Р Е Ш Е Н И Е
град София, 21.09.2022 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., III-В състав в публично съдебно заседание на седми април през
две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№13716 по описа за 2020г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №20227556 от 16.10.2020г.,
постановено по гр.дело №18045/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 126-ти състав, е
признато за
установено на основание чл.422
от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, във вр. с чл.69, ал.2 от ЗПУ, че „М.Г.” ООД дължи на „И.Т.” ООД сумата от 8974.67 лв., представляваща възнаграждение по рамков договор №2436/01.06.2015г.
за извършени куриерски услуги, съгласно фактура №**********/11.09.2017г.,
фактура №**********/11.09.2017г., фактура №**********/11.09.2017 г., фактура №**********/11.09.2017г., фактура
№**********/11.09.2017г., фактура №**********/09.10.2017г., фактура №**********/09.10.2017г.,
фактура №**********/09.10.2017г. и фактура №**********/09.10.2017г., заедно със законната лихва от 08.10.2018г. до
погасяване на задължението. С решението е осъдена „М.Г.” ООД да заплати на „И.Т.” ООД на основание чл.78,
ал.1 от ГПК сумата от 5411.98 лв., представляваща направени разноски в
заповедното и исковото производство.
Постъпила
е въззивна жалба от ответника - „М.Г.” ООД, чрез адв.Д.П., с която се обжалва изцяло
решението на СРС като се излагат доводи за неправилност, необоснованост и
незаконосъобразност обжалвания съдебен акт като постановен в противоречие на
материалния закон и при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Поддържа
се, че първоинстанционният съд е обосновал неправилен извод за валидно
възникнало облигационно правоотношение между страните на основание сключен
между тях рамков договор от 01.06.2015г., като се твърди, че цитирания от съда
договор е със срок на действие 12 месеца и същият не е приложим за периода, за
който са издадени процесните фактури – 11.09.2017г. – 09.10.2017г., вземанията
по които са предмет на предявения установителен иск. Твърди се още, че не е налице облигационно правоотношение по
процесните товарителници поради липса на квалифициран електронен подпис по
смисъла на чл. 13, ал. 3 от ЗЕДЕП. Излага се, че доказването на факта, че са издадени процесните фактури и осчетоводяването им не е достатъчно, за да се приеме наличието на облигационна връзка между страните, респективно изпълнение на задълженията на ищеца да осъществи доставки на пратки/куриерски услуги, по договор
№2436/01.06.2015г.,
съответно, че пратките са
получени от
получателите им. Релевират се
твърдения, че в нито едно от ангажираните писмени доказателства не може да се
установи размера на общото възнаграждение по всяка доставка и/или елементите,
които го изграждат. В тази връзка се твърди, че ищецът не е доказал както факта на извършване
на съответните услуги, доставката на стоката, така и ценообразуването, въз
основа на което претендира съответните суми от ответника като възложител на
услугите. Излага се още, че съдът при разглеждане правния спор, с който е
сезиран, е допуснал процесуални нарушения доколкото формулирани доказателствени
искания не са допуснати, както и не са обсъдени всички направени от ответника
възражения, които се поддържат и във въззивното производство. По изложените
аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното
решение на СРС и вместо него да постанови друго решение, с което да отхвърли
предявените искове като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на
разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата
страна - „И.Т.” ООД, чрез адв.С.И., депозира писмен отговор, в който взема
становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Изложени са
аргументи, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал
релевантните за спора факти и доказателства като е приел, че са налице
основанията в закона за ангажиране отговорността на въззивника. Излага, че по делото няма данни процесните
фактури да са били оспорени от възложителя, напротив – същите са били надлежно
осчетоводени. Освен това начинът на формиране на цените на международните
пратки бил установен от приетите по делото и неоспорени писмени доказателства. Твърди се още, че останалите наведени
от въззивника доводи не кореспондират на събраните по делото доказателства и
като такива се явяват неоснователни. Моли съда да постанови съдебен акт, с който
да потвърди като правилно и законосъобразно обжалваното съдебно решение. Претендира
присъждане на разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Предявени
са от „И.Т.” ООД срещу „М.Г.” ООД при условията на обективно съединяване установителни
искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр.
с чл.69, ал.2 от ЗПУ.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай по делото не
е спорно обстоятелството и се установява от събраните по делото доказателства,
че производството по делото е
образувано по установителен иск, предявен в законоустановения по чл.415, ал.1
от ГПК срок от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК, след релевирано възражение от длъжника
срещу съществуването на вземането.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на
предявените от „И.Т.”
ООД срещу „М.Г.” ООД при условията на обективно съединяване установителни
искове с правно основание чл.422 от ГПК във във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр.
с чл.69, ал.2 от ЗПУ. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си,
посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил
събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите
от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за
основателност на предявените установителни искове с правно
основание чл.422 от ГПК във във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.69, ал.2 от ЗПУ, като на основание чл.272 ГПК
препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с
направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи следва да се добави и следното:
На първо
място съдът следва да разгледа релевирания във въззивната жалба довод досежно допуснато съществено процесуално нарушение
от съда, който не е допуснал формулирани доказателствени искания, който въззивният съд намира, че е без значение за
законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по
същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което ирелевантни са
процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на
обжалваното решение. Процесуалните нарушения могат да бъдат само основание за
събиране на нови доказателства от въззивния съд, но в случая направените във
въззивната жалба доказателствени искания са неотносими към предмета на спора и
като такива са оставени без уважение от въззивния съд. Липсват по делото данни
първостепенният съд да е нарушил основни принципи, залегнали в гражданския
процес – безпристрастност на съда, равнопоставеност на страните и бързина на
процеса. С оглед на което довода на ищеца за допуснато процесуално нарушение от
СРС, изложен в депозираната от него
въззивна жалба се явява неоснователен.
Относно
доводите, релевирани във въззивната жалба, досежно материалната
незаконосъобразност на оспореното решение, съдът приема следното:
В
процесната хипотеза и доколкото ищецът твърди, че има лиценз за извършване на
неуниверсални пощенски услуги, между които и куриерски услуги /т.е. има
качеството на пощенски оператор/ и че между страните са били сключени договори
за международни куриерски услуги, то следва да се посочи, че специалният закон
- ЗПУ, определя приемането, пренасянето и доставката на пощенски пратки, както
и куриерските услуги, като пощенски услуги /чл.3/, които се осъществяват от
пощенски оператори /чл.7/. Пощенските оператори, извършващи неуниверсални
пощенски услуги, задължително изготвят общи условия на договора за
потребителите /със съдържанието по ал.3 на посочения законов текст/, като
подписване на индивидуални договори с потребителите не е необходимо /чл.21,
ал.1 ЗПУ/. Съгласно чл.69, ал.1 ЗПУ
цените на пощенските услуги се предплащат от потребителите, като те могат да се
заплащат и по договаряне с пощенския оператор, т.е. в определени срокове /чл.69, ал.2 ЗПУ/. В пощенските услуги според чл.3, т.1 и т.4
от ЗПУ са включени приемане, пренасяне и доставяне на пощенски пратки и
куриерските услуги, които според легалната дефиниция в §1, т.18 от ДР на ЗПУ са
пощенски услуги с добавена стойност над универсалната пощенска услуга. В §1,
т.1 и т.3 от ДР на ЗПУ са дадени легалните дефиниции на понятията
"приемане на пощенски пратки" и "доставяне на пощенски
пратки", като "приемане на пощенски пратки" е дейност на
пощенските оператори по получаване на пощенските пратки, подадени от подателите
в точките за достъп, а "доставяне на пощенски пратки" според т.3 е
дейност, която започва от сортирането в центъра за доставяне и завършва с
връчването на пощенските пратки на получателите.
В
конкретния случай от съвкупния анализ на събраните доказателства и противно на
поддържаното във въззивната жалба настоящият съдебен състав приема, че страните
са обвързани от облигационно правоотношение по рамков договор за осъществяване
на пощенски услуги №2436/01.06.2015г.. Неоснователно е възражението на въззивника-ответник,
че за процесния период договорът не е приложим с оглед факта, че е бил сключен
със срок на действие от 12 месеца /чл.4.1/. В чл.4.1 от договора е уговорено,
че ако в рамките на един месец преди изтичане на срока на действие, никоя от
страните по него не уведоми писмено другата, че желае да го прекрати, той се
продължава с още 12 месеца. Видно от посочената клауза страните не са
предвидили еднократно продължение на договора, поради което се налага извод за
липсата на ограничения в броя на подновяванията на срока на договора. В случая
не се твърди и не се установява да е налице изявления на която и да е от
страните за прекратяване на договора, поради което съдът приема, че същият е
продължил да действа и за исковия период.
Според
процесният договор за осъществяване на пощенски услуги, ищецът, в качеството на
изпълнител, се е задължил да осъществява многократно международно транспортиране на пратки в
системата на UPS по възлагане на ответника, срещу задължение на възложителя да
заплаща възнаграждение за предоставените пощенски услуги в срок от 5 дни от получаването
на фактура. В нормата на чл.3.1. от договора страните са постигнали съгласие
относно начина на формиране и конкретния размер на цените на предоставените
услуги, като изрично е посочено, че цените на предоставените услуги се
определят съгласно действащия към датата на изпращане на пратките „UPS
справочник за услугите и тарифите“ за клиенти в България, а съгласно чл.3.2 и чл.3.3
– за експортните пратки, изпратени за сметка на възложителя, е уговорена
отстъпка. С оглед изложеното се налага извод за неоснователност на възражението
на ответното дружество, че дължимата от него престация е определена едностранно
от насрещната страна, както и че не е ясен конкретния размер на всеки един от
елементите, формиращи крайната цена за всяка една пратка. Възложителят е приел
условията на рамковия договор, включително и относно приложението на „UPS
справочник за услугите и тарифите“ за клиенти в България, поради което съдът
приема, че не е налице твърдяната неравнопоставеност на страните в
правоотношението, нито твърдяната нищожност на договора поради липса на
съгласие при сключването на отделните договори за пощенски услуги относно
съществен елемент от договора – дължимата престация от страна на възложителя.
По
делото са представени неоспорени от въззивника-ответник двустранно подписани фактура
№**********/11.09.2017г., фактура №**********/11.09.2017г., фактура
№**********/11.09.2017г., фактура №**********/11.09.2017г., фактура
№**********/11.09.2017г., фактура №**********/09.10.2017г., фактура
№**********/09.10.2017г., фактура №**********/09.10.2017г. и фактура
№**********/09.10.2017г., в които са описани номерата и датите на издаване на
товарителниците, по които са извършени услугите; местоназначението; вид; тегло;
цена на всяка от пратките, като са посочени поотделно цените на транспорта,
горивото и допълнителните такси, както и размер на отстъпката. Общата стойност
на възнаграждението по фактурите, с отстъпката, е 8974.67 лв.. Процесните
фактури са подписани за „получател“, като ответното дружество не е оспорило
представителната власт на лицата, приели и подписали фактурите. С оглед
изложеното следва да се приеме, че всяка една от фактурите обективира сключени
валидни индивидуални договори за международни куриерски услуги, по силата на
които ищецът се е задължил срещу уговорено възнаграждение да приеме, пренесе и
достави пратки /подробно описани в съставените товарителници/ лично на
получателите им - арг. §1, т.18 от ДР на ЗПУ/ срещу задължение за заплащане на
възнаграждение от страна на изпращача. Конкретният размер на възнаграждението,
формирано като сбор от цена за транспорт, за гориво и допълнителни такси, е
посочено във фактурите. С оглед изложеното се налага извод за неоснователност
на релевираното възражение, че не е ясен конкретния размер на цената за всяка
отделна пратка. Не се твърди, а и не се установява, че така определените
размери на всеки един от компонентите, формиращи цената на услугата, не
съответства на посочените в „UPS справочник за услугите и тарифите“ за клиенти
в България.
Ответното
дружество е релевирало възражение за недействителност на облигационното
правоотношение, тъй като представените по делото товарителници не са подписани
с квалифициран електронен подпис. Товарителниците служат за доказателство, че
пратката е предадена от изпращача. Действително процесните товарителници не са
подписани от изпращача, но при липса на твърдения, че ответникът не е възлагал
изпращането на процесните пратки /че не е предал такива пратки на ищеца и не е
възлагал изпращането им/, се налага извод, че наведеното възражение по чл. 13,
ал. 3 от ЗЕДЕП е ирелевантно за спора.
По
възражението на ответника за неизпълнение на задължението на изпълнителя да
достави процесните пратки:
Съгласно
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което преценено по реда на чл.202
от ГПК следва да бъде кредитирано като обективно и компетентно изготвено,
неоспорено от страните, се установява, че процесните фактури са осчетоводени в
счетоводството на ищеца – включени са през м.09. и м.10.2017г. в дневника за продажби по ЗДДС и са подадени съответните
справки-декларации в ТД на НАП. Тези
фактури били осчетоводени и в счетоводните регистри на ответника – включени са
през м.09. и м.10.2017г. в дневника за покупки по ЗДДС и са подадени в
съответните справки-декларация в ТЗ на НАП. Вещото лице е посочило, че
ответното дружество е ползвало данъчен кредит въз основа на процесните фактури.
Според трайната съдебна практика действията по отразяване на фактурата в
счетоводството на ответното дружество, включването й в дневника за
покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата, представляват
недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване, като
същевременно следва да се ценят и като признание за извършване на описаните в
нея услуги и тяхното приемане. Действително, извънсъдебното признание не се
ползва с абсолютна доказателствена стойност, но ако такова е налице, в тежест
на страната, от която изхожда е да го опровергае, въвеждайки в спора
обстоятелства относно неговата симулативност. Твърдения за наличие на такива
обстоятелства в случая липсват. В тази връзка се навежда не само на извода за липса на
противопоставяне от страна на търговеца след узнаването за извършените от
негово име действия, но и за потвърждаването им с конклудентни действия.
Следователно неоснователно се явява възражението на въззивника-ответник, че
издадените фактури не могат да служат като доказателство за възникналите
облигационни отношения между страните. Настоящият
въззивен състав счита, че установеното в хода на производството обстоятелство
за счетоводното записване на издадените от ищеца процесни фактури с получател
ответника, който е включил стойността на доставките в дневника за покупките
през съответните периоди, по същество е признание на задължението и доказва
съществуването му (в този смисъл решения по чл.290 ГПК на ВКС на РБ по т. дело
№416/2010г., ТК, І Т.О.; т. дело №593/2009г., ТК, ІІ Т.О.; т.дело № 588/2009г.
на ТК, ІІ Т.О., решение №65/25.04.2012г.
по т.д. № 333/2011г., ІІ ТО и решение № 178/13.10.2017г. по т.д. №638/2017г.,
ІІ Т.О.). В
цитираната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 от ГПК, е прието, че
ако възложителят, респ. неговият представител, е отразил в счетоводните
регистри на търговското дружество издадената от изпълнителя фактура и
възложителят е ползвал правото на приспадане на данъчен кредит, то се налага
извод, че е налице приемане от поръчващия на фактически изпълнените работи,
дори ако не е подписан двустранен приемо-предавателен протокол или друг
документ, установяващ извършването на възложената работа.
Предвид
изложеното съдът намира за установено наличието на валидни съглашения за
международни куриерски услуги, по силата на които ищецът се е задължил срещу
посоченото във всяка фактура възнаграждение да приеме, пренесе и достави пратки
/подборно описани в съставените товарителници/ на получателите им, както и че
ищецът е изпълнил точно задълженията си. Съгласно чл.69, ал.1 от ЗПУ цените на пощенските
услуги се предплащат от потребителите, като те могат да се заплащат и по
договаряне с пощенския оператор, т.е. в определени срокове /чл. 69, ал. 2 от
ЗПУ/. Ето защо и доколкото се установява страните да са уговорили последващо
плащане на възнаграждението, в случая за ответника е възникнало задължение да
заплати сумите по процесните фактури, който факт последният не твърди и не
доказва. При установяване на всички елементи от фактическия състав на спорното
право и при липса на доказателства за погасяване на процесното задължение,
искът за претендираното възнаграждение е основателен и като такъв следва да
бъде уважен изцяло. Първоинстанционният съд правилно е приел, че са налице предпоставките
за ангажиране на договорната отговорност на възложителя за изпълнение на
задължението му по сключения между страните рамков договор за осъществяване на пощенски услуги
№2436/01.06.2015г., поради което с обжалваното решение е уважил изцяло така
предявеният иск, който съдебен акт е правилен и законосъобразен и като такъв на
основание чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде потвърден.
По разноските:
С оглед изхода от правния спор
пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна. На
основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК въззивника-ответник
следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия-ищец сторените разноски във
въззивното производство в размер на 1270.00 лв., съгласно приложен договор за правна защита и
съдействие и списък по чл.80 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №20227556 от
16.10.2020г.,
постановено по гр.дело №18045/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 126-ти състав.
ОСЪЖДА „М.Г.” ООД, с ЕИК *******,
седалище и адрес на управление ***; да заплати на „И.Т.“ ООД, с ЕИК *******,
седалище и адрес на управление ***; на основание чл.273, вр. чл.78, ал.3 от ГПК
сумата от 1270.00 лв./хиляда двеста и седемдесет лева/, представляваща съдебни
разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на
чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :
1./
2./