоустановения срок по чл.259 ал.1 ГПК,
срещу подлежащ на обжалван съдебен акт, поради което е допустима.
Жалбата съдържа
твърдения в какво според жалбоподателя
се състои порочността на обжалваното решение и какво е искането, подписана е от
пълномощника на жалбоподателя.
Представен е бил препис за връчване на другата страна по делото и той е бил
връчен.
Срещу тази въззивна жалба е подаден
писмен отговор по реда на чл.263 ал.1 ГПК от насрещната въззиваема
страна – Т.С.А.,чрез пълномощника и адв. И.Н.
според който жалбата е неоснователна ,
решението в обжалваната е
правилно и законосъобразно.
С въззивната жалба не са направени искания
за събиране на нови доказателства пред
въззивната инстанция .Такива искания няма и в отговора на въззивната жалба.Поради
това не се налага въззивната инстанция
да извършва преценка на нови доказателства,извън тези ,които са надлежно събрани
и обсъдени от РС-П. .
П.ски окръжен съд
,като разгледа въззивната жалба
при условията на чл. 268 от ГПК и като извърши проверка на обжалваното първоинстанционно решение в рамките на
правомощията си по чл. 269 от ГПК и според наведените в жалбите оплаквания
,намира ,че РС-П. е постановил едно валидно и допустимо,както и правилно по
съществото на спора решение ,което по тази причина следва да бъде
потвърдено,като според ПлОС са налице условията на чл. 272 от ГПК за мотивиране
на въззивното решение чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд.
П.ски районен съд
е извършил правилна преценка на събраните по делото доказателства,без да е
допускал каквито и да било съществени нарушения на процесуалните правила
,вследствие на което правилно е установил фактическата обстановка по делото , а оттам
пък,като е приложил правилно относимият към спора материален закон и е
съобразена установената съдебна практика по сходни случаи, са направени верни правни изводи за основателност
на предявеният иск. Според въззивната инстанция не са допуснати
релевираните във въззивната жалба неправилност и незаконосъобразност на решението на РС-П..
Всъщност ,между
страните по делото няма спор по отношение на фактите,които са изложени в
исковата молба на Т.А. и които са установени от ПлРС, а именно : Не е спорно , че между страните по
делото е съществувал трудов договор № ***.,
съгласно който ищцата е работила при ответника на длъжност „***“ от
27.11.2006г. Не се спори, а е видно от Удостоверение от 12.09.2018г.,изходящо
от ответника,че за периода 16.01.2008г. – 13.03.20018г., тя е била седем пъти
неправомерно уволнявана,след което е възстановявана на работа въз основа на решения
на съда. Последното възстановяване на ищцата е било със Заповед № ***., след
влизане в сила на съдебно решение и подаване на заявление от ищцата, при което
е определено основно месечно трудово възнаграждение – 792лв., допълнително тр.възнаграждение
– по 1% за придобит трудов стаж от 36г., 6м. и 17 дни, и допълнително трудово
възнаграждение от 50.00лв. за ІІ квалификационна степен. Не се спори също така,
и че със Заповед № ***. ответникът е прекратил трудовото правоотношение с
ищцата на длъжност „***“, считано от 10.04.2018г., поради придобиване на право
на пенсия за осигурителен стаж и възраст. С тази заповед е разпоредено
изплащането на обезщетение на осн. чл. 222 ал. 1 от КТ/за неспазено
предизвестие/ в размер на 1 месечно БТВ,
и обезщетение на осн. чл. 222 ал. 3 от КТ – 2 месечни БТВ. Не е спорно, че към
датата на подаване на исковата молба определените два вида обезщетения са заплатени
на ищцата в общ размер на 3272.33лв. Представено е и разпореждане на ТП на НОИ
гр. П., съгласно което на ищцата е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж
и възраст от 13.04.2018г.
Правилно са
изведени и спорните по делото въпросите
– налице ли са предпоставките на чл. 222 ал. 3 от КТ, на чл.219 ал. 6 от ЗПУО,
дължи ли се на ищцата обезщетение в размер на 10 БТВ, и кой е размерът на БТВ
на ищцата, който следва да служи за база на изчисляване на обезщетението?
Ответникът по иска
пред РС-П. и въззивен жалбоподател акцентира върху това ,че обезщетението по
чл. 222,ал. 3 от КТ ,респ. по чл. 219, ал. 6 от Закона за предучилищното и
училищно образование имало „по –скоро характера на една гратификация , на един
израз на отблагодаряване за дългогодишната работа на служителя , отколкото на
обезщетение „, както и на това ,че „ за периода от 16.01.2008г. до 11.04.2018г.
ишцата в действителност не е заемала длъжността учител по български език ,респ.
не е изпълнявала ефективно трудовите си задължения в училището „ .
В т.вр. следва да се
посочи ,че приложимите към правния спор
закони /КТ , ЗПУО/изобщо не си служат с понятието „гратификация „ върху
което акцентира жалбоподателят ,за определяне характера на вземането,което
възниква в полза на работника или служителя при условията на чл. 222,ал.3 от КТ
, респ. на чл. 219,ал. 6 от ЗПУО. Използваното от жалбоподателя ,но
непредвидено в закона понятие „гратификация „ всъщност цели подмяна на действителния характер на
вземането ,което изрично е определено като „обезщетение „ в КТ ,където всички
вземания в полза на работника/служителя ,уредени в чл. 222 , ал. – 4 от КТ са
определени като „ обезщетение при уволнение на други основания „. Със същия термин „ обезщетение „ се служи и
чл. 219,ал. 6 от ЗПУО при определяне характера на това парично вземане. Освен
това използването на понятието „гратификация „ вместо легалното определение
„обезщетение „ по отношение на спорното
процесно вземане ,предполага,че даването
на това обезщетение е предоставено изцяло и само на преценката на работодателя
,който да решава дали да възнагради конкретния работник или служител ,след като
извърши преценка на това дали съответният работник или служител е изпълнявал
качествено и ефективно своите професионални задължения по време на трудовото
правоотношение с дадения работодател.
Това ,обаче не е така и подобно разбиране ,развито от въззивния жалбоподател
няма никакво законово основание. Правото
на работника или служителя да получи обезщетение по чл. 222,ал.3 от КТ ,респ.в
увеличения размер по чл. 219, ал.6 от ЗПУО изобщо не зависи от преценката на
работодателя , а възниква по силата на закона , при осъществяването на точно
определен фактически състав ,който е достатъчно ясно очертан в посочените
законови норми. Лансираното от въззивния жалбоподател разбиране за характера на
спорното вземане като вид „гратификация „, чието получаване зависи от преценката на работодателя не е в съответствие и с духа на закона –КТ,който
цели да даде засилена гаранция за упражняването и защитата на правата на
работника /служителя срещу евентуално недобросъвестно упражняване на правата на
работодателя.В т.см. правилно РС-П. е
изследвал дали са налице визираните в чл. 222,ал. 3 от КТ и в чл. 219,ал. 6 от
ЗПУО предпоставки за получаване от ищцата на ОБЕЗЩЕТЕНИЕ при прекратяване на
трудовото правоотношение ,след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст , които са изцяло обективни и стоят вън и независимо от волята на
работодателя. Съгласно разпоредбата на чл.222 ал.3 от КТ, предпоставките за придобиване правото на
обезщетението по този текст са: прекратяване на трудовото правоотношение, без
значение на какво основание, и към момента на прекратяването работникът или
служителят да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст , а условие
за придобиване право на увеличения размер на обезщетението е придобиването на
последните 10 години трудов стаж при един и същ работодател. В конкретния
случай е безспорно установено от събраните
пред РС-П. доказателства, че съществувалото между
страните трудово правоотношение е било прекратено на 10.04.2018г.,както и че към
същия момент ищцата е имала придобито право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст. С оглед на това,правилно РС-П. е приел, че са налице първите две от
сочените по-горе предпоставки за възникване право на обезщетение по чл.222 ал.3
от КТ.Приел също така ,че е налице и
третата предпоставка – трудовият стаж, вкл. и този по чл. 354, ал. 1, т. 1 КТ, да
е бил при същия работодател - СУ„***”
гр. П. . По този повод РС-П. се е позовал на задължителната съдебна практика,която отчита, че в разпоредбите на чл. 352 и чл. 354 КТ е предвидено, че за трудов стаж се зачитат и периоди от време, в които
работникът или служителят не е работил, в т.ч. и когато е бил без работа поради
уволнение, което е признато за незаконно от компетентните органи - от датата на
уволнението до възстановяването му на работа - чл. 354 ал. 1 т. 1 от КТ,както и
че законът визира като предпоставка за
изплащане на обезщетението по чл. 222 ал. 3 КТ, трудовия стаж, а дали
работникът действително е полагал труд или не, е ирелевантно за случая.В т.см. са
освен цитираното от РС-П. решение № 720
от 25.10.2010г. на ВКС по гр.д.№ 191/2010г. ІV г.о. ,така също и решение № 13
от 02.02.2016г. на ВКС по гр.д.№ 4287/2015г. ІV г.о. и двете постановени на
осн. чл. 290 от ГПК. Впрочем самият
ответник /той и въззивен жалбоподател / не сочи нито в писмения си отговор
,нито в пледоарията си по същество на спора ,нито във въззивната си жалба
,съдебна практика в обратния смисъл на това ,което е възприето в посочените по
–горе две решения на ВКС и което разрешение
е адекватно приложено към конкретния случай с решението на ПлРС. Все в т.вр. следва да се отбележи
обстоятелството ,че работникът в конкретния случай е бил лишен от възможността
действително да полага ефективно труд за
периода 16.01.2008г. – 13.03.2018г. ,именно поради седемкратното му
неправомерно уволняване от същия работодател ,които уволнения са били отменени
с влезли в сила съдебни решения ,с които
Т.А. е била и възстановявана на заеманата преди уволнението длъжност.В
т.см. е налице съдебно установено неправомерно поведение на самия работодател
от което той сега иска да черпи благоприятни за себе си правни последици ,което
е недопустимо.
По другия релевиран
с въззивната жалба въпрос –кое е брутното трудово възнаграждение ,което следва да бъде съобразено при определяне
размера на обезщетението по чл. 222,ал. 3 от КТ ,П.ски окръжен съд намира ,че и
в т.сл. РС-П. е приложил правилно закона и е съобразил относимата към случая
съдебна практика ,която намира израз в цитираното от РС-П. решение № 359/ 17.06.2010г.
на ВКС по гр.д.№ 1448/2009г. ІV
г.о. според което „когато трудовото
правоотношение е прекратено в деня в който работникът е възстановен на работа и
фактически не е могъл да отработи нито един ден от месеца ,с оглед принципа
,възприет в чл. 19 от НСОРЗ ,за база следва да се вземе месечното трудово
възнаграждение,което той би получил за пълен работен месец ,ако му е била
дадена възможност да работи след като е възстановен на работа“. В конкретния случай работодателят е прекратил
трудовото правоотношение без спазване на едномесечното предизвестие,поради което и в самата Заповед № ***. е разпоредено на
работника да се заплати обезщетение на осн. чл. 220 , ал.1 във вр. с чл. 326, ал. 2 от КТ . Именно
посоченото по –горе решение на ВКС е
точно относимо към конкретната хипотеза ,която разкрива особености в сравнение
с обичайния случай на определяне на
размера на обезщетението по чл. 222,ал. 3 от КТ . Поради това ,според П.ски
окръжен съд ,решението на РС-П. не се намира в противоречие със сочената от въззивника в жалбата му съдебна практика на ВКС /решение №490/
28.06.2010г. на ВКС по гр.д.№ 342/2009г. и решение № 432 от 3.12.2012г. на ВКС
по гр.д.№ 1129/ 2011г./ , доколкото те
не разглеждат конкретната особена хипотеза в която работникът фактически е бил
лишен от възможността да отработи пълен месец , а оттам и да получи
определеното за това брутно трудово възнаграждение поради предприетото от
неговия работодател прекратяване на трудовото правоотношение без спазване на едномесечното
предизвествие за прекратяване на трудовото правоотношение.
Поради тези съображения , ПлОС намира ,че
правилно РС-П. е приел ,че Т.А. има
право на обезщетение по чл. 219, ал. 6 от ЗПУО във вр.с чл. 222,ал. 3 от КТ в размер на 10 брутни работни заплати
и като е съобразил вече частично изплатеното обезщетение в размер на 2211,26
лв./ представляващо две брутни трудови възнаграждения
,но определени без професионална квалификационна степен-50 лв./ , е приел
,че следва да се присъди обезщетение в размер на 9 345,04лв. ,който
кореспондира с изчисленията ,направени в
експертното заключение на в.л. Т.И.,което
е било възприето от съда след като по отношение на него не са били направени
никакви възражения от страните в процеса,както се вижда от протокола от с.з. на
06.06.2019г.
Поради тези
съображения , П.ски окръжен съд намира ,че въззивната жалба е неоснователна , а
решението на ПлРС като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено .
С оглед този изход
на делото, следва въззивникът СУ “***”
гр. П., БУЛСТАТ ***, ул. *** №***, представлявано от директора Д.Я.М., да бъде
осъден да заплати на Т.С.А.,направените от нея деловодни разноски за производството
пред въззивната инстанция ,които според списъка с разноските по чл. 80 от ГПК и
доказателствата за тяхното извършване са в размер на 790 лв.
Поради изложеното , П.ски окръжен съд
РЕШИ :
ПОТВЪРЖДАВА обжалваното решение
№ 1245 / 03.07.2019г., постановено по гр.д.№ 1512/ 2019г. на П.ски районен съд.
ОСЪЖДА СУ
“***” гр. П., БУЛСТАТ ***, ул. *** №***, представлявано от директора Д.Я.М., ДА
ЗАПЛАТИ на Т.С.А., ЕГН **********, съд.адрес ***, адв. И.Н. направените от нея
деловодни разноски за производството пред ПлОС в размер на 790 лв.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :