Решение по дело №12614/2020 на Софийски градски съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 № …

гр. София, 05.08.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и първи май две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

           ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

                                                                                 ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

                                  Мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ

 

при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №12614 описа на СГС за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника В.Н.Б. срещу решение от 29.10.2019 г. по гр.д. №37128/2016 г. на Софийския районен съд, 47 състав, в частта, в която жалбоподателят е осъден да заплати на „Р.“ ООД на основание чл.59 ЗЗД сумата от 4000,00 лв., част от общо дължимото обезщетение в размер на 28 081,47 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на недвижим имот, представляващ апартамент №119, находящ се в гр. София, м. „Красно село – *********, със ЗП от 129,25 кв.м., за периода 01.01.2009 г. – 21.11.2013 г. и за периода 01.01.2014 г. – 06.01.2014 г., както и разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е недопустимо, тъй като е налице влязло в сила решение по гр.д. №52753/2013 г. по описа на СРС, 49 състав, в което претенцията на ищеца е заявена чрез възражение за прихващане и е отхвърлена. Поддържа, че решението е и неправилно, тъй като първоинстанционният съд неправилно и необосновано е приел, че ответникът е упражнявал фактическа власт през процесния период, както и не е разгледал релевираното от него възражение за изтекла погасителна давност. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да обезсили обжалваното решение, евентуално – да го отмени. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Р.“ ООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. В о.с.з. моли на основание чл.214 ал.2 ГПК да му бъде присъдена законната лихва върху главницата от 4000,00 лв., считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане. Претендира разноски.

Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която искът с правно основание чл.59 ЗЗД е отхвърлен за периода 01.08.2008 г. – 01.01.2009 г. и за периода 22.11.2013 г. – началото на 2014 г., и в частта, в която са отхвърлени изцяло предявените осъдителни искове с правно основание чл.86 ЗЗД, чл.45 ЗЗД и чл.108 ЗС, поради което решението е влязло в законна сила в тези му части.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно. При осъществената дължима служебна проверка въззивният съд приема, че решението на СРС е недопустимо в обжалваната му част, поради следните съображения:

Първоинстанционният съд е сезиран от „Р.“ ООД с искова молба, с която срещу В.Н.Б. е предявен частичен иск с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишаване от право на ползване на собствения недвижим имот – ап. №119, находящ се в гр. София, м. „Красно село – *********, със ЗП от 129,25 кв.м., за периода 01.08.2008 г. – 01.02.2014 г.

По делото е представен отговор от „Р.“ ООД на искова молба по гр.д. №52753/2013 г. по описа на СРС, 49 състав, и молба „Р.“ ООД на искова молба по гр.д. №52753/2013 г. по описа на СРС, 49 състав,  от които е видно, че ответникът е релевирал възражение за прихващане за вреди от пропуснати ползи от невъзможността да ползва имота си ап. №119, находящ се в гр. София, м. „Красно село – *********, за периода 25.07.2008 г. – 01.02.2014 г.

Видно от представените по делото съдебно удостоверение, издадено в гр.д. №3497/2016 г. по описа на СГС, ІІІ-в въззивен състав, решение от 16.11.2015 г. по описа на СРС, 49 състав, решение от 15.08.2018 г. по гр.д. №3497/2016 г. по описа на СГС, ІІІ-в въззивен състав и определение от 11.07.2019 г. по гр.д. №377/2019 г. по описа на ВКС, І ГО, влезли в сила на 11.07.2019 г., е уважено релевираното от „Р.“ ООД срещу В.Н.Б. възражение за прихващане със сумата от 880,00 лв., представляваща обезщетение за лишаване от право на ползване върху описания по-горе недвижим имот за периода 22.11.2013 г. – 01.02.2014 г., като съдът е приел, че в останалата част възражението за прихващане е неоснователно.

Съгласно разпоредбата на чл.298 ал.4 ГПК, решението влиза в сила по отношение на разрешеното с него възражение за прихващане. Приетото в т.18 ТР №1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, че източник на СПН е само диспозитивът, а не и мотивите на решението, е аргументирано с това, че мотивите съдържат констатации относно юридическите и доказателствените факти и относно преюдициални правоотношения, които не са елемент от спорния предмет. Това разрешение не се отнася обаче за исканията и възражения за подобрения и прихващания, разрешени със съдебното решение, тъй като обхващането на същите от СПН произтича от изричната норма на чл.221 ал.1 ГПК отм., респ. чл.298 ал.4 от сега действащия ГПК. Произнасянето на съда в съответствие с изискването на чл.236 ал.1 т.5 ГПК се осъществява чрез постановеното по самия иск - изводът, дали възражението за прихващане е основателно или не, се отразява единствено в мотивите на решението, като в диспозитивната му част този извод се отразява чрез уважаването или отхвърлянето /изцяло или частично/ на предявения иск. Този начин на произнасяне следва от самата същност и предназначение на възражението за прихващане като средство за защита на ответника срещу първоначалния иск и от липсата на процесуална самостоятелност на същото /за разлика от насрещния иск/. В този смисъл е и трайната практика на ВКС – решение №45/22.04.2009 г. по т.д. №483/2008 г. на І ТО, решение №193/18.12.2009 г. по т.д. №13/2009 г. на ІІ ТО и др.

Съгласно разпоредбата на чл.299 ал.1 ГПК, спор разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван освен в случаите, когато законът разпорежда друго, т.е. наличието на влязло в сила решение, вкл. и за разрешеното с него възражение за прихващане е абсолютна процесуална пречка за надлежно упражняване на правото на иск. В конкретния случай с описаното по-горе решение вече е налице произнасяне с влязло в сила решение по отношение на претенцията на „Р.“ ООД срещу В.Н.Б. за заплащане на обезщетение за лишаване от право на ползване върху процесния недвижим имот за процесния период, релевирана с възражение за прихващане, по отношение на което също се формира СПН, както вече бе посочено по-горе.

Поради изложеното, следва да се приеме, че предявеният пред СРС, 47 състав, осъдителен иск с правно основание чл.59 ЗЗД се явява процесуално недопустим, поради което на основание чл.270 ал.3 изр.1 ГПК първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено в обжалваната част, а производството по делото - прекратено.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.4 ГПК следва да се присъдят допълнително разноски в първоинстанционното производство в размер на сумата от 140,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, и на основание чл.78 ал.1 ГПК разноски във въззивното производство в размер на сумата от 80,00 лв., представляваща държавна такса и сумата от 800,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.

 

Воден от гореизложеното, съдът

 

        Р  Е  Ш  И:

 

ОБЕЗСИЛВА решение №258573/29.10.2019 г., постановено по гр.д. №37128/2016 г. по описа на СРС, ГО, 47 състав, в частта, в която В.Н.Б., ЕГН **********, адрес: ***, е осъден да заплати на „Р.“ ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:***, на основание чл.59 ЗЗД сумата от 4000,00 лв., част от общо дължимото обезщетение в размер на 28 081,47 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на недвижим имот, представляващ апартамент №119, находящ се в гр. София, м. „Красно село – *********, със ЗП от 129,25 кв.м., за периода 01.01.2009 г. – 21.11.2013 г. и за периода 01.01.2014 г. – 06.01.2014 г., и в частта, в която В.Н.Б., ЕГН **********, адрес: ***, е осъден да заплати на „Р.“ ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.1 ГПК сумата от 206,00 лв., представляваща направени разноски.

ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. №37128/2016 г. по описа на СРС, ГО, 47 състав, в частта, в която В.Н.Б., ЕГН **********, адрес: ***, е предявил срещу „Р.“ ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:***, иск с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата от 4000,00 лв., като част от общо дължимото обезщетение в размер на 28 081,47 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на недвижим имот, представляващ апартамент №119, находящ се в гр. София, м. „Красно село – *********, със ЗП от 129,25 кв.м., за периода 01.01.2009 г. – 21.11.2013 г. и за периода 01.01.2014 г. – 06.01.2014 г.

ОСЪЖДА „Р.“ ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:***, да заплати на В.Н.Б., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.4 ГПК допълнително сумата от 140,00 лв., представляваща разноски в първоинстанционното производство, и на основание чл.78 ал.1 ГПК сумата от 880,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: 1.                                   2.