РЕШЕНИЕ
№ 20626
гр. София, 13.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 61 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МАРИЯ Н. СТОЙКОВА
при участието на секретаря БИЛЯНА ХР. РАДОВЕНСКА
като разгледа докладваното от МАРИЯ Н. СТОЙКОВА Гражданско дело №
20241110156231 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от *** срещу ***, с която е
предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД за заплащане на
сумата от общо 1813,31 лв. (след допуснато в о.с.з. на 07.10.2025 г. изменение на иска чрез
увеличение на размера му), представляваща сбор от платени без основание в полза на
ответника суми, както следва: 486,60 лв. – по договор за предоставяне на потребителски
кредит № *** г.; и 1326,71 лв. – по договор за предоставяне на потребителски кредит № ***
г., които вземания са цедирани на ищеца с договор за цесия от *** г., ведно със законната
лихва от дата на подаване на исковата молба – 30.07.2024 г. до окончателно плащане.
Ищецът *** твърди, че основният предмет на дейност на дружеството е предоставяне
на информация, подпомагане и консултации на физически лица, ползвали бързи кредити.
Поддържа, че между него и третото за процеса лице – М. М. И. е сключен договор за цесия
от *** г., по силата на който е прехвърлил свое вземане към ответника в общ размер на 5850
лв., представляваща сбор от платени без основание в полза на ответника *** суми, както
следва: 2880 лв. - по договор за предоставяне на потребителски кредит № *** г.; и 2970 лв. -
по договор за предоставяне на потребителски кредит № *** г. Съгласно договорите
кредитополучателят М. М. И. е следвало да заплати главница и възнаградителна лихва, а в
погасителния план към всеки договор е включена и такса за допълнителна услуга –
гаранция, свързана с предоставеното обезпечение. В допълнително приложение към
исковата молба уточнява параметрите на всеки един от отделните договори за паричен заем,
а именно: по договор за предоставяне на потребителски кредит № *** г. - главница от 3000
лв., възнаградителна лихва от 1050лв. и такса допълнителна услуга от 2880 лв.; и по
договор за предоставяне на потребителски кредит № *** г. - главница от 3000 лв.,
възнаградитлна лихва от 870 лв. и такса за допълнителна услуга от 2970 лв. Твърди, че
всички суми по договорите са заплатени от цедента в полза на ответника, включително и
таксата за допълнителна услуга – гаранция. Прави възражение за нищожност на договорите,
евентуално на отделни техни клаузи. Сочи, че съгласно чл. 5 от процесните договори за
кредит, същите следва да бъдат обезпечени с поръчителство, предоставено от ***, за което
се начислявала такса за гарант в размер почти равен на главницата по договорите. Твърди, че
таксата е била включена в погасителния план, както и че е била част от вноската по кредита,
както и че плащанията за поръчител/гарант са получавани от ответното дружество. Излага
1
доводи, че договори за поръчителство/гаранция не са сключвани, а в случай че се установи
наличието на такива – оспорва същите като нищожни поради противоречие със закона,
заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави, излагайки конкретни съображения в
тази насока, както и конкретните разпоредби на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, които счита за нарушени, а
именно: чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 и 3 ЗЗД, чл. 10, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, 10, 11 и 12
ЗПК, вр. чл. 19 ЗПК, чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 143, ал. 1, вр. ал. 2, т. 10, 19 и 20 ЗЗП. Твърди,
че ответното дружество и *** са свързани лица. Подробно аргументира, че целта на клаузите
за обезпечение е свързана единствено с получаване на приходи от ответника. Счита, че
таксата за допълнителна услуга следва да е включена в размера на ГПР. Подробно излага, че
договорите за кредит не отговарят на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 и т. 12
ЗПК. С уговарянето на клауза, предвиждаща предоставяне на обезпечение, аргументира, че
се прехвърля задължението на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на кандидатстващите за кредит върху кредитополучателя. Допълва, че
в случай, че възнаграждението за предоставяне на поръчителство бъде включено при
изчисляване на годишния процент на разходите /ГПР/ по договора, размерът му би
надвишил максимално допустимия такъв, което би било в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Сочи, че липсвало съгласие за сключване на процесните договори за кредит, както и, че не е
предоставена преддоговорна информация. Счита процесните договори за недействителни и
поради неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като не са съставени в
изискуемия от закон шрифт – не по-малък от 12, на потребителя не са предоставени
погасителен план и стандартен европейски формуляр към момента на сключването им,
текстът им не е написан по ясен и разбираем начин, считайки за нарушени и правилата,
заложени в чл. 147 ЗЗП. Като друго основание за нищожност изтъква непосочването на
размера на погасителната вноска, както и на правото на предсрочно погасяване на кредита
от длъжника. Като самостоятелно основание за недействителност на договорите посочва и
допуснато нарушение на чл. 11, т. 9 ЗПК, тъй като липсвало посочване на годишния лихвен
процент (ГЛП), доколкото не ставало ясно как посочената процентна стойност се съотнася
към ГПР, респ. каква е базата, върху която лихвеният процент се начислява – върху целия
размер на кредита или върхуостатъчната главница по него. Сочи още, че не е разписана
методиката за начина, по който се формира ГПР, както и че клаузите от договорите са
неравноправни. При условията на евентуалност, оспорва като нищожна клаузата на чл. 5 от
договорите, предвиждаща задължение за обезпечаване на заема с предоставено от ***
поръчителство. Оспорва и клаузите на чл. 10 от Общите условия и тарифата към общите
условия, предвиждащи, че при забава потребителят дължи освен законната лихва, и всички
направени за събиране на вземането разноски. В заключение сочи, че в договорите за кредит
и в тарифата към тях, липсва клауза за задължаване на потребителя да заплати такса за
гаранция. Активната си легитимация да претендира процесните вземания обосновава със
сключването на договор за цесия от *** г. с цедента М. М. И., който му е прехвърли всички
платени от него без основание в полза на ответника суми, за което до същия е изпратено
уведомление за извършената цесия. При тези твърдения моли съда да уважи предявените
искове. Претендира разноски
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника ***, с
който оспорва предявените искове като недопустими, евентуално – неоснователни.
Поддържа, че исковата молба не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК
поради липсата на посочване от ищеца на размера и вида на претендираните суми, тъй като
не става ясно коя част от заплатената сума по съответния потребителския кредит претендира
като недължимо заплатена. Посочва също така, че исковата молба не съдържа конкретизация
кои точно разпоредби на договорите за потребителски кредит противоречат на цитираните
разпоредби на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД. На следващо място, поддържа, че исковата молба е
недопустима поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца и на пасивна
процесуална легитимация на ответника. Не оспорва, че между ответника и М. М. И. са
възникнали валидни договорни правоотношения по силата на твърдяните договори за
потребителски кредит. Поддържа, че таксата за гаранция се дължи на различно юридическо
лице – „*** ***, а не на ответника, като всички дължими суми във връзка с предоставянето
на обезпечение са предоставяни на гаранта директно или в случай, че са превеждани по
сметка на ответника, последният е действал като посредник за заплащане на таксата
гаранция и след получаване на същата е превеждал сумата на „***“. Твърди, че договорни
2
отношения във връзка с обезпечаване на заемите са съществували единствено между
длъжника по кредита – физическото лице - кредитополучател и „***“ като гарант, но не и
между „***“ и ответното дружество - кредитодател. Оспорва да е налице обогатяване на
ответното дружество, тъй като не е страна по договорите за предоставяне на гаранция и
съответно не е получавал плащания на такса гаранция. Предвид изложеното счита исковата
молба за недопустима, тъй като е насочена срещу ненадлежен ответник. Оспорва и
активната процесуална легитимация на *** да претендира процесните вземания, тъй като с
постигане на съгласие между цедент и цесионер по договора за цесия цесионерът не става
страна по договорното правоотношение на цедента, а единствено се постига промяна на
кредитора, поради което счита, че ищецът няма право да прави възражения, произтичащи от
договорното правоотношение между страните, доколкото само придобива право на вземане,
прехвърлено му от цедента. Поради изложеното оспорва правото на ищеца да предявява
искове и да прави възражения за нищожност на договори за кредит или отделни техни
клаузи, сключени между цедента-кредитополучател и ответникакредитодател, с каквато
възможност разполага единствено страната по тях, имаща качеството на потребител. На
следващо място, оспорва активната легитимация на ищеца с доводите, че договорът за цесия
между М. М. И. и *** е нищожен поради липса на съгласие, евентуално – поради липса на
предмет, тъй като страните не са индивидуализирали конкретното вземане, предмет на
договора за цесия по отношение на основание на възникване (източник), титуляр, страни,
размер и др., не е посочено на какво недействително правно основание възниква вземането
за неоснователно обогатяване, поради което източникът на вземането остава неуточнен.
Допълва, че не става ясно какъв е характерът на цедираните вземания – главница,
възнаградителна лихва и/или неустойки, а от изложените в исковата молби доводи става
ясно, че се касае платени без основание такси за предоставяне на гаранция, каквито не са
предмет на сключените договори за потребителски кредити, а на договорите за предоставяне
на гаранция, сключени с „***“, изключвайки възможността *** да е придобил платени без
основание суми за предоставяне на гаранция. Не оспорва да е бил уведомен за извършената
цесия, но в уведомлението не са били конкретизирани прехвърлените вземания, поради
което следва да се счете, че е налице пълна липса на уведомление, поради което тя не е
произвела действие. Счита, че този порок не следва да се санира и предвид и получаването
на препис от исковата молба по настоящото дело, тъй като ищецът отново не е
индивидуализирал процесните вземания. Оспорва договора за цесия като нищожен и поради
противоречието му със ЗЗП, като се позовава на това, че в интернет страницата на *** - ****
се посочва, че дружеството осъществява процедура по възстановяване на надвнесени суми,
за което сключва договори за възлагане на възстановяването, а в случая е сключен договор за
цесия, което е заблуждаваща търговска практика и потребителят при сключване на договора
не е знаел за вида и характера му. Като допълнителен аргумент за нищожност на договора за
цесия изтъква, че същият е безвъзмезден, което следва от клаузата на чл. 4, ал. 1 на същия,
съдържаща условие за плащане на цената. Счита, че договорът за цесия не отговаря и на
изискването на ЗПК да предвижда възможност за отказ от договора от страна на
потребителя, както и процедура за защита на потребителските му права пред КЗП, а освен
това съдържа множество неравноправни клаузи. Твърди, че сам по себе си договорът за
предоставяне на финансови услуги (потребителски кредит) не съдържа задължение за
потребителя да заплати такса за предоставяне на гаранция, а само и единствено главница и
лихва, а евентуално и неустойка в случай не неизпълнение, като такова задължение му се
вменява едва с договора за гаранция, сключен с „***“, чието сключване следва сключването
ан договора за потребителски кредит. В тази връзка посочва, че „***“ е различно
юридическо лице от ответника и правоотношението между потребителя и гаранта е
самостоятелно и отделно от правоотношението по договора за кредит. Твърди, че условие за
сключване на договора за кредит е предоставяне на поръчителство, но потребителя не е бил
длъжен да сключи договор с „***“ и изборът за сключване на посочения договор е
предоставен изцяло на длъжника. Поради това и оспорва твърденията на ищеца, че размерът
на таксата за предоставяне на гаранция е следвало да се включи в ГПР. Като допълнителни
аргументи, че таксата за гарант не следва да се включва в размер на ГПР изтъква, че
посоченият размер на ГПР е калкулиран към момент, когато договорът за гаранция все още
не е бил сключен, а освен това възнаграждението за гаранция се дължи на трето лице, а не
към кредитодателя. Твърди, че договорите за кредит са сключени при спазване на
3
нормативните изисквания. Моли за прекратяване на делото като недопустимо, евентуално –
за отхвърляне на предявените искове като неоснователни и недоказани. Претендира и
разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД.
По предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД в
тежест на ищеца е да докаже следните обстоятелства: твърдяното имуществено разместване
- реалното предаване, съответно получаване от ответника на претендираните суми, платени
от кредитополучателя М. М. И. по процесните договори за предоставяне на потребителски
кредит № *** г. и № *** г., валидното сключване на действителен договор за цесия от *** г.
с твърдяното съдържание, респ. прехвърляне на вземанията в полза на ищеца, за което
ответникът да е бил уведомен по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
При установяване на тези обстоятелства, в тежест на ответника е да докаже
наличието на правно основание за осъществяване на имущественото разместване,
останалите доводи за недължимост на исковата сума, както и че е погасил задълженията си в
случай, че твърди това.
С оглед становищата на страните и на основание чл. 153 ГПК като безспорни и
ненуждаещи се от доказване (с доклада) са отделени обстоятелствата относно сключването
на процесните договори за кредит № *** г. и № *** г., между ***, в качеството му на
кредитодател, от една страна, и М. М. И., в качеството му на кредитополучател, от друга
страна.
От приетия като писмено доказателство по делото договор № *** г. за предоставяне
на потребителски кредит, се установява, че между *** и М. М. И. е възникнало
облигационно правоотношение по процесния договор, по силата на което *** в качеството
на заемодател се е задължил да предостави на заемателя М. М. И. сумата от 3000 лв., срещу
поемане от негова страна на насрещно задължение за връщане на същия в срок в срок от 18
месечни погасителни вноски, при фиксиран ГЛП от 35,00 % и ГПР в размер от 49,66 %.
Съгласно чл. 3 от договора общата сума по ДПК е в размер на 4050 лв., или 1050 лв.
договорна лихва. Съгласно чл. 5 от договора за кредит, същият се обезпечава с
Поръчителство, предоставено от „***“ ЕАД в полза на дружеството. Посочено е, че със
сключването на договора кредитополучателят потвърждава, че при кандидатстването за
кредит сам и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с другите
възможности за обезпечаване на кредита, вкл. чрез поръчителство от посочено от него ФЛ,
както и че двата вида обезпечения му дават еднакви възможности да получи кредит, при
едни и същи търговски условия. По делото не е представен Погасителен план към договора
за кредит, въпреки, че същия е неразделна част от него, както и Договор за гаранция с трето
за спора лице, а имено „***“ ЕАД, независимо, че се твърди такъв да е сключен между
цедента и „***“ ЕАД, респ. одобрен от дружеството-ответник.
От приетия като писмено доказателство по делото договор № *** г. за предоставяне
на потребителски кредит, се установява, че между *** и М. М. И. е възникнало
облигационно правоотношение по процесния договор, по силата на което *** в качеството
на заемодател се е задължил да предостави на заемателя М. М. И. сумата от 3000 лв., срещу
поемане от негова страна на насрещно задължение за връщане на същия в срок в срок от 15
месечни погасителни вноски, при фиксиран ГЛП от 29,00 % и ГПР в размер от 49,60 %.
Съгласно чл. 3 от договора общата сума по ДПК е в размер на 3870 лв., или 870 лв.
договорна лихва. Съгласно чл. 5 от договора за кредит, същият се обезпечава с
Поръчителство, предоставено от „***“ ЕАД в полза на дружеството. Посочено е, че със
сключването на договора кредитополучателят потвърждава, че при кандидатстването за
кредит сам и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с другите
4
възможности за обезпечаване на кредита, вкл. чрез поръчителство от посочено от него ФЛ,
както и че двата вида обезпечения му дават еднакви възможности да получи кредит, при
едни и същи търговски условия. По делото не е представен Погасителен план към договора
за кредит, въпреки, че същия е неразделна част от него, както и Договор за гаранция с трето
за спора лице, а имено „***“ ЕАД, независимо, че се твърди такъв да е сключен между
цедента и „***“ ЕАД, респ. одобрен от дружеството-ответник.
От представения по делото договор за цесия № ***/*** г., сключен между М. М. И. и
***, се установява, че М. М. И., в качеството на цедент, е прехвърлил на ищеца, в качеството
на цесионер, вземания, които има към ответника ***, както следва: 1) вземане в размер на
2880 лв., представляваща всички платени без основание суми по Договор за потребителски
кредит № *** от *** г., сключен между *** и кредитора; и 2) вземане в размер на 2970 лв.,
представляваща всички платени без основание суми по Договор за потребителски кредит №
*** от *** г., сключен между *** и кредитора. Страните по договора за цесия са уговорили,
че прехвърлените вземания преминават в патримониума на *** веднага с всички техни
пронадлежности, включително с изтеклите лихви. С клаузата на чл. 12 от договора цедентът
упълномощава цесионера да изпрати от негово име съобщение до длъжниците за
прехвърляне на вземането в съответствие с разпоредбите на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Договорът
съдържа изрично изявление за потвърждаване на прехвърлянето на вземанията от страна на
цедента.
По делото е представено уведомление за цесия от *** г. на М. М. И., чрез ***,
адресирано до ***, с което длъжникът е уведомен за сключения на *** г. договор за цесия, с
който са прехвърлени вземанията на М. М. И., възникнали във връзка с процесните договори
за кредит № *** от *** г. и № *** от *** г.
С пълномощно от същата дата цедентът е упълномощил цесионера да съобщи на
длъжника за прехвърлянето на вземанията.
По делото не е спорно, а и видно от представената куриерска разписка уведомлението
за цесия е получено от ответника на *** г.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за липса на активна
материална легитимация на ищеца да претендира процесното вземане поради
недействителност и непротивопоставимост на сключения договор за цесия.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД кредиторът може да
прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не
допускат това; предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да
предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането,
както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне; прехвърлянето има действие
спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от
предишния кредитор. С договора за цесия настъпва промяна в титуляра на едно вземане. За
валидността на цесията е необходимо вземането да е индивидуализирано /чрез посочване на
източника – юридическият факт или правоотношение, от което произтича прехвърленото
вземане и страните по него/, и да бъда определимо, но не е необходимо то да е ликвидно и
изискуемо – т. е. да е безспорно и определено по основание и размер, или да е настъпил
падежът му. Няма спор в практиката на съдилищата, че обект на цесионната сделка могат да
бъдат само съществуващи вземания, но не и бъдещи такива, като същите следва да са
определени или определяеми към момента на сключване на договора / Решение №196 от
22.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3871/2017 г., IV г. о., ГК/. Според възприетото от ВКС
разбиране, изразено в решение № 32/09.09.2010 г., определяемостта на съдържанието на
престацията по договор за цесия, независимо от основанието на което се извършва тя, е
изискване за действителност на сделката, била тя /продажба, дарение, даване вместо
изпълнение и др./.
В случая съдът намира, че вземанията, предмет на цесията са в достатъчна степен
5
индивидуализирани чрез посочване в договора за цесия, в частност чл. 1, б. „А“, на предмета
на сделката, а именно – прехвърляне на вземане в размер на 2880 лв., представляваща
всички платени без основание суми по Договор за потребителски кредит № *** от *** г.,
сключен между *** и М. М. И. и прехвърляне на вземане в размер на 2970 лв.,
представляваща всички платени без основание суми по Договор за потребителски кредит №
*** от *** г., сключен между *** и М. М. И..
За да произведе цесията действие спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4
от ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на
вземането. Целта на задължението на цедента за уведомяване на длъжника за прехвърленото
вземане е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на неговото задължение - да изпълни
задължението си точно като плати на надлежно легитимирано лице, което е носител на
вземането. Уведомлението може да изхожда както от предишния кредитор, така и от новия,
стига той да е надлежно упълномощен от цедента за това (в този смисъл Решение № 114 от
7.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о., ТК и Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС
по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., ГК).
В настоящия случай цесионерът е бил надлежно упълномощен за уведоми длъжника
за прехвърляне на вземането, което се установява от приложеното по делото пълномощно. С
оглед представеното уведомление за извършена цесия от *** г., подадено чрез куриерска
служба, безспорно се установява и че цесионерът „***“ ООД е съобщил на ответника *** за
извършената цесия на *** г. (видно от представеното по делото известие за доставяне).
Наведените от ответника възражения за нищожност на договора за цесия поради
противоречие с добрите нрави, породена от нееквивалентност на насрещните престации и
поради симулация, не следва да бъдат разглеждани. Нищожността е най- съществения порок
на сделките и на нея може да се позове всеки, включително и трето, неучастващо в договора
лице, каквото се явява и длъжникът по договора за цесия, но възможността от такова
позоваване е ограничена от наличието на интерес. Такъв е налице когато третото лице цели
да отрече съществуването на право на страна по оспорваната сделка, което е
противопоставимо на негово право, засяга или ограничава същото, или когато по силата на
закона сделката поражда задължение за това лице, макар и то да не е страна по нея. Такъв
интерес не може да се породи от самото сключването на договора за цесия, доколкото
единствената предизвикана от него промяна в правната сфера на длъжника е смяната на
кредитора.
Длъжникът не е легитимиран да оспори валидността на договора за цесия по иск
относно цедираното вземане, освен в предвидените в закона случаи, когато прехвърлянето
на вземането е изрично забранено или допустимо при изрично установени условия, които не
са спазени (в този смисъл Решение № 398/24.06.2024 г. на ВКС по гр.д. № 3006/2023 г. на
ВКС, I ГО; Решение № 60256/07.03.2022 г. по гр.д. № 3590/2020 г. по описа на ВКС, IV ГО.
Настоящия съдебен състав споделя практиката на ВКС, съгласно която няма
основание да се приеме, че правен субект, който не е страна по договора за цесия, може да се
позовава на нищожност, поради нарушение на добрите нрави, предвид нееквивалентност на
престациите, тъй като едната страна по цесията неоснователно би се обогатила за сметка на
другата, придобивайки вземане, което многократно надвишава по размер цената на която е
прехвърлено / в този смисъл Решение № 137 от 19.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2499/2020 г.,
IV г. о., ГК./.
На следващо място, ответникът не се явява легитимиран да оспорва представителната
власт на лицето, подписало уведомлението за цесията като пълномощник на законния
представител на търговеца, както и да се позовава на липсата на представителна власт у
лицата, сключили го от името и за сметка на страните по договора за цесия. Когато едно
процесуално действие е извършено от името на едно лице, но без представителна власт, то
се смята за нередовно извършено, но тази нередовност може да бъде отстранена, като
6
лицето, от чието име се действа, потвърди действието. По силата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД това
лице може както да се позове на това, че действията, извършени от негово име са извършени
без представителна власт и не са породили правни последици за него, така и да ги потвърди.
Правото на потвърждаване принадлежи само на лицето, от чието име са извършени
действията и само то може да се позовава на липсата на представителна власт на
извършилия действията пълномощник (в този смисъл т. 2 от ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк.
д. № 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК)
Предвид изложеното ищецът се явява материалноправно легитимиран да претендира
процесното вземане, произтичащо от твърдяното неоснователно обогатяване на ответника.
По делото е изслушано заключение на съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от
страните, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено. От същото се
установява, че във връзка с Договор за кредит № *** г. във *** са постъпили парични суми
в общ размер на 3657,60 лв., като от тях 3261 лв. са осчетоводени от *** за погасяване на
задължения по кредита, както следва: 3000 лв. – главница, 156 лв. – възнаградителна лихва,
90 лв. – разходи за събиране на вземане, 15 лв. – обезщетение за предсрочно погасяване, и
396,60 лв. – такса гарант, а 396,60 лв. са преведени към счетоводната партида на „***“.
Съгласно заключението с включване на таксата за допълнителна услуга към дружеството –
гарант (2970 лв.), размерът на ГПР по процесния договор за кредит възлиза на 250,59 %.
Вещото лице изяснява още, че във връзка с Договор за кредит № *** г. във *** са постъпили
парични суми в общ размер на 4715 лв., като от тях 3586,48 лв. са осчетоводени от *** за
погасяване на задължения по кредита, както следва: 3000 лв. – главница, 371,48 лв. –
възнаградителна лихва, 200 лв. – разходи за събиране на вземане, 15 лв. – обезщетение за
предсрочно погасяване, и 1126,71 лв. – такса гарант, а 1126,71 лв. са преведени към
счетоводната партида на „***“. Съгласно заключението с включване на таксата за
допълнителна услуга към дружеството – гарант (2880 лв.), размерът на ГПР по процесния
договор за кредит възлиза на 306,78 %.
По отношение процесния договор за кредит приложение намират разпоредбите на
Закона за потребителския кредит, доколкото заемното правоотношение, представлява такова
по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящия или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В случая, в процесния договор за кредит № *** г. е посочен процент на ГПР 49,66 %, с
което формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. В същото време, от заключението на съдебно-
счетоводната експертиза, се установи, че този размер не отразява действителния такъв, тъй
като не включва част от разходите за кредита, а именно – таксата гарант в размер на 2970
лв., като при включването й, размерът на ГПР по процесния договор е 250,59 %. По
аналогичен начин договора за кредит № *** г. е посочен процент на ГПР 49,66 %, с което
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. В същото време, от
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, се установи, че този размер не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – таксата
гарант в размер на 2880 лв., като при включването й, размерът на ГПР по процесния
договор е 306,78 %.
7
Настоящият състав приема, че уговорената в процесния договор Такса за
допълнителна услуга банкова гаранция/поръчителство е разход по кредита, който следва да
бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за
общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл.
19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което
означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а
клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този
извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“,
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички
други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по - специално застрахователните премии в
случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване
на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Съгласно т. 2 „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя.
От представените ОУ към процесните договори за потребителски кредит се
установява, че в последния е включена Такса за допълнителна услуга банкова
гаранция/поръчителство, която не е включена в размера на изчислен ГПР по договора.
Установява се също от събраните по делото доказателства, че поемането на задължението от
страна на потребителя за плащане на този разход е задължително условие за сключване на
договора за кредит, като кредитополучателя не може да сключи договор, ако откаже
подписването на тази клауза /чл. 5 от процесните договори/. Същата е неразделна част от
клаузата на договорите за кредит. По делото не е доказано какви биха били условията на
договорите за кредит при липса на допълнителна такса поръчителство, т.е. недоказано е на
потребителя да е била предоставена възможност да сключи договорите при същите условия,
вкл. размер на възнаградителната лихва, без да е заявена допълнителната услуга гаранция/
поръчителство, нито е доказано необходимостта от включване на такава, доколкото кредита
е предсрочно погасен от кредитополучателя. Предоставянето на реална, а не само
декларативна възможност на потребителя за избор да сключи договора за кредит, без да
заявява услуга „Гаранция/поръчителство“ срещу съответната такса/възнаграждение, при
същия размер на възнаградителната лихва подлежи на доказване на страната, която твърди
предоставянето на такава възможност, а именно ответника, като същия не е провел такова
доказване. Предвид изясненото – разход за допълнителна услуга, който е задължително
условие за сключване на договора за кредит, следва да се включи в ГПР, а невключването на
този компонент в ГПР обосновава нарушение на нормата на чл.19, ал.1 ЗПК. Посоченото
нарушение – неточно оповестяване на размера на ГПР, препятства потребителя да разбере
обхвата на задължението си и икономическите последици от сключване на договора за
кредит в нарушение на нормата на чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП. Изискването за коректно посочване
на ГПР в договора за кредит е израз на засилената потребителска защита, защото ГПР,
изобразяващ оскъпяването на кредита, има решаващо значение при избора на конкретен
кредитен продукт. Целта на посочването на ГПР в договора за кредит съгласно чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК се извежда от Съображение 19 от Директива 2008/48, а именно да даде възможност
на потребителите да вземат своите решения при пълно знание за фактите, за постигането на
която те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на
кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те
могат да получат и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и
сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да се
8
изобразява чрез годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по
еднакъв начин навсякъде в Общността.
При това положение се налага извод, че договорът за паричен кредит не отговаря
на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният
размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено съществена за интересите
на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита
е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето. Процесните договори за кредит № *** г. и № *** г. са
недействителни на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. В тази хипотеза
съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност
на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита (в този смисъл е и решение на
СЕС по преюдициално запитване по дело C – 714/2022г., решение № 50013 от 5.08.2024 г. на
ВКС по т. д. № 1646/2022 г., II т. о., ТК).
Съгласно възприетото от СЕС, когато в договор за потребителски кредит не е
посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл.3, б. „Ж“ от Директива 2008/48
(транспонирана в ЗПК – чл.11, ал.1, т.10, вр. пар.1, т.1 ДР) разходи, е допустимо този договор
да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да
води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. Посочено е още, че санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му
на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички предвидени по закон и
реално уговорени разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер.
Доколкото договорите за потребителски кредит № *** г. и № *** г. са
недействителни, и по тях потребителят дължи единствено сумата за главници, то останалите
заплатени от него такива се явяват платени без основание, поради което в патримониума на
последния е възникнало вземане за връщането им.
С оглед изложеното предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД се явява основателен за сумата от 1813,31 лв. и следва да бъде
уважен изцяло, ведно със законната лихва от датата подаване на исковата молба – 30.04.2024
г., до окончателното плащане.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да
се присъдят сторените разноски в общ размер на 852,53 лв., от които: 72,53 лв. – заплатена
държавна такса, 350 лв. – депозит за съдебно-счетоводна експертиза, 30 лв. – държавна
такса за 6 бр. съдебни удостоверения, и 400 лв., – адвокатско възнаграждение, чието реално
заплащане се установява от приложеното по делото платежно нареждане (л. 184 от делото).
Така мотивиран, Софийски районен съд,
9
РЕШИ:
ОСЪЖДА ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, да заплати на
„***“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, на основание чл. 55, ал.
1, пр. 1, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, сумата от общо 1813,31 лв. (след допуснато в о.с.з. на
07.10.2025 г. изменение на иска чрез увеличение на размера му), представляваща сбор от
платени без основание в полза на ответника суми, както следва: 486,60 лв. – по договор за
предоставяне на потребителски кредит № *** г.; и 1326,71 лв. – по договор за предоставяне
на потребителски кредит № *** г., които вземания са цедирани на ищеца с договор за цесия
от *** г., ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата молба – 30.07.2024 г. до
окончателно плащане.
ОСЪЖДА ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, да заплати на
„***“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК сумата от 852,53 лв., представляваща разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10