РЕШЕНИЕ
№ 48
гр. гр.Мадан, 26.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на деветнадесети март
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Димитър Ив. Стратиев
при участието на секретаря Милка Ас. Митева
като разгледа докладваното от Димитър Ив. Стратиев Гражданско дело №
20245430100494 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба от В. Д. Л. против
„*******“ АД, с която е предявен установителен иск с правно основание чл.
124, ал. 1 от ГПК да бъде признато за установено в отношенията между
„****** АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н
******, ул. „*****“ № ***, ап. ** и В. Д. Л., ЕГН **********, с постоянен
адрес град Р., ул. „******“ № *, вх. *, ап. 14* че сключеният между тях
Договор за потребителски кредит № ******* от *******г. е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, поради нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.
В исковата молба се сочи, че на ****** г. между В. Д. Л. като
кредитополучател и „********“ АД, ЕИК **** като кредитор е сключен
Договор за потребителски кредит № ******, в изпълнение на който
ответникът е предоставил на ищеца заем в размер на 1000,00 /хиляда/ лева.
Договореният лихвен процент по кредита възлизал на 36,99 %, а годишния
процент на разходите /ГПР/ възлизал на 49,65 %. Кредитополучателят
следвало да върне предоставената в заем сума на 24 месечни погасителни
вноски в размер на 59,57 лева всяка, видно от погасителен план към кредита.
Въпреки, че в договора е посочена обща сума на връщане в размер на 1429,76
лева, от погасителния план се установява, че кредитополучателя дължи на
кредитора връщане на сумата от 2 927,28 лева, както и, че освен сумите,
посочени по-горе, кредитополучателят дължи и неустойка в размер на 1497,60
лева, платима на падежите на всяка погасителна вноска в размер на 62,40 лева
месечно.
Ищцата твърди, че сумата от 1497,60 лева представлява разход по
кредита по смисъла на §1 т.1 от ДР на ЗПК, но не е включена при изчисляване
на годишния лихвен процент /ГЛП/ и годишния процент на разходите /ГПР/,
1
вследствие на което в договора за кредит, в частност погасителния план са
посочени размери на ГЛП и ГПР, които не отговарят на действителните
такива. Счита, че е допуснато нарушение на разпоредбите на чл. 11, т. 9 и
т.10 от ЗПК и заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
доколкото уговорената неустойка по процесния договор за кредит
представлява скрит добавък към възнаградителната лихва и като такава
следва да бъде включена в годишния процент на разходите, съгласно чл.19, ал.
1 от ЗПК. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 е
посочен неговият максимално допустим размер - пет пъти размера на
законната лихва. Сочи, че в параграф 1 на ДР на ЗПК е дадена легална
дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ - това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси и
възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователни премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Твърди, че с уговарянето на т. нар. неустойка се въвежда
допълнителен разходи, в резултат на което общият разход по кредита за
потребителя и съответно годишния процент на разходите реално надхвърля
50,00 % и възлиза на над 200,00 %., като така размерът на ГПР се явява по-
голям от законово допустимия петкратен размер на законната лихва - 50 %,
определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза от
договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона е нищожна.
Сочи, че според нормата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за
процесното договорно правоотношение, когато не са спазени изискванията на
конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е
изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените норми са и тези
по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК - за определяне на възнаградителна лихва и
годишния процент на разходите, поради което и след като коментираните
клаузи на процесния договор за кредит като нищожни не пораждат правно
действие, то договорът за кредит се явява недействителен на основание чл. 22
във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са
изискуеми при самото сключване.
Твърди, че така уговорената неустойка е и нищожна на основание чл.26
ал.1 ЗЗД. Клаузата е нищожна и на друго основание - чл.146, ал.1 от Закона за
защита на потребителите във вр. чл.143 т.5 от ЗЗП, тъй като е уговорена в
неравноправна клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. Тя е договорена във вреда на потребителя и цели единствено
обогатяване на заемодателя чрез възникването в негова полза на вземане за
неустойка, като по този начин оскъпява цената на заема и сочи, че този извод
2
се подкрепя от обстоятелството, че е изначално предвидено неустойката да се
кумулира към погасителните вноски, като се разсрочи изпълнението й.
Поради което следва да се приеме, че уговорената неустойка не отговаря на
изискването за добросъвестност в гражданските отношения и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на
кредитополучателяи заемодателя. Сочи, че е налице и неравноправност по чл.
143, т. 5 ЗЗП, според която разпоредба е неравноправна клауза, която
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка, поради което ищцата
твърди, че договорът за потребителски кредит противоречи на част от
императивните постановки на ЗПК и счита, че в случая следва да се приложи
чл.21, ал.1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. В договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в
конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и неустойката,
която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора.
Следователно ГЛП няма да е 36,99 %, както е записано, а следва да е по-
голяма число, ако в него участва и вземането от 1497,60 лева, формално
уговорено като неустойка.
Твърди, че е нарушен и чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тай като не е посочен
реалният годишен лихвен процент. Освен това, доколкото лихвата е част от
ГПР, твърди, че е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от
този в договора. В този размер следва да участва и сумата от 1497,60 лева,
изразена като процент и счита, че това не е сторено, поради което е нарушен
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Сочи, че по този начин не става и ясно дали ГПР не
надвишава пет пъти размера на законна лихва (чл.19, ал.4 ЗПК), като се
позовава на Решение от 21.03.2024г. на СЕС по дело № С-714/22, където е
постановено, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48
трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит
не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в
член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат
този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна
на съответния потребител на предоставената в заем главница. По изложените
съображения моли за уважаване на иска. Претендират се и сторените
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът "*********" АД е подал писмен
отговор, с който признава изцяло така предявения иск. Възразява, че с
поведението си ответното дружество не е станало повод за иницииране на
исковия процес, поради което и не следва да му бъдат възлагани сторените от
ищеца разноски. В случай, че съдът приеме, че следва да бъдат присъдени
сторените от ищеца разноски, то се възразява, че не са били налице
предпоставките за предоставяне на безплатни правни услуги на основание чл.
38, ал. 2 от Закон за адвокатурата.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 237, ал. 2 ГПК, счита за установено следното от
фактическа и правна страна:
3
Както бе посочено ответника с отговора на исковата молба е признал
исковите претенции.
Ищеца в първото по делото съдебно заседание е направил изрично
искане съдът да постанови решение съобразно признанието на иска
Предвид на горното, съдът основавайки решението си на така
направеното признание на иска от ответната страна счита, че същия следва да
бъде уважен, без решението да се мотивира по същество.
Както бе посочено, ответното дружество сочи, че с действията си не е
дало повод за предявяване на иска, същото го признава, поради което и
твърди, че не следва да бъдат присъждани разноски в полза на ищеца платими
от ответника с оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК. Съдът не споделя
посочените доводи. При уговорени неравноправни и нищожни клаузи във
вреда на потребителя, за последния винаги е налице правен интерес от
установяване на тяхната неравноправност и нищожност. Това е субективно
право на ищеца - да се освободи от нищожна и неравноправна договорна
клауза, предложена от ответното дружество в негова полза, а по аргумент на
по силно основание има правен интерес за установяване на нищожност на
целия договор, поради което и същия е дал основание за завеждане на
настоящия иск.
При този изход на спора, ищецът има право на разноски, които
съобразно представения списък по чл. 80 ГПК са в размер на 50 лв. внесена
държавна такса. Относно искането на процесуалния представител на ищеца
адв. М. О. за присъждане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл.
38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., съдът приема, че на процесуалния
представител на ищеца следва да се определи възнаграждение в размер на 400
лева, платимо от ответника, с оглед осъщественото процесуално
представителство по предявения иск, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. във вр.
с чл. 2, ал. 2 и ал. 5 и чл. 7, ал. 2, т. 1 от НМРАВ. В трайната си практика ВКС
приема, че съдът не изследва дали е налице соченото основание почл. 38 от
ЗАдв. за предоставяне на безплатна правна помощ. Достатъчно е да се
представи договор за правна защита и съдействие, в който да е отразено, че
правна помощ се предоставя при условията на чл. 38 ЗАдв., както е в случая. В
този смисъл: Определение № 208 от 21.12.2018 г. по ч. гр. д. № 2798/18 г.,
ВКС, 1 ГО, Определение № 365 от 17.07.2017 г. на ВКС, I ТО., по ч. т. д. №
894/2017 г., Определение № 616 от 5.06.2017 г. на ВКС, IV-то ГО., по гр. д. №
5089/2016 г., Определение № 515 от 2.10.2015 г. на ВКС, I ТО., по ч. т. д. №
2340/2015 г., Определение № 163 от 13.06.2016 г. на ВКС, I-во ГО, по ч. гр. д.
№ 2266/2016 г. Не са налице и основания за определяне на възнаграждение в
размер под минималния определен в Наредба № 1 МРАВ.
Действително такова намаление е допустимо, съгласно изведеното от
най-новата практика на СЕС, а именно от: Решение от 25.01.2024 г. по дело С-
438/22 на Съда на Европейския съюз. Въпреки това съдът намира, че за да се
падне под опредения от наредбата минимум следва да са налице
обстоятелства по делото, от които да се изведе несправедливост дори и на
минималния адвокатски хонорар. В случая не са налице такива обстоятелства.
Слизането под минимума следва да бъде не правило, а изключение, като за
необходимостта му страната трябва да изложи убедителни аргументи, което не
4
е сторила. По тези съображения съдът счете, че по делото няма основание да
не бъде приложена Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Водим от горното и на основание чл. 237, ал. 1 във вр. с ал. 2 от ГПК,
съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на "*********" АД, ЕИК
******* със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „****** № ***, aп. **,
че Договор за потребителски кредит №****** от **** г. сключен между В. Д.
Л., ЕГН ********** и "********* АД, ЕИК ****** е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, поради нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.
ОСЪЖДА "*******" АД, ЕИК ******** със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „********“ № ****, aп. ** ДА ЗАПЛАТИ на В. Д. Л.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Р,, обл. С., ул. „*******“ № *, вх. *,
ап. **, сумата от 50.00 лв. /петдесет лева/, представляваща направените
разноски от ищеца за заплащане на държавна такса.
ОСЪЖДА "*******" АД, ЕИК 2********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. ****** № ***, aп. ** ДА ЗАПЛАТИ на адв. М. М. О.,
АК С., служебен адрес: гр. Р., бул. „********“ № *, Булстат *******, сумата
от 400 лева (четиристотин лева) - адвокатско възнаграждение, определено по
реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му
на страните пред С. окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Мадан: _______________________
5