Решение по дело №16627/2017 на Софийски градски съд

Номер на акта: 145
Дата: 8 януари 2019 г.
Съдия: Пепа Стоянова Тонева
Дело: 20171100516627
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 21 декември 2017 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ .........                                                                                   08.01.2019г., гр. София

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на седемнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ

                                                         ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА

                                                            Мл. съдия М. ГЮРОВА

 

при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 16627 по описа за 2017 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 182375 от 28.07.2017г. по гр.д. № 14177/2017г. Софийски районен съд, 42 състав признал за установено по искове с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 430 и сл. ТЗ, предявени от „О. Б.Б.“ АД, ЕИК ********, че ответникът Д.Л.Р., ЕГН **********, дължи на ищеца сумата 3 052.44 лв. - главница по договор за издаване на кредитна карта, сумата 1 262.29 лв. - договорна лихва за периода 12.02.2013г. - 22.11.2016г., и сумата 1 081.01 лв. - наказателна лихва за периода 12.02.2013г. - 22.11.2016г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 68274/2016г. по описа на СРС, 42 състав. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 1 034.43 лв. – разноски за исковото производство, и сумата 575.27 лв. – разноски за заповедното производство.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника Д.Л.Р., който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. По делото безспорно се установило, че към подаване на заявлението по чл. 417 ГПК не бил налице валидно сключен договор от 04.05.2006г. между страните, тъй като: Не бил представен оригинал на същия по делото, което водело до извод, че е приключил своето действие към 04.05.2011г.; Банката едностранно увеличила кредита, след като ответникът не бил теглил месечно повече от 500 лв., видно от заключението на ССЕ; Банката увеличила кредита, без да има основания за това, до 3 052.44 лв., и то към 29.06.2015г. Ответникът се позовавал на изтекла погасителна давност, тъй като твърдял, че е спрял плащанията по картата през м. 11.2011г., от когато не била захранвана и картата. Ищецът следвало да представи първични счетоводни документи за преводи и плащания, което не сторил. Неправилно първостепенният съд приел и ответникът да е уведомен за обявената предсрочна изискуемост. Предвид оспорването на нотариалната покана, ищецът не доказал редовното й връчване по реда на чл. 47 ГПК, а не бил спазен едномесечният срок за посещения от връчителя. Неправилно СРС приел и че са налице усвоявания и плащания до 12.02.2013г. Неправилен бил и изводът за наличие на договорно правоотношение между страните. С отговора на исковата молба ответникът оспорил всички факти и твърдения и всички представени писмени доказателства. По делото не бил представен оригинал на договора за кредитна карта, който бил изключен от доказателствата. Неправилно било възприето и признанието на ответника за плащане на задължението, тъй като до 14.11.2016г. била изплатена сума в размер на 7 597 лв. при усвоен кредит в размер на 5 720 лв. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение, вкл. в частта за разноските и вместо него постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира разноските по делото, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Съображения излага в писмена защита от 24.10.2018г.

          Въззиваемата страна „О. Б.Б.“ АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди решението като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендираното от въззивника адвокатско възнаграждение.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу обжалваем съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:

Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове: с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. ГПК (в ред. преди изменението с ДВ бр. 86/2017г.)  вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за сумата 3 052.44 лв. - главница по договор за издаване на кредитна карта от 04.05.2006г., с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1ГПК (в ред. преди изменението с ДВ бр. 86/2017г.) вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ за сумата 1 262.29 лв. - договорна лихва за периода 12.02.2013г. - 22.11.2016г., и с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. ГПК (в ред. преди изменението с ДВ бр. 86/2017г.)  вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 081.01 лв. - наказателна лихва за периода 12.02.2013г. - 22.11.2016г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по гр.д. № 68274/2016г. на СРС, 42 състав.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове при следните твърдения и със следните възражения: Вземането било предмет на договор за банков кредит, сключен на 04.05.2006г. Кредитът бил обслужван, като по-голямата част от задължението било платено. Претендираната сума била погасена по давност. Заявил е, че оспорва представените с исковата молба документи при твърдение, че не е получавал от ищеца известие за предсрочна изискуемост на кредита - върху копието от обратната разписка нямало подпис за получател. Искал е задължаване на ищеца да представи „договорите“ и „обратните разписки“ в оригинал.

 Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно по следните съображения:

В правилно приложение на процесуалния закон – чл. 153 ГПК, районният съд е приел, че между страните не е било спорно наличието на валидно облигационно правоотношение между тях по договор за издаване на кредитна карта от 04.05.2006г. Този факт е признат от ответника с отговора на исковата молба при твърдение, че е платил „по-голямата част“ от задължението по договора. Настоящият състав е на мнение, че нормата на чл. 183 ГПК не е самоцелна, а страната може да иска задължаване на насрещната да представи оригинал на документ само в случай, че оспорва представения заверен препис. Такова оспорване на договора в случая не само не е налице, но е налице и признание за съществувалото договорно правоотношение между страните. Ето защо по мнение на настоящия състав районният съд неправилно е изключил от доказателствата по делото представения заверен препис от договора. Независимо от това, като краен резултат правилно е приел, че при липсата на спор и от съвкупната преценка на останалите събрани по делото доказателства, вкл. неоспореното заключение на ССЕ, по безспорен начин се установява наличие на договорно правоотношение между страните. Съгласно заключението на ССЕ, дължимите от ответника суми по договора за главници и лихви са в размер на исковите. В тази връзка несъстоятелен е поддържаният в жалбата довод за допуснато от СРС процесуално нарушение, като не задължил ищеца по реда на чл. 190 ГПК да представи вносни бележки относно внасянията на суми. Освен че това искане е било преклудирано, в тежест на ответника съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК е да докаже твърдяното от него плащане на „по-голямата част от задължението“ по договора, което не е сторил.

Неоснователни са и останалите поддържани в жалбата доводи, част от тях вътрешно противоречиви и противоречащи си помежду си. По изложените по-горе съображения непредставянето на оригинала на договора по никакъв начин не обуславя извод, че договорът „е приключил“ своето действие към твърдяната произволна дата 04.05.2011г.; Дали банката едностранно е увеличила лимита по картата /в съответствие с чл. 3 от договора и приетите общи условия/ е ирелевантно, доколкото от неоспореното заключение на ССЕ се установяват усвоените от ответника суми, сборът от които формира неиздължената главница. Твърденията на ответника, че спрял плащанията по картата през м. 11.2011г., от когато не била захранвана и картата, се опровергават от неоспореното заключение на ССЕ. За неоснователен съдът намира и довода на въззивника във връзка с уведомяването му за обявената от банката предсрочна изискуемост по кредита. Към момента на връчването на нотариалната покана по реда на чл. 47 ГПК законът не съдържа изискване за посещение на адреса в рамките на един месец, връчителят е посетил адреса на три дати и след като не открил адресата е залепил уведомление по реда на чл. 47 ГПК, а нотариусът е констатирал неявяването му в двуседмичния срок да получи поканата. Поради това, а и съобразно чл. 2.7.3 от общите условия на договора следва да се счита, че изявлението на банката е достигнало до кредитополучателя.

Предвид неоснователността на доводите в жалбата, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. Това обуславя и извод за присъждане на разноски за исковото и заповедното производство в посочените от СРС размери, определени съобразно чл. 78, ал. 1 ГПК.

При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в размер на 719.75 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС, което съобразно обжалваемия интерес от 5 395.74 лв. е минималното възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2 вр. § 2а от ДР на Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Поради това възражението на въззивника за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е неосноватеилно.

Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И:

 

          ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 182375 от 28.07.2017г., постановено по гр.д. № 14177/2017г. на Софийски районен съд, 42 състав.

ОСЪЖДА Д.Л.Р., ЕГН **********,***, да заплати на „О. Б.Б.“ АД, ЕИК ********, на основание чл. 78 ГПК сумата 719.75 лв. /седемстотин и деветнадесет лева и 75 ст./, представляваща разноски за въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              ЧЛЕНОВЕ:  1.                               

 

 

 

 

 

                                                                                                  2.