№ 10075
гр. София, 30.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 172 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. И.А
при участието на секретаря МОНИКА В. А.ОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. И.А Гражданско дело №
20211110130830 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от А. И. П. срещу „У. Е. У.“ Црт., с
която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно
основание по чл. 128, т. 2 КТ, чл. 215 КТ вр. чл. 31 Наредба за служебните командировки и
специализации в чужбина /НСКСЧ/, чл. 177 КТ, чл. 264 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и искове по чл.
86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърдения, че на
29.03.2016 г. сключил с ответното дружество трудов договор, по силата на който бил
назначен на длъжност: „пилот на самолет, капитан“. С договора било постигнато съгласие,
че брутната заплата на ищеца ще включва всички допълнителни месечни възнаграждения с
постоянен характер, дължими съгласно КТ. Според съдържанието на договора, след всеки
планиран и приключен сектор работодателят следвало да заплаща на служителя т.нар.
„секторно плащане“, като сумата за първите два планирани и приключени сектора за всеки
ден щели да се считат включени в размера на основната брутна заплата на служителя.
Между страните било постигнато съгласие, че размерът на всяко стандартно секторно
плащане за секторите, приключени от служителя в един ден, в допълнение на първите два
сектора, ще бъде на стойност 75,40 евро – бруто, като тази сума щяла да бъде допълнително
изплащана от работодателя всеки месец. Предвидено било, че служителят ще има право да
получава за времето на изпълнение на международни полети допълнителни командировъчни
по смисъла на Раздел IV от Наредбата за командировките и специализациите в чужбина в
размери, допълнително установени в изрична заповед на работодателя. Условията на
трудовия договор били ревизирани посредством сключени между страните анекси от
09.04.2018 г., 19.07.2019 г. и 29.04.2020 г. Съгласно постигнатите между страните уговорки,
ответникът бил длъжен да заплаща на ищеца ежемесечно „плащания за разстояние“ и
„плащания за кацане“, които имали характера на възнаграждение по чл. 16, ал. 2, т. 2 от
Наредба за структурата и организацията на работната заплата, съответно били дължими след
всеки изпълнен „сектор“. Ищецът излага съображения, поради които счита, че клаузата по
договора, предвиждаща следното: „Ако в съответствие с приложимия закон заплащането
на ден (платими дневни пари) би трябвало да бъде платено по отношение на такова
заплащане за кацане, това възнаграждение се включва в размера на заплащането на
1
кацане“, е недействителна, тъй като протИ.речи на императивните изисквания по чл. 16, ал.
2, т. 2 НСОРЗ вр. чл. 247, ал. 2 КТ. Твърди, че работодателят не му е заплатил дължимите
плащания за кацане, определени на база на общия броя изпълнени сектори през съответния
месец, в общ размер на 37 490,13 лв. Сочи, че предвид факта, че работодателят не е
изплащал в пълен размер дължимите допълнителни възнаграждения е получил и по-ниско
по размер възнаграждение по чл. 177, ал. 1 КТ за дните, през които е ползвал платен
годишен отпуск, поради което работодателят му дължи заплащането на обезщетение в общ
размер на 30 410,96 лв. Твърди, че в периода от влизане в сила на Анекс № 1 към договора –
01.04.2018 г. до прекратяване на трудовото правоотношение на 04.05.2020 г., работодателят
му е изплащал дължимото възнаграждение за разстояние в намален размер, поради което
същият му дължи сумата от 9942,93 лв. Счита, че в периода от 01.04.2018 г. до прекратяване
на действието на трудовия договор, е полагал труд по време на официални празници, като
работодателят му дължал в допълнение към основната му заплата и включените
възнаграждения с фиксиран размер, поради което било налице неизплатено възнаграждение
по чл. 264 КТ, в общ размер на 4002,70 лв. Ищецът счита, че работодателят следва да му
заплати и сумата от 7546,69 лв., представляваща неизплатената част от дължимите
командировъчни пари. Излага доводи, че при прекратяване на трудовото правоотношение с
ответника, същият му е изплатил дължимото обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск, без да съобрази стойността на дължимите допълнителни възнаграждения за
разстояние и кацане, което имало за последица изплащането на обезщетение в по-малък
размер, съответно разполагал с непогА.о вземане за сумата от 16 492,98 лв. По изложените
съображения, моли съда да осъди ответника да му заплати вземанията, както следва: 1/
37 490,13 лв. – сбор от неизплатени от работодателя „плащания за кацане“, дължими за
периода от 01.05.2018 г. до 04.05.2020 г.; 2/ 30 410,96 лв. – сбор от неизплатени от ответника
възнаграждения по чл. 177 КТ за дните, през които ищецът е използвал платен годишен
отпуск, в периода от 01.10.2018 г. до 04.05.2020 г.; 3/ 9942,93 лв. – сбор от удръжките от
възнагражденията за разстояние, извършени от ответника в периода от 01.08.2018 г. до
04.05.2020 г.; 4/ 4002,70 лв. – сбор от неизплатените от ответника възнаграждения за работа
през дните на официални празници, в периода от 01.12.2018 г. до 04.05.2020 г.; 5/ 7546,69 лв.
– сбор от неплатените от ответника командировъчни пари за периода от 01.06.2018 г. до
04.05.2020 г.; 6/ 16 492,98 лв. – неизплатена част от дължимото от ответника възнаграждение
за неизползван платен годишен отпуск; 7/ 7945,45 лв. – мораторно обезщетение, начислено
върху главницата от 37 490,13 лв. за периода от 11.06.2018 г. до 28.05.2021 г.; 8/ 1946,71 лв. –
мораторно обезщетение, начислено върху главницата от 9942,93 лв. за периода от 10.09.2018
г. до 28.05.2021 г.; 9/ 734,16 лв. – мораторно обезщетение, начислено върху главницата от
4002,70 лв. за периода от 10.01.2019 г. до 28.05.2021 г.; 10/ 1521,02 лв. – мораторно
обезщетение, начислено върху главницата от 16 492,98 лв. за периода от 01.07.2020 г. до
28.05.2021 г. Претендира изплащането на вземанията за главници ведно със законната лихва
за забава от датата на исковата молба до окончателното им погасяване. Обективира искане за
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който взема
становище за недопустимост на предявените искове, тъй като били насочени към
ненадлежна страна. Счита, че ищецът бил в трудово правоотношение с „У. Е. У. Кфт.“ – клон
България. Излага съображения, поради което счита, че предявените искове са неоснователни.
Твърди, че на ищеца са надлежно заплатени дължимите възнаграждения за кацане. Счита, че
съгласно приложимите към договора анекси било уговорено, че в случай, че се дължат
„дневни“ пари, то плащането за кацане се намалява съответно. Твърди, че възнагражденията
за „плащане на кацане“ и „плащане на разстояние“ не следва да бъдат включвани в базата за
изчисляване на възнаграждението за отпуск. Поддържа, че посочените плащания нямат
постоянен характер. Отбелязва, че в трудовия договор се съдържа изрична клауза за
заплащането на фиксирана сума, която покрива работата на официални празници. Счита, че
ищецът неправилно се позовава на размерите на командировъчните пари, посочени в
НСКСЧ, доколкото същите са приложими единствено по отношение на екипажите на
въздухоплавателни средства, които летят с национални и регистрационни знаци на
2
Република България. Оспорва търсените акцесорни вземания като неоснователни.
Претендира разноски.
В открито съдебно заседание на 20.10.2023 г. ответникът е направил допълнително
възражение по отношение на претендираните от ищеца суми за дневни пари, като твърди, че
е предоставял храна на ищеца, съответно на същия се дължат само 30% от претендираните
дневни пари, съгласно чл. 20 НСКСЧ.
С молба с вх. № 313284/06.11.2023 г. ищецът е взел становище по направеното от
ответника възражение относно дължимите командировъчни пари. Излага твърдения, че по
време на полетите работодателят не му е осигурявал храна и напитки, които имат за цел да
бъде избегнато неблагоприятното въздействие върху работата на член на екипажа, съгласно
изискванията на Регламент (ЕС) № 965/2012 г. Счита, че предоставяната от ответника храна
представлява изпълнение на задължението му за осигуряване на безплатна храна на
служителите, чиято работа има специфичен характер и организация.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
Предмет на делото са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно
основание по чл. 128, т. 2 КТ, чл. 215 КТ вр. чл. 31 Наредба за служебните командировки и
специализации в чужбина /НСКСЧ/, чл. 177 КТ, чл. 264 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и искове по чл.
86, ал. 1 ЗЗД.
По релевирания от ответника отвод за недопустимост на предявените
искове:
Като писмено доказателство по делото е приет препис от трудов договор от
29.03.2016 г., сключен между „У. Е. У. Кфт., действащо чрез „У. Е. У. Кфт.“ – клон България и
А. И. П., съгласно който ищецът е назначен на длъжност „Пилот на самолет. Капитан“, за
неопределено време, считано от 22.04.2016 г., срещу заплащането на трудово
възнаграждение в общ размер на 39 000 евро, платимо на 12 равни месечни вноски, в
зависимост от броя на месеците, действително отработени при работодателя. В чл. 5, б. б)
страните са уговорили, че след всеки планиран и приключен сектор работодателят ще
заплаща на служителя така нареченото „секторно плащане“, като първите два планирани и
приключени сектора за всеки ден ще се считат включени в размера на основната брутна
заплата на служителя и работодателят няма да бъде длъжен да прави отделни плащания за
тези сектори. Страните са се споразумели, че към момента на подписване на договора
сумата за всеки стандартен сектор от секторите, приключени от служителя в рамките на
определен ден в допълнение към първите два сектора (т.е. за всеки 3-ти, 4-ти, 5-ти и тн.
сектор за деня) е 75,40 евро бруто, като сумата се заплаща допълнително от работодателя на
месечна база. Уговорено е също така, че служителят има право да получава за времето на
изпълнение на международни полети допълнителни командировъчни по смисъла на раздел
IV от Наредбата за командировките и специализациите в чужбина в размери, определени с
изрична заповед от работодателя.
В чл. 9 от договора е посочено, че служителят приема, че изпълнителният директор
на „У. Е. У. Кфт.“ – клон България, ръководителят на „Човешки ресурси“ и назначените от
тях лица упражняват правата на работодателя.
С Анекс от 09.04.2018 г. сключеният между страните трудово договор бил изменен,
като в полза на служителя било уговорено заплащането на годишна брутна заплата, в размер
на 53 000 евро, платима на 12 равни месечни суми, в зависимост от действителния брой
месеци работа при работодателя. С посочения анекс към договора страните са се съгласили
да заменят разпоредбата на трудовия договор относно секторните възнаграждения, както
следва: „Работодателят изплаща бонус след всеки завършен полет от служителя на
неговата длъжност (наричано по-долу „заплащане на разстояние“). Брутната сума на
заплащането на разстояние е 0,062 евро за всеки километър на всеки полет, изпълнен от
служителя на неговата длъжност.“ Страните са уговорили, че „Работодателят изплаща
бонус след всеки планиран и изпълнен стандартен сектор, което означава завършването на
едно излитане и едно кацане на полет от страна на служителя, наричано „заплащане на
3
кацане“. Брутната сума на заплащането за кацане в размер на 30 евро на сектор. Ако в
съответствие с приложимия закон заплащането на ден (платими дневни пари) би трябвало
да бъде платено по отношение на такова заплащане за кацане, това възнаграждение се
включва в размера на заплащането на кацане.
Като писмени доказателства по делото са представени Анекс от 12.14.2018 г.,
сключен между „У. Е. У. Кфт.“ – клон България и А. И. П., както и последващи анекси към
трудовия договор от 19.07.2019 г., от 30.03.2020 г. и от 29.04.2020 г., сключени между „У. Е.
У. Црт.“, чрез „У. Е. У. Црт.“ – клон България и ищеца.
По силата на Заповед № 21115/04.05.2020 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл.
второ от КТ, считано от 04.05.2020 г., трудовото правоотношение между А. И. П. и
ответното дружество е прекратено.
Като писмено доказателства по делото е представен и препис от трудовата книжка на
служителя, в която като работодател е вписано „У. Е. У. Црт.“ – клон България.
Представена е и справка към НАП за уведомление по чл. 62, ал. 5 КТ, подадена от „У.
Е. У. Црт.“ – клон България, в качеството му на работодател на ищеца.
Ответникът оспорва да е надлежна страна в производството, доколкото сочи, че
работодател по трудовото правоотношение на ищцата е „У. Е. У. Кфт.“ – клон
България.
В тази връзка, следва да бъде съобразено, че клонът на търговско дружество не е
самостоятелен правен субект, а е част от търговското предприятие, която се персонифицира
единствено чрез собственика си - търговско дружество. Макар да са налице елементи на
известна правна самостоятелност, те не водят до обособяване на клона като правен субект,
той не е самостоятелен носител на права и задължения, а страна по сключените чрез клона
сделки е търговецът. Поради това се приема, че клонът на търговско дружество, независимо
от правноорганизационната форма на последното, не може да бъде страна в гражданския
процес. В хипотезата на специалната работодателска правоспособност по смисъла на § 1, т.
1 от ДР на КТ, клонът, като организационно обособената структура на търговеца, може да
участва като страна в производство по трудови спорове, но постановеното спрямо него
решение обвързва юридическото лице, в чиято организационна структура той е включен.
Затова в този случай като надлежна страна в процеса могат да участват както
организационно обособената структура, поради призната от Кодекса на труда
правоспособност по трудови спорове, така и юридическото лице, в чиято структура е клонът
и в чиято правна сфера настъпват правните последици на решението В този смисъл са и
разясненията, дадени с Решение № 325/22.07.2011 г. по гр. д. № 954/2010 г. на ВКС, ГК, ІV
ГО, Определение № 204 от 30.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 5022/2008 г., II г. о. и др. По
делото действително се установява, че в процесното трудово правоотношение
работодателските права и задължения са упражнявани от “У. Е. У. Кфт. – клон България”. В
случая обаче в трудовия договор, сключен между страните, ведно с последващите анекси
към него, като работодател на ищеца е посочено ответното дружество „У. Е. У. Црт.”, което е
и страна по трудовото правоотношение. В този смисъл възражението за ненадлежна
легитимация на ответното дружество – „У. Е. У. Црт.” се явява неоснователно.
По исковете с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Ищецът претендира заплащането на сумата от 37 490,13 лв. – сбор от неизплатени от
работодателя „плащания за кацане“, дължими за периода от 01.05.2018 г. до 04.05.2020 г.,
ведно с дължимото мораторно обезщетение, начислено върху посочената главница за
периода от 11.06.2018 г. до 28.05.2021 г., в размер на 7945,45 лв., както и за сумата от
9942,93 лв. – сбор от дължимите от работодателя възнаграждения за разстояние, за периода
от 01.08.2018 г. до 04.05.2020 г., ведно с дължимото мораторно обезщетение, начислено
върху посочената главница за периода от 10.09.2018 г. до 28.05.2021 г., в размер на 1946,71
лв.
Ответникът оспорва дължимостта на претендираните възнаграждения, като счита че
е изплащал надлежно в полза на служителя уговореното трудово възнаграждение, съобразно
договора. Посочва, че съгласно приложимите към договора анекси, възнаграждението за
4
кацане представлява специфично допълнително плащане, което следва да бъде намалено
съответно, в случай на служителя са изплащани дневни пари. Твърди, че е изплатил
надлежно уговореното възнаграждение за разстояние, с множител 0.9, съгласно политиката
за трудовите възнаграждения на работодателя.
С оглед изложените фактически данни, следва че в тежест на ищеца е да докаже при
условията на пълно и главно доказване съществуването на трудово правоотношение с
ответника, полагането на труд през твърдения период, настъпването на предпоставките за
начисляване на допълнителните възнаграждение за кацане и за разстояние, съответно техния
размер, както и падежа на посочените вземания.
Основателността на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е обусловена от установяване наличието
на главен дълг и изпадането на ответника в забава.
При доказване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже
погасяване на дължимите допълнителни плащания на падежа.
В настоящия случай, от приетите по делото писмени доказателства се установява
наличието на трудово правоотношение между страните и положения от ищеца труд. Според
разпоредбата на чл. 128, ал. 1, т. 2 КТ, работодателят е длъжен в установените срокове да
плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Следва да бъде
съобразено, че основната работна заплата е възнаграждение за изпълнението на
определените трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи за съответното работно
място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда
и времетраенето на извършваната работа. Тя се определя от трудовия договор или в
споразумението по чл. 107 КТ, според прилаганата система на заплащане на труда.
Допълнителните трудови възнаграждения са различни плащания - за трудов стаж и
професионален опит, за по-висока лична квалификация, за нощен труд, за положен
извънреден труд, за работа през почивни дни и дните на официални празници, за времето,
през което работникът или служителят е на разположение на работодателя извън
територията на предприятието и др.
В настоящия случай, с Анекс от 29.04.2020 г., сключеният между страните трудов
договор от 29.03.2016 г. е изменен, като страните – У. Е. У. Кфт., действащ чрез „У. Е. У. Кфт.
– клон България“ и А. И. П. са уговорили, че считано от 01.05.2020 г., за периода от
01.05.2020 г. до 31.03.2021 г., на основание чл. 119 КТ, заменят разпоредбите на трудовия
договор относно размера на дължимото трудово възнаграждение, като за изпълнение на
задачите на служителя на длъжност „пилот на самолет, командир“, същият има право да
получи следните суми: годишна брутна заплата от 45 750 евро, платима на 12 равни месечни
вноски, която включва следното: основна годишна брутна сума от 28 822,50 евро, 2287,50
евро годишно – брутно еднократно обезщетение за всякаква извънредна работа, 4575 евро
годишно – брутно еднократно обезщетение за всички периоди на разположение на
работодателя и на повикване, 6862,50 евро годишно – брутно еднократно обезщетение за
всякаква работа на смени, 3202,50 евро годишно – брутно еднократно обезщетение за
прослужено време и професионален опит на служителя.
С Анекс от 09.04.2018 г. страните са се съгласили да заменят разпоредбата на
трудовия договор относно секторните възнаграждения, както следва: „Работодателят
изплаща бонус след всеки завършен полет от служителя на неговата длъжност (наричано
по-долу „заплащане на разстояние“). Брутната сума на заплащането на разстояние е
0,062 евро за всеки километър на всеки полет, изпълнен от служителя на неговата
длъжност.“ Страните са уговорили, че „Работодателят изплаща бонус след всеки
планиран и изпълнен стандартен сектор, което означава завършването на едно излитане и
едно кацане на полет от страна на служителя, наричано „заплащане на кацане“.
Брутната сума на заплащането за кацане в размер на 30 евро на сектор. Ако в
съответствие с приложимия закон заплащането на ден (платими дневни пари) би трябвало
да бъде платено по отношение на такова заплащане за кацане, това възнаграждение се
включва в размера на заплащането на кацане.
С Анекс от 29.04.2020 г. страните се споразумяват, че работодателят заплаща трудов
5
доход след всеки полет, изпълнен от служителя на неговата длъжност, нар. „плащане на
разстояние“. Брутният размер на плащането на разстояние е 0.0595 евро за всеки километър
на всеки полет, изпълнен от служителя. Предвидено, че работодателят заплаща трудов доход
след всеки планиран и изпълнен стандартен сектор, което означава извършването от
служителя на едно излитане и едно кацане на полет, нар. „плащане на кацане“. Брутният
размер на плащането за кацане е в размер на 30 евро на сектор. Между страните е
уговорено, че ако в съответствие с приложимото законодателство дневни пари би следвало
да бъдат платени по отношение на такова плащане за кацане, това плащане е включено в
размера на плащането за кацане.
Като писмено доказателство по делото е представен "Общ преглед на
възнагражденията за пилоти", представляващ изготвени от работодателя вътрешни правила
за определяне на работната заплата. В съдържането на посочения документ са описани
променливи елементи на възнагражденията, измежду които и възнагражденията за
приземяване и възнагражденията за разстояние, които се изчисляват с коефициент за
съответната държава, както и съобразно старшинството на капитаните. Посочено е, че
прилагането на различни коефициенти за различните държави цели компенсиране на
разлики в данъчното облагане в различните държави. В графа „Коефициенти за държави“ е
посочено, че в случай на пилоти, базирани в България, плащанията за разстояние и за кацане
се изчисляват с коефициент от 0.90. Видно от приложените вътрешни правила за работната
заплата е, че годишната заплата и бонуси за старшинство се изчисляват за целия месец,
докато променливите елементи на възнагражденията винаги се изчисляват за периода от 21-
ви ден на предходния месец до 20-ия ден на текущия месец, като заплатите се изплащат до
десето число на месеца, следващ съответния месец. Според вътрешните правила на
работодателя, пилотите, които трябва да нощуват извън домашната си база имат право на
дневна надбавка след всяка вечер – с изключение на настаняването в хотела и транспорта,
осигурени от компанията, като възможни причини за такива нощувки са тренировки, полети
извън базата и т.н.
С посочените правила работодателят е определил условията за получаване и размера
на допълнителното трудово възнаграждение, съобразно положения труд от служителя.
Липсва законова пречка основната работна заплата да бъде разделена на две или повече
части, като едната част е сигурния минимум на отработеното време, а другата/другите/ част
да се определя според извършената работа /в случая брой извършени полети/, както и
извършеното над нормата. В същия смисъл е постановеното Решение № 50233/06.06.2023 г.
по гр. д. № 330/2022 г. на ВКС, IV ГО. – по арг. Решение № 419 от 22.01.2025 г. на СГС по в.
гр. д. № 4986/2024 г.
Съгласно чл. 15 НСОРЗ, допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер
са тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и
професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат
постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в
зависимост единствено от отработеното време.
При извършено тълкуване на уговорените между страните клаузи по трудовото
правоотношение относно дължимите „плащания за кацане“ и „плащания за разстояние“,
съдът счита, че възнагражденията за кацане и разстояние представляват плащания по чл. 17,
ал. 1, т. 2 от НСОРЗ. Те са регламентирани от работодателя (съгласно чл. 22 от НСОРЗ) във
вътрешните правила и се разпределят между неговите служители по определение критерии,
като например брой кацания и др. Следователно не се касае за допълнителни трудови
възнаграждения по чл. 17, ал. 1, т. 3 от НСОРЗ, а за възнаграждения над основната работна
заплата по системата за заплащане на труда според изработеното. Това е така, защото
критерият за изплащане е извършената работа е не само времето, през което работникът е
предоставил работната си сила. Посочените допълнителния плащания са сигурни и
предвидими, като са поставени в зависимост от възложените от работодателя полети. - по
арг. Решение № 419 от 22.01.2025 г. на СГС по в. гр. д. № 4986/2024 г.
От приетата по делото като неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза
са установява, че сумите за допълнителните „плащания за кацане/приземяване“ са
6
изплащани отделно от нетното трудово възнаграждение, но са включени в платежния фиш за
работна заплата с различни основания. Вещото лице е посочило, че общият размер на
възнагражденията за кацане за периода от месец юни 2018 г. до месец април 2020 г., при
съобразяване на уговорената брутна сума за плащане в размер на 30 евро на сектор, възлиза
на 37 490,13 лв. Видно от данните в допълнителното заключение по приетата по делото
ССчЕ от 21.03.2025 г. е, че за процесния период на ищеца не е изплащано възнаграждение за
кацане, като по отношение на дължимите плащания работодателят е прилагал следната
формула: възнаграждение за кацане за деня = уговорена сума за възнаграждение за кацане –
платени „дневни пари“, поради което възнаграждението за кацане е равно на 0. От данните в
експертизата се установява, че общият размер на възнаграждението за кацане, съобразно
приложимия коефициент от 0.9 към дължимото възнаграждение за кацане (30 х 0.9=27 евро),
възлиза на 12620.873 лв., съгласно приложимия към процесния период курс евро/лев /239
полетни дни х 27 евро или 239 полетни дни х 52.807лв./ стр. 2 от експертизата на л. 766 от
делото.
Вещото лице не е приложило коефициентът за преобразуване и е изчислило, че за всеки
полетен ден се дължат 30 евро на ден или за 239 полетни дни се дължат 14022.13лв. /239
полетни дни х58.67 лв., съгласно приложимия към процесния период курс евро/лев.
В случая следва да се приложи коефициентът за преобразуване, тъй като разпоредбите от
анексите, сключени между страните по делото, съдържащи регламентация на
възнаграждението за разстояние, предвиждат възможност за работодателя да определя
допълнителни условия за заплащането на възнаграждението за разстояние в политика. От
представения "Общ преглед на възнагражденията за пилоти" е предвидено някои
променливи елементи на възнагражденията, измежду които и възнагражденията за
разстояние, да се изчисляват с коефициент за съответната държава. Посочено е, че
прилагането на различни коефициенти за различните държави цели компенсиране на
разлики в данъчното облагане в различните държави. За пилотите в България се прилага
коефициент 0, 9 за плащанията за разстояние и кацане
Видно от заключението от ССЕ /л. 766от делото/ от работодателя били изплатени
командировъчни пари на стойност от 33 743,93 лв. Експертът е посочил, че възнаграждение
за кацане не е изплащано, а реално са изплащани командировъчни (дневни пари).
При съобразяване на изложеното, настоящият съдебен състав, счита че с оглед
размера на уговореното възнаграждение за кацане, ведно с приложимия коефициент от 0.9,
установен от работодателя, се налага извод, че макар работодателят да е изплатил
посочената сума като командировъчни (дневни) пари, то посочената стойност представлява
уговореното възнаграждение за кацане/приземяване, което представлява компонент от
трудовото възнаграждение на ищеца, който има постоянен характер. При командироване в
страната работникът или служителят има право на пътни, дневни и квартирни пари при
условия и ред определени в Наредбата за командировките в страната. Заплатените от
работодателя "командировъчни" обаче нямат такъв характер, което налага извод, че
претендираните от ищеца възнаграждения за кацане са му били изплатени под формата на
командировъчни.
В тази връзка, при съобразяване на изчисленото от съда възнаграждение за кацане,
изчислено с приложен коефициент за преобразуване от 0.9, възлизащо в размер на 12620.873
лв., а не както е посочило вещото лице – в размер на 14022.13лв., тъй като не е приложило
релевантния коефициент за преобразуван от 0.9, то изплатените от работодателя пари в общ
размер от 33 743,93 лв./стр. 2 от експертизата на л. 766 от делото/ покриват изискуемите
вземания за възнаграждения за кацане, поради което предявения по иск по чл. 128, ал. 1, т. 2
КТ следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Разликата между изплатените от работодателя средства в размер на 33743.93лв. като
командировъчни пари и дължимите възнаграждения за кацане в размер на 12620.873лв.
възлиза на 21123.052лв., която сума е изплатена от работодателя на служителя като дължими
командировъчни пари за периода.
Липсата на главен изискуем дълг обуславя и неоснователността на иска по чл. 86, ал.
7
1 ЗЗД относно претендираната лихва за забава, начислена върху главницата за търсените
възнаграждения за кацане.
По отношение на претендираните плащания за разстояние:
С Анекс от 09.04.2018 г. страните са се съгласили да заменят разпоредбата на
трудовия договор относно секторните възнаграждения, както следва: „Работодателят
изплаща бонус след всеки завършен полет от служителя на неговата длъжност (наричано
по-долу „заплащане на разстояние“). Брутната сума на заплащането на разстояние е
0,062 евро за всеки километър на всеки полет, изпълнен от служителя на неговата
длъжност……Работодателят може да регулира всички останали условия на плащането за
разстояние в политика.“ С Анекс от 29.04.2020 г. страните се споразумяват, че
работодателят заплаща трудов доход след всеки полет, изпълнен от служителя на неговата
длъжност, нар. „плащане на разстояние“. Брутният размер на плащането на разстояние е
0.0595 евро за всеки километър на всеки полет, изпълнен от служителя.
По изложените по-горе съображения, настоящият съдебен състав, счита че
уговорените „плащания за разстояние“ са елемент от трудовото възнаграждение, с постоянен
характер, за изчисляването на които се съобразява уговорения брутен размер за километър,
както и приложимия коефициент съгласно вътрешните правила на работодателя за
определяне на размера на трудовото възнаграждение.
От приетото по делото допълнително заключение към ССчЕ се установява, че по
данни от фишовете за работна заплата, удържаните суми (общо и по месеци) от
възнаграждението за разстояние, представляващи коефициент за държава, за периода от
01.08.2018 г. до 30.04.2020 г., са в общ размер на 9959,81 лв. Видно от заключението от
ССЕ /стр. 9, л. 774 от делото/ изплатените на ищеца възнаграждения за разстояние за
процесния период са в размер на 97285.08 лв., като вещото лице е изчислило, че след
преобразуване с приложимия за страната коефициент разликата между реалното
изплатеното възнаграждение за разстояние и стойността, получена след прилагане на
приложимия коефициент от 0.9 възлиза на сумата от 9959.81лв. /таблица на стр. 9 от ССЕ, л.
774 от делото/.
С оглед заключението от вещото лице по ССЕ и установените от работодателя вътрешните
правила за формиране на работната заплата и постигнатите между страните договорки
относно начина формиране на работната заплата и нейните компоненти, инкорпорирани в
подписаните от тях анекси, съдът счита, че извършеното от работодателя изчисляване на
дължимите плащания за разстояние в размер на 9959.81лв. е правомерно, с оглед
установеното в трудовия договор и приложимия коефициент от 0.9, съобразно вътрешните
правила на работодателя. При тълкуване на посочените разпоредби от приложимите към
договора анекси се установява, че същите предвиждат възможност за работодателя да
определя допълнителни условия за заплащането на възнаграждението за разстояние в
политика. В представения по делото "Общ преглед на възнагражденията за пилоти" е
предвидено някои променливи елементи на възнагражденията, измежду които и
възнагражденията за разстояние, да се изчисляват с коефициент за съответната държава.
Посочено е, че прилагането на различни коефициенти за различните държави цели
компенсиране на разлики в данъчното облагане в различните държави. За пилотите в
България се прилага коефициент 0.9 за плащанията за разстояние и кацане. Ето защо
настоящият съдебен състав, счита че работодателят е изчислил правилно размера на
дължимите в полза на ищеца плащания за разстояние, съобразно приложимия коефициент
от 0.9, поради което искането по чл. 128, ал. 1, т. 2 КТ за сумата от 9942,93 лв. – сбор от
удръжките от възнагражденията за разстояние, извършени от ответника в периода от
01.08.2018 г. до 04.05.2020 г., следва да бъде отхвърлено като неоснователно. Липсата на
главен изискуем дълг обуславя отхвърлянето и на претендираното мораторно обезщетение,
начислено върху посочената главница.
По иска с правно основание чл. 177, ал. 1 КТ:
Ищецът претендира осъждането на ответника за сумата от 30 410,96 лв.,
представляваща сбора от неплатените от работодателя възнаграждения по чл. 177 КТ,
дължими за дните, през които е използвал платен годишен отпуск в периода от 01.05.2018 г.
8
до 04.05.2020 г.
Ответникът оспорва претендираното вземане, при твърдение, че дружеството е
изплатило надлежно дължимото възнаграждение за отпуск по чл. 177 КТ, при което не
следвало да бъдат съобразявани уговорените „плащания за кацане“ и „плащания за
разстояние“.
За основателността на иска по чл. 177, ал. 1 КТ в тежест на ищеца е да докаже
ползването на платен годишен отпуск и размера на търсеното обезщетение.
При доказване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже плащане
на претендираното вземане.
Съгласно чл. 17, ал. 1 НСОРЗ, в брутното трудово възнаграждение в случаите на чл.
177 КТ се включва основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната
заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните
трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с Наредбата, с друг нормативен
акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя,
доколкото друго не е предвидено в КТ, както и други изрично изброени възнаграждения. В
чл. 15 НСОРЗ като допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер са посочени
тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и
професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат
постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в
зависимост единствено от отработеното време. За да може това допълнително
възнаграждение да се вземе предвид и да се включи при определянето на брутното трудово
възнаграждение, въз основата на което се определя дължимото възнаграждение по чл. 177,
ал. 1 КТ за дните, през които ищцата е ползвала платен годишен отпуск, същото следва да е с
постоянен характер по смисъла на чл. 17, ал. 1, т. 3 НСОРЗ. По въпроса за определянето на
възнаграждението като такова с постоянен характер има формирана съдебна практика -
Решение № 540/07.07.2010 г. по гр.д. № 895/2009 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 847/14.01.2011
г. по гр.д. № 1558/2009 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 167/24.07.2013 г. по гр.д. № 1372/2012 г.
на ВКС, ІІІ ГО и др. Основният извод, направен от ВКС съобразно цитираната практика е, че
за основа за определянето на възнаграждението по чл. 177 КТ, се включват основното
трудово възнаграждение и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер,
които са предвидими и сигурни и са определени в колективен трудов договор и/или във
вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов
договор.
В настоящия случая се установи, че уговорените плащания за кацане и разстояние
представляват компоненти от брутното трудово възнаграждение, които следва да бъдат
съобразени при определяне на възнаграждението за платен годишен отпуск по реда на чл.
177 КТ, тъй като имат характер на допълнително трудово възнаграждение по смисъла на чл.
17, ал. 1, т. 3 вр. чл. 15, ал. 2 НСРОЗ. Посоченото е обусловено от факта, че заплащането им е
сигурно и предвидимо, въпреки поставянето им в зависимост от възлаганите за изпълнение
от работодателя полети. Заплащането на посочените възнаграждения не е еднократно и няма
характер на обезщетение, съответно следва да бъде взето предвид при определяне на базата
за възнаграждението за използван платен годишен отпуск.
В приетото по делото допълнително заключение на ССчЕ вещото лице е посочило, че
работодателят е изплатил дължимите възнаграждения по чл. 177 КТ в пълен размер, като за
исковия период е изплатил сумата в общ размер на 33 137,87 лв., като при определяне на
базата за изчисляване не е взел предвид уговорените плащания за кацане и за разстояния.
От изложените по-горе съображения, следва че при определяне на базата за
изчисляване на дължимите възнаграждения по чл. 177 КТ се вземат предвид и уговорените
допълнителни възнаграждения над основната заплата. Съгласно данните от експертизата, в
случай че същите бъдат съобразени при определяне на дължимото възнаграждение по чл.
177 КТ, с оглед реално заплатените плащания за кацане и за разстояние с фишовете за
работна заплата, то общият размер на възнаграждението по чл. 177 КТ е на стойност от
62 804,04 лв. В тази връзка, от експертизата се установява, че разликата между изплатената
9
сума и дължимата е в размер на 29 666,17 лв. Съдът счита, че изплатените допълнителни
възнаграждения в полза на ищеца следва да бъдат изчислени с приложимия коефициент от
0.9, поради което кредитира даденото от вещото лице заключение по вариант “b”.
Настоящият състав намира, че следва да се кредитира вариант b от допълнителната
експертиза и да се приложи коефициент 0. 9 поради обсъдените по – горе съображения.
Както беше посочено по – горе разпоредбите от анексите, сключени между страните по
делото, съдържащи регламентация на възнаграждението за разстояние, предвиждат
възможност за работодателя да определя допълнителни условия за заплащането на
възнаграждението за разстояние в политика. От представения пред СРС "Общ преглед на
възнагражденията за пилоти" е предвидено някои променливи елементи на
възнагражденията, измежду които и възнагражденията за разстояние, да се изчисляват с
коефициент за съответната държава. Посочено е, че прилагането на различни коефициенти
за различните държави цели компенсиране на разлики в данъчното облагане в различните
държави. За пилотите в България се прилага коефициент 0, 9 за плащанията за разстояние и
кацане.
От изложеното следва, че искането на ищеца по чл. 177 КТ е основателно за сумата от
29 666,17 лв., като за горницата над уважения размер до пълно предявения на стойност от
30 410,96 лв. искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По исковете с правно основание чл. 264, ал. 1 КТ, вр. Чл. 128 КТ и чл. 86, ал. 1
ЗЗД:
Ищецът претендира осъждането на ответника за сумата от 4002,70 лв., представляваща
неизплатено от работодателя възнаграждение за работа през дните на официалните празници
в периода от 01.12.2018 г. до 04.05.2020 г., както и за сумата от 734,16 лв. – мораторно
обезщетение, начислено върху стойността на дължимото възнаграждение за работа през
дните на официалните празници, за периода от падежа на съответното плащане, считано от
10.01.2019 г. до 28.05.2021 г.
Ответникът оспорва процесното вземане при твърдение, че трудовият договор,
сключен с ищеца съдържа клауза, в която е предвидено заплащането на фиксирана сума,
която покрива работата на официалните празници/почивни дни, която сума значително
надхвърляла положения от ищцата труд по време на официални празници.
Съгласно чл. 264 КТ за работа през дните на официалните празници, независимо дали
представлява извънреден труд или не, на работника или служителя се заплаща според
уговореното, но не по-малко от удвоения размер на трудовото му възнаграждение. Съгласно
приетото по делото заключение по изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, в периода
от 01.12.2018 г. до 04.05.2020 г., ищецът е положил труд на официални празници (9 дни),
/стр. 5 от ССЕ/ възлизащ на стойност от 4002,73 лв. От приетия като писмено доказателство
Анекс от 29.04.2020 г. се установява, че работодателят на ищеца дължи сумата от 2287,50
евро годишно – брутно еднократно обезщетение за всякаква извънредна работа. Според
данните в експертизата, на ищеца била изплащана като част от трудовото му
възнаграждение, сума за извънреден труд, в която се счита, че било включено и
възнаграждение в почивни и празнични дни.
Съдът счита за неоснователно възражението на ответника, че в трудовия договор е
предвидена изрична клауза за заплащане на фиксирана сума, която покривала работата на
официални празници/почивни дни. В случая следва да се подчертае, че в трудовия договор е
уговорена брутна фиксирана сума годишно за допълнителна работа, извършена извън
графика на дневна база или над изискваните работни часове, или в почивен ден, в
съответствие с КТ. Тълкуването на разпоредбата навежда на извода, че същата има предвид
уговорено възнаграждение за положен извънреден труд, като в тази брутна фиксирана сума
не следва да бъдат включени възнаграждения по чл. 264 от КТ за работа през официални
празници.
От изложеното, следва че искът по чл. 264 КТ подлежи на уважаване в пълен размер
за сумата от 4002,70 лв., представляваща неизплатено от ответника възнаграждение за
работа на официални празници – 9 на брой празнични дни, в периода от 01.12.2018 г. до
10
04.05.2020 г.
Основателен в пълен размер е и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД относно претендираното
мораторно обезщетение на стойност от 734,16 лв., начислено върху главницата за периода от
падежа на съответните вземания до 04.05.2020 г., доколкото с помощта на онлайн лихвен
калкулатор, по реда на чл. 162 ГПК, съдът определя същото в размер от 932,03 лв.
По иска с правно основание по чл. 215, ал. 1 КТ:
Ищецът претендира осъждането на ответника за сумата от 7546,69 лв.,
представляваща сбора от неизплатените от ответника командировъчни пари по смисъла на
раздел IV oт Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина /НСКСЧ/,
дължими за периода от 01.06.2018 г. до 04.05.2020 г.
Ответникът оспорва дължимостта на процесното вземане при твърдение, че
определените командировъчни пари, съгласно Приложение № 3А към НСКСЧ, намират
приложима единствено по отношение на екипажите на въздухоплавателни средства, които
летят с национални и регистрационни знаци на Република България, което обстоятелство не
е налице в настоящия случай. Счита, че съгласно трудовия договор, дължимите
командировъчни пари се определят със заповед на работодателя.
Ответникът, счита че доколкото на ищеца е била осигурявана храна по време на
полетите, приложение намира чл. 20, ал. 1 НСКСЧ, съгласно който на служителя се дължат
само 30% от размера на полагащите се дневни пари.
Ищецът твърди, че предоставяната от работодателя храна по време на полетите има
характера на безплатна храна по чл. 140, ал. 3 КТ, която работодателят е длъжен да осигури
на служителите, с оглед специфичния характер и организация на труда. Счита, че
предоставяната храна не отговоря на изискванията на Регламент (ЕС) № 965/2012, като
излага съображения, с които оспорва приложението на чл. 20, ал. 1 НСКСЧ.
За основателността на иска по чл. 215, ал.1 КТ в тежест на ищцата е да докаже
наличието на командироване, съответно дължимите командировъчни пари в търсения
размер.
При доказване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже плащане
на претендираното вземане.
От съдържанието на приложения по делото трудов договор, сключен между страните,
се установява, че същите са договорили, че служителят има право да получи за времето на
изпълнение на международни полети допълнителни командировъчни пари по смисъла на
раздел IV от НСКСЧ в размери, отделно определени в изрична заповед на работодателя.
Съгласно чл. 31, ал. 2 от Наредбата, персоналът на въздухоплавателните транспортни
средства, които летят с национални и регистрационни знаци на Република България,
включително екипажите на "Авиоотряд 28", получават командировъчни пари на ден за
времето на изпълнение на международни рейсове съгласно индивидуалните ставки,
определени в приложение № 3А, а в ал. 6 на същия член е посочено, че ръководителите на
предприятия могат да определят размери на командировъчните пари, различни от
определените в приложенията, в зависимост от експлоатационни и технологични условия на
работа и организация на международните рейсове.
Размерът на дневните пари, съгласно приложение № 3А към чл. 31, ал. 2 от
Наредбата за длъжността „командир, пилот“ е до 85 евро на ден. Съгласно трайно
установената практика на ВКС издадените на основание чл. 215 от КТ наредби на
Министерски съвет могат да определят само минимален размер на обезщетенията при
командироване. Законодателят е делегирал на Министерски съвет правото да определя
минимални размери на командировъчните обезщетения, като е допустимо да се определят и
по-големи размери по реда на колективното или индивидуалното трудово договаряне.
Дадената в чл. 31, ал. 6 НСКСЧ възможност на работодателя да определя размери на
командировъчните пари, различни от определените в приложение № 3А в зависимост от
експлоатационните и технологични условия на работа и организация на международните
рейсове следва да се тълкува само и единствено като възможност за определяне на по-голям
размер на обезщетенията при командироване от посочените в приложенията на наредбата,
но не и по-малък такъв. – по арг. Решение № 753 от 29.03.2011 г. по гр. д. № 1283/2010 г.,
11
ВКС. По делото нито се твърди, нито се установява да е установен по-висок размер на
дължимите командировъчни пари с изрична заповед на работодателя, поради което при
изчисляване размера на командировъчните средства следва да се приложат определените в
НСКСЧ минимални размери, въз основа на уредена в чл. 215 КТ законова делегация.
Неоснователно е възражението на ответника, че в трудовите договори е уговорено, че
размерът на дневните командировъчни пари се установява със заповед на работодателя.
Както се посочи по-горе, според правната уредба размерът на дневните командировъчни
пари се определя от МС чрез приемането на НСКСЧ, като в случаите по чл. 31, ал. 6 НСКСЧ
работодателят може да определи само по-високи размери от установените в Наредбата,
затова и уговорки в противен смисъл между страните са недействителни и не пораждат
правни последици.
Неотносимо по отношение дължимостта на посочените в Наредбата командировъчни
пари е обстоятелството дали самолетите на дружеството летят с национални и
регистрационни знаци на Република България, тъй като в индивидуалния трудов договор
страните изрично са уговорили, че служителят има право да получава за времето на
изпълнение на международни полети допълнителни командировъчни по смисъла на Раздел
IV от Наредбата за командировките и специализациите в чужбина, и в този смисъл би било
недопустимо лишаването на български екипажи на самолети от основни трудови права и
поставянето им в по-неблагоприятно положение спрямо други, полагащи труд при
идентични условия, само въз основа на регистрационните знаци на въздухоплавателното
средство.
Установените в НСКСЧ дневни командировъчни пари могат да бъдат намалявани
само при изрично определени случаи, посочени в наредбата. Такава е хипотезата на поемане
на част от разходите от приемащата държава или организация при установен относителен
дял на разходите по чл. 18, ал. 3, вр. ал. 20, ал. 2 НСКСЧ, или при осигурен от приемащата
държава пълен пансион в натура, когато се изплаща 30 на сто от полагащите се дневни пари
– чл. 20, ал. 1 НСКСЧ. С позоваване на обстоятелството, че по време на изпълняваните
полети на ищеца като част от екипажа е осигурявано едно хранене ответникът цели да
обоснове основание за намаляване на установените размери на командировъчните дневни
пари съгласно чл. 18, ал. 3 НСКСЧ. Съдът намира позоваването на посочената норма за
неоснователно, защото нормата има предвид поемане на дневни разходи на командирования
служител от страна на приемащата държава или организация, т.е. от държавата или
организация, в която работникът/служителят е бил изпратен от работодателя за изпълнение
на трудовите си задачи. Организирането на хранене от работодателя по време на
командировката не е предвидено като основание за намаляване на дължимите дневни
командировъчни пари. При това съдът намира за ирелевантно дали ответникът е осигурявал
хранене на ищеца като част от екипажа на самолета по време на полетите. Дневните
командировъчни пари са установени в абсолютни размери с нормативно предвидена долна
граница и не подлежат на възстановяване срещу реално доказани разходи. Условията за
тяхното изплащане, вкл. основания за намаляването им, също са нормативно
регламентирани. От изложеното следва, че в настоящия случай не следва да намира
приложение разпоредбата на чл. 20, ал. 1 НСКСЧ.
Съгласно заключението на вещото лице, в процесния период работодателят е платил
на ищеца командировъчни пари по ведомост за общо 171 бр. летателни дни, т.е. 20 882,30
лв., а дължимите суми съгласно Наредбата за същия период са на стойност 28 428,75 лв.,
като разликата за доплащане е в размер на 7546,45 лв. В тази връзка, съдът счита, че
искането на ищеца е основателно за сумата в размер на 7546,45 лв., като за горницата над
уважения размер до пълно предявения на стойност от 7546,69 лв. същият следва да бъде
отхвърлен като неоснователен.
По исковете с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД: Ищецът
претендира осъждането на ответника за сумата от 16 492,98 лв., представляваща сбора от
дължимото и неизплатено от ответника обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползвания
от него платен годишен отпуск в период, в размер на 42 дни. Претендира осъждането на
ответника и за сумата от 1521,02 лв. – мораторно обезщетение, начислено върху стойността
12
на дължимото обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за периода от 01.07.2020 г. до 28.05.2021 г.
Ответникът оспорва претендираното вземане по чл. 224, ал. 1 КТ при твърдение, че
допълнителните плащания за кацане и за разстояние не следва да бъдат взети предвид при
формиране на базата за изчисляване на дължимото обезщетение.
По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ в тежест на ищцата е да докаже, че за
посочения период между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на
което в нейна полза е възникнало правото на ползване на платен годишен отпуск и неговия
размер, както и размера на брутното трудово възнаграждение, получено за последния пълен
отработен месец преди уволнението.
В тежест на ответника е да докаже или ползването на отпуска, правото за което е
възникнало, или заплащането на обезщетение за неползването му.
В чл. 224, ал. 1 КТ е предвидено, че при прекратяване на трудовото правоотношение
работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен
годишен отпуск и за неизползвания отпуск, отложен по реда на чл. 176, правото за който не
е погА.о по давност.
В настоящия случай, доколкото в хода на производството се установи, че уговорените
плащания за кацане и за разстояние представляват допълнителни възнаграждения с
постоянен характер, следва че същите служат като основа за определянето на обезщетението
по чл. 228 КТ, в което се включват основното трудово възнаграждение и допълнителните
трудови възнаграждения с постоянен характер, които са предвидими и сигурни и са
определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата
в предприятието и в индивидуалния трудов договор. – по арг. Решение №540/07.07.2010г. по
гр.д. № 895/2009г. на ВКС, IV ГО, решение №847/14.01.2011г. по гр.д. №1558/2009г. на ВКС,
IV ГО, решение №167/24.07.2013г. по гр.д. №1372/2012г. на ВКС, III ГО и др., съответно
същите подлежат на съобразяване при определяне на среднодневния размер на брутното
трудово възнаграждение.
По делото безспорно се установи, че при формиране на базата за изчисляване на
дължимото обезщетение следва да бъдат взети предвид и дължимите плащания за кацане и
за разстояние, с коефициент за държава – 0.9. В тази връзка, съдът кредита заключението на
вещото лице по приетата по делото ССчЕ, във вариант 2), като преизчислява посочените в
таблицата възнаграждения за разстояние и за кацане с приложимия коефициент от 0.9,
съответно при формиране на базата взема предвид възнаграждение за кацане в размер на
897,73 /стр. 10 от ССЕ/ лв., както и възнаграждение за разстояние – 2804,09 лв. В тази
връзка, при използване на дадената от вещото лице формула, съдът изчислява, че
среднодневното брутно възнаграждение за м. март 2020 г. възлиза на 838.316 лв. /9221.48 лв
: работни 21 дни х. 11 отработени дни за месец март/17604.64/, поради което дължимото
обезщетение по чл. 224 КТ е на стойност от 35209.2 лв(838.316 лв х 42 дни), като съобразно
стойността на изплатеното от работодателя обезщетение в размер на 20 878,63 лв., следва че
разликата за доплащане възлиза на 14330.6 лв. От изложеното следва, че предявения иск по
чл. 224, ал. 1 КТ е основателен за сумата от 14330.6 лв.., като за горницата над уважения
размер до пълно предявения на стойност от 16 492,98 лв. следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
Съгласно утвърдената съдебна практика ,, обективирана в Определение № 901 от
10.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 376/2010 г., III г. о., ГК, докладчик председателят Капка
Юстиниянова,, Определение № 1342 от 22.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5702/2014 г., III г. о.,
ГК, докладчик председателят Любка Богданова, Вземането за обезщетение, в случая по 224|
onmouseover="mh.show(0, this);ame(this)" onmouseout="mh.hide()" >чл. 224, ал. 1 КТ, макар
да става изискуемо от деня на прекратяване на трудовото правоотношение, с оглед неговия
характер - парично и безсрочно в рамките на една договорна отговорност, съгласно чл. 84,
ал. 2 ЗЗД е нужна покана на кредитора. Когато липса покана, лихвата се дължи от деня, в
който е предявен искът. В този смисъл Тълкувателно решение № 3/19.03.1996 г. по гр. д. №
3/95 г. на ОСГК на ВС..
Ето защо предвид липсата на доказателства за отправена покана от кредитора да изплащане
на вземането по чл. 264 КТ искът за мораторна лихва следва да се отхвърли като недоказан.
13
По отношение на разноските:
С оглед изхода от спора на ищеца следва да бъдат присъдени направените в
производството разноски съразмерно с уважената част от предявените искове, по аргумент
на чл. 78, ал. 1 ГПК. Ищецът е представил по делото списък по чл. 80 ГПК, съгласно който е
извършил разходи в производството, както следва 395,20 лв. за превод на документи и 1500
лв. за адвокатско възнаграждение. За удостоверяване на извършените разходи ищецът е
ангажирал писмени доказателства (фактури, преводни нареждания за кредитен превод и
извлечения от сметки). Следва да бъде съобразено, че с исковата молба ищецът претендира в
полза на процесуалния му представител – адв. К. да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, с оглед оказаната безплатна правна помощ по чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗА. Видно от приложеното по делото пълномощно в полза на адв. А. К. е, че
страните са уговорили, че процесуалното представителство и защита в полза на ищеца се
извършва безплатно, при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. В хода на производството
ищецът е упълномощил АД „С. и К.“, представлявано от адв. А. К. и адв. П. С.. По делото
не е представен писмен договор за правна защита и съдействие, сключен с АД „С. и К.“, като
ищецът е представил като доказателство за плащане на претендираното адвокатско
възнаграждение фактура, издадена от адв. П. С., както и платежно нареждане за посочената
сума, в нейна полза. При съобразяване на посочените обстоятелства следва да бъде взето
предвид, че в настоящия случай са налице два последователни договора за правна защита и
съдействие, първият от който предвижда безплатна правна защита и съдействие от страна на
адв. К., а вторият – платено представителство от адв. П. Славова. Съгласно нормата на чл.
78, ал. 1 ГПК при уважаване на предявения иск, ответникът дължи разноски за
възнаграждение на един адвокат на ищеца, независимо дали възнаграждението му е платено
или защитата е предоставена безплатно по реда на чл. 38 ЗАдв. В случая, след като ищецът е
възложил на адв. К., а последният е приел да го защитава безплатно, нуждата на ищеца от
процесуално представителство по делото е била удовлетворена и не се е налагало да сключва
втори договор за правна защита и съдействие с друг адвокат, който да го защитава срещу
платено възнаграждение. Касае се за лична преценка на ищеца да бъде защитаван по делото
от двама адвокати, за последиците от която преценка ответникът не следва да отговаря. В
тази връзка, съдът счита че следва да определи по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА дължимото в полза
на адв. К. адвокатско възнаграждение за осъщественото по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА
представителство и защита.
За уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗА е достатъчно по делото да е била
осъществена правна помощ без данни за договорен в тежест на доверителя размер на
възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА, заявление, че предоставената правна помощ е
договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават, както и
отговорност на насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК.
Размерът на възнаграждението на адвоката, осъществил безплатна правна помощ, се
определя от съда по императивната разпоредба на чл. 38, ал. 2 ЗА, в рамките на предвидения
в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Следва да бъде съобразено, че в Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.д. №
1908/2022 г. по описа на ВКС, I т.о., е прието, че Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не
следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения
могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи за съда.
В тази връзка, с оглед обема на процесуалните действия, извършени от процесуалния
представител на ищеца, фактическата и правна сложност на спора, материалния интерес,
както и проведените шест на брой открити съдебни заседания, в който адв. К. е взел участие,
съдът счита че дължимото в негова полза адвокатско възнаграждение възлиза на 2800 лв.
С оглед изложеното, настоящият съдебен състав, счита че дължимите в полза на
ищеца разноски по делото за превод на документи, намалени съобразно уважената част от
исковете, са в размер на 194,74 лв., а дължимото в полза адв. К. възнаграждение е в размер
14
на 1379,76 лв.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ответникът също има
право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от
иска. Ответникът претендира разноски за депозит за вещо лице, както и заплатен адвокатски
хонорар, в размер на 32 532,36 лв.
От материалите по делото се установява, че ответникът е упълномощил в процеса
процесуален представител – АД „Б. и Ко“, като по делото не е представен договор за правна
защита и съдействие, сключен с АД „Б. и Ко“. В Определение № 28 от 12.01.2023 г. по
ч.гр.д. 3874/2022г. по описа на II гр. о. на ВКС е прието, че договорът за правна защита и
съдействие има форма за доказване, като чрез него се установяват правата и задълженията
на страните във връзка с процесуалното представителство, в това число се определя и
стойността на оказаната защита. Няма пречка, ако такъв договор е сключен, той да не бъде
представен пред съда, респективно - да не бъде сключен в писмена форма, която не е форма
за валидност на договора. Дори при липса на представен договор за правна защита и
съдействие, но при доказаност на понесените от страната разноски за адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство, те подлежат на възмездяване по реда на
чл. 78 ГПК с оглед изхода на спора, тъй като това са реално направени от страната разноски
по делото.
Следва да бъде съобразено, че разходите за адвокатско възнаграждение се дължат,
когато са налице доказателства за реалното им извършване, т.е. ако е по банков път,
задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за
направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на
разписка. – по арг. т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012г.
на ОСГТК на ВКС. От представените по делото доказателства се установява, че АД „Б. и Ко“
е издало на ответника следните фактури относно дължимото адвокатско възнаграждение:
фактура № 26770/03.01.2024 г., в размер на 3385,61 лв.; фактура № 26978/05.02.2024 г., в
размер на 15 807,81 лв.; фактура № 27090/01.03.2024 г., в размер на 938,81 лв.; фактура №
28135/01.10.2024 г., в размер на 12 400,38 лв. Следва да бъде взето предвид, че приложените
от ответника нотификации нямат характера на банкови извлечения, респ. платежни
нареждания, които да удостоверяват извършените разходи. По делото е представено
преводно нареждане от 28.01.2025 г., видно от което на ответника е заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 19 239,33 лв., с основание, както следва: „WEX3CHN3S
**********,**********”. Съдът счита, че ангажираните писмени доказателства не
установяват по безспорен начин заплащането на претендирания адвокатски хонорар.
Ангажираните от ответника писмени доказателства не удостоверяват по категоричен начин
извършените разходи, доколкото не са приложени банкови извлечения, респ. платежни
нареждания с посочено основание, съобразно издадените фактури от процесуалния
представител на ответника. Представените по делото „нотификации“ не са придружени с
точен превод на български език, заверен от страната, съгласно изискванията на чл. 185 ГПК,
поради което не следва да се ценят. Ето защо съдът счита за недоказано извършването на
посочените разходи за адвокатско възнаграждение.
По делото не са ангажирани писмени доказателства относно заплатени от ответника
депозити за експертизи, доколкото същите са изплатени от бюджета на съда. В тази връзка,
съдът счита, че не са налице основания за присъждане на разноски в полза на ответника.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на Софийския районен съд сумата от 2336,52 лв. за държавна такса и сумата от
695,87 лв., представляваща сбор на дължимите възнаграждения за вещи лица по
допуснатите по делото съдебно-счетоводна и съдебномедицинска експертизи, съобразно
уважената част от исковете.
Съдът установи, че с Протоколно определение от 31.01.2025 г. е указал на ответника,
че в едноседмичен срок следва да внесе депозит за възнаграждение на вещото лице по
допуснатата допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, в размер на 350 лв. При
съобразяване на липсата на представени доказателства за заплащането от страна на
ответника на допълнителния депозит за ССчЕ, за което обстоятелство са му дадени изрични
15
указания, се налага извод, че ответникът следва да бъде осъден за сумата от 350 лв., която да
внесе по депозитна сметка на СРС.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. И. П., ЕГН **********, срещу „У. Е. У. Црт.”,
извършващо търговска дейност в Република България чрез „У. Е. У. Црт.“ – клон България,
ЕИК ********, иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, с който се претендира осъждането на
ответника за сумата от 37 490,13 лв., представляваща сбор от неизплатени от работодателя
„плащания за кацане“, дължими за периода от 01.05.2018 г. до 04.05.2020 г., ведно със
законната лихва за забава от датата на исковата молба до окончателното изплащане на
вземането, като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. И. П., ЕГН **********, срещу „У. Е. У. Црт.”,
извършващо търговска дейност в Република България чрез „У. Е. У. Црт.“ – клон България,
ЕИК ********, иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с който се претендира осъждането
на ответника за сумата от 7945,45 лв. – мораторно обезщетение, начислено върху
главницата от 37 490,13 лв., за периода от 11.06.2018 г. до 28.05.2021 г., като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. И. П., ЕГН **********, срещу „У. Е. У. Црт.”,
извършващо търговска дейност в Република България чрез „У. Е. У. Црт.“ – клон България,
ЕИК ********, иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, с който се претендира осъждането на
ответника за сумата от 9942,93 лв. – сбор от дължимите плащания за разстояние, които били
неправилно удържани от работодателя в периода от 01.08.2018 г. до 04.05.2020 г., ведно със
законната лихва за забава от датата на исковата молба до окончателното изплащане на
вземането, като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. И. П., ЕГН **********, срещу „У. Е. У. Црт.”, извършващо
търговска дейност в Република България чрез „У. Е. У. Црт.“ – клон България, ЕИК ********,
иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с който се претендира осъждането на ответника за
сумата от 1946,71 лв. – мораторно обезщетение, начислено върху главницата от 9942,93 лв.,
за периода от 10.09.2018 г. до 28.05.2021 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА „У. Е. У. Црт.”, извършващо търговска дейност в Република България чрез
„У. Е. У. Црт.“ – клон България, ЕИК ********, да заплати на А. И. П., ЕГН **********, на
основание чл. 177, ал. 1 КТ, сумата от 29 666,17 лв., представляваща сбор от неизплатени от
ответника възнаграждения по чл. 177 КТ за дните, през които ищецът е използвал платен
годишен отпуск, в периода от 01.10.2018 г. до 04.05.2020 г., ведно със законната лихва за
забава от датата на исковата молба - 01.06.2021 г. до окончателното изплащане на вземането,
16
като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над уважения размер до пълно предявения на стойност
от 30 410,96 лв., ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба до
окончателното погасяване на дълга, като неоснователен.
ОСЪЖДА „У. Е. У. Црт.”, извършващо търговска дейност в Република България чрез
„У. Е. У. Црт.“ – клон България, ЕИК ********, на основание чл. 264, ал. 1 КТ, да заплати на
А. И. П., ЕГН **********, сумата от 4002,70 лв., представляваща неизплатено от
работодателя в пълен размер обезщетение за работа през дните на официалните празници в
периода от 01.12.2018 г. до 04.05.2020 г., ведно със законната лихва за забава от датата на
исковата молба - 01.06.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, както и за сумата
от 734,16 лв. – мораторно обезщетение, начислено върху главницата за периода от 10.01.2019
г. до 28.05.2021 г.
ОСЪЖДА „У. Е. У. Црт.”, извършващо търговска дейност в Република България чрез
„У. Е. У. Црт.“ – клон България, ЕИК ********, на основание чл. 215, ал. 1 КТ, да заплати на
А. И. П., ЕГН **********, сумата от 7546,45 лв., представляваща сбор от неизплатени в
полза на ищеца командировъчни пари в периода 01.06.2018 г. – 04.05.2020 г., ведно със
законната лихва за забава от датата на исковата молба - 01.06.2021 г. до окончателното
изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над уважения размер до пълно
предявения на стойност 7546,69 лв., ведно със законната лихва за забава от датата на
исковата молба до окончателното погасяване на дълга,като неоснователен.
ОСЪЖДА „У. Е. У. Црт.”, извършващо търговска дейност в Република България чрез
„У. Е. У. Црт.“ – клон България, ЕИК ********, на основание чл. 224, ал. 1 КТ, да заплати на
А. И. П., ЕГН **********, сумата от 14330.6 лв., представляваща неизплатено от
работодателя в пълен размер обезщетение за неизползван платен годишен отпуск при
прекратяване на трудовото правоотношение, за период от 42 дни, ведно със законната лихва
за забава от датата на исковата молба - 01.06.2021 г. до окончателното изплащане на
вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над уважения размер до пълно предявения
на стойност от 16 492,98 лв., ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба
до окончателното погасяване на дълга, като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от А. И. П., ЕГН **********, срещу „У. Е. У. Црт.”,
извършващо търговска дейност в Република България чрез „У. Е. У. Црт.“ – клон България,
ЕИК ********, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 1368,64 лв.,
представляваща дължимото мораторно обезщетение, начислено върху неизплатения остатък
от дължимото обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ, за периода от 01.07.2020 г. до 28.05.2021 г
ОСЪЖДА „У. Е. У. Црт.”, извършващо търговска дейност в Република България чрез
„У. Е. У. Црт.“ – клон България, ЕИК ********, да заплати на А. И. П., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 194,74 лв., представляваща извършените от ищеца
разноски в производството.
ОСЪЖДА „У. Е. У. Црт.”, извършващо търговска дейност в Република България чрез
„У. Е. У. Црт.“ – клон България, ЕИК ********, да заплати на адв. А. С. К., с личен номер в
САК: **********, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата от 1379,76 лв., представляваща
дължимото адвокатско възнаграждение за оказаната в полза на ищеца безплатна правна
помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
ОСЪЖДА „У. Е. У. Црт.”, извършващо търговска дейност в Република България чрез
„У. Е. У. Црт.“ – клон България, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплати по
сметка на Софийски районен съд сумата от 2221.2 лв. за държавна такса и 695,87 лв. –
заплатени възнаграждения на вещи лица, съобразно уважената част от искове.
ОСЪЖДА „У. Е. У. Црт.”, извършващо търговска дейност в Република България чрез
„У. Е. У. Црт.“ – клон България, ЕИК ********, да заплати по депозитна сметка на Софийски
районен съд сумата от 350 лв. – допълнителен депозит за възнаграждение на вещото лице по
допуснатата до изслушване по делото съдебно-счетоводна експертиза.
Препис от решението да се връчи на страните.
17
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
18