Р Е Ш Е Н И Е № 1417
02.12.2019г., град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение,VI състав
На 30.10.2019г.
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА
ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
Секретар: Елена Димова
като разгледа докладваното от съдия
Георгиева в.гр.дело № 2318 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена
от „БАНКА ДСК“ ЕАД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.София,
ул.Московска № 19, чрез процесуалния представител юрк.С.Д., против Решение №3122/22.07.2019г. по гр.д.№1167/2019г.
по описа на РС-Пловдив , с което е уважен предявения от Н. М. Ч.-Б. с ЕГН **********
иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че не
дължи на банката-жалбоподател следните суми: 15 025 лв.-главница по
договор за кредит от 18.10.2007 г. и разноски в размер на 329, 33 лв., за които
суми е издаден изпълнителен лист по
ч.гр.д.№ 4303/2011 г. по описа на РС Пловдив.
Във въззивната
жалба са релевирани оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение. Прави
се искане за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на иска.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна Н. М. Ч.-Б. е депозирала отговор на въззивната
жалба, в който взема становище за нейната неоснователност.
Пловдивският
окръжен съд, като се запозна
с обжалваемия съдебен акт и доказателствата по делото, във връзка с наведените
във въззивната жалба оплаквания, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК
от лице, разполагащо с право на обжалване , поради което е допустима.
Разгледана по същество е основателна.
Производството по делото е образувано по
предявен от Н. М.-Ч.-Б. от гр.Пловдив иск
с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК,
за признаване за установено, че не
дължи на „БАНКА ДСК“ ЕАД, гр.София,
поради изтекла погасителна давност, вземанията, съставляващи сума в
размер на 15 025 лв. главница по договор за кредит от 18.10.2007 г. и разноски
в размер на 239,33 лв., за които в полза на банката е издаден изпълнителен лист
от 07.03.2011 г. по ч.гр.д.№ 4303/2011 г. на ПРС и е образувано изп. д. № 380/2017
г. по описа на ЧСИ А.Ангелаков , с район да действие ОС Пловдив.
Ищецът обосновава
иска си с твърденията, че въз основа на издадения изпълнителен лист от
07.03.2011 г. и по молба на „БАНКА ДСК „ ЕАД от 25.03.2013 г. е било образувано
изп.д.№ 339/2013 г. по описа на ЧСИ Ангел Ангелаков за принудително събиране на
сумите от 15 025 лв. главница, дължима по договор за банков потребителски
кредит от 18.10.2007 г. и допълнително споразумение от 10.06.2010 г., сумата от
1441,48 лв. лихва, дължима за периода от 30.08.2009 г. до 02.03.2011 г. и
законна лихва върху главницата, считано от 02.03.2011 г. до изплащане на
вземането, както и 329,33 лв. разноски по делото за издаване на изпълнителния
лист. На длъжника е била изпратена ПДИ на 03.12.2013 г. Сочи, че с молба от
09.08.2017 г. до ЧСИ взискателят е поискал от ЧСИ да бъде върнат оригинала на
изпълнителния лист и заповедта за изпълнение, което е сторено от съдебния
изпълнител с Протокол от 09.08.2017 г. и изпълнителното производство е
прекратено с Постановление от същата дата. По молба на банката, подадена в същия
ден / 09.08.2017 г./ до същия ЧСИ, е било образувано ново изп.дело под №
380/2017 г. въз основа на същия изпълнителен лист. По него е поискано от
взискателя налагане на запор на дружествен дял на длъжника , което е сторено от
ЧСИ със запорно съобщение изх.№ 1901/28.02.2018 г., а с молба от 02.03.2018 г.
взискателят е поискал налагане на запор на банковите му сметки. Ищецът
поддържа, че други изпълнителни действия по делото не са били предприемани. При
тези твърдения е мотивирал довод, че считано от извършването на последното
валидно действие, а именно най-късно датата на издаване на изпълнителния лист-
07.03.2011 г. и най-късно на 07.03.2016 г. е изтекла петгодишната погасигелна
давност.
Възраженията на
ответника в отговора на исковата молба са били, че са извършвани и други действия
по принудително изпълнение в рамките на образуваните изпълнителни дела- изп.д.№
197/2011 г., изп.д.№ 339/2013 г. и изп.д.№ 380/2017 г./ всички по описа на ЧСИ
Ангелаков/, които са прекъсвали давностния срок и вземанията не са погасени по
давност. Наред с това е обосновано становище, че с изтичане на погасителната
давност вземането не престава да съществува и се превръща в т.нар.“естествено“
вземане, поради което и искането, отправено с исковата молба да се признае
неговото несъществуване, е изначално неоснователно.
След преценка на
относимите доказателства първоинстанционният съд е установил следната
фактическа обстановка: На 07.03.2011 г. е издаден изпълнителен лист в полза на
банката против Н.Ч.-Б. и А. А. А. / трето за спора лице/ въз основа на заповед
за изпълнение по чл.417 ГПК , издадена по ч.гр.д.№ 4303/2011 г. по описа на
ПРС. Въз основа на така издадения изпълнителен лист , по молба на банката от
18.03.2011 г. е образувано изп.д.№ 197/2011 г. по описа на ЧСИ Ангелаков.
Впоследствие това изпълнително производство е прекратено на 14.03.2013 г. по
молба на взискателя, а след това е образувано изп.д.№ 380/2017 г. по описа на
същия съдебен изпълнител. Прието е, че са извършени следните действия, водещи
до прекъсване на давността: подадената на 18.03.2011 г. молба от взискателя до
ЧСИ за образуване на изпълнително производство, с която е поискано събиране на
процесните суми чрез налагане на запор върху трудови възнаграждения и изрично
на осн.чл.18 ЗЧСИ на съдебния изпълнител е възложено избирането на най-подходящия
способ; налагането на запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника на 09.04.2011 г. Прието е още, че в
периода след 09.04.2011 г. до 09.08.2017 г., когато е образувано изп.д.№
380/2017 г., не са извършвани други изпълнителни действия, които да са
прекъсвали давността. При така възприетата фактическа обстановка и позовавайки
се на разясненията, дадени в т.10 от ТР № 2/0013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е
приел, че вземанията са погасени по давност, изтекла на 09.04.2016 г. и е
уважил предявения иск.
При дължимата
служебна преценка съгласно нормата на чл.269 ГПК, въззивният съд констатира, че
атакуваният съдебен акт е валиден и допустим.
Казаното налага да се извърши преценка за правилността на обжалваното
решение на база изложеното в жалбата. Съобразно мотивите изразени в ТР №
1/2013г. на ОСГТК по отношение на преценката за неговата
правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид
изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и
допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, освен
изрично въведените изключения свързани с прилагането на императивна материално
правна норма и когато се следи служебно за интереса на някоя от страните по
делото.
По наведените с въззивната жалба доводи за
неправилност на решението, въззивният съд намира следното:
Не се споделя от съда становището на
жалбоподателя за неоснователност на иска поради това, че процесните вземания
продължават да съществуват, дори да се приеме, че е изтекъл давностният срок по
отношение на същите. При наличието на издаден изпълнителен лист в полза на
кредитора за длъжника не съществува друга правна възможност за защита, освен
съдебната с предявяване на отрицателния установителен иск по чл.439 ГПК.
Възражение за изтекла погасителна давност длъжникът може да релевира единствено
в двустранното състезателно исково производство, но не и в изпълнителния
процес, в който не биха могли да се разглеждат от съдебния изпълнител защитните
възражения на кредитора за прекъсване или спиране на давностния срок.
Възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка не се оспорва с
въззивната жалба, като оплакването е само относно изводите на съда за
погасяване на вземанията по давност. В тази връзка въззивният съд съобрази
следното:
В постановеното Тълкувателно
решение №2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС / т.10/ е прието, че в
изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по
принудителното изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова
давност, но давността не се спира. В тази връзка се обявява за изгубило сила
Постановление №3/1980 на Пленума на ВС,
в което е дадено тълкуване, че образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, като по време на
изпълнителното производство давност не
тече. По принцип тълкувателните решения, както и постановленията, с които се
тълкуват правни норми имат обратно действие, тъй като тълкуването се
отнася от момента в който правната норма
е влязла в сила. В случая с т.10 от
тълкувателното решение е постановена промяна в тълкуването на правна норма.Това
е нормата на чл.116,б.в от ЗЗД. Тази промяна би следвало да има значение
занапред, считано от момента на постановяването й – в случая 26.06.2015 г. До
тази дата приложение е намирало разрешението
в Постановление №3/1980 г., като давност не е текла от образуването на
делото. От 26.06.2015 г. следва да се приложи новото разрешение, като започне
да тече давност / в см. е и Решение №
170 от 17.09.2018 г. по гр.д.№ 2382/2017 г. на ВКС, което се споделя от
настоящия съдебен състав/.
Казаното, съотнесено към възприетата фактическа обстановка по делото,
налага да се приеме, че по време на висящността на образуваните преди
26.05.2015 г. изпълнителни производства
давност не текла.
Разрешението, дадено с ТР № 2/2015 г. ва ОСГТК на ВКС е относимо към
висящото към датата на постановяването му изп.д.№ 380/2017 г. От предприетите по това дело изпълнителни
действия- налагане на запор
на дружествен дял на длъжника , което е сторено от ЧСИ със запорно съобщение
изх.№ 1901/28.02.2018 г. и поисканото с молба от 02.03.2018 г. налагане на
запор на банковите му сметки, не е изтекъл общия давностен
5-годишен срок. Вземането на банката-взискател не е погасено по давност, което
обуславя неоснователност на предяния иск.
Тъй като
изводите на въззивния съд не съвпадат с тези, направени от районния съд в
обжалваното решение, последното следва да бъде отменено и предявения иск-
отхвърлен.
При този изход
на правния спор в полза на жалбоподателя
следва да се присъдят разноски в размер на платената ДТ за въззивното обжалване
от 307,09 лв., така и за юрисконсултско възнаграждение в размер от 100 лева за
всяка съдебна инстанция, определено на основание чл. 78, ал. 8 ГПК (изм.
с ДВ, бр. 8/24.01.2017 г.) вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП.
Мотивиран от
горното, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 3122
от 22.07.2019 г. постановено по гр.д. № 1167/2019 г. по
описа на Районен
съд –Пловдив и
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. М.Ч.-Б. с ЕГН ********** *** иск с правно основание чл. 439,
ал. 1 ГПК за признаване за установено, че не дължи на „БАНКА ДСК“ ЕАД с ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр.София, ул.Московска № 19
следните суми: 15 025 лв.-главница по договор за кредит от 18.10.2007 г. и
разноски в размер на 329, 33 лв., за които суми е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 4303/2011 г. по описа на РС
Пловдив.
ОСЪЖДА Н.
М. Ч.-Б. с ЕГН ********** ***, да заплати на „БАНКА
ДСК“ ЕАД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.София,
ул.Московска № 19 сумата от общо 507, 09 лева -разноски за първоинстанционното и
въззивното производство.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване на осн.чл.280, ал.3, т.1, предл.второ ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.