№ 523
гр. Бургас, 17.02.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Росен Д. Парашкевов
Членове:Радостина П. Иванова
Йорданка Г. Майска
като разгледа докладваното от Росен Д. Парашкевов Въззивно частно
гражданско дело № 20232100500202 по описа за 2023 година
Производството по делото пред настоящата съдебна инстанция е
образувано по частна жалба от ”ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК- **********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.”Димитър Хаджикоцев” №
52-54, представлявано от Александър Чавдаров Димитров и Николай
Георгиев Спасов – изпълнителни директори чрез юк.Свилен Стоянов срещу
Разпореждане №13926/24.11.2022г. постановено по ч.гр.д. №7463/2022г. по
описа на РС-Бургас, с която заповедният съд е оставил без уважение
Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и
изпълнителен лист, относно претендираното вземане срещу длъжника В. Г.
Г., ЕГН-********* от гр. Б., ж.к. М. р., бл. **, вх. *, ет. *, за заплащане на
договорна лихва /възнаграждение/ в размер на 131,47 лв. за периода от
05.06.2022г. до 05.11.2022г. и сумата от 120,12 лв. - представляваща лихва за
забава, начислена за периода от 05.06.2022 г. до 08.11.2022 г.
Недоволство от така постановеното определение изразява частния
жалбоподател, който счита същото за незаконосъобразно и неправилно. По-
конкретно посочва, че цената на ползваната финансова услуга намира израз
във величината ГПР по кредита, чиято дефиниция е определена в Глава V на
ЗПК. Изтъква, че предвид това следва, че разходите на потребителя за
въпросните допълнителни услуги не представляват част от общите разходи по
кредита, съответно не следва да се отчитат при изчисляването на ГПР. Т. е.
дължимото по процесиите допълнителни услуги възнаграждение се дължи от
кредитополучателя отделно и независимо от цената на самия кредит,
респективно не следва да се включва при изчисляването на ГПР и не
противоречи на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Позовава се на чл.9 от ЗЗД, предоставящ
1
свобода на договаряне на страните. Моли за отмяна на разпореждането в
обжалваната част, досежно възнаградителната лихва и обезщетението за
забавено плащане, като бъде постановено друго, с което да се постанови
издаване на заповед за изпълнение по отношение на претендираните суми.
Частната жалба е допустима, тъй като същата е подадена в
законовия срок, против подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, за
което е налице правен интерес от обжалване (чл. 413, ал. 2 от ГПК).
Разгледана по същество, частната жалба е основателна.
СЪДЪТ, след преценка на събраните по делото доказателства и като
съобрази закона, намира за установено следното:
Производството пред заповеншя съд е образувано по заявление за
издаване на заповед по чл.417 от ГПК против длъжника за заплащане на суми
въз основа на извлечение от счетоводни книги към 08.11.2022 г. по партида
договор за потребителски кредит № ********** от 30.09.2020 г., по силата на
който на длъжника е предоставен кредит в размер на 2499,54 лева.
Районният съд е уважил частично заявлението, като е издал заповед
№ 3601/24.11.2022 г. по ч.гр.д. №7463/2022 г. за изпълнение на задължение по
чл. 417 от ГПК за претендираната главница от 887,53 лв., ведно със законната
лихва върху нея считано от 18.11.2022 г. до окончателното изплащане, както
и за разноски по делото в размер на 69,48 лв.
С обжалваното разпореждане № 13926/24.11.2022 г., съдът е
отхвърлил заявлението по чл. 417 от ГПК за заплащане на договорна лихва
/възнаграждение/ в размер на 131,47 лв. за периода от 05.06.2022 г. до
05.11.2022 г. и сумата от 120,12 лв. -представляваща обезщетение за забавено
плащане, начислено за периода от 05.06.2022г. до 08.11.2022 г.
Заповедният съд е мотивирал отказа си досежно договорната лихва с
мотив, че кредитът е недействителен на основание чл.22, във вр. с чл.11, ал.1,
т.9 и т.10 и чл.10, ал.1 от ЗПК, тъй като не е ясно как е формиран ГПР от
48,99% и какъв е в действителност точния му размер, при положение, че ГЛП
е 49,14%. Посочил е, че съгласно чл.23 от ЗПК кредитополучателят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита без лихвите. Посочил е, че
искането за договорна лихва е в противоречи ес добрите нрави – чл.411 ал.2,
т.2 от ГПК, във вр.с чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД – нищожност различна от това по
чл.19 ал.5 от ЗПК – уговореният ГЛП от 49,14% надвишава значително
трикратния размер на законната лихва и клаузата за такава се явява нищожна.
Посочва практика в този смисъл.
Настоящата инстанция счита, че районният съд правилно е приел, че
спрямо договорът за паричен заем, във връзка с който са възникнали
процесните вземания, обект на заповедта за изпълнение, е приложим Законът
2
за потребителския кредит /ЗПК/. Също така следва да бъде посочено, че
съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК съдът е задължен служебно да извърши
проверка дали искането не противоречи на закона и на добрите нрави.
Настоящата съдебна инстанция намира подадената частна жалба за
основателна.
Доколкото в случая договорът за потребителски кредит е сключен
при действието на Закона за потребителския кредит, нормите му следва да
бъдат съобразени служебно от съда. Тук следва да се допълни, че съобразно
разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения; нищожни са клаузите, надвишаващи този размер. Законът не
въвежда изискване или ограничение досежно размера на възнаградителната
лихва. По действащото българско право максималният размер на договорната
лихва (възнаградителна или компенсаторна) е ограничен единствено от чл. 9
ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. По отношение на
договорната лихва по необезпечен заем, ВКС не е изложил съображения и не
е предложил количествен критерий, извън който може да се счита, че са
накърнени добрите нрави. В настоящия случай предоставеният заем е
необезпечен. Следователно не е налице ограничение в размера на
възнаградителната лихва, която страните могат да уговорят в полза на
кредитора, а по посочените по-горе критерии, не е налице и противоречие с
добрите нрави, досежно възнаградителна лихва по необезпечен заем, още
повече, след като ГПР е в законовите рамки. Поради това уговорката, касаеща
размера на договорната лихва не е нищожна.
Съгласно чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата. От съдържанието на посочената разпоредба може да се направи
извод, че при забава на длъжника кредиторът има право да получи мораторна
лихва, като страните предварително са уговорили падежите на всяка от
погасителните вноски, поради което не следва кредитодателят да отправя
покана за всяка вноска, тъй като падежът за плащането е уговорен отнапред и
при пропускането му задълженият изпада в забава за съответната дължима
сума. С оглед на изложеното, съдът намира, че горната граница за
потребителските кредити е нормативно определена в нормата на чл.19 ал.4 от
ЗПК и представлява петкратния размер на законната лихва, доколкото в ГПР
на кредита се включват общите разходи за потребителя, в това число лихви,
възнаграждения и др. Законодателят е възприел по законов критерии ГПР,
отчитайки, че размерът на договорената възнаградителна лихва не винаги е
меродавен, поради което и с оглед избягване на злоупотреба е предвидено в
3
закона максимален размер на ГПР, чийто предел следва да се зачете като
непротиворечащ на морала и добрите нрави във връзка с общото оскъпяване
на кредита. Въззивният съд намира ,че доколкото настоящото
правоотношение се регулира от ЗПК, уговорките по договора следва да
съответстват на изискванията на този закон, поради което при преценка по
смисъла на чл.411 ал.2 т.2 от ГПК за противоречие на искането с добрите
нрави, следва да се съблюдава спазването на правилата на ЗПК, когато се
касае за договори за потребителски кредит. В този смисъл, съдът намира
частната жалба за основателна, което налага отмяна на атакуваното
разпореждане за претендираните суми от 131,47 лв. – договорна
/възнаградителна/ лихва за претендирания период и обезщетението за
забавено плащане по посочения период от 120,12 лв.
С оглед на гореизложеното и на осн.чл.413, вр. чл. чл.278, ГПК
съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯВА Разпореждане №13926/24.11.2022г. постановено по
ч.гр.д. №7463/2022г. по описа на РС-Бургас, с която заповедният съд е
оставил без уважение Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
417 от ГПК и изпълнителен лист, относно претендираното вземане срещу
длъжника В. Г. Г., ЕГН-********* от гр. Б., ж.к. М. р., бл. **, вх. *, ет. *, за
заплащане на договорна лихва /възнаграждение/ в размер на 131,47 лв. за
периода от 05.06.2022г. до 05.11.2022г. и сумата от 120,12 лв. -
представляваща лихва за забава, начислена за периода от 05.06.2022 г. до
08.11.2022 г., КАТО ВМЕСТО това ПОСТАНОВЯВА:
Длъжникът В. Г. Г., ЕГН-********* от гр. Б., ж.к. М. р., бл. **, вх. *,
ет. * да заплати ”ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК- **********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул.”Димитър Хаджикоцев” № 52-54,
представлявано от Александър Чавдаров Димитров и Николай Георгиев
Спасов – изпълнителни директори чрез юк.Свилен Стоянов по договор за
потребителски № ********** от 30.09.2020 г., следните суми: 131,47 лв. –
договорна /възнаградителна/ лихва периода от 05.06.2022 година до
05.11.2022 година; сумата от 120.12 лева, представляваща обезщетение за
забавено плащане за периода от 05.06.2022 година до 08.11.2022 година.
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение и изпълнителен лист.
ВРЪЩА делото на Районен съд - Бургас за издаване на заповед за
изпълнение и изпълнителен лист съобразно настоящото определение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
4
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5