№ 311
гр. София, 14.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО II ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито
заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Иван Коев
Членове:Стефан Милев
Любомир Игнатов
като разгледа докладваното от Стефан Милев Въззивно наказателно дело от
общ характер № 20211100604121 по описа за 2021 година
Предмет на въззивна проверка по гл. ХХI от НПК е оспорената с протест на
Софийската районна прокуратура (СРП) присъда от 10.06.2019 г. по н.о.х.д. № 7100/16
г. на СРС (НО, 110 с.), с която подс. М. Г. Ц. (ЕГН: **********) е бил оправдан по
обвинението на 23.12.2014 г. при опасен рецидив да е извършил кражба на вещи от
владението на пострадалата Ц.И. (чл. 196, ал.1, т.1, вр. чл. 194, ал.1, вр. чл. 29, ал.1, б.
„а“ и „б“ НК).
Протестът, поддържан от представителя на СГП в откритото заседание пред
втората инстанция, е с искане по чл. 336, ал.1, т.2 НПК, основано на несъгласие с
направения от СРС анализ на доказателствата и базираните на него правни изводи.
Извън заявените абстрактни доводи за „несъмнена доказаност“ на обвинението,
прокурорът е акцентирал върху съдържанието на досъдебните показания на св. С.Д.
(дадени по реда на чл. 223 НПК и прочетени при условията на чл. 281, ал.1, т.4 НПК),
които – според него – съдържат достатъчно уличаващи подсъдимия факти, свързани с
отнемането на инкриминираните вещи и последващия им пласмент.
По собствена воля подс. Ц. е отказал участие във въззивното разглеждане на
делото, но неговият служебен защитник (адв. Ч.) пледира оправдаването му да бъде
потвърдено. Противно на тезата в протеста, защитникът изтъква, че въпросните
досъдебни показания, на които СРП се позовава, са дадени под натиск, при това – в
период, в който св. Д. е имала поведенчески проблеми, предизвикани от системната
употреба на наркотични вещества.
СГС намери, че следва да потвърди оспорената с протеста присъда.
Авторството на деянието по делото е останало недоказано.
1
Районният съд не е отрекъл извършването на инкриминираната в обвинението
кражба, при която - за времето между 8.30 ч. и 16.20 ч. на 23.12.2014 г. неустановено
лице проникнало през прозореца на първия етаж в къщата (жилището) на св. Ц.И. (гр.
София, кв. „*******) и в нейно отсъствие изнесло (отнело) оттам движимо имущество
на стойност 828, 40 лв. (преносим компютър „Сони“, фотоапарат и SD-карта), част от
което (преносимия компютър) малко по-късно същия ден св. С.Д. (приятелка на подс.
Ц.) предала в заложна къща „К.“ ЕООД. Оплакването във въззивния протест всъщност
касае първоинстанционния извод, че няма еднозначни доказателства, които „по
несъмнен начин“ (чл. 303, ал.2 НПК) да обосновават, че именно Ц. е лицето,
извършило процесното деяние. То, обаче, е неоснователно, защото в действителност
наличната доказателствена съвкупност не позволява признаването на подсъдимия за
виновен.
Преки доказателства, разкриващи подс. Ц. като автор на кражбата, се съдържат
единствено в дадените пред съдия досъдебни показания на св. С.Д. (л. 20-21 от д.п.),
които първата инстанция е прочела на осн. чл. 281, ал.1, т.4 НПК - поради
невъзможност лицето да бъде открито за редовно призоваване. Макар и СРС да е бил
пестелив в мотивите си защо отказва ползването им с доверие, проявеният процесуален
подход (като краен резултат) е правилен. Касае се за изявления на свидетел, направени
в предварителната (закрита по своя характер) фаза на производството, без участие на
обвиняемия и без възможност той (или негов защитник) да постави своите насрещни
въпроси. Нещо повече - дори при прочитането им в откритото съдебно следствие, на
подс.Ц. не е било осигурено правото на „лична конфронтация“ със свидетелстващото
срещу него лице, защото това процесуално действие е било проведено без присъствие
на свидетеля (логично, с оглед ползваното правно основание – чл. 281, ал.1, т.4 НПК).
Близо две години по-късно, когато след успешни издирвателни действия св. Д., все пак,
е била установена и призована за разпит, Районният съд отново е прочел казаното от
нея пред разследващия орган, като тя по никакъв начин не е потвърдила
достоверността на вменените й изявления. Напротив – дала е непосредствени
показания (макар и фактологично объркани, поради изтеклия период от време), в които
е описала друго (различно) развитие на събитията и в които само фрагментарно е
цитирала името на подс. Ц. без никаква конкретика. Именно поради факта, че пред
съдебния състав въпросната свидетелка на практика не е потвърдила верността на
досъдебните й показания, както и поради обстоятелството, че те са били дадени (респ.
– прочетени) без възможност подсъдимият и неговата защита да поставят своите
въпроси, няма как същите да бъдат поставени в основата на осъдителна присъда,
защото подобен подход би нарушил справедливостта на процеса в контекста на чл. 6,
пар. 3 ,б. „d“ ЕКПЧ.
По принцип е вярно, че прочетените показания на св. С.Д. биха могли да бъдат
оценявани „на общо основание“ като приобщени по друг ред (например – при
условията на чл. 281, ал.4, вр. ал.1, т.2 НПК), но и в този случай ползването им в
подкрепа на обвинението би било допустимо, само ако се подкрепят от допълнителни
уличаващи подс. Ц. факти, установени в доказателствената верига. Такива, обаче, по
делото липсват. Свидетелският разказ на пострадалата Ц.И. (л. 123, гръб – л. 124 от
н.о.х.д.) пресъздава единствено какви са били установените от нея липси в жилището
й, без да съдържа данни за авторството на деянието. Свидетелят К.К. (служител в ЗК
„К.“ ЕООД) е потвърдил единствено, че на инкриминираната дата св. С.Д. се е явила,
за да заложи преносимия компютър, с уточнението, че е виждал само един път и подс.
Ц. - като „придружаващо лице“, без изобщо да конкретизира дали става въпрос за
същия случай, или за друг подобен. Разпитите на свидетелите Г.Г. и Х.И. също с нищо
не допринасят за установяването на извършителя на кражбата, защото казаното от Г.
не съдържа никакви детайли, а изявленията на И. (л. 125 от н.о.х.д.) по повод
2
конкретно изследваното деяние са сведени единствено до мъгляв спомен за
поведението на св. Д.: „Когато я видях, ходеше с един бял лаптоп. Беше с едно момче, но
не го познавам него … М. тогава си беше вътре в къщата…“ Именно относно въпросния
„бял лаптоп“ от своя страна св. Л. Г.а е разяснила, че при нея се е явила св. Д. с
предложение да й продаде въпросната вещ, но подсъдимият Ц. не е присъствал на
проведената среща.
Така, ако реално установената фактология по делото следва да бъде обобщена,
тя се свежда до обстоятелствата, че на 23.12.2014 г. от дома на св. Цв. И.а е била
извършена кражба на вещи, една от които по-късно е заложена в търговски обект от св.
С.Д.. Нито един от тези факти не разкрива подс. М.Ц. като извършител на
изпълнителното деяние на вменената му с обвинението кражба, защото
доказателствата не позволяват еднозначния извод, че той е участвал в отнемането на
вещите. Защо, обаче, срещу св. С.Д. не е било повдигнато отделно обвинение по чл.
215 НК, е въпрос, чието разрешаване е зависило изцяло от преценката на
прокуратурата, върху която съдебният контрол е недопустим.
Неоснователността на въззивния протест и изводът на втората инстанция, че
СРС правилно е приел авторството за недоказано, не дават друга възможност, освен
атакуваната присъда да бъда потвърдена, поради което - на основание чл. 338 НПК,
Софийският градски съд, Наказателно отделение, ІІ въззивен състав:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 10.06.2019 г. по н.о.х.д. № 7100/16 г. на СРС (НО,
110 състав).
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3