Р E Ш Е Н И Е
град София, 05.06.20** г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско
отделение, II-ри въззивен брачен състав,
в открито
съдебно заседание на осми март
две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ГАЛЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА АНГЕЛОВА
МИЛЕН
ЕВТИМОВ
при секретаря М.Ружина, като разгледа
докладваното от съдия ГАЛЯ МИТОВА въззивно гр. дело № 13562 по описа за 2016 г.,
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е въззивно – по реда на чл.
чл. 258 – 273 от Граждански процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № 8298
от 09.06.2016 г., постановено по гр.
дело № 70930 по описа за 2014 г., Софийският районен съд, III Гражданско
отделение, 84-ти състав, е изменил, на основание чл.
127, ал. 2, вр. с чл. 59, ал. 9 от Семейния кодекс (СК), постановения с Решение
№ 2345 от 04.04.2012 г. по гр. дело № 7351 по описа за 2011 г. на Софийски
градски съд, Гражданско отделение, I брачен състав,
влязло в сила на 22.11.2013 г., режим на лични отношения между бащата и детето,
в следния смисъл: Определил е режим на лични
отношения на бащата Л.Д.Д., ЕГН **********,
с детето В.Л.Д., ЕГН **********,
както следва: два пъти по 15 (петнадесет) дни през лятото, по време, което не
съвпада с годишния платен отпуск на майката. Всяка четна година за Коледните и
Великденски празници от 1000 часа на първия ден до **00
часа на последния ден на празника. Всяка нечетна година за Новогодишните
празници от 1000 часа на първия до **00 часа на последния
ден на празниците, като го връща на майката след всеки осъществен контакт. Осъдил е М.И.И. да заплати на Л.Д.Д. разноски в размер на 25.00 (двадесет и пет) лева, представляващи държавна такса за образуване на
настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Оставил е без уважение искането на Л.Д.Д. за присъждане на разноски в размер
над 25.00 лева до пълната предявена претенция от 880.00 лева, като
неоснователно.
Ответницата М.И.И.
(въззивница в настоящото
производство) е обжалвала първоинстанционното
Решение, с въззивна жалба от 29.06.2016 г. (датата на пощенското клеймо). Сочила е,
че с оглед установената фактическа обстановка първоинстанционното Решение било
законосъобразно, но следвало да бъде изменен определения режим на лични
отношения на бащата Л.Д. с детето В.Д.. Навела е, че не възпрепятствала режима
на лични отношения на бащата с детето, а напротив – контактите на ищеца със
сина му до този момент се осъществявали с пълното съдействие от нейна страна.
Въззивницата желаела детето В.да познава баща си, да прекарва време с него и да
изградят връзка помежду си. Твърдяла е, че между бащата и малолетното дете все
още не била създадена връзка като между родител – дете. Изключително ниската
възраст на детето, слабата и нестабилна емоционална връзка между бащата и сина
към момента, обективно налагали присъствието на майката по време на техните
срещи. Според въззивницата в противен случай детето би изживяло стрес,
притеснение, паника и страх да прекарва дълго време с непознат и не толкова
близък човек. Твърдяла е също, че бил необходим по – продължителен период от
време, през който В.да има възможност да привикне към баща си и да се чувства
комфортно при оставането насаме с него, и да преспива в неговия дом, като до
настоящия момент детето не се е отделяло от майка си за толкова дълъг период от
време. Във въззивната жалба се излага и, че детето следвало да има възможност
постепенно да изгради духовна и емоционална връзка с другия родител, без да се
влошава настоящото му положение. Съобразно изложеното въззивницата моли въззивния
съд да измени първоинстанционното Решение, като определи режим на лични отношения
на бащата Л.Д. с детето В.Д., както следва: два пъти по 7 дни през лятото без
преспиване, в присъствието на майката; всяка
четна година за Коледните и Великденските празници от 1000 часа до **00
часа без преспиване, в присъствието на майката; всяка четна година за Новогодишните празници от 1000
часа до **00 часа без преспиване, в присъствието на майката. Моли, в
случай, че въззивният съд приеме постановения режим на лични отношения в
първоинстанционното Решение за подходящ, то за период от 1 година и 6 месеца
режимът да бъде определен в присъствието на майката без преспиване на детето в
дома на бащата. Въззивницата претендира да й бъдат присъдени направените по
делото разноски. Въззивницата поддържа въззивната жалба в хода на въззивното производство,
чрез пълномощника й адвокат А.. Предоставя и писмена защита от 29.03.20** г.,
чрез пълномощника.
Другата страна - ищецът Л.Д.Д., е подал отговор на въззивната жалба, с който я е оспорил по
съображения, че майката отчуждавала детето от него и семейната му среда, не
изпълнявала съдебното решение за личните контакти на бащата с детето,
представяла като баща друг мъж, с когото тя живеела. Изложил е и твърдения за
извеждането на детето от майката в Г., където тя трайно се установила с детето,
което го принудило да отправи искане до Министерство на правосъдието за връщане
на детето в България. Сочил е също, че в резултат на действията на ответницата
и като последица от тях имало издадени две Постановления на ДСИ за налагане
глоби на ответницата за системно неспазване на съдебното решение по образуваното
изпълнително дело относно режима на лични контакти между бащата и детето, а имало
образувано срещу майката и наказателно производство от Софийска районна
прокуратура за неизпълнение на съдебното решение.
Ищецът Л.Д.Д.
(въззивник в настоящото производство),
също също е обжалвал първоинстанционното
Решение, с въззивна жалба от 30.06.2016 г. (датата на пощенското клеймо). Твърдял
е, че първоинстанционното Решение е недопустимо, необосновано, неправилно и
незаконосъобразно. Сочил е, че съдът приел, че майката на детето се установила
трайно в Г., заедно с детето му. Това установяване било незаконно - с взето
заместващо съгласие за пътуване на детето с цел туризъм (по Решение III-117-323
от 11.09.2015 г. на Софийски градски съд)
за срок от 3 месеца. Изложил е подробни съображения относно пребиваването на
майката с детето в Г., което продължавало и след срока, и за което същият
стартирал процедура по Хагската конвенция за гражданските аспекти на
международното отвличане на деца (наричана Хагската конвенция). Изложил е и
твърдения и за стартирали досъдебни наказателни производства от Софийска
районна прокуратура за неспазване на съдебните решения. Налични били и още 15
преписки в 3-то РУ на МВР по негови жалби за различни дати на
неизпълнения от майката на режима на контакт с детето му, по които предстояло
да се образуват производства. Сочил е, че с установяване на майката с детето в Г.,
било ощетено тяхното дете. Първоинстанционното Решение било необосновано, тъй
като не било постановено къде ще се осъществява режима на лични отношения, има
ли право да взема детето при себе си, кой от къде и как ще взема и съответно
връща детето. Съдът не се произнесъл за сметка на кой родител ще са всички
разходи за неговото евентуално пътуване до Г. и обратно и пътуванията на детето
до България при положение, че майката самоволно, незаконно и без негово
съгласие и не по надлежния ред задържала детето при себе си в чужбина. Моли
въззивния съд да се произнесе и по отношение на личните празници - рождения ден
на детето, рождения ден на бащата, рождените дни на баба му, брат му и сестра
му. Те желаели и имали право на контакт с детето. Бабата на детето – майката на
въззивника, също имала Решение на съда (Cофийски районен съд № III-117-162 от
27.05.2015 г.) с определен режим на контакти, който до момента не бил
осъществен нито един път, но първоинстанционният съд не се съобразил с този
режим. Първоинстанционното Решение било необосновано, защото не било ясно по
кой календар щял да бъде отчитан Великден, имало разлика около месец според
религиозните календари в България и в Г., като не било ясно и как да се изпълни
Решението на съда и в частта относно правото на контакт на бащата през лятото -
два пъти по 15 дни, по време което не съвпада с годишния платен отпуск на
майката. Следователно настоящото съдебно Решение било неясно и неправилно, и
така постановено нямало да бъде изпълнявано от майката, както и досега,
наличното Решение. Въззивникът е изложил и доводи за това, че всички действия
на майката не били в интерес на детето и влошавали неговото положение, при родителя, на когото са предоставени родителските права.
Неспазването на съдебното решение следвало да се разглежда като престъпление по
чл. 296, ал. 1 НК. В становище на социалната служба се препоръчвало предвид
новите обстоятелства, в които е поставено детето, да бъде извършена промяна в
регламента относно присъждането на родителските права, за да бъдат гарантирани
интересите и нуждите на детето. Според въззивника това становище в резултат на
действията на майката било достатъчно основание за предстоящо дело за промяна
на присъдените родителски права. Предвид изложеното въззивникът сочил, че обжалваното
Решение е недопустимо, необосновано, неправилно и незаконосъобразно и молил въззивния
съд да го отмени, като постанови ново защитаващо интересите и нуждите на
детето, както и правата на въззивника и неговите роднини по бащина линия. Въззивникът
поддържа въззивната жалба в хода на въззивното производство, лично, и чрез
пълномощници адвокат Мазнева и адвокат М.. Претендира присъждане на направените
разноски за въззивната инстанция. Моли съда да присъди и направените разноски
за първа инстанция в размер на 825.00 лева. Предоставя и писмена защита от 28.03.20**
г., чрез пълномощника.
Въззивните жалби са допустими. Същите са
подадени в преклузивния срок по чл. 259 ГПК, от съответната страна в първоинстанционното производство,
имаща правен интерес от обжалването, и са срещу подлежащ на въззивно обжалване,
валиден и допустим съдебен акт.
Софийски градски съд, с оглед обхвата на въззивно обжалване, като обсъди доводите на
страните и прецени доказателствената съвкупност в двете съдебни инстанции, прие
за установено следното:
Първоинстанционният Софийски районен съд е бил сезиран
с иск, с правно основание чл. 59, ал. 9 СК – за изменение на определения режим на лични отношения на
бащата с детето, предявен от Л.Д.Д. срещу М.И.И., която е била поддържана и
в съдебно заседание. В исковата молба е твърдял, че с Решение № 2345 от
04.04.2012 г. по гр. дело № 7351 по описа за 2011 г. , на СГС, ГО, I брачен състав, влязло в сила на 22.11.2013 г., е било
признато за установено, че детето В.е заченато и произхожда от ищеца, като
родителските права по отношение на малолетния им син са предоставени на
майката, а на бащата е бил определен режим на лични отношения с детето В.всяка
първа и трета събота от месеца от 900 часа до **00 часа,
в присъствието на майката, същият е осъден да му заплаща издръжка. Изложил е
доводи, че ответницата възпрепятствала режима на лични контакти на ищеца с
детето. Сочил е, че от така определения режим до настоящия момент били изминали
повече от две години, поради което и моли за по - разширен режим на лични
отношения, без присъствието на майката.
В законния срок е постъпил отговор от ответницата М.И.И.,
в който същата е оспорила иска, като неоснователен.
Въззивният съд споделя установената
фактическа обстановка от първоинстанционния съд, въз основа на писмената и
гласна доказателствена съвкупност, и становищата на компетентната Дирекция
“Социално подпомагане“ (Д“СП“)
– “Възраждане” и Д”СП” – ”К.С.”. Страните
са родители на малолетното дете В.Л.Д., ЕГН **********. С Решение № 2345 от
04.04.2012 г. по гр. дело № 7351 по описа за 2011 г., на Софийски градски съд, I-ви брачен
състав, влязло в сила на 22.11.2013 г., е било признато за установено, че
детето В.е заченато и произхожда от ищеца, като родителските права по отношение
на малолетното дете на страните са предоставени на майката, а на бащата е бил определен
режим на лични отношения с детето В.всяка първа и трета събота от месеца от 900
часа до **00 часа в присъствието на майката, като бащата е бил осъден
да заплаща издръжка на детето. По делото е установено от приетите два броя
телепоща, че майката и детето В.се установили във Федерална Република Г., град
Берлин, Щеглиц - Целендорф, ул.”Либеленщрасе”. Установено е също от приетите служебни
бележки, че ищецът през месец юли и месец ноември 2015 г. не е получавал
телепоща.
От гласните доказателства (свидетел Г.К.), е
установено, че детето В.се обръщало към баща си по име, същото добре контактувало
с ищеца и било винаги усмихнато при срещите им. Заявила е, че ищецът вземал
всеки път малолетното дете в определения му режим на лични отношения, освен в
случаите, в които семейството на бащата е пътувало. Заявила е, че ищецът бил
грижовен и отговорен. Сочила е, че детето В.назовавало мъжа до майката като
свой баща. Ищецът контактувал с детето си в присъствието на майката, която била
постоянно с тях. Той искал да бъде сам с детето, но майката не позволявала
това. Първоинстанционният съд правилно изцяло е кредитирал показанията на св. К.като
обективни, последователни, логични, вътрешно непротиворечиви и събрани въз
основа на лични впечатления. Свидетелят И.К.е заявил, че основни грижи за
детето полагала неговата майка и детето В.се обръщало към този свидетел с
”татко” или ”Илия”. Заявил е, че обикновено срещите между бащата и детето се
провеждали в парка, като обичайно бащата предлагал да се срещат в парка. Първоинстанционният
съд правилно е кредитирал показанията на св. К.само относно обстоятелствата в
посочените им части, а в останалата им част не ги е ценил, поради това, че тези
показания в една част са неотносими към предмета на делото, а в други части те са
противоречиви и в разрез с останалите събрани по делото писмени и гласни
доказателства
По делото са изготвени социални доклади от
компетентните Д”СП”, съгласно изискването на чл. 15, ал. 6 ЗЗДт. В социалния
доклад на Д”СП” – ”Възраждане” е било изразено становище, че относно детето В.са
полагани адекватни грижи от страна на майката, като не е имало данни детето да
е неглижирано и да не се задоволяват необходимите му базисни потребности от
ответницата. Майката М. е заявила желание малолетният В.да познава баща си и да
изградят връзка помежду си. От изготвения по делото социален доклад на Д”СП” –
”К.С.”, по данни на бащата, последният в периода 2011 - 2013 г. не е виждал
детето, тъй като ответницата не му позволявала, като към настоящия момент
същата продължавала да възпрепятствала режима на лични отношения между бащата и
детето. Становището е, че ищецът има възможност да задоволява нуждите на
малолетния си син по време на режима на контакти.
Във
въззивната инстанция и двете страни са ангажирали писмени доказателства. Установи
се от представените от въззивницата два броя телепоща (л. 75 - 76 от делото), че майката и детето продължават да пребивават
във Федерална Република Г., на нов адрес (****, *****, Г.), за което въззивницата е уведомила
въззивника, но пратката не е била потърсена. Видно от представените от
въззивника две удостоверения за постоянен и настоящ адрес, от 13.04.2017 г. (л. 69 – 70 от делото), относно детето В.Л.Д., че то в България е
било с постоянен адрес *** (”*******”) № **, и с настоящ адрес ***. Установи се от
удостоверение от 13.02.2017 г. от Трето РУП – СДВР (л. 73 от делото), че Л.Д. е заявил в 03 РУП – СДВР, че на
19.12.2015 г. посетил настоящия известен адрес в град София, където малолетното
му дете В.живеело с майката М.И., но не открил никого на този адрес и бил
възпрепятстван да осъществи личен контакт със сина си. Сочи се, че по случая в
03 РУП – СДВР е образувано досъдебно производство срещу М.И.И. за престъпление
по чл. **2, ал. 2 НК. Впоследствие по образуваното досъдебно производство са
присъединени материалите по две прокурорски преписки, касаещи извършване на
същото престъпление от страна на М.И., но за различни периоди от време. Със СРП
е съгласувано Постановление за привличане в качеството на обвиняем по отношение
на И., което не й е било предявено, тъй като не е била установена на
регистрирания адрес в Република България. С писмо от 20.02.2017 г. (л. 74 от делото) СРП е уведомила Л.Д. за тези обстоятелства, вкл. и, че за същата са изпратени
призовки до Федерална Република Г., чрез молба за правна помощ, но няма данни
да са й връчени.
Въззивният
съд не взема предвид при постановяване на Решението си представеното от
въззивника Постановление за налагане на глоба от ДСИ, за което няма данни да е
влязло в сила, поради което не е годно доказателствено средство. Същото се
отнася и за представеното от него Решение на Районен съд Бранденбург на Хафел,
Отделение по семейни дела (л.
49 – 68 от делото), в
производство по Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното
отвличане на деца (наричана
Хагската конвенция). Страните
обаче не спорят, че във Федерална Република Г. е провеждано производство по
Хагската конвенция, по молба от Л.Д. срещу М.И. – за връщане на детето В.в
Република България. Съществено обстоятелство за настоящото дело е това, че
въззивницата, заедно с детето, са се установили във Федерална Република Г. (установено в първата инстанция), и продължават да пребивават там и към
момента.
По делото е
призована Д”СП” – ”К.С.”, която представя социален доклад за
интересите на детето и родителския капацитет на бащата. Тази социална служба заяви
становище след
проведен разговор с бащата, посещение на неговото жилище и разговор с неговата
съпруга Г.К.. Бащата е информирал, че знае, че детето В.от няколко месеца
посещава детска градина в Г., като майката възпрепятствала контактите му с
детето. По мнение на бащата детето
нямало изградена емоционална връзка с него. Заявил е, че детето се обръщало
към съжителя на майка си като към свой баща и детето знаело, че има двама бащи:
Л.Д. – като биологичен баща, а съжителя на майката – като ”тати”. Смята, че
детето било много объркано в тази ситуация с двама бащи. Заявил е още, че на
16.10.2015 г. майката и детето напуснали страната и оттогава не са се връщали.
До този момент Д. виждал детето по веднъж месечно през 2015 г., като през м.
юли, август и септември не е имал срещи с детето. Според бащата режимът на
лични контакти не се спазва по обективни причини – детето живее в Г., с което
майката възпрепятствала срещите с него. Изразил е желание да има разширен режим
на срещи – половината време детето да живее при бащата и другата половина – при
майката. Настоящата съпруга на Л.Д. е заявила пред социалната служба, че е
присъствала на срещите на бащата с детето през периода 2014 – 2015 г., на които
присъствала и майката, поради което на Л.Д. му било трудно да направи добра връзка
със сина си. последната им среща била през септември – октомври 2015 г.
Становището на Д”СП” е, че към момента на изготвяне на социалния доклад бащата
има възможност да задоволява нуждите на малолетния си син В.по време на режим
на контакти. Бащата имал опит като родител на друг син – пълнолетен, който бил
дете от първия му брак. Заключението е, че детето В.не разпознава биологичния
си баща като такъв, а припознава бившия съжител на майката като свой баща.
Предвид липсата на съдействие от страна на
въззивницата и въззиваема М.И., производството по делото е приключило без изготвяне на заключение по допуснатата
съдебно - психологична експертиза (СПЕ), като по отношение на
твърденията й, попадащи в предмета на тази експертиза, следва да се приложи разпоредбата на 161
ГПК, за което същата е предварително предупредена.
Други относими
доказателства за твърденията на страните не са ангажирани в настоящото производство.
Във
въззивната инстанция е изслушан по реда на чл. 59, ал. 6 СК единствено
въззивникът Л.Д., тъй като въззивницата М.И. не се яви лично във въззивната
инстанция. Същият заяви, че не е контактувал с детето от началото на м.
октомври 2015 г., като майката завела детето в Г., с цел туризъм, и не го върнала.
Въззивникът видял детето в Г. по повод производството по Хагската конвенция.
Заяви, че детето посочило пред немския съд друг човек за свой баща. Д. заяви
също, че детето и до момента било обучавано и възпитавано от майка си и друг
човек назовава като ”баща”, което продължавало вече 6 години.
Съобразно
тази фактическа установеност в двете съдебни инстанции, и предвид приложимия
закон, по свое убеждение, въззивният съд
достигна до следните правни изводи:
По
въззивната жалба на М.И..
При постановяване на Решението си първоинстанционният
съд правилно е съобразил разпоредбата на чл. 59, ал. 9 СК, според
която, ако обстоятелствата се изменят, съдът по молба на единия от родителите,
по искане на Д“СП“ или служебно може да измени постановените по - рано мерки спрямо децата (по чл. 59, ал. 1 СК) и да
определи нови. Първоинстанционният съд е обосновал, че правната възможност да се изменят мерките в зависимост
от настъпили промени в обстоятелствата е израз на грижата за охрана правата на
децата. Тя е конкретно приложение на принципа за всестранна защита на децата,
като висшият критерий за Решението на съда следва да е интересът на
децата. Ето защо, наред с родителите, и съдът
следи служебно за ефикасността на взетите мерки и за правилното упражняване на
родителските права. Тези мерки целят правилното развитие на децата и затова при
съществено изменение на обстоятелствата въпросът за ефикасността на избраните
мерки поставя въпроса за вземане на нови мерки, но съобразно с изменените
обстоятелства. Следва да се има предвид, че не винаги изменените обстоятелства
съставляват изменение на предишните приети обстоятелства, а може да бъдат и
съвсем нови или да са обстоятелства, които се отнасят до самата мярка и нейната
рационалност. По вътрешното им съдържание тези нови обстоятелства могат да имат
различна проявна форма. Във всички случаи съдът е длъжен да обсъди дали
обстоятелствата се отразяват на положението на детето и на ефикасността на
мерките, които определят същото. Първоинстанционният съд правилно се е позовал
и на трайната съдебна практика - ППВС № 1 от 12.11.1974 г., което не е загубило
силата си и към момента. В него изрично е обосновано, че изменено обстоятелство
е и отчуждаване на детето от родителя, който не упражнява непосредствено
родителските права, поради поведението на отглеждащия родител.
Така, от анализа на писмената и гласна доказателствена
съвкупност в двете съдебни инстанции, и докладите на съответните социални
служби, вкл. и актуалното становище на компетентната Д“СП“ – “К.С.“ във
въззивната инстанция следва обоснованият извод, че са налице съществени промени
в обстоятелствата по смисъла на чл. 59, ал. 9 СК. Те обуславят постановяване на
нови мерки, свързани с определяне на адекватен и изпълним режим на лични
отношения между бащата и детето, в какъвто смисъл е обжалваното съдебно
решение. Въззивният съд споделя мотивите на първата инстанция, че мерките за
лични отношения следва да предоставят най - широка възможност за общуване и
осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е
предоставено упражняването на родителските права. Отново се изхожда именно от
интереса на детето, но с оглед конкретните обстоятелства и съобразно спецификите
на конкретния случай.
В случая, от показанията на разпитания по делото
свидетел К.е установено, че детето В.се обръща към баща си по име, същото добре
контактувало с ищеца и било винаги усмихнато при срещите им. Установено е също,
че въззивникът е вземал всеки път малолетното дете в определения му режим на лични
отношения, освен в случаите, в които семейството на бащата е пътувало. Данните
в социалните проучвания сочат, че бащата има възможност да задоволява нуждите
на малолетния си син по време на режима на лични отношения с него. Въпреки доказателствената
съвкупност в първата инстанция (св. К.и социалния доклад на Д“СП“ – “Възраждане“),
които сочат, че майката е заявила желание малолетният В.да познава баща си и да
изградят връзка помежду им, във въззивната инстанция са налице нови
обстоятелства, които са от значение за спора, и които следва да бъдат
съобразени при постановяване на въззивното Решение (арг. чл. 235, ал. 3 ГПК). Още повече, с оглед интереса на детето. Това е
продължаващото и трайно живеене на въззивницата, заедно с детето В., във Федерална
Република Г.. Това положение затруднява възможността за контакти между бащата и
детето и като последица детето се отчуждава от бащата. Тук следва да се
отбележи, че въззивният съд не обсъжда поведението на майката в контекста на
Хагската конвенция (която не намира за относима в
настоящото производство). Отчуждението
на детето от въззивника, именно поради поведението на въззивницата като
родител, следва и от приложението на разпоредбата на чл. 161 ГПК по отношение
на въззивницата по допуснатата СПЕ във въззивната инстанция. Тя със своето
поведение на неоказване съдействие на вещото лице – психолог за изготвяне на
СПЕ, е създала пречки за събиране на това доказателство, като липсата на
контакти между бащата и детето след м. октомври 2015 г. се дължи и на
поведението (бездействието) на майката, която не е предоставяла такива. Освен
това са налични и данни по делото, че детето назовава като “татко“ друг мъж, с
когото въззивницата е съжителствала, а не своя баща – въззивника Д., когото
назовава по име. Предвид изложеното, въззивният съд не намира, че следва да се
толерира това поведение на въззивницата като родител с ограничаване на
контактите на въззивника с детето и занапред да налага присъствието на майката
при тези контакти. При постановяване на първоинстанционното Решение
първостепенният съд е съобразил всички релевантни обстоятелства, а въззивният
съд и съобразно установените от него обстоятелства с оглед доказателствената
съвкупност, не намира основание за изменение на обжалваното първоинстанционно
Решение. Действително, между бащата и детето все още не е създадена
пълноценната връзка родител – дете. Присъствието обаче на майката при техните
контакти няма да допринесе за създаването й, поради липсата на нормална
комуникация между родителите и техните спорове, които допълнително ще натоварят
детето. Освен това, въпреки липсата на създадена емоционална връзка между
бащата и детето В., не може да бъде направен извод, че при контактите с бащата
детето би изживяло стрес, притеснение, паника и страх. Те твърдения на
въззивника не са основателни. Това е така, тъй като за детето въззивникът не е
непознат човек, а и детето е пораснало и следва да има възможност повече време самостоятелно
да прекарва със своя баща, който от своя страна ще може също пълноценно да
изрази своите бащински чувства и да участва в грижите за детето си. Според
въззивния съд именно по този начин на осъществяване на контактите между
въззивника и детето, без присъствието на въззивницата, постепенно ще се изгради
духовната и емоционална връзка с другия родител, а не с присъствието на майката
на тези контакти и тяхното ограничаване във вреда на детето. Въззивницата, като
непосредствено отглеждащ родител, следва активно да съдейства на въззивника в
този процес, което е съставна част от родителските й задължения.
При тези аргументи въззивният съд намира въззивната жалба на М.И. за неоснователна,
по изложените в нея доводи, като същата следва да бъде оставена без уважение.
По
въззивната жалба на Л.Д..
Както беше обосновано по – горе мерките за лични отношения, с оглед конкретните обстоятелства, следва да предоставят най - широка възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, като се съблюдава изключително интереса на детето, но с оглед спецификите на конкретния случай. Интересът на детето не е имагинерно понятие. Основната цел на уредбата за определяне на лични отношения между детето и родителя, който не упражнява родителските права, е гарантираната защита на интереса на ненавършилите пълнолетие деца, когато липсват нормалните отношения между техните родители и следва да бъде преодоляно негативното влияние на тези недобри отношения върху детето. Същевременно следва и да се запази духовната и емоционална връзка между родителя, който не упражнява родителските права с детето, за да може и този родител да изпълнява родителските си задължения и също да има възможност пълноценно да изразява своята родителска обич и да полага грижи за детето. Действително, законодателят с разпоредбата на чл. 59, ал. 3 СК обичайно предвижда да се постановява по - разширен режим на лични контакти на неотглеждащия родител с детето, в периоди и през училищните ваканции, официалните празници и личните празници на детето, както и по друго време. С оглед обаче на спецификите на конкретния случай, подробно изяснени по – горе, все още между въззивника и детето не е създадена такава емоционална и доверителна връзка, която да предпоставя постановяване на по - разширен режим на лични отношения на бащата с детето, вкл. и в рамките на техните рождени дни, а още по-малко - за рождените дни на баба, брат и сестра. Следва да се има предвид, че бабата може да упражни самостоятелно своето право на контакти с внука си, което впрочем въззивникът твърди да е реализирала. Поради което тези доводи на въззивника са неоснователни. Въззивният съд не намира за основателно в това производство и оплакването за неяснота относно постановените контакти през време на Великденските празници (по кой религиозен календар те ще бъдат считани, предвид разликата на тези празници за България и Г.) и относно неяснотата за чия сметка ще са всички разходи за евентуалното пътуване на въззивника до Г. и обратно, както и за неяснота на постановените контакти през лятото. Всички тези въпроси следва да бъдат поставени в друго производство и пред първоинстанционния съд, постановил обжалвания съдебен акт, с предмет тези контакти, а не в настоящото производство по обжалване на това съдебно решение.
Както подробно беше обосновано, предвид трайното установяване на въззивницата, заедно с детето, във Федерална Република Г., и като последица липса на контакти между бащата и детето и настъпило отчуждаване на детето от бащата, няма основание да се постановява различен режим от постановения такъв от първоинстанционния съд, в посока на неговото разширяване. Очевидно е, с оглед доказателствената съвкупност по делото, че въззивникът е сезирал различни институции с оглед невъзможността му да осъществява дори и определения първоначален режим на лични отношения с детето и желанието му по-пълноценно да контактува със сина си. С оглед на конкретния случай обаче такъв по – разширен режим на лични контакти няма да бъде в интерес на детето В.. В тази връзка следва да се има предвид и заявеното предположение от самия въззивник пред социалната служба в процеса на актуалното социално проучване, че към момента детето няма изградена емоционална връзка с него (л. 78 от делото). Такава доверителна връзка между баща и син следва постепенно да бъде изградена, като пълноценно се осъществява определения режим на лични контакти по обжалваното съдебно решение, а не с каквито и да било ограничения. За въззивника съществува законова възможност впоследствие да претендира изменение на този режим на лични контакти с детето му, при настъпване на нови обстоятелства.
При тези аргументи въззивният съд намира въззивната жалба и на Л.Д. за неоснователна,
по изложените в нея доводи, като същата следва да бъде оставена без уважение.
Предвид тези мотиви по двете въззивни жалби и с оглед
съвпадане крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен.
По разноските.
Двете страни претендират
присъждане на направените от тях разноски във въззивната инстанция. Предвид
изхода на спора в настоящата съдебна инстанция по двете въззивни жалби,
претенциите на страните за сторени разноски в тази инстанция са неоснователни и
следва да бъдат оставени без уважение.
Що се отнася до претенцията на
въззивника Д. да му бъдат присъдени и направените от него разноски в размер на
825.00 лева пред първата инстанция, то в тази част въззивната жалба има
характер на молба по чл. 248 ГПК – за изменение на първоинстанционното Решение
в частта по разноските, с която е оставено без уважение искането на Л.Д. за
присъждане на разноски в размер над 25.00 лева до пълната предявена претенция. По
тази молба следва да се произнесе Софийският районен съд, след като делата му
бъдат върнати.
Така мотивиран, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II-ри въззивен брачен състав, на
основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 8298 от 09.06.2016 г., постановено по гр. дело № 70930 по описа за 2014 г. на
Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 84-ти
състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ претенцията
на М.И.И. за присъждане
на разноските във въззивната инстанция, като
неоснователна.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ претенцията
на Л.Д.Д. за
присъждане на разноските във въззивната инстанция, като неоснователна.
Да бъде
връчен незаверен препис от Решението на страните (чл. 7, ал. 2 ГПК).
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано, с касационна жалба пред Върховния касационен съд, в
едномесечен срок от връчването му, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.