Решение по дело №1183/2019 на Окръжен съд - Пловдив

                                         Р Е Ш Е Н И Е  №  1095

 

       ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско въззивно отделение – девети състав, на първи октомври две хиляди и деветнадесета година, след публично съдебно заседание на  седемнадесети септември 2019 година, в състав:

 

                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА

                 ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА

                                                 СВЕТОСЛАВ  УЗУНОВ

 

при участието на секретар ПЕНКА ГЕОРГИЕВА, след като разгледа докладваното от председателя въззивно гр. дело № 1183  по описа за 2019 година, за да се произнесе, намира следното:

 

       Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.              Образувано е по въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство  „Сити КЕШ“ ООД, като се обжалва решението на Районен съд Пловдив,  № 902 от 07.03.2018 г.,  постановено по гр. дело № 9727/2018 г., ХІХ гр. с., с което са уважени предявените  от ищцата обективно съединени искове по чл. 26 ал. 1 пр. първо от ЗЗД и чл. 55 ал. 1пр. първо от ЗЗД, като исковете  са уважени, съответно, като се признава, сключеният на 11.12.2014 г. между „СИТИ КЕШ” ООД, от една страна и, от друга,  Т.А.Д., Договор за паричен заем № *** към искане № *** за недействителен, поради противоречието му със  закона – чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 20 от Закон за потребителския кредит, както и дружеството на ответника е осъдено да върне на ищцата Т.А.Д., сумата от 1439.43 лв., платена от последната по Договор за паричен заем № ***/11.12.2014 г. към искане № ***, тъй като е получена при начална липса на основание; съответно, е осъдено ответното дружество „СИТИ КЕШ” ООД и за заплащане на разноски в производството.

     Изложени са във въззивната жалба подробни оплаквания за неправилност на решението, в обжалваната част,  с която исковете са уважени, като се правят доводи по същество, във връзка с изводите на съда за противоречие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1,т. 10 и  т. 20  от ЗПК, като се заявява, че тези изводи на Районен съд са изцяло неправилни, разсъжденията са по същество и спорът изцяло се явява правен. Поискано е от съда да бъдат допуснати нови доказателства,  описани във въззивната жалба на жалбоподателя  в пункт 1 и 2.  Моли се  съдът да отмени, изцяло, като неправилно и незаконосъобразно  постановеното решение.  Претендират се разноски, пред двете съдебни инстанции, в т.ч. юрисконсултско  възнаграждение.

С писмен отговор от въззиваемата страна Т.А.Д. чрез пълномощник адв. Д.Б.  се оспорва като неоснователна депозираната въззивна жалба, като подробно се излагат насрещни доводи, във връзка с направените оплаквания. Възразява се по исканията за допускане на нови доказателства по въззивното дело.

С Определение № 1098 от 05.06.2019 г., в производство по чл. 267 от ГПК, въззивният съд е мотивирал подробно отказа за допускане на доказателствата, поискани от жалбоподателя, като е оставил без уважение направените във въззивната жалба  доказателствени искания.

В с.з. по въззивното дело, страните не ангажират нови доказателства.

Въззивният състав на ПдОС след като констатира, че въззивната жалба е допустима – подадена от надлежна страна по делото, в законния срок по чл. 259 ал. 1 от ГПК, срещу подлежащо на обжалване валидно и допустимо решение на районния съд, разгледа въззивната жалба по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, поради следните съображения:

       За да постанови обжалваното решение, с което уважава предявените обективно съединени главни искове с правно основание чл. 26 ал. 1 предложение първо от ЗЗД и чл. 55 ал. 1 предложение първо от ЗЗД, като признава сключеният на 11.12.2014г. между страните Договор за паричен заем № *** към искане № *** за недействителен поради противоречието му на закона – чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 20 от Закон за потребителския кредит, районният съд намира, че служебно следва да констатира противоречие на договора за заем с императивна правна норма, при което и констатира противоречие с разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- относно разпоредбите в договора на чл. 3 ал. 1, ал. 5, ал. 7 и ал. 12; както и констатира противоречие с разпоредбата на чл. 11 ал.1 т. 20 от ЗПК във връзка с чл. 29 ЗПК.

    Въззивният съд намира за правилен извода на районния съд, както и изложените от него съображения. От своя страна, след като взе предвид оплакванията във въззивната жалба съгласно чл. 269 изр. второ от ГПК, становището на въззиваемата страна относно тези оплаквания, както и след преценка на приложените по делото и относими към предмета на спора доказателства, въззивният съд приема за установено от фактическа и правна страна следното:

      Страните не спорят, че помежду им е сключен на 11.12.2014г. процесният Договор за паричен заем № *** към искане № ***, който  има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия Закон за потребителския кредит.

ЗПК съдържа строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава Трета на ЗПК. Съответно, съгласно чл. 11, ал. 1 т. 10 /редакция към датата на сключване на договора - ДВ, бр. 61 от 25.07.2014 г./ договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, която е форма за действителността му, на разбираем език и следва да съдържа:годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.  От приложения към исковата молба договор за паричен заем е видно, че са дадени данни за: размера на отпуснатия кредит – 1400 лева; месечния лихвен процент – 3.34 %, общата дължима сума по кредита – 1695.89 лева.

       Спорни по делото са въпросите, въведени и в оплакванията на дружеството, жалбоподател, дали са нарушени предвидените в чл. 22 от ЗПК императивни изисквания, съответно, предвидени в разпоредбите на чл. 11 ал. 1 т. 10 и т. 20 от ЗПК при сключването на потребителския договор, при което последният следва да бъде обявен за недействителен.

      Нормите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 и 2 и чл. 22 от ЗПК са императивни и за приложението им съдът следи служебно /ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.

      Въззивният съд констатира, че от приложения към исковата молба договор не се установява да са налице данни за наличие на други разходи по кредита, към датата на сключването му и/или такива в бъдеще. При което, остава неясен произходът на ГПР от 48.254%, респективно, от какви разходи по вид и размер се формира.

В тази насока, следва да се приеме, че е налице противоречие между съдържанието на договора и изискването за яснота на клаузите, съгласно чл. 11 ал. 1т. 10 от ЗПК. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е във фиксиран размер от 48.254%, а пък месечният лихвен процент е 3.34 %; като не става ясно какво представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно, (като сума в лева), е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

       Разпоредбата на т.2 от ДР на ЗПК дефинира, че под „обща сума, дължима от потребителя“ се разбира – сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Т.е., с други думи, не е достатъчно да се запише крайната обща дължима сума, а следва да е предварително ясно какви елементи  се включват в този сбор. Относно, ГПР /годишен процент на разходите/, разпоредбата на чл.19 от ЗПК във вр. с т.1 и т.2 от ДР на  ЗПК регламентира подробни указания относно това какво се включва в „общите разходи по кредита“.

      Въззивният съд намира, че за да се спази разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК трябва да се посочи в договора как е формиран годишният процент на разходите по кредита, т.е. какви компоненти включва ГПР, така, че тази информация да е разбираема за потребителя. В т.н. без значение е в случая, изложеното във въззивната жалба относно приложение на формула за изчисление на ГПР, в т.ч., че от страна на дружеството, жалбоподател е съответно изчислен посоченият в договора в процент ГПР, тъй като информация в самия договор за размерите на разходите, включени в ГПР, не е налице.

       Въззивният съд констатира и, че от текста на договора на следващо място не се установява наличието на ясен текст на клауза, предвидена като изискване по чл.11, ал.1, т.20 ЗПК относно „наличието или липса на право на отказ на потребителя от договора, срока , в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, вкл.информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл.29, ал.4 и ал.6, както и за размера на лихвения процент.“   Предвид което и след като съгласно действащата към момента на сключване редакция на разпоредбата на чл.22 ЗПК ,/ ДВ, бр.18 / 05.03.2010г., в сила от 12.05.2010г./ „когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1,т.7-12 и 20 и чл.12, ал.1 ,т.7 -9, договорът за потребителски кредит е недействителен“, то в случая въззивният съд приема, че е налице неспазване на изискването по чл.11, ал.1 т. 10 от ЗПК, както и на чл.11, ал.1 т.20 от същия закон, обуславящ извод за недействителност на процесния договор.

Съобразно гореизложените обстоятелства, направените оплаквания във въззивната жалба се явяват изцяло неоснователни, поради което и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като изцяло се потвърди решението в обжалваната му част, ведно със законните последици.

На основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата във връзка с чл. 2, ал. 5 и чл. 7, ал. 1, т. 4 и ал. 2, т. 2 от Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения на процесуалния представител на ищцата – адвокат Д.Г.Б., следва да бъде определено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита по настоящото дело в размер на 630.76 лв. /относно защита по установителния главен иск в размер на 300 лв. и по осъдителния главен иск в размер на 330.76 лв./, за заплащането на която сума на адвокат Б. ответникът следва да бъде осъден.

Решението на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.280 ал. 3 от ГПК.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 ал.1 от ГПК, Пловдивският окръжен съд

                            Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част Решение № 902/07.03.2019г. на Районен съд Пловдив, ХІХ гр. състав, по гр. дело № 9727 по описа за 2018 година, с което ПРИЗНАВА сключеният на 11.12.2014 г. между „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК *********, със седалище в гр. София и адрес на управление – ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от управителя Н.П.П., от една страна и от друга -  Т.А.Д. с ЕГН **********,***, Договор за паричен заем № *** към искане № *** за недействителен поради противоречието му на закона – чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 20 от Закон за потребителския кредит; ОСЪЖДА  „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК *********, със седалище в гр. София и адрес на управление – ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от управителя Н.П.П., да върне на Т.А.Д. с ЕГН **********,***, сумата от 1439.43 лв., платена от последната по Договор за паричен заем № ***/11.12.2014 г. към искане № ***, тъй като е получена при начална лиса на основание; както и ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК *********, със седалище в гр. София и адрес на управление – ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от управителя Н.П.П., да заплати на Т.А.Д. с ЕГН **********,***, сумата от 302 лв. разноски по производството; и ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК *********, със седалище в гр. София и адрес на управление – ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от управителя Н.П.П., да заплати на адвокат Д.Г.Б., адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита на ищеца по гр. д. № 9727 по описа на Районен съд – Пловдив, ХІХ гр. с. за 2018 г. – Т.А.Д. с ЕГН **********, в размер на 630.76 лв. 

ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК *********, със седалище в гр. София и адрес на управление – ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от управителя Н.П.П., да заплати на адвокат Д.Г.Б., адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита на ищеца по въззивното дело, – Т.А.Д. с ЕГН **********, в размер на 630.76 лв. 

РЕШЕНИЕТО на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                      ЧЛЕНОВЕ:1/

 

 

                                                                                      2/