Определение по дело №1712/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.248 от ГПК, вр. чл.144 от АПК.

Образувано е по молба с.д. № 5402/28.03.2025г. от Е. Т., чрез пълномощник адв. Й.А., за изменение на Решение № 3192/20.03.2025г. по адм.д. № 1712/2024г. в частта му за разноските.

Молителят счита, че с решението неоснователно е редуцирано договореното и заплатено адвокатско възнаграждение. Сочи, че същото е и в минималния размер, предвиден от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения - чл.8 ал.3. Счита, че под определените в наредбата минимални размери, съдът не може да слиза, като мотивите за ниска фактическа и правна сложност са относими само при размери надвишаващи минималните такива по Наредбата. Изразява становище и за наличието на такава фактическа и правна сложност по спора, предвид работата на адвоката по делото, продължило повече от осем месеца, при три проведени заседания. На изложените основания моли изменение на решението в частта за разноските, като се присъди претендирания размер от 1 200 лв.

Препис от молбата е връчена на ответника - Началник сектор към ОД на МВР – [област], 05 РУ, който в срока по чл.248 ал.2 от ГПК не е депозирал отговор.

За да се произнесе по молбата съдът съобрази следното:

С Решение № 3192/20.03.2025г. по настоящото адм.д. № 1712/2024г. е отменена Заповед № 24-0460-000146/13.05.2024г. на в.и.д. Началник група към ОД на МВР – [област], 05 РУ, с която на Е. Ю. Т., [държава], род. 09.06.1973г., е приложена принудителна административна мярка по чл.171 т.1 б.“б“ от ЗДвП: Временно отнемане на свидетелство за управление на МПС, до решаване на въпроса за отговорността, но не-повече от 18 месеца.

Със същото решение, съдът е възприел като основателно възражението на ответника за прекомерност на претендираното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение от 1 200 лв. и е осъдил ОД на МВР – [област] да заплати на Е. Т. сума в размер на 540 лева, представляваща разноски по делото – от които 510 лв. адвокатско възнаграждение.

Решението е постановено на 20.03.2025г. и е необжалваемо, поради което съдът приема, че направеното на 28.03.2025г. искане е депозирано в срока по чл.248 ал.1 от ГПК. Същото е и от надлежна страна, поради което е допустимо. Разгледано по същество, настоящият състав го намира за неоснователно по следните съображения:

Приложимата в случая разпоредба на чл.78, ал.5 от ГПК препраща към чл.36 от Закона за адвокатурата, в изпълнение на която норма от Висшия адвокатски съвет е приета Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа /изм. загл. ДВ бл.14/18.02.2025г./. В цитираната Наредба минималният размер на адвокатското възнаграждение, с оглед предмета на делото е 1 000 лв. – чл.8 ал.3.

В случая обаче съдът съобрази и приетото в решение от 25.01.2024 г. по дело С - 438/22 на СЕС, в което са изложени съображения, че с оглед предимството на правото на Съюза, националният съд е натоварен в рамките на компетентността си с прилагане на разпоредбите на правото на Съюза, като е длъжен в случаите, когато това се налага да вземе решение да остави без приложение всяка национална правна уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред. СЕС в същото решение е приел, че Наредба № 1/09.07.2004 г. е издадена от съсловна организация - Висш адвокатски съвет, макар и по законова делегация, която определя минимални размери на адвокатските възнаграждения, под размера на които не може да се договаря по - ниско възнаграждение на адвокат, нито съдът разполага с това право съгласно нейните разпоредби. В решението си СЕС е развил доводи, че процесната Наредба нарушава забраната по чл.101, ал.4 ДФЕС, поради което националният съд може да откаже да приложи националното законодателство. При въведеното ограничение от Висшия адвокатски съвет за размера на възнагражденията на адвокатската работа, в решението на СЕС е прието, че с него в Наредбата е налице ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС. Именно с въведената от СЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики, съдът категорично е приел, че националният съд е длъжен да не приложи национална правна уредба, вкл. и когато предвидените в тази наредбата минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В решението си СЕС е приел и въз основа на предходно решение по съединени дела С - 427/16 и С - 428/16 – т. 51, че определянето на минималните размери на адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от чл. 101, параграф 1 ДФЕС.

При съобразяване Решението на СЕС по дело С - 438/22, предвид и своевременно наведеното възражение за прекомерност, за определяне размера на претендираното адвокатско възнаграждение съдът взе предвид: от една страна липсата на фактическа и правна сложност на спора /малко по обем доказателства и неусложнена фактическа обстановка/, а от друга – отсъствие на значими по обем процесуални действия и представителство от страна на пълномощника на жалбоподателя.

Неоснователно молителят се позовава на продължителността на делото от почти осем месеца. От една страна оспорващият /чрез пълномощника си/ сам е предпоставил тази продължителност, доколкото жалбата е подадена на 07.08.2024г. директно в съда, а не чрез административния орган, както изисква разпоредбата на 152 от АПК. Това е наложило връчване на препис на ответника и изискване на административната преписка. След постъпване на последната и предвид периода на съдебна ваканция, първото заседание е насрочено за 17.10.2024г. Тук е моментът да се посочи, че действително по делото са проведени три съдебни заседание, но единствено поради отсъствие на активно процесуално поведение на жалбоподателя, респ. неговия пълномощник. Още с определението, с което е насрочено производството поделото в открито съдебно заседание на страните е указана доказателствената тежест, която носят. В тази връзка конкретно на жалбоподателя са дадени указания както в това определение, така и повторно в съдебно заседание за установяване на наведените в жалбата възражения, в т.ч. за неправилно възприета от органа фактическа обстановка, което е довело и до неправилно приложение на материалния и в частност да представи доказателства за твърдяното влошено здравословно състояние. Искания за разпит на свидетели са направени в първото по делото заседание, а доказателства за здравословното състояние са представени едва след повторните указания във второто съдебно заседание, което е наложило и провеждане на трето такова само на това основание..

С оглед гореизложеното, съдът намира, че не са налице основания, които да обосноват по-висок размер на определения вече с решението такъв на адвокатското възнаграждение. Поради това и на основание чл.248 ал.3 от ГПК, във вр. чл.144 от АПК, искането за изменение на решението в частта за разноските се явява неоснователно и следва да се остави без уважение.

Воден от горното, съдът

О П Р Е Д Е Л И :

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с.д. № 5402/28.03.2025г. от Е. Т., чрез пълномощник адв. Й.А., за изменение на Решение № 3192/20.03.2025г. по адм.д. № 1712/2024г. в частта му за разноските.

Определението не подлежи на обжалване, съгласно чл.248 ал.3 от ГПК.