№ 280
гр. Кюстендил, 05.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Веселина Д. Джонева
Членове:Елисавета Г. Деянчева
Мина Цв. Павлова
при участието на секретаря Вергиния Хр. Бараклийска
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско
дело № 20241500500419 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258
и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Съдът е сезиран с въззивна жалба вх. № 8074/25.07.2024 г. от А. И. Н. с ЕГН
**********, с адрес *************************, чрез пълномощника му адв. К. Д. от
КАК, насочена против Решение № 338 от 25.07.2024 г., постановено по гр.д. №
1803/2023 г. по описа на Районен съд – Дупница.
С обжалвания първоинстанционен съдебен акт първостепенният съд е признал
за установено по отношение на А. И. Н., че дължи на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумите от 5451.78 лв. главница, 2505.34 лв.
договорна лихва, 1883.66 лв. обезщетение за забава, ведно с законна лихва от подаване
на заявлението. Осъдил е А. И. Н. да заплати на Ти Би АЙ Банк ЕАД 496.82лв
деловодни разноски
Въззивникът обжалва този акт в цялост като релевира доводи за неговата
неправилност и незаконосъобразност. Счита, че районният съд е допуснал съществено
процесуално нарушение предвид липсата на изготвен доклад по делото съобразно чл.
146 ГПК. Поддържа, че цесията, с която вземането е прехвърлено от „Ти Би Ай Банк“
ЕАД на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД не му е надлежно съобщена, предвид
което не е породила правно действие спрямо него. Поддържа, че предоставената и
усвоена от него сума по кредита е в размер 3000 лв., а не както е посочено в исковата
молба 6 600 лв., като към момента на подаване на исковата молба той бил заплатил
сума от 5847,32 лв. на банката. Твърди, че недоказано по делото останало
обстоятелството ищцовото дружество да е предоставило на кредитополучателя цялата
заемна сума, респ. че е сключен твърдения договор за кредит и ищецът е изпълнил
1
задължението си по него.
Изтъква, че решаващият състав не е произнесъл по нито едно от наведените от
ответника възражения за нищожност на процесния договор за кредит поради наличие
на неравноправни и противоречащи на закона, респ. нищожни клаузи по смисъла на
чл. 143 и чл. 146 ЗЗП, Директива 93/13/ЕИО на съвета и в противоречие с чл. 11 ЗПК.
Сочи, че представения погасителен план към договора не съответства на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК. Допълва, че от съдържанието на чл. 9 от
договора не ставало ясно дали лихвеният процент бил фиксиран или референтен.
Подчертава,че в подлежащата на връщане главница били включени суми от 1445,39 лв.
и 299,71 лв. за 2 броя пакети, без да е ясно какво е предназначението им, като тези
суми не били усвоени от ответника. Отделно твърди, че включването им със
застрахователната премия 1745,10 лв. в общия размер на кредита е недопустимо и в
противоречие със закона и добрите нрави. Счита, че договорът противоречи на
разпоредбата 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Аргументирайки се с гореизложеното, поддържа, че
договорът е изцяло недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
Счита, че претендираната от ищеца застрахователна премия е недължима,
обосновавайки се с чл. 7 от Договора, съгласно който при неплащането й, договорът се
прекратява, а в случая в претендираната главница бил включен пълният размер на
застрахователна премия, което ще доведе до неоснователно обогатяване за ищцовото
дружество.
Поддържа че клаузата на чл. 7.1 от договора, предвиждащ еднократна такса за
оценка на риска, е неравноправна и противоречи на чл. 10а, ал. 2 и ал. 2 ЗПК.
Допълва, че цитираните клаузи от договора, вкл. клаузата за договорената лихва,
са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД поради противоречие с добрите
нрави, доколкото е налице драстично изразена липса на еквивалентност в насрещните
престации. Акцентира върху заявеното с отговора на исковата молба възражение за
недействителност на договора на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК поради
непосочване начина на формиране на ГПР и общо дължимата сума по кредита.
Изтъква, че в разпоредбата на чл. 26, ал. 4 в случая е неприложима и
нищожността на посочените клаузи обуславя недействителност на целия договор.
Обобщава, че информацията относно брой и размер на погасителни вноски, ГПР и
годишен лихвен процент в договора е обща и не отговаря на изискванията за
разбираемост и недвусмисленост, като в договора не е конкретизирано какво точно се
включва в размер на месечната вноска като част от главница и лихва, липсва посочване
на лихвен процент, дължим при просрочие, както и предупреждение за последиците
при просрочие на вноските, липсват договорки относно правото на отказ на
потребителя от договора, с оглед на което се поддържа, че договорът е недействителен
на основание чл. 22 ЗПК.
При развитите доводи иска да бъде отменено изцяло първоинстанционното
решение и отхвърлен предявения иск. Претендират се съдебно деловодните разноски
за производството. Не се ангажират доказателствени искания.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в
първоинстанционното производство „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, чрез
пълномощника юрисконсулт Нели А.ова, с който се изразява становище за
неоснователност на депозираната въззивна жалба и се възразява срещу релевираните в
жалбата оплаквания.
Навежда съображения, че въззивникът е уведомен надлежно за извършената
2
цесия както с връчване на препис от исковата молба, така и преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Поддържа, че длъжникът може да
възразява успешно за липса на уведомяване, само ако едновременно с това твърди, че
вече е изпълнил на стария кредитор или овластено от този кредитор лице до момента
на уведомлението. Изтъква, че клаузата на чл. 9 от процесния договор е в съответствие
с разпоредбата на чл. 11, ал. т. 9 ЗПК, същевременно съдържанието на погасителния
план е в съответствие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Подчертава, че
доколкото застрахователната премия е допълнителна услуга финансирана от
кредитодателя и предоставена на потребителя, тя следва да бъде включена като част
от главницата.
Счита, че нарушаването на чл. 10а, ал. 2 ЗПК не е основание за
недействителност на целия договор на основание чл. 22 ЗПК, а влече единствено
недължимост на съответното възнаграждение от длъжника, съответно същото не
следвало да бъде включено при формиране на ГПР , респ. посоченият в договора ГПР
е в рамките на законово допустимия размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Аргументира се по подробни изложени съображения, че не е налице
недействителност на договора поради противоречие с добрите нрави. Поддържа, че
възнаградителната лихва, като основна престация по договора, е била известна на
потребителя и е изиграла основна роля за формиране на волята му за сключване на
договора, съответно не е налице неравноправност на клаузата, с която същата е
договорена.
Иска се депозираната въззивна жалба да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение - потвърдено.
Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение на основание чл.
78, ал. 8 ГПК вр. чл. 13, т. 2 и чл. 25 ал. 1 от НЗПП. Прави се възражение на осн. чл.
78, ал. 5 ГПК на претендирания от насрещната страна адвокатски хонорар. Не се
ангажират доказателствени искания.
В съдебно заседание въззивникът поддържа жалбата си, а представителят на
въззиваемата страна я смята за неоснователна, като поддържа депозирания отговор.
При извършване на контрол за законосъобразност и правилност на
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства пред първата и
пред настоящата инстанция, намира, следното от фактическа страна:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба, подадена от
„ТИ БИ АЙ БАНК“, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Димитър
Хаджикоцев“ № 52-54, вписано в ТР при АВ с ЕИК ********, представлявано от
А.Ч.Д. и Н.Г.С. – изпълнителни директори, чрез упълномощен юрисконсулт Даниел И.,
против А. И. Н., с ЕГН **********, с адрес *************.
В исковата молба се твърди, че на 05.12.2019 г. между страните по делото бил
сключен потребителски кредит № **********, по силата на който на ответника била
предоставена сума в размер на 9840,78 лв., в т.ч. 6600 за общо ползване, 1745,10 лв. за
заплащане на избрани от потребителя допълнителни услуги по см. на пар. 1 от ЗПК,
като 1408,18 лв. от сумите за общо ползване послужили за рефинансиране на
задължение по друг кредит, съгласно изрично заявление на потребителя.
Общото крайно задължение по договора било 13480,06 лв., дължимо на 30
погасителни месечни вноски, от тях 29 по 449,33 и последна изравнителна 449,49 лв.,
първата от които дължима на 05.01.2020 г., а последната на 05.06.2022 г. Месечната
3
вноска включвала както дължима главница, така и лихва. Уговореният между страните
лихвен процент, с който се олихвява предоставеният кредит, изразен като годишен
лихвен процент бил в размер на 30.56 % (чл. 9, ал.1 от Договора), фиксиран за целия
срок на договора, поради което и не се изисквало прилагане на методиката за
изчисляването му. ГПР съгласно чл. 10 от договора бил 49,65%.
По силата на сключен анекс към договора за периода 05.06.2020 г. – 05.11.2020 г.
кредиторът отсрочвал дължимите месечни вноски, а срокът на договора бил фиксиран
до 05.12.2022 г.
Договорът не бил сключен при Общи условия.
Длъжникът преустановил плащанията по договора, а на 05.12.2022 г. той
падежирал.
Поради това ищцовото дружество депозирало заявление по реда на чл. 417 от
ГПК срещу длъжника, за което било образувано ч.гр.дело № 109/2023 г. по описа на
Районен съд- гр. Дупница. Въз основа на издадените по него заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист било образувано изпълнително дело № 226/2023 г.,
при ЧСИ В. А-А., вписана в КЧСИ под № 742. По указания на съда и в срока чл. 415
от ГПК била депозирана и настоящата искова молба.
Ето защо се иска да бъде признато за установено в отношенията между
страните, че А. И. Н., с ЕГН **********, с адрес *************, в качеството си на
кредитополучател (Потребител) по Договор за потребителски кредит № № **********,
дължи изпълнение на парично задължение към „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, в качеството
му на Кредитор по същия договор, сума в общ размер на 9840,78 лв., от които
неизплатена главница в размер на 5451,78 лв., договорна лихва в размер на 2505,34 лв.
за периода от 05.08.2021 г. до 05.12.2012 г., обезщетение за забава в размер на 1883,66
лв. за периода 05.05.2021 г. до 10.01.2023 г., ведно със законната лихва, считано от дата
на подаване на Заявлението по 417 от ГПК – 25.01.2023 г., до окончателното
изплащане на задължението, за които суми е била издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по реда на чл. 417 от ГПК в хода на производството по ч.гр.д.
№109/2023 г. на ДРС.
Претендират се и съдебните разноски по заповедното производство, както и по
настоящото такова.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран отговор на исковата молба, с който са
оспорени наведените в исковата молба обстоятелства. Поддържано е възражение за
нищожност на договора. Посочени са като неравноправни част от клаузите му.
Изложени са подробни съображение по наведените възражения.
При наведените твърдения и възражения от страните по делото не е било
спорно, че те са били обвързани от процесното договорно правоотношение.
Приобщени по делото са Договор за потребителски кредит № № **********,
Анекс към него, Заявление-Дeкларация за установяване на договорни отношения,
Декларация от 05.12.2019 г., Сертификат № 1**********2019, Извлечение от
счетоводни книги, съгл. чл. 417, т. 2 от ГПК.
С отговора на исковата молба са приложени 16 бр. разписки за платени суми в
полза на ищеца, справка за плащанията с изх. № 0200/14613 от 07.04.2022 г., Разписка
№ 0700009485317287/14.08.2019 г.
В първото по делото съдебно заседание, проведено на 11.06.2024 г., е
докладвано постъпило искане по реда на чл. 218 от ГПК от „Агенция за събиране на
4
вземания“ ЕАД, за встъпването му в качеството на трето лице помагач на страната на
ищеца с твърдение, че процесното вземане е отчуждено в полза на молителя, който го
е придобил по силата на договор за цесия от 30.10.2023 г. В същото съдебно заседание
е постановено определение, с което съдът: „Привлича като трето лице помагач на
страната на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД.“.
При посочените доказателства е постановено съдебно решение, с което исковата
претенция е разгледана по същество, като е била приета за основателна, но
първостепенният съд е приел, че вземането е дължимо както на ищеца, така и на
встъпилото трето лице. При този изход на спора е разпределена и отговорността за
разноски, които са присъдени в тежест на ответника.
Във въззивното производство не са събирани нови доказателства.
Преценявайки гореизложеното, съдът приема от правна страна, следното:
Съдът, след като се запозна с материалите по делото приема, че въззивната
жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в първоинстанционното
производство, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на
въззивна проверка.
В изпълнение на задълженията си за извършване на служебна проверка по реда
на чл. 269 ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно. Постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав
в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е
подписано от състава, който го е постановил, НО недопустимо. Съображенията за
това са следните:
Предявени по реда на чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415 от с.к.са специални
установителни искове с правно основание чл. 240 от ЗЗД, вр. 79, ал., 1 предл. 1 от ЗЗД,
чл. 240 ал. 2 от ЗЗД и по чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, с предмет установяване
съществуването на вземане, заявено по реда на чл. 417 от ГПК.
Няма данни за извършената служебна проверка за допустимост на исковата
претенция (необходима по съображенията в т. 10а на ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. на
ОСГТК на ВКС) от първостепенният съд, като по делото не е било приложено
заповедното производство. Това обаче, не обоснова необходимост от изискването му от
настоящия състав, т.к. атакуваното решение, е постановено в противоречие с
диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК), доколкото е разгледан непредявен иск.
Първостепенният съд е признавал за установено по отношение на А. И. Н., че „дължи
на ТИ БИ АЙ БАНК ЕАД и АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД сумите
от 5451.78лв главница, 2505.34 договорна лихва 1883.66лв обезщетение за забава
ведно с законна лихва от подаване на заявление. Осъдил е А. И. Н. да заплати на Ти Би
АЙ Банк ЕАД 496.82лв деловодни разноски“. Това произнасяне е сторено без да се
държи сметка, че искането, което е било поддържано, е да бъде признато за установено
в отношенията между страните, че А. И. Н., с ЕГН **********, с адрес
*************, в качеството си на кредитополучател (Потребител) по Договор за
потребителски кредит № № **********, дължи изпълнение на парично задължение
към „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, в качеството му на Кредитор по същия договор, сума в
общ размер на 9840,78 лв., от които неизплатена главница в размер на 5451,78 лв.,
договорна лихва в размер на 2505,34 лв. за периода от 05.08.2021 г. до 05.12.2012 г.,
обезщетение за забава в размер на 1883,66 лв. за периода 05.05.2021 г. до 10.01.2023 г.,
ведно със законната лихва, считано от дата на подаване на Заявлението по 417 от ГПК
– 25.01.2023 г., до окончателното изплащане на задължението, за които суми е била
5
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 417 от ГПК в
хода на производството по ч.гр.д. №109/2023 г. на ДРС. Съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК
обаче, „Предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се
определят от страните”, поради което съдът не може да постанови решение, с което
предоставя защита, различна от търсената от ищеца. Процесуалната легитимация на
страните също се определя от твърденията на ищеца в исковата молба. В случая
искането е заявено от „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, но по неясни причини в диспозитива на
съдебния акт е посочено и третото встъпило лице АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ ЕАД, като в мотивите на съдебния акт липсват мотиви досежно тази
солидарност, нито пък отбелязване, че актът е постановен с участие на трето лице
помагач. Действително разпоредбата на чл. 218 ГПК посочва, че трето лице може да
встъпи в делото до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, за да
помага на една от страните, ако има интерес решението да бъде постановено в нейна
полза, но по силата на тази норма това лице не може да има качеството на главна
страна, наред с подпомаганата такава. Третото лице-помагач придобива качеството
"страна" в процеса от момента на постановяване на определението по чл. 218 ГПК за
конституирането му, като по същество встъпването му е в чужд процес по негово
искане. Това процесуално действие обаче, не променя статута му и той продължава да
има качеството на допълнителна, подпомагаща страна, която участва в делото покрай
главната страна, на която помага, като предпоставките на чл. 218 от ГПК от ГПК са
условия за допустимост на това акцесорно процесуално правоотношение.
Извън това, налице са и пороци по сезирането на съда, като проверка и указания
до ищеца по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК, не са извършени, макар да липсва
прецизност досежно това как е формирана исковата сума, а петитумът не съдържа
коректност по отношение на периода за договорната лихва. Не е приобщено и
заповедното производство, както вече се посочи, с което преценката за допустимост на
исковата претенция е невъзможна. Това обаче следва да бъде сторено при новото
разглеждане на спора.
Предвид изложеното и на основание чл. 293, ал. 4 от ГПК вр. с чл. 270, ал. 3, пр.
3 от ГПК първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено изцяло,
включително и в частта за разноските, и делото върнато на друг състав на районния
съд за произнасяне по предявените искове и досежно надлежните страни, посочени от
ищеца с исковата молба, след изпълнение на процедурата по даване на указания по чл.
129, ал. 2 от ГПК за прецизиране на обстоятелствата как е формирана исковата сума,
доколкото са наведени доводи за сключен договор за заем и договор за застраховка, а
се претендира едно вземане, обобщено като главница, респ. и се отправи надлежно
искане за периода за договорната лихва, посочен понастоящем за времето от
05.08.2021 г. до 05.12.2012 г.
По разноските:
Отговорността на страните за направените разноски в исковото производство е
уредена в разпоредбите на чл. 78, ал. 1 - 11 от ГПК. За да бъдат присъдени разноски на
страните, е необходимо същите да бъдат поискани, като разпоредбата на чл. 81 от ГПК
регламентира задължението на съда да се произнесе по искането за разноски във всеки
акт, с който приключва делото в съответната инстанция, т. е. с постановяване на
определение за прекратяване на делото или решение по съществото на правния спор.
Въззивното решение, с което се обезсилва първоинстанционно решение и делото се
връща за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, не разрешава
правния спор по същество, поради което за страните не възниква право на разноски по
6
чл. 78, ал. 1 от ГПК за ищеца и чл., 78, ал. 3 от ГПК - за ответника. В този случай при
новото разглеждане на делото първоинстанционният съд следва да се произнесе по
разноските, направени от страните в първоинстанционното и във въззивното
производство, съгласно разпоредбата на чл. 81 от ГПК във връзка с чл. 78, от ГПК.
Така и Определение № 673/14.11.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 2686/2017 г., II т. о., ТК,
Определение № 45/21.01.2013 г. по ч. т. д. № 656/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о.,
Определение №491/27.06.2011 г. по ч. т. д. № 288/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о.,
Определение № 55/31.01.2017 г. по ч. т. д. № 2175/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о. и други.
По обжалваемостта:
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд при условията
на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК, в едномесечен срок от връчването му.
Водим от изложеното и на основание чл. 270, ал. 3, предл. 3 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 338 от 25.07.2024 г., постановено по гр.д. №
1803/2023 г. по описа на Районен съд – Дупница и
ВРЪЩА ДЕЛОТО на Районен съд – Дупница ЗА НОВО РАЗГЛЕЖДАНЕ от
друг състав на съда, съгласно мотивите на настоящото решение.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд при условията
на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК, в едномесечен срок от връчването му.
Препис от решението да се връчи на страните, на осн. чл. 7, ал. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7