Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 20.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ – „Г“
въззивен състав, в публично съдебно заседание на четвърти
декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при
участието на секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия
Трендафилов въззивно гражданско дело № 1706
по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 527107 от 06.11.2018 г., постановено по гр.д. № 47908/2017 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 87 състав, е признато за установено по
предявените по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Ф.И.Б. дължи на „Т.С.” ЕАД следните суми:
2955.45 лв. – главница,
представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода
от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. за топлоснабден имот с абонатен № 377217,
находящ се в гр. София, общ. *****, ателие 5, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 31.01.2017 г. до изплащане на вземането и сумата от 30.84 лв., представляваща цена на
извършена услуга дялово разпределение за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016
г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 31.01.2017 г. до
изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 6051/2017 г. по описа на СРС, ГО, 87
състав, като исковете са отхвърлени, както следва: за главницата за разликата
над уважения размер от 2955.45 лв. до пълния предявен размер от 2961.12 лв.; за
сумата от 331,88 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за
ползвана топлинна енергия за периода от 15.09.2015 г. до 25.01.2017 г., както и
за сумата от 5,76 лв., представляваща лихва за забава върху цената на
извършената услуга дялово разпределение за периода от 15.09.2015 г. до
25.01.2017 г.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Н.”
ЕАД.
Срещу
решението в частта му, в която предявените искове са отхвърлени, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.”
ЕАД, в която са изложени доводи за неправилност на първоинстанционното решение,
поради допуснати нарушения на материалния закон. Иска се от въззивния съд да
отмени първоинстанционното решение в обжалваната част. Претендират се разноски
за въззивното производство.
Ответникът
Ф.И.Б. не е депозирал писмен отговор на въззивната жалба.
Срещу
решението в частта му, в която предявените искове са
уважени, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба и от ответника Ф.И.Б., чрез адв. М.А.. В жалбата се поддържа, че
обжалваното решение е неправилно, тъй като съдът не
изследвал въпроса да имотът е бил ползван от ответника и/или съпругата му. Този
извод на съда, респ. отхвърлянето на възражението на ответника, че
отговорността му следвало да бъде до размера на ½ от претендираните суми
за топлинна енергия, бил в противоречие с формираната съдебна практика.
Разпоредбата на чл. 32, ал. 2 СК предвиждала, че съпрузите отговаряли солидарно
за задължения, поети за задоволяване на нужди на семейството. Следвало да се
приеме, че неползването на имота и от двамата съпрузи показвало, че същият не
служел за задоволяване на семейни нужди, поради което в тази случаи супрузите
не били солидарни длъжници за произтичащите от имота вземания, каквито били
процесните. Както към исковия период, така и към момента на подаване на
въззивната жалба, процесният топлоснабден имот се обитавал от пълнолетния син
на ответника. С оглед на изложеното, не била налице солидарност по смисъла на
чл. 32, ал. 2 СК, поради което ищецът имал възможността да насочи претенциите
си към ответника само за половината от претендираните суми, което от своя
страна обуславяло частична неоснователност на исковете. Ето защо, моли
въззивния съд да отмени решението на СРС в обжалваната част и да признае за
установено, че ответника дължи на ищеца сумата от 1 477.73 лв. – главница,
представляваща половината стойност на доставена в периода 01.10.2014 г. –
30.04.2016 г. топлинна енергия в имот с абонатен № 377217, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 31.01.2017 г. до изплащане на вземането,
както и сумата от 15.42 лв., представляваща половината цена на извършената
услуга дялово разпределение за същия период, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 31.01.2017 г. до изплащане на вземането и респ. да
отхвърли исковете за главница за ползвана топлинна енергия и извършена услуга
дялово разпределение за разликата над уважените размери до пълните предявени
размери.
Ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД не
е депозирал писмен отговор на въззивната жалба.
Третото лице-помагач „Н.” ЕАД не
изразява становище по въззивните жалби.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени
са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо в
обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението
на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.
Установено
е по делото, че процесният имот е бил топлофициран, както и че сградата –
етажна собственост, в която се намира този имот, е била присъединена към
топлопреносната мрежа.
Съобразно
действащата през исковия период нормативна уредба - чл. 153, ал. 1 от ЗЕ,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна
собственост, присъединени към абонатната станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са потребители на топлинна енергия. Следователно качеството
потребител се свързва с принадлежност на вещното право на собственост или с
ползването на имота.
Доказано
е също така, че ответникът Ф.И.Б. е собственик на процесния имот с абонатен № 377217, находящ се в
гр. София, общ. ***** - това обстоятелство се установява от приложеното по
делото /л. 14-15 от делото на СРС/ Постановление за възлагане на недвижим имот
от 18.09.2014 г., което е влязло в сила на 01.10.2014 г. Съгласно разпоредбата на чл. 496, ал.
2 ГПК, от деня на влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът
придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота. Ето защо, както
правилно е приел и първоинстанционният съд, ответникът се явява пасивно
легитимиран да отговаря за плащането на цената за доставената топлинна енергия
в имота за периода от 01.10.2014 г. до 30.04.2016 г.
Ответникът
Ф.И.Б. се явява потребител на топлинна енергия по договорно правоотношение с
ищеца за периода 01.10.2014 г. - 30.04.2016 г., без да е необходимо сключването
на договор в писмена форма /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. Следователно той е задължено
лице за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия за битови
нужди. Допълнителен източник на отношенията между главните страни са публично
известни Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на „Т.С.”
ЕАД, действали през исковия период /чл. 150 ЗЕ/. В този смисъл доказано е
основанието /източниците/ на вземанията, предмет на предявените по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК установителни искове, както е приел и първоинстанционният съд.
Съгласно
чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие
на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
КЕВР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2
от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани. По делото не са релевирани нито
твърдения, нито има данни, че ответникът Ф.И.Б. е упражнил правото си на
възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради
изложеното, настоящият съдебен състав приема за доказано съществуването на
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди между ищеца
и ответника Ф.И.Б. с включените в него права и задължения на страните, съгласно
ЗЕ и Общите условия.
Според
чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/ и
в действалата през процесния период Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г./.
Топлинната
енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл. 142, ал. 2 ЗЕ/,
като според чл. 145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите
в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти, като в случая етажните собственици на процесната сграда са
възложили извършването на индивидуално измерване на потреблението на топлинна
енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода на „Н.И.“
ООД.
Установено
е въз основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-техническата експертиза, което при преценката му по реда
на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, че делът на ответника за отопление
на имота, за сградна инсталация, битово горещо водоснабдяване са били изчислени
в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба. Ето защо съдът
счита, че по делото е установено по несъмнен и категоричен начин потребената от
Ф.И.Б. топлоенергия в определено количество.
Що
се отнася до оплакването на въззивника-ответник по отношение на дължимия размер
на претендираните вземания, въззивният съд приема следното:
Действащата
през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни
вноски и една дванадесета изравнителна вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни
– след изменението на ЗЕ от ДВ, бр.74/2006 год./, 2/ на месечни вноски,
определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3/
по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация
и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна
енергия за всеки отделен потребител са уредени в действалите през исковия
период Наредби за топлоснабдяването.
Анализът
на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1,
т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски
/равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове, а води до възникване на ново вземане в полза на една от страните по
облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по
прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените
прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода,
то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на
топлопреносното предприятие. При всички случаи, обаче, това “изравнително”
вземане е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие
за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези
вноски със задна дата.
Съгласно
чл. 32, ал. 3 от действалите през исковия период Общи условия, когато при издаването
на фактурата по ал. 2 се установи, че клиентът е заплатил сума, по – голяма от
сумата по фактурата, и ако клиентът няма просрочени задължения към продавача,
заплатената в повече сума се приспада от дължимите суми за за следващ/и
период/и, или по желание на клиента, се възстановява от продавача.
Според
нормата на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД договорите имат силата на закон за тези, които са
ги сключили, като изменения могат да бъдат постигнати само по взаимно съгласие
на страните или на основания, предвидени в закона. В случая не са ангажирани
каквито и да е доказателства, че страните са договорили правила за начисляване
на задълженията за стойността на доставената топлинна енергия, респ. правила за
прихващане, различни от тези в Общите условия.
В
контекста на изложеното СГС счита, че при формиране на крайната дължима сума,
следва да се вземе предвид реалното потребление на топлинна енергия. В този
смисъл изравнителния резултат в края на съответния период няма напълно
самостоятелен характер, въпреки че задължението за заплащане на изравнителната
сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове.
Изравнителният
резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното
предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер
от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този
случай дължимата сума от изравнителната сметка се заплаща в 30-дневен срок след
датата на издаване на данъчно кредитно известие, респ. издаване на съобщението
за дължимата сума. Изравнителният резултат може да доведе до възникване на
вземане в полза на потребителя, само ако същият е заплатил прогнозните месечни
вноски и последните са в по-голям размер от стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия.
В
случай, обаче, че потребителят не е заплащал дължимите месечни вноски, очевидно
е, че доколкото същият не е придобил качеството на кредитор, не би могъл да
иска възстановяване на изравнителната сума или да прихване срещу нея свои
задължения към топлопреносното предприятие за следващ отчетен период. А дори и
да е заплащал месечните вноски, потребителят не е длъжен да упражни някое от
тези права. В този смисъл следва да се приеме, че когато стойността на
действително потребеното количество топлинна енергия е по-малко от стойността
на прогнозното количество топлинна енергия /т.е., доставеното количество е
по-малко от фактурирането/ и потребителят не е упражнил някое от правата си /на
възстановяване или приспадане от следващ отчетен период/ или не са били налице
основания за упражняването им, то ищецът е следвало да издаде данъчно кредитно
известие, с което да намали данъчната основа на доставката за отчетния период.
В
разглеждания случай видно е от заключението на вещото лице по допуснатата и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническата експертиза, че
за периода от 01.10.2014 г. до 30.04.2016 г. по прогнозен дял е
начислена стойност на потребена топлинна енергия в размер на 3714.99 лв., като
тази сума следва да бъде намалена със сумата от 759.54 лв., представляваща сума
за връщане. Т.е. общата дължима сума за ползвана топлинна енергия за процесния
период възлиза в размер на 2955.45 лв., както правилно е приел и
първоинстанционният съд. Към тази сума следва да се добави и сумата от 30.84
лв., представляваща стойност на услугата дялово разпределение на топлинната
енергия.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателя-ответник, че не следва да отговаря за цялото
задължение за доставена топлинна енергия. Безспорно е по делото, че проценият
имот е бил придобит в режим на съпружеска имуществена общност /бездялова
съсобственост/. Следва да се има предвид, обаче, че според нормата на чл.25,
ал.2 СК /отм./, респ. чл. 32, ал. 2 СК, за задължения, които единият или
двамата съпрузи са поели за задоволяване нужди на семейството, те отговарят
солидарно. А щом е така, то кредиторът /ищецът/ може да иска изпълнение на
цялото задължение от когото и да е от длъжниците – арг. чл. 122, ал. 1 ЗЗД.
Не
следва да бъдат обсъждани възраженията на жалбоподателя-ответник, че процесният
имот не служел за задоволяване на нуждите на семейството му и че през исковия
период имотът бил обитаван от пълнолетния син на ответника, тъй като са
направени за първи път във въззивната жалба и се явяват преклудирани /арг. чл.
133 ГПК и чл. 147, т. 1 ГПК/.
По
иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК:
По
отношение на задълженията за процесния период /м.05.2014 г. – м.04.2016 г./
приложение намират общите условия на топлопреносното дружество, приети с
решение № ОУ-02/03.02.2014г. на ДКВР, в сила от 12.03.2014 г. Съгласно чл. 33,
ал. 2 от тези общи условия клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурите по чл. 32, ал. 2 от ОУ в 30-дневен срок от датата на публикуването им
на интернет страницата на продавача. С оглед оспорването на ответника, ищецът е
следвало да докаже, че данните за процесния абонатен номер са били публикувани
в интернет страницата на дружеството и датата, на която е станало това. По
делото не са представени доказателства от „Т.С.“ ЕАД в тази насока. Ето защо при
приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на
доказателствената тежест, СГС приема, че ищецът не се легитимира като кредитор
на вземане за лихва за забава, както правилно е приел и първоинстанционният
съд.
На
следващо място, правилно СРС е приел, че по отношение на цената за услугата дялово
разпределение липсва предвиден срок за плащане от страна на потребителя на
топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в забава след покана – арг. чл.
84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за отправена покана от
кредитора за плащане на това задължение от дата, предхождаща подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, поради което
акцесорната претенция в тази част за сумата от 5.76 лв. се явява неоснователна.
В
този смисъл при установеното облигационно правоотношение между страните и при
съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба,
регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената
топлинна енергия, правилно СРС е приел, че исковете за главници за доставена
топлинна енергия и за услугата дялово разпределение са основателни до
горепосочените размери и за периодите, посочени в обжалваното решение.
Ето
защо въззивните жалби се явяват неоснователни, а първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено.
При
този изход на спора страните нямат право на разноски за въззивното
производство, тъй като и двете жалби се отхвърлят.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 527107 от 06.11.2018 г., постановено по гр.д. № 47908/2017 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 87 състав.
Решението
е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Н.” ЕАД.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/