РЕШЕНИЕ
№…………
гр.
София,………..2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, IV-А въззивен състав, в открито съдебно заседание
проведено на пети април през две хиляди и двадесет и първата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. съдия:
НАТАЛИ ГЕНАДИЕВА
с участието на
секретаря Цветелина Добрева и като разгледа докладваното от мл. съдия Генадиева
в. гр. д. № 11560 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 458282 от 25.07.2018 г., постановено по гр.д. № 50937/2016 г. по описа на СРС, I
ГО, 48-ми състав, ответницата М.В.В. с ЕГН: ********** е осъдена на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 232,
ал.2 от ЗЗД да заплати на ищеца Р.А.И.Х., ЕГН: ********** сумата от 3300лв.- 11 наемни вноски за периода от
м.01.2015г. до м. 11.2015г. и сумата от 100лв.,
част от наемната вноска за м. 12.2014г. или общо сумата от 3400 лева,
представляваща дължимата наемна цена по договор за наем от 10..11.2014г. за
имот, находящ се в гр. София, кв. „*******№ 28 за периода 01.12.2014г. до
01.12.2015г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на
исковата молба – 09.09.2016г. до окончателното плащане, както и на основание
чл. 78, ал.1 ГПК сума в размер на 1164 лв., представляваща разноски по делото.
Срещу решението
е подадена въззивна жалба от ответника М.В.В. депозирана от назначения й в хода
на първоинстонционното производство особен представител – адв. Р.К.. В жалбата
се излагат съображения за недопустимост на съдебното решение, с аргумент, че
имота изобщо не е индивидуализиран, както с исковата молба така и в договора за
наем. Посочен бил само административния адрес, които не може да бъде предмет на
наемното правоотношение. Подържа се, че предвид липсата на индивидуализация на
вещта в договора липсвало и валидно облигационно правоотношение. Твърди се, че
неправилно съдът въз основа на показанията на св. И., които са били
недостоверни е приел, че имотът бил предаден на ответницата. Сочи си, че в чл.
9 от договора било предвиденопрадаването на
имота да се удостовери с приемо-предавателен
протокол. Твърди се, че неправилно съдът не е приспаднал дадения съгласно чл. 18 от договора депозит
(„кауцион“) в размер на 300 лева. Твърдят и допуснати от съда процесуални
нарушения. Моли обжалваното решение да бъде отменено.
В срока по чл.263,
ал.1 ГПК не е депозиран отговор, съответно не е взето становище по жалбата от въззиваемата
страна - ищца в първоинстанционото
производство
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени са за
разглеждане иск с правно основание чл.79, ал. 1 вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, а по
същество правилно, като на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите, изложени
от първата инстанция.
В мотивите на
обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че е налице валидно
възникналото между страните наемно правоотношение по сключения на 10.11.2014г. въз
основа на които ищцата в качеството и на наемодател е предала процесния имот, находящ с в гр.
София, кв. „*******за срок от 12 месеца. С договора е определена и месечната
наемна цена в размер на 300 лева. По отношение предаването на имота съда е
ценил показанията на свидетеля И..
Тези изводи на районния
съд се споделят изцяло от настоящата инстанция предвид, тъй като се основават
на наличните по делото доказателства.
Във връзка с
доводите и възраженията във въззивната жалба излага и следните съображения.
Изложените съображения досежно нищожността на
процесния договор за наем поради липса на индивидуализация на наетия имот, за
неяснотата относно това, какъв имот е предоставен за ползване, както и за
липсата на валидно наемно правоотношение, настоящата инстанция намира за
неоснователни. Безспорно е, че между страните е съществувало валидно
облигационно правоотношение, възникнало по силата на сключен договор за наем на
10.11.2014г., от който момент насетне до прекратяване на договора с изтичането
на срока му ответникът е ползвал наетия имот. В този смисъл са гласните доказателства
събрани по делото, показанията на свидетеля И..
Предвид това
изложените доводи за създадена неяснота поради недостатъчна индивидуализация на
имота в договора от 09.07.2015г. не
могат да бъдат споделени.Разбирането на въззивника, че липсата на
индивидуализация на имота, обуславя нищожност на договора за наем поради липса
на предмет е неправилно и несъобразено както с матиралноправните разпоредби
уреждащи договора за наем, така и с тази
визиращи основанията за нищожност на договорите чл. 26 от ЗЗД. Предметът
на съществувалото между страните облигационно правоотношение е легално даден в
разпоредбата на чл. 228 ЗЗД, според която с договора за наем наемодателят се
задължава да предостави една вещ за временно ползване, а наемателят - да му
плати определена цена. Така очертаните взаимоотношения изключват като техен
предмет правото на собственост върху имота, предмет на договора за наем. В този
смисъл е и постоянната съдебна практика на ВКС. Непълната индивидуализания на
отдадения под наем обект в сключен писмен договор за наем, не може да доведе до
неговата нищожност по смисъла на чл.26, ал.2 ЗЗД. От значение във връзка с
индивидуализанията на обекта на договора за наем е дали страните по договора са
били наясно кой точно имот се отдава под наем. В случая за страните е пределно
ясно кой е наетият имот, тъй като от показанията на свидетеля И. се установява
че ответницата е живяла в процесния имот – къща на два етажа в продължение на
една година без да заплаща наемната цена.
Налице е непротиворечива съдебна
практика, според която наемът е консенсуален договор, при който писмената форма
не е условие за валидност. При такъв договор съществува както правото да се
ползва наетата вещ съобразно нейното предназначение, така и задължението да се
изплаща наемната цена, която е съществен елемент от договора. Що се касае до
неизползването на вещта от наемателя за целия период от времетраенето на
договора за наем или за част от времето, то това не е основание да се твърди
нищожност на договора поради липса на основание. Договорът за наем се счита
сключен с постигане на съгласие между наемодателя и наемателя. Предаването на
наетата вещ не е елемент от сключването на договора, а е задължение по
изпълнението му, както е посочил и въззвника във въззивната жалба. В случая
настоящия състав счита, че правилно за установяване действията по предаване е
допуснат и разпитан свидетеля И.. Действително в договора е предвидено, че
предаването на имота ще се извърши с протокол. Такъв обаче се твърди, че не е
бил съставен. Независимо от това дали такъв документ не е бил съставен или
просто не се намира на разположение на ищцата доколкото законът не изисква
писмена форма и не е налице никоя от предпоставките по чл. 164 от ГПК, нито
тези по чл. 165 от ГПК, няма пречка този факт да се установи и посредством
свидетелски показания. Освен това от
заявеното в исковата молба и неоспорено от ответницата се установява, че на М.В.
е платила 200 лева от първата наемна
вноска. Задължението на наемателя за плащане на наем е обусловено от предходно
изпълнение на насрещното задължение на наемодателя да му предостави на
разположение вещта, обект на наемното правоотношение. Предвид това с плащането
на част от първата вноска се доказва обстоятелството, че имота и е бил предаден
и задължението на ищцата по договора е изпълнено, тъй като плащането е
обусловено от предходно задължение на наемодателя да предаде веща.
Неоснователни са
доводите изложени в жалбата, че съдът неправилно не е приспаднал от исковата
претенция дадения от ответницата депозит - „кауциона“, а именно сумата от 300
лева. Съгласно чл. 19 наемодателя има право да се удовлетвори от кауциона в
изчерпателно изброени хипотези. Една от възможностите наемателя да се
удовлетволи от кауциона и той не подлежи на връщане е в случаите, в които
наемателят не плати в срок един или повече месечни наеми, освен ако това е
договорено между страните с анекс към договора, съгласно б“в“ на чл. 19 от
договора за наем. Именно такъв е
настоящия случай, тъй като по делото не е установено ответницата да е плащала
наемната вноска. Предвид това искането за приспадане на депозита – „кауционна“
е неоснователно.
С оглед
изложеното, предявеният иск с правно основание чл. .232, ал.2, пред.1 ЗЗД вр. с
чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 3400 лева за периода от 01.12.2014г. до
01.12.2015г. е основателен и правилно уважен с обжалваното решение.
Пред въззивната
инстанция не се претендират разноски, следователно такива не следва да бъдат
присъждани.
Същевременно
като взе предвид, че с определение от 5.04.2021г. и разпореждане от
16.04.20201г. настоящия състав е указал
на въззиваемата страна Р.А.И.Х. да внесе депозит за възнаграждение на
назначения в производство особен представител на ответницата М.В.В. в размер на
468 лв., като са указани последиците от неизпълнението. Препис от
разпореждането на съда, с което е определен размера на възнаграждението е връчен на въззиваемата страна със съобщение
на 11.05.2021г., но от същата и до настоящия момент не са представени
доказателства за внесен депозит, поради което въззвиният съд следва на основание
чл. 77 от ГПК да осъди ищцата да заплати по сметка на СГС определеното
възнаграждение в размера на 468 лв. за назначения особен представител, който е
депозирал и въззвната жалба, с която е сезирана настоящата инстанция. Няма
пречка, отделно същата сума да се изплати от бюджета на съда в полза на
особения представител - адв. К., като се издаде РКО.
Въззивната
инстанция е сезира и с частна жалба депозирана от особенния предствител на
ответницата насочена срещу определение № 537903 от 15.11.2018г. на СРС, с което
е оставено без уважение искането за изменение на решението в частта за
разноските.
С частната жалба
се излагат доводи за необоснованост, тъй като съдът изобщо не е изложил доводи, както и че не са налице
доказателства, че адвокатския хонорара в размер на 560 лв. е реално заплатен.
Въззивния съд
като взе предвид представения по
делото договор за правна помощ /л.7 от
делото на СРС/, в който е отразено, че ищцата е заплатила на процесуалния си
представител по делото адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство в размер на 560 лв. Според задължителните указания в т. 1 от
Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 6.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, вписването за
направеното плащане в договора за правна помощ има характер на разписка и е
достатъчно за доказване на извършените разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на вписаната сума. Правно ирелевантно е в случая е липсата на
отбелязване дали сумата е платена в брой или по банков път. Изричното
отбелязване в договора, че договореното възнаграждение е заплатено и подписът
на платеца, са достатъчни, за да обосноват извод, че в тази част е налице
разписка. Предвид това правилно частната жалба е оставена без уважение.
На основание чл.
280, ал.3 ГПК, решението не подлежи на обжалване пред касационната инстанция.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 458282 от 25.07.2018 г., постановено по гр.д. № 50937/2016 г. по описа на СРС, I ГО, 48-ми състав
и в частта за разноските.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 537903 от
15.11.2018г. постановено
по гр.д. № 50937/2016 г. по описа на
СРС, I ГО, 48-ми състав.
ОСЪЖДА Р.А.И.Х., ЕГН: **********, със адрес в гр.
София, „*******, да заплати на основание чл. 77 от ГПК сумата в размера на 465
лв. по сметка на СГС за назначения особен представител.
ДА СЕ ИЗПЛАТИ от
бюджета на съдебната власт, от сметката на СГС в полза на адвокат Р.С.К.,
сумата 465 лв. - възнаграждение за особен представител на М. Вълова пред
въззивната инстанция, за което да се издаде РКО.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.