Определение по дело №1947/2017 на Окръжен съд - Пловдив

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №1987

 

 

Пловдивският окръжен съд, гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети август хиляди и седемнадесета година, в състав:     

                         

Председател: БОРИС ИЛИЕВ

Членове:        ВЕЛИНА ДУБЛЕКОВА

                     ДЕСИСЛАВА КАЦАРОВА

 

като разгледа докладваното от съдия Кацарова

въззивно частно гражданско дело № 1947 по описа за 2017 година по описа на Окръжен съд – гр.Пловдив, ХІV гр.с., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

Производството е по реда на чл. 274, ал.1, т.1 ГПК във вр. с чл. 130 ГПК.

Постъпила е частна жалба от „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК *********, чрез пълномощника адв.Я.Д. против определение № 6009/ 21.06.2017 г. по гр. дело № 850/2017 г. по описа на Районен съд- Пловдив, с което производството по делото е прекратено като недопустимо на основание чл. 130 ГПК. В частната жалба са наведени съображения за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на атакувания съдебен акт, иска се отмяната му, като съдът постанови друго, с което да върне делото на районния съд, който да продължи съдопроизводствените действия. Основното възражение в жалбата се заключава в това, че не е налице обективно тъждество между настоящия осъдителен иск и отхвърления такъв по чл.422, ал.1 от ГПК установителен иск. Последният иск бил отхвърлен поради неуведомяване на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита. В настоящото производство се претендирали суми, основани на настъпила изискуемост на вземанията, поради което и не била налице сила на пресъдено нещо по отношение на тази претенция.

Ответникът по частната жалба, чрез особения си представител адв.К. Г., е изразил становище за неоснователност на жалбата. Направил е искане за присъждане на адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.

Частната жалба е подадена от ищец в първоинстанционното производство в едноседмичен срок от връчване на препис от определението; изхожда от легитимирано лице; касае обжалваемо определение и откъм съдържание се приема за редовна, поради което се явява допустима, а, разгледана по същество, съдът я намира за неоснователна по посочените по - долу съображения.

По наведените от жалбоподателя съображения и въз основа на събраните доказателства съдът намира следното:

Пред районния съд жалбоподателят е подал искова молба против С.Г.М., с която се иска осъждането му да заплати на банката сумата от 3456,82лв. – главница, дължима по Договор за кредитна карта за физически лица № 373/02.10.2007 г. и сумата от 2989,40 лева - договорна лихва за периода от 20.01.2012 г. до 19.01.2017 г. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът е посочил, че кредитът е обявен за изцяло изискуем, считано от 20.01.2012 г., както относно главницата, така и относно дължимите лихви по договора за кредит.

Липсва спор между страните, а и от представения препис от съдебно решение № 1953/09.06.2016 г., постановено по гр.д.№ 15690/2015 г. по описа на ПРС, се установява, че съдът е отхвърлил предявените от ищеца „УниКредит Булбанк” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл. „Света Неделя“ № 7, против С.Г.М., ЕГН **********,***, искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че С.Г.М. дължи на ищеца следните суми по Договор за кредитна карта на физически лица с № 373/02.10.2007 г., задълженията по който са предсрочно изискуеми, а именно: сумата от 3456,82 лева - главница, съставляваща неизпълнено задължение по банков кредит, ведно със сумата от 901,47 лева - лихва върху главницата, считано от 20.01.2012 г. до 29.09.2013 г. вкл., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението в съда – 30.09.2013 г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед № 9667 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 01.10.2013 г. по ч.гр.д. № 15558/2013 г. по описа на ПРС, ХІІІ гр.с. 

За да прекрати производството по делото, първоинстанционният съд е посочил, че в разглеждани казус е налице хипотезата на чл. 299, вр. с чл. 297 ГПК, а именно забрана за пререшаване на правния спор, разрешен със сила на пресъдено нещо.

Споделят се изложените от първата инстанция мотиви в насока, че съгласно разпоредбата на чл. 298, ал. 1 ГПК, влязлото в сила съдебно решение е задължително за участвалите в производството страни и за разрешеното с него основание. Съгласно текста на чл. 299, ал. 1 ГПК, спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван, освен ако законът разпорежда друго, като по‑късно заведеното дело се прекратява служебно от съда. Непререшимостта е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка. Тя обезпечава стабилността на правоустановяващото и регулиращото действие на силата на пресъдено нещо срещу опасността от противоречиво решение по същия спор между същите страни, предизвикано от нов иск. Законът забранява да се образува втори процес по вече висящия или разрешен спор. Забраната за пререшимост по чл.299 ГПК е приложима за всяко отделно правоотношение, обхванато от предмета на делото. Когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на един и същ правопораждащ факт, и по някои от споровете има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че относно правопораждащия факт съд се е произнесъл окончателно. /В този смисъл Решение № 49 от 14.04. 2011 г. по т.д.№ 561 по описа за 2010 г. по описа на ВКС, ТК, І-во отд., постановено по реда на чл. 290 ГПК /.

С влязлото в сила решение, постановено по гр.д.№ 15690/2015 г. по описа на ПРС, със сила на пресъдено нещо е разрешен въпросът за дължимостта на сумата от 3456,82 лева, представляваща главница, дължима по Договор за кредитна карта за физически лица № 373/02.10.2007 г. Следователно, въпросът за искане на реално изпълнение за заплащане на сумата от 3456,82 лева не може да бъде пререшаван, освен ако ищецът се позовава на нови основания, възникнали след приключване на устните състезания по делото, тъй като меродавният момент, към който силата на пресъдено нещо установява, че спорното право съществува или не съществува, е денят на приключване на устните състезания по делото – 09.05.2016 г.

В частната жалба въззивникът е навел съображения, че не е налице обективно тъждество между настоящия осъдителен иск и отхвърления такъв по чл.422, ал.1 от ГПК установителен иск. Последният иск бил отхвърлен поради неуведомяване на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита. В настоящото производство се претендирали суми, основани на настъпила изискуемост на вземанията, поради което и не била налице сила на пресъдено нещо по отношение на тази претенция. За допустимостта на такава претенция е посочил задължителна съдебна практика – решение № 248/ 22.12.2016 г. по гр.д. № 2131/ 2016 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО. Настоящият съдебен състав намира навадените възражения за неоснователни. Несъмнено, константна се явява съдебната практика в насока, че силата на пресъдено нещо не обхваща нововъзникнали факти и права, настъпили след приключване на съдебното дирене в последната съдебна инстанция. В тези случаи новопредявеният иск се явява допустим, независимо от вида на търсената защита – с осъдителен или установителен иск.

В настоящия случай обаче, видно от обстоятелствената част на исковата молба, основание за претенцията на банката се явява настъпилата предсрочна изискуемост на вземанията по договора за кредит, а не настъпилият им, съгласно уговорения в договора, падеж. Следователно, твърдят се факти и обстоятелства, обхванати от силата на пресъдено нещо на предходното съдебно решение, постановено по гр.д.№ 15690/2015 г. по описа на ПРС. Макар такива нововъзникнали факти да са наведени с частната жалба, то настоящият съдебен състав не може да ги вземе предвид, тъй като основанието и страните по делото се очертават с исковата молба. За пълнота на изложението ще се посочи, че фактът, че със сила на пресъдено нещо е отречена дължимостта на вземания, в различен размер от предявените такива в настоящия процес, е ирелевантно, тъй като същите произтичат от едно основание между същите страни. Производството по делото подлежи на прекратяване в цялост, тъй като вземането за главница е отречено, а акцесорните претенции за договорна лихва са обусловени от главното вземане. Ето защо и съгласно разпоредбата на чл. 299, ал. 2  ГПК, производството по  делото подлежи на прекратяване.

С оглед изложеното, съдът намира, че обжалваното определение е законосъобразно и обосновано и следва да се потвърди.

Особеният представител на ответника – адв.К. В. Г. – Г. е направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в настоящото производство. На основание чл.7, ал.1, т.7 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на същата следва да се присъди сумата от 217,44лв.

 

Водим от горното и на основание чл. 278, ал.1

 и ал.3 ГПК, съдът

 

О П Р Е Д Е Л И:

 

ПОТВЪРЖДАВА определение № 6009/ 21.06.2017 г. по гр. дело № 850/2017 г. по описа на Районен съд- Пловдив, с което производството по делото е прекратено като недопустимо.

ОСЪЖДА „УниКредит Булбанк” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, пл.“Света Недерля“ № 7 да заплати на адв.К. В. Г. – Г., със служебен адрес гр.Пловдив, ул.“Д.“ № **, ет.** сумата от 217,44 лв. /двеста и седемнадесет лева и 44ст./ - възнаграждение за настоящото производство.

 

Определението подлежи на обжалване по реда на чл. 274, ал.3, т.1 ГПК с частна касационна жалба пред ВКС в едноседмичен срок от връчване на препис от него на страните.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: