Р Е Ш
Е Н И Е
№ 838/ 12.12.2019 година, град Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският районен съд, Девети граждански състав
на четиринадесети ноември
две хиляди и деветнадесета година
в публично заседание в
следния състав:
Председател:
Петър Вунов
секретар: Михаела Стойчева
прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Петър Вунов гражданско дело номер 799
по описа на съда за 2019 година, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на част ІІ, дял І от ГПК.
Образувано е по искова молба от „Теленор България" ЕАД срещу Ю.О.Ш..
Ищецът твърди, че между него и
ответника били сключени следните договори: договор за мобилни услуги № ********* от
06.11.2015 г.
за
мобилен телефонен номер **********; Заявление за
смяна на номер № ********* от 06.11.2015 г., с който мобилен номер
********** бил заменен с номер **********, за който продължавали да се прилагат
условията на първия договор; Допълнително споразумение
към договор за мобилни/фиксирани услуги № ********* и Договор за
лизинг от 15.01.2016 г. Съгласно допълнителното споразумение за
мобилен номер
********** влизал в сила нов абонаментен план, а на клиента бил предоставен мобилен
телефонен апарат
Samsung Galaxy S5 Neo Black. Поддържа се, ответникът не
изпълнявал
задълженията си по гореописаните договори, за което ищецът издал следните фактури: 1. № **********/15.08.2016 г., за отчетния период 15.07.2016 - 14.08.2016 г., включваща следните задължения на
клиента - месечна абонаментна такса 24,99 лв., както и ползвани услуги 0.16 лв.
(кратки
текстови съобщения SMS), или в общ размер на 30,18 лв. с вкл. ДДС; лизингова вноска за
мобилен апарат Samsung Galaxy S5 Neo Black в размер на 21,99 лв. с вкл. ДДС, 2. № **********/15.09.2016 г., за отчетния период 15.08.2016 - 14.09.2016 г., включваща следните задължения на
клиента - месечна абонаментна такса 24,99 лв., такса за спиране на номер 0,75
лв., такса за услугата временно възстановяване на изходящия трафик 1,24 лв., или в общ размер на 32,38 лв. с
вкл. ДДС; лизингова вноска за мобилен апарат Samsung
Galaxy S5 Neo Black в размер на 21,99 лв. с вкл. ДДС, 3. № **********/15.10.2016 г. за отчетния
период 15.09.2016 - 14.10.2016 г. и включваща следните задължения на клиента - месечна абонаментна такса 24,99
лв. без вкл. ДДС, в краен размер на 29,99 лв. с вкл. ДДС; лизингова вноска за
мобилен апарат Samsung Galaxy S5 Neo Black в размер на 21,99 лв. с вкл. ДД, 4. №
**********/15.11.2016 г. за отчетния период 15.10.2016 - 14.11.2016 г. и включваща следните задължения на
клиента - месечна абонаментна такса (-6,45) лв. без вкл. ДДС, в краен размер на
(-7,74) лв. с вкл. ДДС; лизингова вноска за мобилен апарат Samsung Galaxy S5
Neo Black в размер на 21,99 лв. с вкл. ДДС. /Отрицателната стойност на месечната абонаментна
такса във фактурата се формирала в резултат на приспадане между таксата за
посочения отчетен период, съобразно броя дни, през които клиентът ползвал
услугите на оператора и таксата за предварително начислен пълен брой дни с
достъп до услугите на оператора за отчетния период/ 5. № **********/15.12.2016г., включваща задължение за заплащане на неустойка за
предсрочното прекратяване на договора за мобилни услуги чрез номер ********** в
размер на 361,46 лв., както и предсрочно изискуем остатък от лизингови вноски
за мобилно устройство Samsung Galaxy S5 Neo Black в общ размер на 307,86 лв. с
вкл. ДДС, равняващ се на четиринадесет неначислени лизингови вноски, дължими за
периода 15.12.2016 - 15.12.2017 г.,
като се претендира неустойка в размер на 74,97 лв. На
02.04.2019 г. „Теленор
България" ЕАД подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до
Районен съд - Хасково срещу Ю.О.Ш. за
процесните суми, по което било образувано ч. гр. д. № 2788/2018 г. по описа на съда. По него била издадена исканата заповед за
изпълнение, но тя била връчена на длъжника при условията на 47,
ал. 5 ГПК. Предвид изложеното се иска да бъде постановено
решение, с което да се приеме за установено по отношение на ответника, че дължи
на ищеца
гореописаната сума в общ размер на 555,60 лв., ведно със законната лихва за забава върху нея, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК
до окончателното й изплащане. Претендират
се и направените деловодни разноски в настоящото производство и в развилото се
заповедно производство.
Ответникът, чрез назначения му особен представител, счита предявените искове за неоснователни, като оспорва всички обстоятелства, посочени в исковата молба. Твърди се, че конкретните мобилни услуги не били доставени и ползвани от ответника, а претендираната неустойка не се дължала поради липсата на изпратено писмено уведомление до абоната. Освен това клаузата, в която тя била предвидена, била нищожна поради противоречието й на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, и като неравноправна и неиндивидуално уговорена, съобразно чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗП, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на
страните, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235,
ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
По делото са представени Договор за мобилни услуги
от 06.11.2015 г.,
Приложение-ценова листа за абонаментни планове за частни лица от 06.11.2015 г., Заявление за смяна на номер № ********* от 06.11.2015 г., Допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги от 15.01.2016 г., Договор за лизинг от
15.01.2016 г., Общи
условия на „Теленор България“ ЕАД за взаимоотношения с потребителите на мобилни
телефонни услугия; Фактури (дубликат) № **********/15.08.2016 г., № **********/15.09.2016 г., № **********/15.10.2016 г., № **********/15.11.2016 г. и № 7250129804/15.12.2016 г. и от тях е видно, че
имат описаното в исковата молба и посочено по-горе съдържание, поради което същото
не следва да се излага отново текстуално, като при
необходимост ще бъде обсъдено при преценката на наведените от страните правни
доводи, основани на тях.
От материалите, съдържащи
се в ч. гр. д. № 2788/2018 г. по описа на РС -Хасково, приложено като
доказателство по настоящото производство, се установява, че въз основа на
заявление с вх. № 22036/26.11.2018 г. в полза на ищеца срещу ответника е издадена Заповед за изпълнение № 1334/13.12.2018
г. за процесната сума в общ размер от 555,60 лв. за главница, ведно със законната лихва върху нея от датата на
подаване на заявлението – 23.11.2018 г. до окончателното й изплащане, както и
направените в производството разноски, от които 25.00 лв. за заплащане на държавна
такса и 360.00 лв. - възнаграждение за упълномощен по делото адвокат. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК и с разпореждане от 08.02.2019
г., връчено на ищеца на 05.03.2019 г., е указано, че може да предяви иск за
установяване на вземанията си в едномесечен срок от съобщението и последният е
сторил това.
При така установената
фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Предмет на делото са предявени при условията на обективно кумулативно съединение установителни искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, които са процесуално допустими, доколкото изхождат от заявителя по образувано заповедно
производство срещу длъжника в едномесечния срок от уведомяването му за връчването на издадената
заповед за изпълнение относно
процесните вземания при условията на
чл. 47, ал. 5 ГПК.
Разгледани по същество, първият
иск се явява
частично основателен, вторият
– неоснователен, а третият е изцяло основателен, като съображенията за това са следните:
От приетите и неоспорени Договор за мобилни услуги от
06.11.2015 г.,
Приложение-ценова листа за абонаментни планове за частни лица от 06.11.2015 г., Заявление за смяна на номер № ********* от 06.11.2015 г., Допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги от 15.01.2016 г. и Общи условия на „Теленор България“ ЕАД за
взаимоотношения с потребителите на мобилни телефонни услуги по несъмнен начин се установява, че между страните
е съществувало валидно облигационно правоотношение, по силата на което дружеството
- мобилен опрератор е трябвало да предоставя мобилни услуги срещу задължението от страна на ответника да заплаща
дължимото
възнаграждение за това. Съдържанието му е подробно регламентирано в горепосочените документи, които са подписани и от
ответника, който не е възразил срещу приемането им като писмени доказателства, нито ги е оспорил относно автентичността им или пък от гледна точка
верността им, въпреки че е разполагал с възможност за това. Ето защо и на на основание чл. 20а, ал. 1 ЗЗД процесния договор има силата на закон за страните.
Доколкото се касае
за търговска сделка съгласно чл. 286, ал. 1 ТЗ, тъй като е сключена от търговец и е свързана с
упражняваното от него занятие, тя попада под приложното поле на ТЗ, а само за неуредените в него положения се прилагат разпоредбите на гражданското законодателство
– чл. 288 ТЗ. Тук е уместно да се отбележи, че в договора за мобилни услуги
изрично е посочено, че потребителят е получил и е
запознат с Общите условия
и е съгласен да ги спазва, като същото
обстоятелство се установява и от декларацията-съгласие от 05.11.2015 г. към Приложение-ценова
листа за абонаментни планове за частни клиенти от същата дата, поради което и на
основание чл. 298, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ТЗ те също са задължителни за него. Безспорно е, а и от съдържанието на събраните
писмени доказателства се установява, че част от спорните вземания представляват
дължимата сума за абонаментния план на ответника в размер на 24,99 лв. без ДДС
или 29,99 лв. с ДДС месечно. Съгласно т. 23, б. „б“ от Общите условия месечният
абонамент осигурява достъп до услугите, за които е сключен договора и включва
разходите за поддръжка на мрежата и се предплаща от потребителя ежемесечно, в
размери съгласно избрания от него абонаментен план. Следователно, задължението за заплащането
му не е обвързано от потреблението на мобилни услуги, и се дължи без значение
дали мобилният оператор действително ги е доставил и съотв. дали абонатът ги е потребил. В
тази връзка следва да се съобрази и че ответникът не
оспорва осигуряването на достъп до
услугите на дружеството, а количеството и стойността на предоставените услуги. Извод за осигурен
достъп до мрежата може да се направи и от обстоятелството, че в договора за мобилни услуги е
посочен конкретен номер, посредством който потребителят бива
идентифициран сред абонатите на ищеца, и е издадена нужната за целта конкретна
СИМ-карта.
При това положение и доколкото нито се твърди, нито се установява този договор между между страните да е бил прекратен преди сочената от ищеца крайна дата, то ответникът му дължи претендираната абонаментна
такса за релевантния период, а именно сумата от 82,23 лв. /(3 х 29,99 лв.) –
7,74 лв./ Относно настъпването на изискуемостта й не се спори, а и се установява от т.
27 на Общите условия, че плащането се извършва в срока, указан на фактурата, но
не по-късно от 18 дни след датата на издаването й, като в случая той отдавна е
изтекъл.
Не така стои
въпросът за останалите суми по
процесните фактури, представляващи стойност на неплатени и
използвани услуги по договора за мобилни услуги. В
случая не се установява при условията на пълно и главно
доказване твърдението на ищеца, че
през процесния период е доставил
на ответника тези услуги, респ. че последният ги е ползвал, както и че тяхната стойност съответства на посоченото в фактурите. Това е така, защото последните не са подписани от ответника и са
своевременно оспорени от неговия процесуален представител, а по своята правната
характеристика те представляват частни свидетелстващи документи по смисъла на чл. 178, ал. 1 ГПК,
обективиращи
изгодни за
техния издател факти. В този смисъл те притежават само формална, но не и
материална доказателствена сила, поради което следва да се преценяват от съда наред с всички останали доказателства по делото, като при
оспорването им в тежест на съставилата ги страна е да установи с допустимите от ГПК доказателствени
средства, че документирането на съдържащите се в тях данни е надлежно извършено
и съответства на доставени и ползвани от абоната конкретни мобилни услуги. Тъй като това не е сторено и съобразно въведения в чл. 154, ал. 1 ГПК принцип
за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес, е необходимо
да се приеме, че тези правнорелевантни факти не са се осъществили в обективната
действителност. А щом фактите не са се осъществили, не могат да възникнат и техните правни последици. Тук е уместно да се
отбележи и че съгласно трайната съдебна практика
основанието за плащане не е фактурата, а извършването на съответната престация
/в случая предоставянето на мобилни услуги/, а както се посочи по-горе, такава не е доказана в настоящото производство.
По аналогични на гореизложените съображения, които не е необходимо да се приповтарят, следва
да се приеме и че не се дължат таксите за спиране на номер и за временно възстановяване на изходящия трафик.
Ето защо съдът счита, че първият иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД е основателен и доказан за сумата от 82,23 лв., а за разликата над нея до пълния предявен размер от 84,81 лв. следва да бъде отхвърлен.
По отношение на
претендираната неустойка съдът споделя доводите на процесуалния представител на
ответника за нищожност на неустоечната клауза за поради накърняване на добрите нрави, за което
се следи и служебно,
като преценката се извършва към момента на сключване на договора, а не към
последващ момент - т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. №
1/ 2009 г. на ОСТК на ВКС. При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от
характерните особености на договора за услуга и вида на насрещните престации:
мобилният оператор се задължава да предостави на потребителя ползването на
мобилни услуги срещу абонаментна такса, а потребителят - да я заплати, но само
срещу предоставената му услуга. От друга страна, ако е
уговорена неустойка при предсрочно прекратяване на договор за услуга,
в размер на всички неплатени по договора абонаментни вноски до края на срока
му, мобилният оператор по прекратения договор ще получи имуществена облага от
насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше
прекратен, но без да се предоставя ползването на услугата по договора.
Следователно, уговорената по този начин неустойка за предсрочно прекратяване
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на
другата и нарушава принципа за справедливост. В този смисъл е и задължителната практиката
на ВКС - Решение № 193/09.05.2016 г. по т. д. № 2659/2014 г. на ВКС, I т.о. и Решение №
219/09.05.2016 г. по т. д. № 203/2015 г. на ВКС, I т.о. Както се посочи по-горе, съдът следи
служебно за нищожността на договорните клаузи предмет на договора, когато тя е
свързана с противоречие на закона или на добрите нрави и това противоречие
произтича пряко от твърденията и доказателства по делото, както е в настоящия
случай. В този смисъл е и цитираното вече Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д.
№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
На следващо място, тази клауза се явява нищожна и поради това, че е неравноправна смисъла на чл. 143 ЗЗП, който без съмнение намира приложение в отношенията между страните. Безспорно, че тя е част от стандартно, изготвено предварително и типово споразумение на мобилния оператор и че потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й - дали да е въобще част от договора или поне да е в по-малък размер, т.е. няма данни да е индивидуално уговорена. С оглед посоченото по-горе, че ищецът би получил първоначално уговорената цена по договора под формата на неустойка, без да има задължение да се предоставя мобилни услуги, клаузата несъмнено е във вреда на потребителя и не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните, именно поради липсата на еквивалентност между поетите от тях насрещни задължения. Освен това предвидения размер на неустойката е необосновано висок, тъй като не е съобразен с естеството на обезпеченото задължение и надвишава многократно стойността на евентуално претърпените от ищеца вреди - чл. 143, т. 5 ЗЗП.
По тези съображения съдът счита, че искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД е неоснователни и следва да бъде отхвърлен.
Не се спори по делото, а и от събраните
писмени доказателства се установява, че между страните е съществувало и второ облигационно
правоотношение по силата на сключен
договор за лизинг от 15.01.2016 г. Съдържанието му е уредено в същия договор и в Общите условия към него, обективирани на
втората му страница. На следващо място, няма спор, че ищецът е изпълнил точно основното си задължение, а и в чл. 4 от договора лизингополучателят изрично е декларирал, че е получил устройството във вид, годен за употреба, функциониращ изрядно, съответстващ
на договорените технически характеристики и комплектован с цялата документация. При това положение следва да се приеме, че в тежест на ответника е възникнало насрещното задължение да заплаща дължимите месечни лизингови вноски в
сроковете и размерите съобразно договорните клузи. Безспорно е и че той не го е
изпълнявал надлежно, като за периода 15.07.2016 г. – 14.12.2017 г. има неплатени лизингови вноски за мобилното устройство Samsung Galaxy S5 Neo Black в общ размер от 395,82 лв. с ДДС, за които са издадени фактури № **********/15.08.2016 г., № **********/15.09.2016 г., № **********/15.10.2016 г., № **********/15.11.2016 г. и № 7250129804/15.12.2016 г. По делото нито се твърди, нито са ангажирани доказателства относно
изпълнението на тези изискуеми задължения на ответника.
Предвид изложеното съдът счита, че третият иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД е изцяло основателен и следва
да бъде уважен в пълния му предявен размер.
Вземанията са дължими ведно с поисканата законна лихва, считано
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК, по което е било образувано ч. гр. д. № 2788/2018 г. по описа на РС – Хасково - 23.11.2018 г., до окончателното й
изплащане, по аргумент от разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК.
Съгласно т. 12 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014
г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда специалните
установителни искове, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да се
произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство,
и то с осъдителен диспозитив, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното
производство.
В случая към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение
ответникът е дал повод за образуване на заповедното производство, тъй като към
този момент, а и към настоящия, не е погасил процесните вземания. Ето защо
следва да бъде ангажирана отговорността му за сторените от ищеца разноски по ч.
гр. д. № 2788/2018 г. по описа на РС – Хасково. От представените по него
писмени доказателства се установява, че те са действително направени, но съобразно
установения по делото размер на вземанията, следва да бъдат намалени на общо 331,26
лв.
С оглед изхода на настоящото
производство и двете страни имат право на
разноски, но на ответника не следва да му бъдат присъждани,
тъй като липсват твърдения и доказателства за извършването
им. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на
ищеца се дължат такива, съразмерно на уважената част от
исковете, а именно сумата от 589,39 лв., съобразно
представения списък по чл. 80 ГПК.
Мотивиран от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, по отношение на Ю.О.Ш., ЕГН **********, постоянен адрес: ***, че дължи
на „Теленор
България" ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София,
ж.к. Младост 4, Бизнес Парк София, сграда 6, сумата от 82,23 лв., представляваща неплатена
абонаментна такса за периода от 15.07.2016 г. до 14.11.2016 г. по сключения между тях
Договор за мобилни услуги № ********* от 06.11.2015 г., изм. с
Допълнително споразумение към него от 15.01.2016 г., ведно със законната
лихва върху нея от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 2788/2018 г. по описа на Районен съд - Хасково – 23.11.2018 г. до окончателното й изплащане, като иска в останалата част – за разликата до пълния предявен размер от 84,81 лв.,
ОТХВЪРЛЯ.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО,
на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, по
отношение на Ю.О.Ш., ЕГН **********, постоянен адрес: ***, че дължи на „Теленор
България" ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София,
ж.к. Младост 4, Бизнес Парк София, сграда 6, сумата от 395,82 лв., представляващи неплатени лизингови
вноски по сключения между тях на 15.01.2016 г. договор за лизинг за мобилното устройство Samsung Galaxy S5 Neo Black, ведно със законната
лихва върху нея от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 2788/2018 г. по описа на Районен съд - Хасково – 23.11.2018 г. до окончателното й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Теленор
България" ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София,
ж.к. Младост 4, Бизнес Парк София, сграда 6, срещу Ю.О.Ш., ЕГН **********,
постоянен адрес: ***, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл.
92, ал. 1 ЗЗД, за
установяване по отношение на Ю.О.Ш., че дължи на „Теленор България" ЕАД сумата от 74,97 лв., представляваща дължима неустойка за предсрочното
прекратяване на сключения между тях
Договор за мобилни услуги № ********* от 06.11.2015 г., изм. с
Допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги от 15.01.2016 г.
ОСЪЖДА Ю.О.Ш., ЕГН **********,
постоянен адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на
„Теленор България" ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр.
София, ж.к. Младост 4, Бизнес Парк София, сграда 6, сумата от 920,65 лв., от която 589,39 лв., представляваща направени
разноски по настоящото дело и 331,26 лв., представляваща направени разноски по ч. гр. д. № 2788/2018 г. по описа на Районен
съд - Хасково, за която е издадена Заповед № 1334/13.12.2018 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, съразмерно на уважената част
от исковете.
Решението подлежи на
обжалване пред Окръжен съд Хасково в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ:
/Петър Вунов/