№ 48443
гр. София, 23.11.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ Гражданско дело №
20241110113535 по описа за 2024 година
Предявени са осъдителни искове с правна квалификация чл. 108 Закон за собствеността
/ЗС/, установителен иск с правна квалификация чл. 79 ЗС и иск по чл. 537, ал. 2 Граждански
процесуален кодекс /ГПК/.
Ищците Ц. А. С., Д. А. С., Д. И. Д. и Н. И. Д. твърдят, че заедно с ответника П. Н. К.,
както и с други наследници по съребрена линия, са съсобственици на поземлен имот с
идентификатор 68134.1609.6201 (стар идентификатор 68134.1609.176) по кадастралната
карта и кадастралните регистри на гр. София, одобрени със Заповед № РД-18-36/10.07.2012
г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр. София, район „Студентски“, бул.
„Св. КО“ № 64, с площ 2730 кв. м, с трайно предназначение на територията „урбанизирана“,
начин на трайно ползване „ниско застрояване до 10 м“, при подробно изброени съседи,
заедно с построената в него сграда с идентификатор 68134.1609.6201.2, описвана като
малка, паянтова жилищна постройка. Твърдят, че констативният нотариален акт, с който
ответникът е вписан като единствен собственик, не отразява действителното правно
положение, тъй като П. К. може да черпи права единствено до размер на 2/3 идеални части,
докато останалата 1/3 идеална част принадлежи на наследниците по закон на общия
наследодател МПМ. По повод на това посочват, че П. К. е бил съпруг на МФ Ц.а –
племеница на съпругата на МПМ – МСМ, което показвало, че между ответника и П.
Манджуков нямало никакво кръвно родство. По отношение на правоприемството се сочи, че
на 03.12.1947 г. МПМ е придобил по силата на Нотариален акт № 93, том XIX, рег. № 3693,
дело № 3503/1947 г. на I-ви нотариус при Софийски областен съд нива в землището на с. Д,
Софийско, местност „Язо“ с площ около 12,5 декара (по удостоверение – около 18 декара),
при подробно посочени съседи. Изтъкват, че към този момент действащата Закон-наредба за
брака не е предвиждала възникване на съпружеска имуществена общност, поради което
придобитият имот е бил лично имущество на ММ, независимо, че е бил в брак с МСМ.
Следващата промяна собствеността на имота било одържавяването му: през 1961 г. имотът е
бил отнет в полза на държавата с акт на финансовия отдел на БРНС и изпълнителен лист,
като е бил съставен акт за държавна собственост, респективно по-късно актове за общинска
собственост, а имотът е бил превърнат в овощна градина и впоследствие разделен на два
отделни имота с планоснимачни номера 175 и 176 в квартал 23, местност „Студентски град“.
Акцентират, че така имотът е преминал от патримониума на наследодателя към този на
държавата и към датата на последващите завещателни разпореждания той вече не е бил
негова собственост. Ищците развиват тезата, че съставеното от МПМ саморъчно завещание
от 13.09.1968 г., с което той завещава цялото си имущество на съпругата си МСМ, не е
могло да обхване одържавения имот, тъй като към момента на съставянето му и към
1
момента на смъртта му на 23.02.1972 г. този имот не е бил в неговия патримониум.
Аналогичен извод се прави и по отношение на саморъчното завещание на преживялата
съпруга ММ от 20.02.1979 г., с което тя завещава цялото си имущество на племенницата си
МФ Ц.а. Ищците поддържат, че завещателната воля и в този случай не се е отнасяла до
одържавения имот, защото към този момент той продължавал да бъде държавна/общинска
собственост. Акцентират и върху правното действие на реституцията, конкретно: след
влизане в сила на ЗВСОНИ през 1992 г., на основание чл. 2 от закона, имотите с
планоснимачни номера 175 и 176 са реституирани на наследниците на МПМ. Със Заповед №
РД-57-01/12.01.1998 г. на кмета на Столична община, на основание чл. 64 ЗОС, имотът бил
отписан от актовите книги за общинска собственост бил предаден на наследниците на ММ
във вида на два отделни имота – 175 и 176, като към заповедта е приложен кадастрален лист
с координати. Ищците правят правен извод, че в резултат на тази реституция имотите се
считат за „новооткрито наследство“ по смисъла на чл. 90а ЗН, т.е. завещателните
разпореждания, съставени след одържавяването, не произвеждали действие спрямо
реституирания имот. В тази връзка се позовават на трайната практика на ВКС, включително
Решение № 553/29.09.2010 г. по гр. д. № 629/2009 г., в което е разяснено, че завещателят не
може валидно да се разпорежда с имот, чиято собственост ще бъде възстановена след
неговата смърт, както и на Решение № 1065/20.07.1999 г., което подчертава фикцията за
новооткрито наследство и необходимостта наследяването да се проследи по закон от
момента на смъртта на лицето, чиито имот е бил одържавен. На тази основа ищците
развиват детайлна наследствена верига: посочват, че наследници по закон на ММ са
преживялата съпруга Мария и петте му братя и сестри – ТПБ, ДПМ, ДПЛ,ИПМ и Пена
Петкова С.. С позоваване на чл. 9, ал. 2 ЗН се твърди, че при брак, продължил повече от
десет години, преживелият съпруг наследява 2/3 от наследството, а останалата 1/3 се
разпределя между братята и сестрите и техните низходящи. Посочват наследствените
колена: 1/3 идеална част се разделя по равно между Т,Д,И,П (по 1/12 идеална част за всеки),
как съответните им дялове преминават към техните деца и внуци, включително към ищците,
така че в крайна сметка за тяхната линия общият дял достига до 1/6 идеална част,
разпределен между четиримата по 1/24 идеална част. Ищците посочват сделката по дарение
от 03.02.1986 г., с която МФ Ц.а дарява на майка си ВСД реална част от 1 000 кв. м. от имот
планоснимачен № 176. Ищците изтъкват, че при извършването на тази сделка нотариусът се
е позовал на нотариалния акт от 1947 г. и на завещанията на М,М,М, но поддържат, че към
тази дата имотът все още е бил държавна/общинска собственост и не е бил реституиран,
поради което се поставя под съмнение настъпването на вещнопрехвърлителен ефект.
Впоследствие, след смъртта на ВД, нейният дял преминал в ММ Ц.а, която през 2019 г.
съставила саморъчно завещание в полза на ответника П. Н. К., малко преди сключването на
краткотраен граждански брак между тях. Ищците поддържат, че по силата на това
завещание ММ Ц.а е могла да прехвърли единствено онези идеални части, които самата тя е
притежавала – т.е. до 2/3 от имота, но не и цялата 1/1 идеална част, призната с нотариален
акт на ответника. Твърди се, че самият констативен нотариален акт за собственост № 030,
том I, рег. № 761, дело № 024/2020 г. на нотариус ВП, вписан под вх. рег. № 17901/06.01.2020
г., акт № 195, том XL, дело № 13902 на Службата по вписванията – София, неправилно
установява, че ответникът е единствен собственик както на поземления имот, така и на
сградата, въпреки че от истинската наследствена картина следвало наличието на
съсобственост и дялове на ищците. Посочва се, че след съставянето и вписването на този
нотариален акт П. К. е започнал да се държи като едноличен собственик, като е ограничил
достъпа на ищците до имота, отказал им е да влизат и ползват дворното място и им е заявил,
че не разполагат с каквито и да било права, показвайки им нотариалния акт като единствено
основание.
Въз основа на изложеното ищците искат съдът да признае за установено спрямо
ответника, че са собственици на 1/6 идеална част от имота, разпределена както следва: 1/24
идеална част за Ц. А. С.; 1/24 идеална част за Д. А. С.; 1/24 идеална част за Д. И. Д.; 1/24
идеална част за Н. И. Д. върху имотите: поземлен имот с идентификатор 6813.1609.6201
(стар идентификатор 68134.1609.176) по кадастрална карта и кадастрални регистри,
2
одобрени със Заповед № РД-18-36/10.07.2012 г. на изп. директор на АГКК, находящ се в гр.
София, район „Студентски“, ул. „Св. КО“ № 64, с площ 2730 кв.м., с трайно предназначение
на територията: Урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 метра), с
номер по предходен план 176 и построената в него сграда с идентификатор
68134.1609.6201.2 (стар идентификатор 68134.1609.176.2) и ответникът да бъде осъден да
предаде владението на съответните идеални части от описаните имоти на ищците - Ц. А. С.
на 1/24 идеална част; Д. А. С. на 1/24 идеална част; Д. И. Д. на 1/24 идеална част и Н. И. Д.
на 1/24 идеална част или общо за ищците - на 1/6 идеална част. В условията на
евентуалност предявяват установителен иск за признаването им за собственици на общо 1/6
идеална част от процесиите имоти, разпределена, както следва: 1/24 идеална част за ищеца
Ц. А. С.; 1/24 идеална част за ищцата Д. А. Начева; 1/24 идеална част за ищцата Д. И. Д. и
1/24 идеална за ищцата Н. И. Д.. Като акцесорен към главните искове, ищците формулират
искане на основание чл. 537, ал. 2 ГПК съдът да постанови частична отмяна на
констативния Нотариален акт № 030/2020 г. в частта, в която ответникът е признат за
собственик и върху претендираната от тях 1/6 идеална част. Претендират разноски.
В подадения отговор на исковата молба ответникът П. Н. К. оспорва изцяло
допустимостта, основателността и доказаността на предявените от ищците искове, като
поддържа, че между страните не е налице правен спор относно правото на собственост и че
предявените искове са недопустими поради липса на правен интерес и поради вече разрешен
спор при участие на същите страни. Ответникът се позовава на влязло в сила решение по гр.
д. № 20211110129734 на СРС, 29 състав, в което, според него, съдът бил приел, че той е
собственик въз основа на Нотариален акт № 030/2020 г., а ищците в това производство не
били спорили за собствеността; поради това счита, че настоящият спор е процесуално
недопустим. По същество ответникът оспорва всички твърдения на ищците, свързани с
наследствения произход на имота, съсобствеността и реституцията, като твърди, че
процесният имот никога не е бил валидно одържавен в своята цялост и че още през 1962 г. с
писмо № 2891/29.10.1962 г. на Ленински РНС имотът е бил „освободен“ за МПМ, което
според него представлява фактическо възстановяване на собствеността върху 2 900 кв. м от
имота и изключването му от държавния актив. Ответникът поддържа, че това
„освобождаване“ имало вещноправен ефект, довело до връщане на собствеността на ММ,
поради което всички последващи завещания (на ММ през 1968 г. и на ММ през 1979 г.) били
валидни и обхващали процесния имот. Ответникът твърди, че нормата на чл. 90а ЗН е
неприложима, тъй като процесният имот не е бил „истински“ одържавен, а само
административно зает, и фактът, че през 1986 г. ММ Ц.а е могла да извърши дарение на 1
000 кв.м. от имота (Нотариален акт № 140/1986 г.) доказвал, че имотът е бил частна
собственост, а не държавна или общинска. Той подчертава, че нотариусът по сделката
проверил собствеността чрез удостоверение по чл. 46 Закон за собствеността на гражданите
/ЗСГ/ и е приел, че ММ Ц.а е собственичка на имота; това според него опровергавало тезата
на ищците за реституция, държавна собственост и „новооткрито наследство“. Освен това
ответникът твърди, че след влизането в сила на Семейния кодекс от 1968 г. режимът на
съпружеска имуществена общност се прилагал и за заварените бракове, поради което
имотът, придобит от ММ през 1947 г., станал обща собственост на него и съпругата му
Мария, независимо от първоначалния липсващ режим на СИО; следователно ММ е
наследила значителен дял от имота, който впоследствие е завещала на ММ Ц.а. Счита, че
той е собственик не само въз основа на завещание от 2019 г., но и въз основа на изтекла
придобивна давност, като твърди, че от 1984 г., когато е починала ММ, нейната наследничка
ММ Ц.а е упражнявала фактическа власт върху имота спокойно, явно, несъмнено и
непрекъснато, с намерение за своене, а след нейната смърт П. К. присъединил владението на
ММ Ц.а към своето. Ответникът твърди, че нито един от ищците или техните наследодатели
никога не е оспорвал владението, не е проявявал претенции, не е посещавал имота, не е
поддържал или използвал имота като съсобственик, поради което считаното от него
владение е било необезпокоявано десетилетия. Той представя тезата, че към момента на
3
завещанието от 2019 г. ММ вече била придобила имота по давност; следователно той
придобивал валидно по силата на универсално наследяване. Ответникът оспорва и самата
възможност ищците да предявят евентуален иск по чл. 124 ГПК, позовавайки се на
Тълкувателно решение № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, според което установителен иск не
може да бъде съединен като евентуален към иск по чл. 108 ЗС. Според него този иск е
недопустим и следва да бъде оставен без разглеждане. В заключение ответникът счита, че
всички предявени искове са недопустими или неоснователни, че нотариалният акт №
030/2020 г. правилно удостоверява неговите права и че именно той е единствен собственик
на целия процесен имот; моли съдът да отхвърли исковете и да му присъди всички
направени разноски.
По делото е подадена и Насрещна искова молба с вх. № 57172/18.02.2025 г., в която
ищецът по нея П. Н. К. твърди, че е собственик на следните имоти, които е придобил по
давност: поземлен имот с идентификатор 68134.1609.6201 по КККР на гр. София, с площ
2730 кв.м., урбанизирана територия с начин на трайно ползване „ниско застрояване до 10 м“,
при подробно изброени съседи; построената в този имот едноетажна сграда с
идентификатор 68134.1609.6201.2, с площ 19 кв.м., с предназначение „друг вид сграда за
обитаване“; както и два малки прилежащи имота – ПИ 68134.1609.6202 с площ 4 кв.м. с
предназначение „второстепенна улица“ и ПИ 68134.1609.6203 с площ 6 кв.м. с
предназначение „ниско застрояване“. Тези имоти произлизали от първоначален имот с
идентификатор 68134.1609.176, съответстващ на имот планоснимачен № 176 по плана на
местност „Малинова долина IV част“, стар адрес ул. „ЖВ“ № 68, а понастоящем бул. „Св.
КО“ № 64. Сочи, че началният срок на давността е датата 02.02.1984 г. – датата на смъртта
на наследодателката на съпругата на ищеца К. – МСМ. Към своето владение присъединява и
това на своята покойна съпруга – ММ Ц.а. Посочва, че на 03.12.1947 г. МПМ закупил нива,
находяща се в землището на село Д, Софийско, местността „ Язо " с площ от около 12,5
декара, а измерена по удостоверение на Столична голяма община от около 18 декара, при
съседи по предходен документ за собственост: СК.ЗВ,ПГ,ДС,ИН,МС СОФИЯ-БИСТРИЦА-
САМОКОВ. ПС,ТН НАСЛЕДНИЦИ НА ПГ,ВГ И ВН. - Нотариален акт за покупко -
продажба на недвижим имот № 93, том XX, per. 3693, дело № 3503/1947 година и записка
за вписването му, №149, том 22, 03.12.1947 г. На 23.02.1961 г. бил издаден на основание чл.
20 и 23 от НСДТ(отм.) Акт за държавна собственост на недвижим имот 476, с който от
МПМ е бил отнет и зает от страна на държавата следния имот: овощна градина около 16
дка., намираща се в землището на с. Д, заедно с намиращата се в нея къща, при съседи изток
шосето София - Бистрица, запад ТКЗС с. Д, север ТДН и юг СМ И СЯ. От писмо на СГНС,
Ленински РНС, отдел „Жилищно комунален“ с № 2891/29.10.1962 г. се установявало, че се
освобождават на МПМ и не се завземат за държавни: 2 900 кв.м. място с намиращите се в
него малинови и ягодови насаждения къщата и стопанските постройки при съседи на
освободения имот: север-шосето за с. Бистрица - лице на имота 35м, от изток- СП, дължина
83 м. от юг - държавен имот - ширина 28 м. до самите постройки и от север - държавата
дължина 100 м. покрай стопанските постройки и пътя водящ за самия стопански двор.
Освобождаването на посочения в предходното изречение имот е отбелязано надлежно върху
пункт 3 на Акт за държавна собственост на недвижим имот 476/23.02.1961 г. От препис на
саморъчно завещание от 13.09.1968 г., съставено от МПМ и обявено по нотариално дело №
223/1972 г. на II-ри Софийски Нотариус, както и от Удостоверение за наследници на МПМ
изх. № РСЦ 24- УГ01-1308/29.02.2024 г. се установявало, че след смъртта му на 23.02.1972 г.,
изключителна собственица на имотите е станала МСМ. Същата починала на 02.02.1984 г. и
МФ Ц.а станала нейна наследница, видно от завещание с дата 20.02.1979 г., т.е. от дата
02.02.1984 г. тя придобила владението на имотите. От своя страна ищецът по насрещния иск
придобил владението върху имотите в качеството му на универсален правоприемник на
съпругата си, видно от завещание от 20.03.2019 г. на ММ Ц.а, обявено Протокол per № 2064,
акт № 6, т.1 на Нотариус с № 206 в РНК. Ищецът твърди, че владее за себе си, неоспорвано и
необезпокоявано имотите, афишира собствеността си пред всички останали лица и
институции, включително и пред ответниците по насрещния иск Ц. А. С. и Д. И. Д.. От
влязлото в сила на 30.03.2023 г. Решение на СРС, 29 състав, постановено по гр. д. №
4
20211110129734 се установявало, че по силата на Нотариален акт за собственост върху
недвижими имоти № 30, том I, per. № 761, н.д. № 24/2020 г. по описа на нотариус ВП, peг. №
206 и район на действие СРС ответникът по цитираното дело П. К. бил признат за
собственик на ПИ с идентификатор 68134.1609.176 по КККР на гр. София, с площ 2736
кв.м. въз основа на наследство и завещание. Явното и необезпокоявано владение се
доказвало и от признанието на ищците по първоначалния иск.
Въз основа на изложеното ищецът по насрещния иск иска да бъде признато за
установено спрямо ответниците, Ц. А. С., Д. А. С., Д. И. Д. Н. И., че ищецът по насрещния
иск П. Н. К. е собственик по давност на описаните в насрещна искова молба имоти.
Претендира разноски.
В отговора на насрещната искова молба първоначалните ищци – Ц. А. С., Д. А. С., Д.
И. Д. и Н. И. Д., оспорват изцяло допустимостта, основателността и доказаността на всички
твърдения, изложени от П. К. в насрещния иск, като поддържат, че насрещният ищец не
може да черпи права нито от твърденията си за наследствено правоприемство, нито от
заявеното давностно владение. Подчертават, че фактическите твърдения на П. К. са в пълно
противоречие както със законовите предпоставки за придобиване по давност, така и с
установената безспорна документална история на имота, възпроизведена от тях още в
първоначалната искова молба. Според тях насрещният иск цели да „препокрие“
правопритежанието на ищците чрез изкуствено изградена конструкция за владение, която не
намира опора в нито един факт и документ по делото. Считат, че насрещният ищец
изгражда цялата си претенция върху тезата, че имотът не е бил действително одържавен или
че едва ли не е бил „освободен“ още през 1962 г. според писмо № 2891/29.10.1962 г. на
Ленински РНС. Те категорично възразяват, че такъв документ има вещноправно значение, че
той не представлява деактуване, нито възстановяване на собственост, и че единствените
актове, релевантни към собствеността, са Актът за държавна собственост № 476/1961 г. и
последвалите актове за общинска собственост, които доказват, че процесният имот е бил
отчужден, стопанисван и управляван от държавата, а след това – от Столична община.
Поддържат, че „освобождаването за ползване“ няма за последица връщане на правото на
собственост, а представлява единствено предоставяне на фактическо ползване на част от
имота, което не възстановява правата на ММ и не създава у него възможност да завещава
или прехвърля права върху държавен имот. В тази връзка първоначалните ищци
подчертават, че през 1968 г., когато ММ съставя саморъчното си завещание, той не бил
собственик на имота, тъй като същият е бил валидно одържавен и е бил държавен/общински
до 1992 г., когато е настъпило реституционното действие по чл. 2 от ЗВСОНИ. Завещанието
му от 1968 г. не е могло да обхване имот, който не е бил в неговия патримониум, а
аналогично завещанието на ММ от 1979 г. също не може да произведе вещнопрехвърлителен
ефект, тъй като към този момент имотът също е бил държавен. Ищците подчертават, че в
резултат от действието на чл. 90а ЗН реституираните имоти № 175 и № 176 представляват
„новооткрито наследство“, което се наследява по закон от наследниците на ММ, а не по
завещание. Позовават се обстойно на трайната практика на ВКС, включително Решение №
553/29.09.2010 г. и Решение № 1065/20.07.1999 г., според която завещателят не може да се
разпорежда с имот, чиято собственост ще бъде възстановена след неговата смърт, както и че
реституираният имот се наследява по реда на закона, сякаш никога не е бил одържавяван.
Оспорват напълно твърдението на П. К. за настъпила придобивна давност. На първо място
подчертават, че до 1998 г., когато имотът е деактуван от Столична община с Заповед № РД-
57-01/12.01.1998 г., не е било възможно да тече придобивна давност срещу
държавата/общината, поради действието на чл. 86 ЗС (в редакцията му до 1996 г.). Те
изтъкват, че периодът 1961–1998 г. е период, през който имотът е бил държавен/общински,
поради което нито ММ Ц.а, нито който и да било друг частноправен субект е могъл да
започне „владение“ срещу държавата, което да доведе до придобивна давност. Едва след
деактуването през 1998 г. е било възможно да започне да тече давност срещу частноправните
носители на правото – но дори тогава тя не могла да се счита за изтекла, доколкото
владението на П. К. не е било нито явно, нито необезпокоявано, нито добросъвестно, а и
самият имот е бил предмет на постоянни административни процедури. Считат, че ММ Ц.а
5
не е могла да бъде добросъвестен владелец, тъй като се е позовавала на завещание, което не
е можело да обхване реституиран имот – следователно правното основание е негодно, а
владението – недобросъвестно. Освен това ищците оспорват фактическия характер на
твърдяното владение, като посочват, че през целия релевантен период имотът не е бил
ограден, не е бил обособен като частен имот, не е бил поддържан от П. К. или ММ по
начина, по който се поддържа частна собственост, а напротив – те са упражнявали
фактическа власт върху имота едва след издаването на спорния нотариален акт в полза на П.
К. през 2020 г. Ищците посочват, че именно действията на П. К. след 2020 г. – заключване,
ограничаване на достъпа, демонстриране на нотариален акт – са провокирали настоящия
спор, което само по себе си доказва, че до този момент той не се е държал като собственик.
Първоначалните ищци атакуват и твърдението, че П. К. могъл да „присъедини“ владението
на ММ. Те подчертават, че за да може наследник да присъедини владението на
наследодателя си, последният трябва да е бил владелец, а не държател на имота, като в
случая ММ не е могла да бъде владелец, тъй като не се е легитимирала пред никого като
собственица на реституиран имот, нито е извършвала действия като собственик, а напротив
– през 1986 г. е дарила част от имот, който не е бил частна собственост. Ищците
подчертават, че ако се приеме тезата на П. К., това би означавало, че ММ е извършила
дарение на държавна/общинска земя, което е юридически невъзможно. Считат насрещният
иск за напълно неоснователен, тъй като не е доказано нито наличие на давностно владение,
нито началният момент на такова владение, нито продължителността му, нито е установено
поведение, характерно за собственик. Молят съда да отхвърли насрещния иск изцяло, като
неоснователен и недоказан, както и да присъди на ищците разноските по този иск.
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПРЕКРАТЯВА производството по предявения в условията на евентуалност
установителен иск за признаване правото на собственост спрямо ответника на ищците върху
процесните имоти, тъй като този иск вече е предявен като главен. Предявеният осъдителен
иск с правна квалификация чл. 108 ЗС съдържа в себе си установителен иск за признаване
право на собственост и осъдителен за предаване владението на собственика. Ищците
предявяват установителния иск под вътрешно процесуалното условие ако съдът отхвърли
главният осъдителен иск по чл. 108 ЗС. При отхвърлянето му ще се установи, че ищците не
са собственици на процесните имоти, което би обезмислило разглеждането на евентуално
предявения иск със същия предмет.
Определението в тази му част подлежи на обжалване с частна жалба в
едноседмичен срок от съобщаването му на ищците.
НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание за 16.12.2025 г. от
11.10 часа.
ПРИЕМА представените от страните писмени доказателства.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ищците за допускане на двама свидетели при
режим на довеждане за установяване на обстоятелството, че ответникът не ги допуска до
имотите, тъй като той посочва тава като елемент от възражението си за придобиване на
имотите по давност.
ДОПУСКА на ответника и ищец по насрещния иск двама свидетели при режим на
довеждане за установяване на твърденията му за давностно владение на него и на
праводателката му.
ДА СЕ ИЗИСКА от финансовия отдел на БРНС цялата преписка по одържавяване на
имот станала с Акт № 20028/21.01.1961 г. и изпълнителен лист № 7730/07.01.1961 г.
ДА СЕ ИЗИСКА от Столична община Акт за общинска собственост № 476/23.02.19161
г. и Акт за общинска собственост № 31/14.11.1996 г.
6
ДА СЕ ИЗИСКА от нотариус ВП, рег. № 206 НК, район на действие СРС нотариално
дело № 024/2020 г.
ДОПУСКА изслушването на СТЕ по задачи в исковата молба при депозит в размер на
650 лв., платим от ищците в едноседмичен срок от съобщението и в същия срок да
представи доказателства за това.
НАЗНАЧАВА в.л. инж. ПГД – специалист „Геодезист“. ДА СЕ УВЕДОМИ вещото лице
след внасяне на депозита за поставените задачи. УКАЗВА на вещото лице да работи след
постъпване на всички документи по делото.
По предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС, в доказателствена тежест на ищците
е да установят при условията на пълно и главно доказване, че са собственици на съответните
идеални части от процесните имоти и че ответникът ги владее.
Ответникът следва да докаже, че владее на правно основание идеалните части от
процесните имоти. По иска му с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗС следва да докаже, че е
владял имотите от 02.02.1984 г., присъединяването на владението на праводателите му,
явното владение и манифестиране на желанието му за своене.
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗС ответниците следва да докажат, че са
извършили действия, с които са прекъснали придобивната давност.
По иск с правно основание чл. 537, ал. 2 ГПК ищците следва да докажат
съществуването на издадения констативен нотариален акт, който засяга техни права и
интереси, лицето в чиято полза е издаден. Ответникът следва да докаже факти, водещи да
изключване правото на ищците.
Обявява за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че ответникът П. К. владее
процесните имоти и не допуска ищците в техните идеални части.
УКАЗВА на ответника, че не сочи доказателства, че е упражнявал фактическата власт
върху недвижимия имот на посоченото основание. УКАЗВА на страните, че следва най-
късно в първото по делото заседание да изложат становището си във връзка с дадените
указания и доклада по делото, както и да предприемат съответните процесуални действия,
като им УКАЗВА, че ако в изпълнение на предоставената им възможност не направят
доказателствени искания, те губят възможността да направят това по-късно, освен в
случаите по чл. 147 ГПК.
УКАЗВА на страните, че ако отсъстват повече от един месец от адреса, който са
съобщили по делото или на който веднъж им е било връчено съобщение, са длъжни да
уведомят съда за новия си адрес, като при неизпълнение на това задължение всички
съобщения ще бъдат приложени към делото и ще се смятат за редовно връчени.
ПРИКАНВА страните към спогодба, в който случай половината от внесената държавна
такса се връща на ищеца.
УКАЗВА на страните, че за приключване на делото със спогодба е необходимо лично
участие на страните или на изрично упълномощен за целта процесуален представител, за
който следва да се представи надлежно пълномощно.
УКАЗВА на страните, че за извънсъдебно разрешаване на спора при условията на
бързина и ефективност може да бъде използван способът медиация. Ако страните желаят да
използват медиация, те могат да се обърнат към център по медиация или медиатор от
Единния регистър на медиаторите към Министерство на правосъдието
(http://www.justice.government.bg/MPPulicWeb/default.aspx?id=2).
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
7
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8