№ 22171
гр. София, 11.10.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ДИАНА К. АНГЕЛОВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. ВЛАДИМИРОВА
Сложи за разглеждане докладваното от ДИАНА К. АНГЕЛОВА Гражданско
дело № 20221110123016 по описа за 2022 година.
На именното повикване в 11:00 часа се явиха:
За ищеца – И ООД, редовно призован – не се представлява.
Ответникът – А. Г. В., редовно призован – не се явява, представлява се
от адв. Б. – с пълномощно по делото.
Адв. Б.: Да се даде ход на делото.
СЪДЪТ, като съобрази разпоредбата на чл.142, ал.1 и ал.2 от ГПК,
счита, че не са налице процесуални пречки за разглеждане на делото в
днешно съдебно заседание, поради което
ОПРЕДЕЛИ:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО
ДОКЛАД НА СЪДА
На 10.10.2023 г. по делото е постъпила молба с входящ № 281051 от
процесуалния представител на ищеца, с която на основание чл. 232 ГПК е
направено оттегляне на иска спрямо ответникът – А. Г. В..
На 10.10.2023 г. по делото е постъпила молба с входящ №281402 от адв.
Б. като процесуален представител на ответника, с която е направено искане да
1
бъде изчакана, а в случай, че съдът няма тази възможност да се отложи
делото за друга дата и час, поради служебни ангажименти.
Адв. Б.: Представям и моля да приемете решение, което е влязло в сила
на 43 състав, по абсолютно идентична претенция, със същите страни, този
ищец е образувал няколко отделни различни дела за по всяка една вноска по
този договор за кредит, където се претендира по 360 лева адвокатски хонорар
за всяко едно дело и държавна такса.
Възразявам на ищеца да се присъждат каквито и да е било разноски, тъй
като както и в решението е прието, че е налице злоупотреба с право на ищеца
като образува няколко отделни дела по всяка една вноска с огромни разноски.
Претендирам разноски, представям списък и моля да бъдат уважени.
Съдът, като съобрази постъпилата молба, и за да се произнесе съобрази
следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на „И, чрез
адвокат Б. В. С. от АК Кюстендил, със съдебен адрес: град П против А. Г. В.,
ЕГН **********, с адрес - гр. С
Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено
в правоотношенията между „И, чрез адвокат Б. В. С. от АК Кюстендил, със
съдебен адрес: град П против А. Г. В., ЕГН **********, с адрес - гр. С че
съществува вземане на „И, и А. Г. В., ЕГН **********, с адрес - гр. Сдължи
на „И, сумата, за която е била издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК № 23320/23.12.2021 година, издадена по
ч.гр.дело № 66963/2021 година по описа на Софийски районен съд, а именно:
договорна лихва по индивидуален Договор за потребителски кредит SO №
2735 от дата 11.10.2021 г. сключен между „И“ ООД с търговско наименование
HAPPY CREDIT като кредитодател и А. Г. В. като кредитополучател в размер
на 28,65 лева, дължима за периода от дата на първа забавена вноска
07.11.2021 г. до 07.11.2021 г. - дата на последната просрочена вноска.
Заповедния съд по ч.гр.дело № 66963/2021 година по описа на
Софийски районен съд, е издал заповед за изпълнение на парично
задължение, която с Определение № 14214/4.6.2022 година, влязло в сила на
17.3.2023 година, потвърдено с Определение № 3446/17.3.2023 година,
постановено по в.ч.гр.дело 1183/2023 година по описа на Софийски градски
съд – е била частично обезсилена.
На основание чл.416 от ГПК във връзка с чл.414а, ал.4, изречение второ
от ГПК, и на основание чл.415, ал.5 от ГПК заповедният съд е отхвърлил
искането за издаване на изпълнителен лист в заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 от ГПК с вх.№ 94544/24.11.20121 година, въз основа
на което е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК № 23320/23.12.2021 година по ч.гр.дело № 66963/2021 година
2
по описа на Софийски районен съд – поради плащане на вземането по
заповедта, признато от заявителя, в частта, с която съдът е разпоредил
длъжникът А. Г. В., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес – град С да
заплати на заявителя „И“ ООД, ЕИК ......., със седалище и адрес на управление
- гр.С, представлявано от Д – управител чрез своя пълномощник адв. Б. С. –
за сумата от 41,67 лева, представляваща дължима главница за първа
непогасена вноска по индивидуален Договор за потребителски кредит SO №
2735 от дата 11.10.2021 година, ведно със законната лихва върху тази сума,
считана от датата на депозиране на заявлението пред заповедния съд –
24.11.2021 година до окончателното изплащане на сумата.
Заповедният съд е обезсилил Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК № 23320/23.12.2021 година по ч.гр.дело №
66963/2021 година по описа на Софийски районен съд в частта, с която съдът
е разпоредил длъжникът А. Г. В., ЕГН **********, с постоянен и настоящ
адрес – град С да заплати на заявителя „И“ ООД, ЕИК ......., със седалище и
адрес на управление - гр.С, представлявано от Д – управител чрез своя
пълномощник адв. Б. С. сумата от 0,20 лева, представляваща законна лихва за
забава върху главницата, дължима за периода от 08.11.2021 г. – 23.11.2021 г.
Заповедният съд е отхвърлил искането за издаване на изпълнителен
лист в частта на разноските сторени пред заповедния съд, като е указал на
заявителя, че по отговорността за разноските ще се произнесе исковия съд по
гр.дело № 23016/2022 година по описа на Софийски районен съд.
При горното и като съобрази заявеното оттегляне, което следва да се
преценява в светлината на чл.415, ал.5 от ГПК – исковият съд следва да
обезсили издадената заповед за изпълнение в частта за лихвата, предмет на
оттеглената искова претенция – в частта за сумата от 28,65 лева,
представляваща договорна лихва върху първа непогасена вноска, дължима за
периода от 07.11.2021 година до 07.11.2021 година.
По искането за присъждане на разноски в полза на ищеца съдът приема,
че следва да го отхвърли при следните аргументи:
В казуса заявената искова претенция касае установяване на дължимост
на суми по договор, който има характер на потребителски, като не може да се
спори, че ответникът има качеството на потребител по смисъла на §13, т.1 от
Закона за защита на потребителите.
Съгласно чл. 6, пap. 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993
година относно неравноправните клаузи в потребителските договори
"Държавите-членки определят изискването, включените неравноправни
клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са
обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че
договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато
може да се изпълнява и без неравноправните клаузи, а съгласно чл. 7, пap. 1
от Директивата "Държавите- членки осигуряват, че в интерес на
потребителите и конкурентите, съществуват подходящи и ефективни мерки за
3
предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори,
сключени между потребители и продавачи или доставчици", чл. 7, § 2.
"Посочените в параграф 1 мерки включват разпоредби, даващи възможност
на лица или организации, които имат правен интерес от защитата на
потребителите, по смисъла на националното законодателство, да сезират, при
условията на националното право, съд или компетентен административен
орган, които да решат дали клаузите на договора, изготвени с цел за общо
използване са неравноправни, и да предприемат подходящи и ефективни
мерки по преустановяване на продължаваща употреба на подобни клаузи", и §
3 " С оглед на действащото национално законодателство, правните средства
за защита, посочени в параграф 2, може да са насочени отделно, или заедно,
срещу известен брой продавачи или доставчици от един и същ икономически
сектор, или техни сдружения, които използват или препоръчват употребата на
същите, или подобни по смисъл, договори с общи условия.".
С националното законодателство в гражданското съдопроизводство
правната уредба на материалната гражданскоправна отговорност за
понасянето на разноските е уредена в чл. 78 от ГПК, която обаче не прави
никакво разграничение според предмета и страните по делото, включително
относно допускането за присъждане на търговеца на сторените от него
разноски в производства, образувани от потребители съразмерно на
отхвърлената част от исковете им.
Тази национална правна уредба, или липсата на такава в настоящия
случай, пряко противоречи на правото на Европейския съюз, в частност
гореописаната Директива, и на основни принципи на правото, и не следва да
бъде прилагана при частично уважен иск на потребител за връщане на
платеното без основание, какъвто е настоящия спор, тъй като е основано на
нищожна неравноправна клауза, в който случай не следва да се присъждат
разноски съобразно чл. 78 от ГПК на ответното дружество /търговец —
финансова институция/.
Освен значението си на акт, задължаващ законодателния орган да
въведе предвидените в него принципни положения и правила, чрез тяхното
транспониране, Директивата има значение при тълкуването, и прилагането на
действащите правни норми от правораздавателните органи. Директивата е
подписана от държавите членки на ЕС и е транспонирана в българското
законодателство. Същата тази Директива е наложила и съответните
изменения в българското законодателство, включително но не само
създаването на Закон за потребителския кредит, изменения в Закона за
защита на потребителите /в частност относно понятието, установяването и
последиците на неравноправни клаузи в договори с потребители/, но и други
нормативни актове.
Директивата, като част от вторичното законодателство на ЕС, е един от
правните инструменти, чрез които европейските институции прилагат
политиките на ЕС. Тя се явява един точен и гъвкав инструмент, използван
4
предимно като средство за хармонизиране и съответно уеднаквяване на
националните законодателства. Съгласно чл. 288 от Договора за
функциониране на Европейския съюз /ДФЕС/, директивата изисква от
държавите-членки на ЕС да постигнат определените цели и резултати, като
оставя на националните власти свободата при избора на формата и средствата
за постигането им. След като се приеме на равнище ЕС, директивата следва
да се транспонира от държавите членки в тяхното вътрешно законодателство,
за да породи правно действие. Тоест зависи от всяка отделна държава да
разработи свои собствени закони, за да определи как да се прилагат тези
правила, вземайки предвид специфичните национални особености.
В тази връзка директивата не се прилага пряко в държавите от ЕС. Тя
първо трябва да се транспонира в националното законодателство преди
правителствата, бизнеса и физическите лица да могат да се позовават на нея.
Транспонирането трябва да се изпълни в рамките на определения краен срок,
определен при приемането на директивата (обикновено в рамките на две
години).
По принцип директивата влиза в сила само когато се транспонира. В
случай, че дадена директива не се транспонира в срок или е неправилно
транспонирана, се предвиждат редица правни механизми за защита на правата
и интересите на юридическите и физическите лица.
Съдът на ЕС /чиято практика е задължителна за държавите членки и е
източник на правото/ счита, че правните норми на директива пораждат
непосредствено действие и са пряко приложими при наличието на следните
предпоставки: транспонирането в националното законодателство не е
извършено или е направено неправилно; разпоредбите на директивата са
безусловни и достатъчно ясни и точни; и разпоредбите на директивата дават
права на физически лица.
Когато тези условия са изпълнени, лицата могат да се позовават на
директивата срещу държава от ЕС в съда /Решение по делото С-91/92 Paola
Faccini Dori срещу Recreb Sri от 4 юли 1994 г./, както и да получат
съответното обезщетение за претърпени вреди от лошото или забавено
транспониране /Решение по дело С-6/90 и дело С-9/90, Francovich и Bonifaci
от 19 ноември 1991 г./. Налице е и трайна и непротиворечива практика на
ВКС /Решение № 2/17.03.2021 г. по т. д. № 2364/2019 г. на ВКС, II ТО и
други/.
Именно в тази връзка е налице и практика на Съда на ЕС, съгласно
която член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и
принципът на ефективността трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат
правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се
възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените
суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност
на договорна клауза поради неравноправния й характер, като се има предвид,
че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре
5
потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на
ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на
договорни клаузи /Решение на Съда на ЕС от 16.07.2022 г. по преюдициални
запитвания от Първоинстанционен съд № 17, Палма де Майорка, Испания) и
от Първоинстанционен съд и следствие, Сеута, Испания по съединени дела С-
224/19 и С-259/19.
Налице и трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС на РБ,
съгласно която българските съдилища следва да съобразяват гореописаното
Решение на Съда на ЕС съгласно разпоредбата на чл. 633 от ГПК,
респективно, че при уважен иск за нищожност на договорна клауза поради
нейния неравноправен характер, но частично отхвърлен за възстановяване на
недължимо платените суми, отговорността за разноски не следва да бъде
разпределяна съобразно уредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК, тъй като същата не е
съобразена с европейското законодателство и не следва да се прилага в
конкретния случай /Определение № 366 от 16.08.2022 г. по ч. т. д. №
1085/2022 г. по описа на ВКС. I ТО/.
С оглед гореописаното Решение на Съда на ЕС и съгласно разпоредбата
на чл.633 от ГПК, настоящия съдебен състав, приема, че при предявен иск
срещу потребител – последния като ответник не дължи разноски в
производството пред съда и при това отговорността за разноски не следва да
бъде разпределяна съобразно уредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК, тъй като същата
не е съобразена с европейското законодателство.
По отношение на разноските на ответника, съдът приема, че за
сторените разноски за адвокатско възнаграждение пред заповедния съд следва
да уважи възражението за прекомерност и намали претендираното такова до
сумата от 50,00 лева.
На процесуалния представител на ответника следва да се присъди
адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за
адвокатурата за пред исковия съд в пълен размер от 400,00 лева.
Мотивиран от горното и на основание чл.232 от ГПК, и на основание
чл.415, ал.5 от ГПК и на основание чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. 23016/22 г. по описа на СРС
поради оттегляне на иска.
ОБЕЗСИЛВА издадената Заповед за изпълнение № 23320/23.12.2021 г.
издадена по гр.д. 66963/2021 г. в частта за следните суми: в частта за сумата
от 28,65 лева поради оттегляне на иска.
6
ОТХВЪРЛЯ искането за присъждане на разноски в полза на ищеца за
заповедното и исковото производство.
ОСЪЖДА ищеца „И“ ООД, ЕИК ......., със седалище и адрес на
управление - гр.С, представлявано от Д – управител да заплати на ответника
А. Г. В., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес – град С, при уважено
възражение за прекомерност сумата от 50,00 лева, представляваща сторените
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за представителство по
заповедното производство по ч.гр.дело № по гр.д. 66963/2021 г. по описа на
Софийски районен съд.
ОСЪЖДА ищеца И“ ООД, ЕИК ......., със седалище и адрес на
управление - гр.С, представлявано от Д – управител да заплати на адвокат Л.
К Б. с ЕГН **********, за предоставена безплатна правна помощ и
осъществено процесуално представителство на ответника А. Г. В., ЕГН
**********, с постоянен и настоящ адрес – град С по гр.д. 23016/2022 г. по
описа на Софийски районен съд сумата в размер на 400,00 лева.
Определението подлежи на обжалване в частта за прекратяване на
производството и обезсилване на издадената заповед за изпълнение – в
едноседмичен срок от днес за ответника и в същия срок от уведомяването на
ищеца – пред Софийски градски съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдебното заседание приключи в 11,10 часа.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
СЕКРЕТАР:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
Секретар: _______________________
7