РЕШЕНИЕ
гр. София, 19.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на десети май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 14630 по описа за 2018 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 381501 от 10.04.2018 г., постановено
по гр. дело № 61999/2017 г. по описа на СРС, ІI ГО, 73 състав, частично са
уважени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу А.Н.С. и Г. Н.С., пасивно субективно при условията на
разделност и кумулативно обективно съединени
искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, като е
признато за установено, че всеки един ответниците дължи по 1/2, от сумата 1217,82
лв., представляваща цената на доставената топлинна енергия на
ответниците в жилището им в гр.София, бул.*******, за периода май 2014 - април
2016 г., както и непогасената по давност част от задължението за периода май
2013 -април 2013 г. от изравнителни сметки, е отразена във фактура
№**********/31.7.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 4.5.2017 г. до
плащането на главницата, както и от сумата 213,01 лв., представляваща обезщетение за забава за плащане на
главниците за периода 15.9.2014 - 7.4.2017 г., като иска по чл. 79 ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал.1 ЗЕ е отхвърлен за разликата над уважената част от 1217,82
лв. до пълния предявен размер от 1517,01 лв. и за периода май 2013 - април 2014
(в частите, които не се касаят за изравнителни сметки), а иска по чл.86, ал.1 ЗЗД — за само за разликата от уважения размер от 213,01 лв. до пълния предявен
размер от 317,92 лв. Със същото решение ответниците са
осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК по равно
от сумата от 655,54 лв., представляващи разноски в настоящето производство и
сумата от 72,55 лв., представляваща разноски в заповедното производство, а
ищецът е осъден да заплати на ответниците на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата
от по 18,93 лв., представляваща разноски в производството съразмерно на
отхвърлената част от исковете.
Решението в частта, с която предявените
искове са били частично уважени не е обжалвано от ответниците и е влязло в законна
сила.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която предявените искове са били частично отхвърлени, е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД,
чрез пълномощника си – юриск. С.Д., с надлежно учредена представителна власт по
делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост.
Изтъква, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че част от дължими суми
са погасени по давност, сочейки че съобразно разпоредбата на чл. 32, ал. 1, ОУ,
дължимите суми следва да се заплащат в 30 дневен срок, след изтичане на периода,за
който се отнасят. Ето защо и вземанията по фактура №**********/31.7.2014 г. ставали изискуеми едва
през м. 09.2014 г., поради което и никое от
претендираните вземания по процесната фактура не било погасено по давност. По
изложените съображения моли съда да отмени решението в обжалваната част и уважи
изцяло предявените искове като присъди и направените по делото разноски.
Въззиваемите - А.Н.С. и Г. Н.С., чрез полномощника им
– адв. Н.К., с надлежно учредена представителна власт по делото, в законоустановения
срок са подали отговор на въззивната жалба, с който оспорват същата по подробно
изложените съображения. Претендират и разноски.
Въззиваемият - „Т.с.“ ЕООД - третото
лице помагач на ищеца – не е подал отговор на въззивната жалба, и не изразява
становище по релевираните доводи във въззивната жалба.
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена
дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни
основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци.
По отношение на
единственото оплакване във въззивната жалба, която очертава и предметния обхват
на въззивната проверка, е че за процесните вземания през м. 07.2014 г. е
издадена фактура № **********, която
съгласно чл. 32, ал. 1 от общите условия на дружеството е станала изискуема
през м. 09.2014 г., следователно сумата по тази фактура не е погасена по
давност. По така наведения довод въззивният съд намира следното.
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл.155, ал.1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна
собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1. на 10 равни месечни вноски и две изравнителни вноски; 2. на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и
една изравнителна вноска и 3. по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната
консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество
топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на
чл.155, ал.1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни
или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат, съответно издадената
в тази връзка фактура, не влияе на дължимостта на
месечните вноски в установените за тях срокове, а единствено до възникване
на ново вземане в полза на една
от страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената
суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество
топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали
начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в
полза на топлопреносното предприятие. Новото “изравнително” вземане обаче винаги е
самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни
вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със
задна дата.
Съгласно чл. 33,
ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“
ЕАД ***, одобрени с решение № ОУ001/07.01.2008 г. на ДКЕВР месечните вноски за
част от процесния период (до приемането на последващите общи условия в сила от
март 2014 г.) са дължими в 30-дневен срок след изтичане на периода, за които се
отнасят. Тези задължения са срочни като по силата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД
давността започва да тече от момента на настъпване на изискуемостта, т.е. от
деня на падежа /тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не
може да иска предсрочно изпълнение/.
Съгласно чл. 33,
ал. 1 от Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР
клиентите са длъжни да заплащат месечните вноски в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия размер и то има характер
на покана. По силата на чл.
114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че вземането става
изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението
е възникнало, т.е за
процесните главници, по отношение на които се прилагат общите условия, приети
през месец февруари 2014 г., давността тече от деня, в който съответното
задължение е възникнало, т.е. от деня, следващ изтичането на съответния месец.
Издаването на
изравнителната сметка не променя срока, в който месечните вноски стават
дължими, а следователно и момента, от който започва да тече погасителната давност
за тях. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г. по
тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по
смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един
правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми
без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този
смисъл и по аргумент от чл.155 и цитираните по-горе разпоредби от общите
условия вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени
признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД.
С оглед на
изложените съображения прогнозните месечни вноски за периода м.05.2013 г. – м.
04. 2014 г. се явяват погасени по давност, доколкото заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е подадено на 04.05.2017 г. и тригодишната
погасителна давност е изтекла по отношение всички вземания, чиято изискуемост е
настъпила до 04.05.2014 г., като това обстоятелство не може да бъде променено
от последващо издаване на нова обща фактура през месец юли 2014 г. Издаването
на такава фактура не променя настъпването на изискуемостта по отношение на
месечните вноски. В тази връзка следва да бъде посочено, че по делото не е
доказано възникването на ново вземане след издаването на изравнителната сметка,
т.е. в резултат от изравняването да е възникнало задължение за доплащане, чиято
изискуемост би настъпила в по-късен момент съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия,
приети през 2014 г., а именно в 30-дневен срок от датата на публикуване на
фактурата на интернет страницата на дружеството.
Така мотивиран,
въззивният съд намира, че правилно районният съд е приел за погасени по давност
вземанията за периода м.05.2013 г. – м. 04. 2014 г., като е уважил претенцията
само за заплащане на задълженията за топлинна енергия за периода м. 05.2014 г.
– м. 04.2016 г.
Тъй като СРС е
достигнал до същите фактически и правни изводи обжалваното решение следва да
бъде потвърдено.
В полза на ответниците
по жалбата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъдят направените
разноски за адвокатско възнаграждение за процесуалното представителството в
производството пред СГС в размер на по
300,00 лв.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата
на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 381501 от 10.04.2018 г.,
постановено по гр. дело № 61999/2017 г. по описа на СРС, ІI ГО, 73 състав в
обжалваната част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***
Б да заплати А.Н.С. с ЕГН ********** и Г. Н.С. с ЕГН ********** на основание чл. 78, ал.
3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от по 300,00 лв. на всеки един, представляващи
възнаграждение за извършено процесуалното представителството в производството
пред СГС.
РЕШЕНИЕТО в необжалваната част е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „Т.с.“
ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: