№ 32476
гр. София, 17.11.2021 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в закрито заседание на
седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Цв. М. М.
като разгледа докладваното от Цв. М. М. Частно гражданско дело №
20211110163688 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление с вх. № 83123/08.11.2021 г. на ,,,, за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ОРХ. СТ. ИВ., ЕГН ********** за сумите, както следва:
600 лв. – главница по договор за паричен заем № 3798380 от 19.03.2020 г.; 40 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 28.03.2020 г. до 11.07.2020 г.; 240 лв.,
представляваща възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство от 19.03.2020
г.; 15 лв. – такса разходи за извънсъдебно събиране на вземането и 76,43 лв.,
представляваща лихва за забава за периода от 12.07.2020 г. до 22.10.2021 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 08.11.2021 г. до
окончателното плащане.
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е издадена за вземанията за главница, договорна
и законна лихва, както и за разноските, съразмерно с уважената част, но съдът намира, че
следва да откаже издаването на такава за сумата от 240 лв., представляваща възнаграждение
по договор за предоставяне на поръчителство от 19.03.2020 г., както и за сумата от 15 лв.,
представляваща такса за извънсъдебно събиране на вземането.
Съгласно нормата на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК, приложим в настоящия случай, при забава
на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата и обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. В
случая, уговореното възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство от
19.03.2020 г., чието заплащане е обусловено от просрочието на главните задължения, по
своето същество е заобикаляне на ограничението на императивната норма на чл. 33 ЗПК и
води до оскъпяване на кредита и неоснователното обогатяване на кредитора. Отделно от
това следва да се посочи, че при действието на чл. 138 ЗЗД поръчителят се задължава пред
кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение, като договорът
за поръчителство съществува само при действително задължение. Поръчителството е
безвъзмездна сделка, т. е. поръчителят не получава възнаграждение и само при изрично
договаряне на страните може да бъде включена клауза за заплащане на такова. В случая,
след служебно извършена справка съдът констатира, че едноличен собственик на капитала
на поръчителя .... е „.... – кредитор по договора за паричен заем № 3798380 от 19.03.2020 г.,
въз основа на което може да се направи извод, че се касае за „скрито“ възнаграждение за
кредитора. Фактът, че претендираното възнаграждение по договора за предоставяне на
поръчителство произтича от договор, който е свързан с падеж на главните задължения към
1
кредитора „.... също цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК. С този договор за
поръчителство се преследва забранена от закона цел – създаването на допълнителни разходи
за длъжника и оскъпяване на кредита за него.
Това е така и по отношение на претендираната такса разходи за събиране на
вземанията в размер на 15 лв., тъй като най-напред същата е в противоречие с чл. 33, ал. 1
ЗПК, според който при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата, а предвиденото обезщетение за забава не
може да надвишава законната лихва. Налице е заобикаляне на посочената разпоредба, тъй
като се търси още едно обезщетение, наред с дължимото такова за забава, поради което
посочената клауза преследва забранена от закона цел. Това е така, тъй като срещу тази такса
не се дължи никакво поведение, а напротив изискуемостта на това вземане следва
автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава. Следователно, не става въпрос за
никаква такса, защото не се дължи заради извършени разходи, а самото наименование
покрива неистинската цел на клаузата да служи за обезщетение за вреди от забавата. Ето
защо, посочената клауза е в колизия с императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК и
следва да се приеме за нищожна. Тази наказателна клауза е в пряко противоречие на
забраната за неоснователно обогатяване, като в същността си представлява неустойка,
излизаща извън присъщите от закона функции, което също влече нищожността . Отделно
от това, съдът приема, че уговорената такса за събиране на просрочени задължения не е за
допълнителни услуги по договора за кредит. Извънсъдебното събиране на задълженията
изобщо не е услуга, която се предоставя на потребителя. Това е дейност, извършвана от
кредитодателя в негов интерес и за охраняване на неговите интереси, която дейност е
свързана с управлението на кредита. Ето защо, съдът приема, че уговарянето на тези такси е
в нарушение и на чл. 10а ЗПК.
В хипотезата на заявление по чл. 410 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка за
съответствие на заявлението със закона и добрите нрави, което задължение му е изрично
вменено с разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК /в този смисъл определение № 974 от
07.12.2011 г. по ч. т. д. № 797/2010 г., II т. о., ВКС/.
Ето защо, заявлението в посочената по-горе част следва да бъде отхвърлено.
Така мотивиран, Софийски районен съд,
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление с вх. № 83123/08.11.2021 г. на ,,,, за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ОРХ. СТ. ИВ., ЕГН ********** за сумите, както следва:
240 лв., представляваща възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство от
19.03.2020 г. и 15 лв., представляваща такса разходи за извънсъдебно събиране на
вземането.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред СГС в
едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
2