№ 445
гр. В., 23.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В., IV СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
седемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Константин Д. Иов
Членове:Златина Ив. Кавърджикова
Николай Св. Стоянов
при участието на секретаря Марияна Ив. И.
като разгледа докладваното от Константин Д. Иов Въззивно гражданско дело
№ 20253100500133 по описа за 2025 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на Глава Двадесета от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на О. А. подадена чрез процесуален
представител, срещу Решение № 3864/01.11.2024 год., постановено по гр. дело
№ 20233110112166 по описа на РС-В. за 2023 год., с което са уваЖ. предявени
от Я. Х. Д. и Ж. Г. Д., двамата от гр. В. срещу О. А. В. област, активно
субективно съединени положителни установителни искове за собственост с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗС, като е прието за
установено в отношенията между страните, че ищците Я. Х. Д. и Ж. Г. Д. са
собственици на следния недвижим имот – поземлен имот с идентификатор №
*** по КККР на с. К., О. А. област В., одобР. със Заповед РД-18-148/17.08.2022
год., находящ се в с. К., О. А. област В., с площ 611 кв. м., представляващ УПИ
VIII (общ.), кв. 2 по ПУП на с. К. от 1987 год., при граници и съседи на имота:
поземлени имоти с идентификатори ***, на основание изтекла в полза на
ищците придобивна давност, чрез осъществявано давностно владение в
периода от месец август 1990 г. до датата на подаване на исковата молба в
съда – 25.09.2023 г. и към момента на приключване на устните състезания в
първата инстанция – 02.10.2024 г.
В жалбата са наведени оплаквания, че решението е недопустимо,
постановено по недопустими искове. Излага се, че след като имотът е актуван
като О., предвид установения в § 1 от ЗИД на ЗС мораториум за придобИе на
собственост на д. или О. имот /действал до обявяването му за
противоконституционен с обнародването в ДВ на 04.03.2022г. на Решение № 3
1
от 24.02.2022г., постановено по конституционно дело № 16/2021 г. по описа на
КС на РБ/, било недопустимо предявяване на положителен установителен иск
за собственост или иск по чл. 108 от ЗС, тъй като забраната за придобИе по
давност на такъв имот била императивна. До отричането със сила на
пресъдено нещо на О.я характер на имота, владелецът не би могъл да се
позове на изтекла в негова полза придобивна давност, което обуславя правния
му интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, а не от
положителен установителен иск за собственост. Счита, че предявяване на друг
иск, освен отрицателен установителен иск за собственост в хипотеза като
настоящата е недопустим, поради липса на правен интерес. Позовава се на
практика на ВКС по този въпрос - Решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр. д. №
4705/2015 г. на Второ г. о. на ВКС. Настоява за обезсилване на решението и за
прекратяване на производството.
В евентуалност навежда оплаквания за неправилност на решението,
като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати
нарушения на процесуалните правила, които обобщено се свеждат до
неправилен анализ и преценка на доказателствата, в резултат на което
решението е и необосновано. Неправилен е изводът на съда, че по делото не
било установено, че имотът е бил д., а оттам неправилно е прието, че в полза
на О. А. не е осъществен придобивния способ, предвиден в § 42 от ПЗР на
ЗИД на ЗОС, ДВ, бр. 96/1999 год., при което и по отношение на процесния
имот нормата на § 1 от ЗИД на ЗС, действала до 08.03.2022г. е неприложима и
не е имало пречка да бъде придобит от ищците по давност. ОспоР. са и
изводите на съда, че ищците са упражнявали владение върху процесния имот с
всички признаци на този институт, като неправилно са кредитирани
показанията на разпитаните свидетели, ангажирани от ищците. Не е
съобразено, че по делото липсват доказателства, от които да се установи, че
ищците са демонстрирали явно владението си върху имота.
Отправеното в евентуалност искане е първоинстанционното решение да
се отмени и да се постанови друго, с което исковете на двамата ищци за
собственост на процесния имот да бъдат отхвърлени.
В писмен отговор, подаден в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК чрез
процесуален представител, въззиваемите-ищци оспорват жалбата, считат, че е
неоснователна, а обжалваното решение – правилно и настояват да бъде
потвърдено, ведно с присъждане на разноски.
В съдебно заседание въззивникът, чрез процесуален представител,
поддържа жалбата си, а въззиваемите я оспорват, поддържат подадения
писмен отговор.
Съдът съобрази следното:
Производството е образувано по предявени от Я. Х. Д. и Ж. Г. Д.
(съпрузи), двамата от гр. В., срещу О. А. активно субективно съединени
положителни установителни искове за собственост за приемане за установено
в отношенията между страните, че ищците са собственици по давност въз
основа на осъществявано давностно владение с начало на владението от месец
август 1990 год. до предявяване на иска на НИ представляващ поземлен имот
2
с идентификатор *** по КККР на с. К., О. А. с площ на имота по КК от 611 кв.
м., при граници (по скица): поземлени имоти с идентификатори *** идентичен
с УПИ VIII-О. по ЗРП на селото от 1987 год., действащ и понастоящем.
В исковата си молба ищците твърдят, че през 1990 година имотът бил
предоставен от О. на И Х. Д. (брат на ищеца Я. Д.) но същият не е упражнявал
фактическа власт върху имота. През месец август 1990 год. въз основа на
договор за даР.е ищецът Я. Д. е придобил имот, съставляващ парцел VI – 58,
кв. 2 по ЗРП на с. К., общ. А. от 1987 год., който имот е съседен на процесния.
След като придобил по даР.е собствеността върху парцел VI – 58, кв. 2 по ЗРП
на селото, ищецът установил владение и върху процесния имот - УПИ VIII-О.,
кв. 2 по ЗРП на с. К., общ. А.; заедно със съпругата си (ищцата Ж. Д.)
оградили имота, засадили лозе, за което се грижат и понастоящем. Владението
на ищците върху процесния имот не е отнемано; никой не е заявявал права
върху имота и не е оспорвал собствеността им. Предприели процедура да се
снабдят с к. н. а. за собственост върху имота по давност и устаноВ., че имотът
е актуван с акт за частна ОС № 498/08.03.2002 год. Ищците оспорват О. да е
собственик на имота; твърдят, че имотът никога не е бил отчуждаван; по
записванията в разписните листи към действалите планове на селото имотът
винаги е бил записан като собствен на физически лица; не е бил
безстопанствен, не е бил стопанисван от Д. или от О., поради което и не са
налице основания за актуването му като О.. Навеждат още, че дори да се
приеме, че имотът е бил ОС, то в тяхна полза е изтекла предвидената в закона
придобивна давност с начало на давностното владение от месец август 1990
година и ищците се легитимират като негови собственици. Със съставения акт
за частна ОС върху имота О. оспорва собствеността им върху същия имот,
което обуславя и правният им интерес от иска.
Въз основа на наведените твърдения е и отправеното искане – да се
признае за установено в отношенията между страните, че ищците са
собственици на следния недвижим имот – поземлен имот с идентификатор
*** по КККР на с. К., О. А. област В., находящ се в с. К., О. А. област В., с
площ 611 кв. м., представляващ УПИ VIII – общ., кв. 2 по ПУП на с. К. от
1987 год., при граници и съседи на имота: поземлени имоти с идентификатори
***, на основание придобивна давност, чрез осъществявано давностно
владение в периода от месец август 1990 г. до датата на подаване на исковата
молба в съда – 25.09.2023 г. Претендират и присъждане на разноски.
В писмен отговор, подаден в срока по чл. 131 ГПК чрез процесуален
представител, ответникът О. А. оспорва иска, счита, че е неоснователен.
Твърди, че е собственик на процесния имот, на основание § 42 от ПЗР към
ЗИД на ЗОС /ДВ, бр. 96/1999 г./. Навежда, че до влизането в сила на
цитираната норма имотът е бил държавна собственост, тъй като е нямал друг
собственик (не е бил частна собственост), актуван е като д. с АДС №
1145/30.03.1988 год., а съгласно действащия регулационен план на селото,
одобрен със Заповед № 1711/05.11.1987 г. на П. на ОНС-В., имотът е бил
отреден за жилищно строителство, като към момента на влизането в сила на
нормата § 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС /ДВ, бр. 96/1999 г./, както и
понастоящем, промяна в отреждането няма. Поради това и О. А. се
3
легитимира като собственик на процесния имот по силата на закона – с
влизането в сила на § 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС /ДВ, бр. 96/05.11.1999 г.
Ответникът твърди още, че процесният имот не е придобит по давност от
ищците, тъй като за целта е необходимо законно владение – постоянно,
непрекъснато, спокойно, явно, несъмнено, с намеР.е да се държи вещта като
своя собствена. Ищците не са придобили имота по давностно владение,
доколкото не се позовават (не твърдят) владението им да е осъществено срещу
собственици, различни от Д. и О., поради което и давност в тяхна полза не би
могла да тече, с изключение на периода 31.12.2017 г. – 19.01.2018 г. Ищците не
са противопостаВ. на О. или Д. владение, което да ги направи собственици.
Самият факт на съставяне на АЧОС за имота сам по себе си „смущава“
осъществяваното от ищците владение. Поддържа, че ищците са знаели за
правото на собственост на Д., респ. на О., върху процесния имот още към 1990
г., когато на брата на ищеца Я. Х. Д. е било учредено право на строеж върху
имота. При полоЖ.е, че ищците са знаели, че имотът е собственост на О., те не
са предприели никакви действия които да сочат на промяна в основанието на
осъществяната от тях фактическа власт – от държане [за О.-собственик] във
владение за себе си, респ. не са извършили никакви действия, насочени към
отричане правата на собственика и тези действия да са стигнали до знанието
на О. А., респ. да са станали достояние на О.. Поради това и за ищците изобщо
не е започнала да тече придобивна давност върху имота до момента на
завеждане на настоящата искова молба.
По тези съобраЖ.я ответникът счита, че предявеният иск е
неоснователен и настоява за отхвърлянето му.
В съдебно заседание ищците, чрез процесуален представител,
поддържат предявения иск, а ответникът оспорва иска, поддържа подадения
писмен отговор.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
становищата и доводите на страните, прие за установено следното от
фактическа страна:
С акт за държавна собственост № 1145/30.03.1988 г., издаден от ОНС –
гр. А. е актуван като д. НИ представляващ дворно място с площ 610 кв. м.,
находящо се в с. К., съставляващ парцел VIII – О., кв. 2 по ЗРП на селото, при
граници: изток – парцел VII-59; запад – парцел IX-общ.; север – парцел VI-58
и юг – улица. Като основание за издаване на акта е посочена Заповед №
1711/05.11.1987 год.
С цитираната заповед (л. 69-70 от делото на РС-В.), издадена от П. на
ИК на ОкрНС-В. в съответствие с чл. 75, ал. 1, т. 1 ППЗТСУ (отм.) в
редакцията му към 05.11.1987 год., е одобрен застроителния и регулационен
план (ЗРП) на с. К., В.О.. Съгласно одобР.я ЗРП, извадка от който е
представена на л. 70 от делото на РС-В., за имот с пл. № 59 кв. 2 по КП са
отредени два парцела – парцел VII-59, кв. 2 и парцел VIII-О., кв. 2.
Видно от разписния лист към КП от 1987 год. (който КП е послужил
като основа за одобряването на ЗРП със заповедта № 1711/05.11.1987 год.)
имот с пл. № 59, кв. 2 по КП е бил записан на О. и на лицата Й.К.Н. и Н.В.Н.
4
Основанието за вписването на последните две лица е нот. акт № 64, том VII,
1986 г. и нот. акт № 45, т. III, нот. дело № 1497/1977 год. Според записванията
в разписния лист, проектът за дворищна регулация за имот с пл. № 59, кв. 2
предвижда отреждането му в два парцела: парцел VII и VIII. Впоследствие О.
и посочените две лица са задраскани и в разписния лист като собственик на
парцел VII-59, кв. 2 е вписана В.Н.Р., на основание нот. акт № 71/2018 год. на
Варненски нотариус.
С цитирания по – горе нот. акт № 45/1977 год. на ВнН, лицата П.К.Т. и
К.П.К., в качеството им на наследници на С.П.Т., са признати за собственици
на празно дворно място от 1100 кв. м., находящо се в с. К., В.О.,
представляващо дворище с пл. № 85, кв. 3, което е част от регулиран парцел
VI-85 на същия квартал по плана на селото, при граници на мястото: Н.Я. Я.
Т.Б. и улица.
С договор за продажба, скл. с нот. акт № 64/1986 год. на ВнН (който нот.
акт е посочен в обсъдения по – горе разписен лист към КП на селото от 1987
год.), наследниците на П.К.Т. и К.П.К. са продали на Й.К.Н. и Н.В.Н.5 / 6 ид.
части от дворно (вилно) място от 1100 кв. м., находящо се в с. К., В.,
представляващо имот с пл. № 85, включен в парцел VI-85 в кв. 3 по плана на
селото.
С нот. акт № 71/2018 год. на ВнН с рег. № 116 в НК., В.Н.Р. е била
призната за собственик на УПИ VII-59, с площ от 1140 кв. м., находящ се в с.
К., общ. А. в кв. 2 по плана на селото, одобрен със Заповед № 1711/05.11.1987
год.
От приобщените във въззивното производство писмени доказателства,
представените от ответника О. А. (л. 8-17 от настоящото дело) е видно, че в
процедурата по чл. 69-83 от ППЗТСУ (отм.) по приемането и одобряването на
ЗРП на с. К. от 1987 год. собственикът на имот с пл. № 59, кв. 2 по КП на
селото – Н.В.Н. е подал възраЖ.е (жалба) срещу проекта за ЗРП, засягащ
имота му с пл. № 59, кв. 2 относно предвиденото с проекта прокарване на
улица по отправни точки 18-19-20, минаваща през имота му с пл. № 59 –
скица –извлечение от проекта (техническото платно) за ЗРП на л. 17 от
настоящото дело.
Видно от протокол на комисията по чл. 71, ал. 1, т. 2, б. „а“ от ППЗТСУ
(отм.) от 16.09.1987 год. възраЖ.ето на собственика на имот с пл. № 59, кв. 2
по КП на с. К. Н.В.Н. е било уважено и е предложено промяна на въпросната
улица и преработване на проекта за дворищна регулация на кв. 2 и кв. 3.
С договор № 73/18.06.1990 год. в писмена форма (л. 61 от делото на РС-
В.), сключен на осн. чл. 15 ЗС, на И Х. Д., за когото не се спори, че е брат на
ищеца Я. Х. Д., е било отстъпено право на строеж върху държавна земя – д.
парцел VIII-общ., кв. 2 в с. К. с площ от 610 кв. м.
С договор за даР.е, скл. с нот. акт № 128/16.08.1990 год. на ВнН, ищецът
Я. Х. Д. е придобил от родителите си собствеността върху незастроен парцел
VI – 58, кв. 2 по плана на с. К., В. област, с площ от 1060 кв. м.
Със Заповед № АО-1-7708(117) от 13.02.2002 год., издадена от ОУ на
5
област с адм. център В., е наредено отписване от актовите книги на Д. на НИ
находящ се в с. К., О. А. и представляващ дворно място с площ от 610 кв. м.,
УПИ, парцел VIII-общ., кв. 2 от регулационния план на с. К., при граници:
изток – парцел VII-59; запад – парцел IX-общ.; север – парцел VI-58; юг –
улица.
С акт за частна ОС № 498/18.03.2002 год. парцел (УПИ) VIII-О., кв. 2 по
ЗРП на с. К., общ. А. с площ от 610 кв. м., е актуван като О. на основание § 42
от ПЗР на ЗИД на ЗОбС.
От удостовеР.е с изх. № *** (1) от 13.11.2023 год., изд. от ОУ на област с
адм. център В. е видно, че за описания в акта за държавна собственост №
1145/30.03.1998 год. имот няма данни за отчуждаване.
Според заключението на СТЕ от 13.08.2024 год., изслушана в първата
инстанция, неоспорена от страните, първият план за територията, в която
попада процесният поземлен имот, е кадастрален и регулационен план от 1929
г., одобрен със Заповед № 145/10.03.1929 г. за улична регулация и Заповед №
830/11.05.1929 г. за дворищна регулация. По този ЗРП процесният имот попада
и е част от УПИ VI-85, кв. 3 – показани на комбинирана скица № 1 към
заключението. В регистъра към ЗРП от 1929 год. УПИ VI-85, кв. 3 е записан на
наследници на Д.Г., а впоследствие – на П.К.Т. и К.П.К. на основание НА №
45/1977 г., при граници: на изток – останалата част от УПИ VI-85, на запад –
УПИ VII-87, на север – УПИ V–84 и на юг – останалата част от УПИ VI85 от
кв. 3. По ЗРП от 1929 год. Парцел VI-85, кв. 3, част от който е и процесният
имот, е в строителните граници на с. К. (дворни места) и е предназначен за
жилищно строителство.
Следващият кадастрален и регулационен план на с. К. и разписния лист
към него са одобР. със Заповед № 1711/05.11.1987 г. на П. на ОНС – В.. Имот с
пл. № 59 по КП в разписния лист към плана е записан „О.“ с АОС №
498/18.03.2002 г., при граници: на изток – улица, на юг – улица, на запад –
УПИ IХ на Д.П.Ч., на север – УПИ VI-58 на Я. Х. Д.. Имотът попада в
строителните граници на с. К. /дворни места/ и е предназначен за жилищно
строителство.
КК на с. К. е одобрена със Заповед № РД-18- 113/01.07.2022 г. на
изпълнителния директор на АГКК, в която процесният имот е заснет с
идентификатор ***, с площ (по КК) от 611 кв. м., с вписан собственик: О. А..
При извършения оглед на имота вещото лице е констатирало, че процесният
имот е ограден с ограда от бетонови колове и оградна мрежа; имотът е засят с
лозови насаждения - т. 4 от заключението. Установява се още, че процесният
имот преди колективизацията и след това не е бил включван в ТКЗС или друго
ДЗС; за имота е съставен АДС № 1145/30.03.1988 г., на основание Заповед №
1711/05.11.1987 г. От извършената проверка в О. А. не са открити данни за
проведена отчуждителна процедура относно процесния имот. Имотът попада
в строителните граници на с. К., О. А.; не попада в територия по § 4 от ПЗР на
ЗСПЗЗ.
От показанията на свидетелката В.Т.П., първа братовчедка на ищеца Я.
Д., ценени при условията на чл. 172 от ГПК, се установява следното:
6
Ищците притежават два имота в с. К.. Единият е по – голям – около 1
декар – и е бил дарен на ищеца Я. Д. от родителите му през 1990 година.
Собственият на свидетелката имот граничи с подаР.я. По същото време И Д. –
брат на ищеца Я. Д., му „прехвърлил“ друг по - малък имот с площ около 600
кв. м., който е съседен на подаР.я – двата имота имат обща граница.
Непосредствено след това ищците започнали да обработват по – малкия имот
– засадили лозе и сливови дръвчета. В по-големият имот имало барака за
отдих, а в по-малкия – барака за инструменти. Ищците оградили малкия имот
с метални колове и телена мрежа, от едната страна напраВ. оградата от
бетонни блокчета заради наклона. От 1990 г. до настоящия момент единствено
ищците обработват и се грижат за имота. Свидетелката не е виждала други
хора в този имот, нито е чувала някой да спори за него. Едната граница на по –
малкия имот е имотът на „Д.“, а другите съседи са С. и В., имотът граничи и с
улица. На предявеното при разпита на свидетелката копие от план – извадка от
15.01.2024 г. на кв. 2 от регулационния план на с. К., О. А. одобрен със
Заповед № 1711/05.11.1987 г., находящ се на л. 70 от делото на РС-В.,
свидетелката е показала УПИ VI-58 като „големият“ имот на ищеца, който е
около един декар; УПИ V-58 е имотът на свидетелката, а „малкият“ имот на
ищеца Я. Д., даден му от брат му, е УПИ VIII-общ; УПИ VII-59 е на съседите
С. и В., а УПИ IX-общ. е имотът на „Д.“. От 1990 година до настоящия
момент свидетелката знае ищците за собственици на процесния имот.
Свидетелката знае от родителите си, че от 1957 г. дълги години имотът се е
обработвал от собствениците му, които са сеели царевица там; не знае кои са
били. Чувала е, че имотът е даден на брата на Я. – И от О., след което през
1990 г. И го прехвърлил на брат си Я..
От показанията на свидетеля С. А.Р. (без родство с ищците и без дела със
страните) се установява следното:
Свидетелят познава двамата ищци от 1997 год. Свидетелят и съпругата
му също имат дворно място в с. К., което е съседно на мястото на ищците.
Имотите им имат обща ограда от около 30-40 м., виждат се често по съседски.
Свидетелят не е виждал други хора в процесното дворно място, което е с площ
приблизително от 500 кв. м. и което се намира в долната част от неговия имот.
Мястото винаги е било оградено и добре поддържано от ищците и свидетелят
винаги е считал, че е на ищците. От югоизточната част имотът граничи с път,
който минава и край имота на свидетеля и съпругата му. На югозапад имотът
на ищците граничи с имота на „Й.“, оградата между двата имота е от бетонни
блокчета. На север ищците имат и друг имот, който граничи с процесния.
Откакто свидетелят има впечатления, имотът винаги е бил ограден, в него има
засято лозе и овошки, ищците го стопанисват и се грижат за него. На
предявената на свидетеля извадка-копие от регулационния план от 1987 г.,
находяща се на л. 70 от делото на РС-В., свидетелят показва, че УПИ VII-59 е
неговият имот. УПИ VIII-59 /VIII-общ./ е процесният имот на „Я. и Ж.“.
Обяснява, че входната врата за този имот е откъм пътя. УПИ IX-общ. е имотът
и къщата на „Й.“, като границата между двата имота е от бетонни блокчета. В
УПИ VIII-59 /VIII-общ./ е лозето, което Я. винаги е обработвал. В горната
част на имота има постройка за инструменти. Свидетелят посочва УПИ VI-58
7
като другото място на ищеца Я. Д.. Заявява, че от 1997 г. и понастоящем
винаги е считал Я. и Ж. за собственици на този парцел. Не е чувал за някакви
претенции от О. двамата да напускат имота. Свидетелят не знае откъде
ищците имат този имот.
Съдът кредитира изцяло показанията на свидетелите, тъй като са в
резултат на техни преки впечатления (двамата свидетели са непосредствени
съседи на имота, за който свидетелстват) в продължителен период от време,
показанията им са ясни, убедителни и безпротиворечиви, като наред с това се
подкрепят и от писмените доказателства: от договора за даР.е по нот. акт №
128/1990 год. на ВнН, с който ищецът Я. Д. е придобил парцел VI-58, в кв. 2
по плана на с. К. и за който имот свидетелите сочат, че е собственият на ищеца
„по-голям имот“ в с. К. и от договора № 73/18.06.1990 г., с който на брата на
ищеца е отстъпено право на строеж върху държавна земя - д. парцел VIII-
общ., кв. 2, находящ се в с. К., с площ 610 кв. м., предвид показанията на
свидетелката В. П., че знае, че процесният имот е даден на брата на Я. Д. – И
Д. – от О., след което през 1990 г. И Д. го прехвърлил на брат си. От друга
страна по делото няма нито едно доказателство, което да опровергава на
показанията на свидетелите или да ги поставя под съмнение.
С оглед така установеното от фактическа страна се налагат следните
правни изводи:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, постановено е
по процесуално допустими искове, като възраЖ.ята и доводите на въззивника
(ответник по исковете) за недопустимост на решението настоящият състав
счита за неоснователни.
В конкретния случай предявените активно субективно съединени
положителни установителни искове за собственост са допустими от гледище
на изискването за правен интерес, предвид твърденията на двамата ищци, че
от месец август 1990 година осъществяват фактическа власт върху имота и
вероятно се легитимират като собственици на оригинерно основание на
процесния имот, и съобразно установеното, че ответникът О. В. им оспорва
това право, като е съставила за имота АЧОС № 498/18.03.2002 год., с който
имотът е актуван като О., което последно обстоятелство е пречка ищците да се
снабдят с к. н. а. за собственост върху спорния имот по обстоятелствена
проверка.
С оглед горното и при полоЖ.е, че ищците са във фактическа власт на
спорния имот, съдът намира, че е налице правен интерес от предявените
положителни установителни искове, като единствено от преценката на
ищците зависи каква форма на защита на твърдяното им да е накърнено
субективно право да изберат – положителен или отрицателен установителен
иск за собственост. В случая, успешното провеждане на положителен
установителен иск за собственост върху спорния имот срещу О. би било
предпоставка (не единствена) същите да се снабдят с к. н. а. за собственост на
имота по обстоятелствена проверка.
Доводите на въззивника за недопустимост на исковете, черпени от
цитираното в жалбата му Решение № 15/ 19.02.2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г.
8
на ВКС на РБ, II –ро г. о., ГК, са неоснователни. На първо място решението на
въззивната инстанция е допуснато до касационно обжалване по въпроса за
разпределението на доказателствената тежест по конкретното дело в хипотеза
на предявен срещу О. отрицателен установителен иск за собственост върху
имот, актуван като О., при наведени от ищеца твърдения за изтекла в негова
полза придобивна давност върху същия имот, т. е., при твърдения, че той е
собственик на имота. Поради това и цитираното решение на ВКС на РБ няма
отношение към процесуалната допустимост на предявените в настоящото
производство субективно съединени положителни установителни искове за
собственост.
На следващо място, в цитираното решение се съдържат съобраЖ.я
относно възможността ищецът, в хипотеза сходна с настоящата, да се брани с
отрицателен установителен иск за собственост, т. е., развити са съобраЖ.я
относно процесуалната допустимост на предявен срещу О. отрицателен
установителен иск за собственост върху имот, актуван като О., за който
ищецът е твърдял, че е придобил собствеността върху имота по давност и с
това е обосновал правния си интерес от отрицателен установителен иск за
собственост. В решението на касационната инстанция, на което се позовава
въззивникът, е разяснено, че в случаите, в които ищецът поддържа, че е
собственик на спорния имот, по силата на диспозитивното начало в
гражданския процес той сам определя обема и интензивността на търсената
защита, включително и като се ограничи до отричане със сила на пресъдено
нещо на правото на ответника, т. е., предявявайки отрицателен установителен
иск. Разяснено е, че в този случай доказването, че спорното право принадлежи
на ищеца, е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация –
въпросът за титулярството на правото [на собственост] обуславя
произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на
собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия
имот.
В случая ищците твърдят, че са собственици на процесния имот по
давност с начало на владението от месец август 1990 год. и са избрали да
бранят твърдяното им да е накърнено от ответника субективно право с
положителен установителен иск за собственост, който както се посочи по –
горе, е процесуално допустим. Няма пречка наведеното от ответника
възраЖ.е, с което той се брани срещу предявените против него искове, че е
собственик на имота на заявеното от него основание да бъде изследвано в
настоящия процес.
По основателността на исковете съдът приема следното:
Ищците твърдят, че са придобили собствеността върху процесния имот
по давност с начало на владението от месец август 1990 год. до предявяване на
исковете им против О. А..
Придобивната давност е способ за придобИе на право на собственост
(или други вещни права) върху имоти посредством фактическо упражняване
на съдържанието на тези права през период от време, определен в закона.
Съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост върху
9
недвижим имот се придобива по давност с непрекъснато владение в
продълЖ.е на 10 години, а ако владението е добросъвестно – с непрекъснато
владение в продълЖ.е на 5 години. Владението е определено в ЗС като
осъществяване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи,
лично или чрез другиго, като своя. НамеР.ето за своене се предполага съгласно
чл. 69 ЗС. Владението трябва да е постоянно, непрекъснато, несъмнено,
спокойно и явно. Владението е постоянно когато фактическата власт върху
вещта и държането й като своя нямат случаен характер, а изразяват воля
трайно да се държи вещта. Т. е., владелецът не се ограничава с отделни
действия върху вещта, които имат спорадичен характер. Владението е
несъмнено, когато от действията на владелеца върху вещта е сигурно, че
същият упражнява фактическа власт (господство) върху вещта с намеР.е за
своене. То е съмнително, когато не може със сигурност да се каже дали
действително владелецът упражнява изобщо фактическа власт или ако я
упражнява дали наистина има намеР.е да държи вещта като своя. Владението
е спокойно, когато то не е установено с насилие и е явно, когато не е
установено по скрит начин, тайно от предишния владелец. Докато трае
скритостта, установеното по скрит начин владение няма действие за
предишния владелец. Под явно се има предвид владение, което не се
упражнява тайно, по начин, който не разкрива ясно намеР.ето на владелеца да
държи вещта като своя, а такова при което фактическата власт се упражнява от
владелеца така, че всеки заинтересуван може да научи за нея. При придобИе
на едно вещно право по давност, респ. на идеална част от него, се прекратява
правото на досегашния му носител/носители.
От анализа на доказателствата по делото съдът приема, че ищците са
устаноВ. фактическа власт върху процесния имот през 1990 година,
непосредствено след като ищецът Я. Д. е придобил по даР.е съседен имот, с
който процесният имот има обща граница – в тази насока са установените от
показанията на свидетелката В. П. факти. Установено е също, че през м. юни
1990 година на И Д. – брат на ищеца – е било отстъпено право на строеж върху
имота от Д., което право не е реализирано, а И Д. е „предал“ имота на брат си –
ищеца Я. Д.. Установено е също, че от 1990 год. и понастоящем ищците
осъществяват фактическа власт върху имота. Имотът е ограден и много добре
поддържан, засаден с лозе и овощни дръвчета, в него е изградена и малка
постройка за инструменти – в тази насока са показанията на свидетелите,
обсъдени във връзка и със заключението на вещото лице.
Доводите на ответника, че осъществяваната от ищците фактическа власт
върху процесния имот е държане, а не владение, настоящият състав счита за
неоснователни.
Поначало суперфициарът е държател на терена, върху който му е
отстъпено право на строеж, а не е негов владелец – това е т. нар. в доктрината
и съдебната практика „квазивладение“. При правоприемство (частно или
универсално) правоприемникът има същото правно полоЖ.е като своя
праводател. В случая обаче правоприемство между И Д. (брат на ищеца) и
ищеца Я. Д. липсва, поради което следва да се приеме, че ищците Я. и Ж. Д.и
са устаноВ. владение върху процесния имот с едностранни действия – чрез
10
завладяване, от което пък следва, че установената в чл. 69 ЗС презумпция е
приложима по отношение на ищците на общо основание. Законните
презумпции се опровергават чрез т. нар. „обратно доказване“, което винаги
трябва да е пълно. Подобно доказване от ответника не е проведено.
По делото липсват доказателства, които да обосноват извод, че
процесният имот е бил държавна собственост, доколкото актуването на имота
като д. през месец март 1988 год. без наличието на осъществен, предвиден в
закона, придобивен способ, не легитимира Д. като собственик на имота. В
случая вписаното в АДС № 1145/30.03.1988 г. основание – Заповед №
1711/05.11.1987 год. – не легитимира Д. като собственик на имота. Това е така,
защото с цитираната заповед е одобрен ЗРП на селото, според който план за
имот с пл. № 59, кв. 2 по КП, са отредени два парцела (УПИ, съгласно
терминологията на ЗУТ), единият от които е УПИ VIII, кв. 2, предвиден за
жилищно строителство и записан като О.. Установено е, че собственик на
имот с пл. № 59, кв. 2 по КП е физическо лице – Н.В.Н., вписан като такъв и в
разписния лист към плана. Допълнителен аргумент в тази насока е и
обстоятелството, че именно по жалба (възраЖ.е) на собственика на имот с пл.
№ 59, кв. 2 по КП Н.В.Н., подадена против проекта за ЗРП, предвиждащ през
имота му да минава улица, проектът за ЗРП в тази му част е преработен,
улицата през имот с пл. № 59, кв. 2 е отпаднала и ЗРП е одобрен в сегашния му
вид (графично копие на ЗРП от 1987 год. относно кв. 2 и кв. 3 се съдържа на л.
70 от делото на РС-В.). Образуването по ЗРП на УПИ VIII от имот с пл. № 59
по КП, по същество означава, че в тази му част ЗРП е по чл. 22-25 от ЗТСУ
(отм.), т. е., застроителен и регулационен план за обществени мероприятия.
Плановете по чл. 22-25 от ЗТСУ (отм.) нямат вещно действие, а влизането им
в сила (те влизат в сила с издаването на заповедта за одобряването им – чл. 83,
ал. 3 ППЗТСУ –отм.) е основание имотът да бъде отчужден със заповед по чл.
98 ЗТСУ (отм.) на органа по чл. 95 от същия закон.
По делото липсват доказателства за проведено отчуждително
производство по някоя от хипотезите по Глава пета от ЗТСУ (отм.), въз основа
на което Д. да е придобила собствеността върху имота; липсват и твърдения от
страна на ответника в тази насока. Обратно – според обсъденото по – горе
удостовеР.е от 13.11.2023 год., изд. от ОУ на област с адм. център В., няма
данни парцел VIII—общ. в кв. 2 по ЗРП на с. К., да е бил отчуждаван,
съответно няма и данни частта от имот с пл. № 59, кв. 2 по КП на селото, от
която е образуван парцел VIII-общ. да е била отчуждавана. Не са налице и
доказателства, даващи основание за извод, че по отношение на имот с пл. №
59, кв. 2 по КП или за част от него (по конкретно – за частта, от която е
образуван парцел VIII) е осъществена и хипотезата на чл. 6 ЗС, в редакцията
на нормата ДВ, бр. 92/16.11.1951 год., действала към 30.03.1988 год. и до
31.05.1996 год. включително, според която държавна собственост са имотите и
вещите, които нямат друг собственик.
Въз основа на изложеното съдът приема, че не се установи към момента
на влизането в сила на 09.11.1999 год. на нормата на § 42 от ПЗР на ЗОбС
процесният имот да е бил държавна собственост, поради което и не попада в
предметния обхват на тази разпоредба (имотът не попада и в обхвата на § 7 от
11
ПЗР на ЗМСМА, в сила от 17.09.1991 год.) от което следва, че О. А. не се
легитимира като негов собственик. След като О. А. не е собственик на имота,
то и нормата на § 1 от Закона за допълнение на ЗС, ДВ, бр. 46 от 2006 г., в сила
от 1.06.2006 г., последна редакция ДВ, бр. 18 от 2020 г., според която
давността за придобИе на имоти – частна държавна или ОС спира да тече до
31 декември 2022 г., обявена за противоконституционна с Решение №
3/24.02.2022 год. по конституционно дело № 16/2021 год. на КС на РБ, обн.
ДВ, бр. 18/2022 год., е неприложима в случая.
Както бе посочено по – горе, на общо основание по отношение на
ищците е приложима установената в чл. 69 ЗС презумпция, която не е
опровергана от ответника. НамеР.ето, с което ищците владеят имота е
демонстрирано по начин, че всеки заинтересуван да може да научи за него.
Следователно, владението им е било явно, а също така е било и несъмнено –
начинът, по който е осъществявано не създава предполоЖ.е, а разкрива ясно
желанието на ищците – владелци. Налице са и останалите елементи на
владението от фактическия състав на придобивната давност –
продължителност, непрекъснатост, несъмнителност и явност. Поради
изложеното и предвид липсата на доказателства теклата в полза на ищците
придобивна давност с начало на владението от месец август 1990 година да е
била прекъсвана, с изтичането на предвидения в закона десетгодишен
давностен срок (владението е недобросъвестно), който в случая е изтекъл най-
късно на 31.08.2000 год., от 01.09.2000 год. ищците са придобили
собствеността върху процесния имот по давност.
Дори и да се приеме, че процесният имот е бил държавна собственост,
преминал на основание § 42 ЗИД на ЗОбС в собственост на О. А. то не са
налице пречки същият да бъде придобит по давност след 01.06.1996 г. –
влизането в сила на ЗОС. Съгласно чл. 86 ЗС, в редакцията, действала до
01.06.1996 г., е налице законова забрана за придобИе по давност на държавна,
респективно ОС. С приетите изменения в нормите на чл. 6 от ЗС и чл. 86 ЗС,
обнародвани в ДВ бр. 33/19.04.1996, в сила от 01.06.1996 г., е въведено
разграничението на Д. и ОС на публична и частна. С изменението на чл. 86
ЗС, въведената забрана за придобИе по давност на държавни и О. имоти е
ограничена само по отношение на имотите, които са публична държавна или
ОС, тоест от обхвата на забраната са изключени имотите, които са частна
собственост на Д. и на общините. С последващото изменение – §1 от ЗД на ЗС
/обн. ДВ бр. 46/2006 г., в сила от 01.06.2006 г./, придобивната давност за
имотите – частна държавна и ОС е спряна. Последното по време удължаване
на срока на мораториума до 31.12.2022 г. е прието с § 1 от ЗИ на ЗС, ДВ бр. 7
от 19.01.2018 г., като в § 2 от ЗР на ЗИЗС е предвидено, че изменението влиза в
сила на 31.12.2017 г., т. е., на нормата е придадено обратно действие. С
решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на КС на РБ разпоредбите на
§ 1, ал. 1 ЗДЗС, обнародвани в ДВ, бр. 46 от 2006 г. и на § 2 от Заключителните
разпоредби на ЗИЗС от ДВ, бр. 7 от 2018 г. са обявени за
противоконституционни.
При това полоЖ.е за периода от 01.06.2006 г. до 30.12.2017 г. и от
20.01.2018 г. до 07.03.2022 г. придобивна давност за имоти частна държавна и
12
ОС не е текла по силата на установения от законодателя мораториум.
Давността започва да тече с влизане в сила на решението на КС на 08.03.2022
г.
В случая ищците са владели процесния имот в периода от 01.06.1996 г.
до 31.05.2006 г., при което и до момента на приемането на §1, ал. 1 ЗДЗС (обн.
ДВ, бр. 46 от 06.06.2006 г., в сила от 1.06.2006 г.), с който придобивната
давност е спряна, е изтекъл срок на владение от почти 10 години /без 1 ден/. С
обявяването й за противоконституционна на нормата на §1, ал. 1 ЗДЗС и с
влизането в сила на Решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на КС
на РБ на дата 08.03.2022 год. (чл. 152, ал. 2 от КРБ) десетгодишния давностен
срок в полза на ищците е изтекъл на 09.03.2022 год., при което и от 10.03.2022
год. ищците са придобили собствеността върху процесния имот по давност. До
предявяване на исковете (с предявяването им давността се спира, в случай, че
е все още не е изтекла) е изтекъл срок по – дълъг от десет години.
Предвид изложеното дори и да бъде зачетен ефекта на мораториума за
придобИе на имоти частна държавна и ОС по давност и съобразно дадените
разрешения с Решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021г. на КС на РБ,
съответно при съобразяване на обстоятелството, че и след 08.03.2022 г.
ищците са продължили да владеят спорния имот, то следва да се приеме, че
към датата на предявяване на исковете 25.09.2023 год. е изтекъл срок от 11
години и шест месеца, т. е., по - дълъг от установения в чл. 79, ал. 1 ЗС
десетгодишен давностен срок.
По тези съобраЖ.я съдът намира, че предявените от ищците в условията
на активно субективно съединяване положителни установителни искове за
собственост са основателни и подлежат на уважаване.
Обжалваното решение е с идентични изводи и следва да бъде
потвърдено.
При този изход от делото разноски на въззивника не се присъждат.
Предвид изхода от делото, отправеното искане и представените
доказателства в полза на въззиваемия Я. Х. Д. от гр. В. следва да се присъдят
разноски за настоящото производство за заплатено адвокатско
възнаграждение.
ВъзраЖ.ето на въззивника за прекомерност на заплатеното от
въззиваемия Я. Д. адвокатско възнаграждение за настоящото производство в
размер на сумата от 800 лева е основателно. Делото не се отличава с особена
фактическа или правна сложност, във въззивната инстанция е приключило в
едно съдебно заседание, по повдигнатите от страните спорни въпроси е
налице трайно установена съдебна практика, вкл. и задължителна такава.
Поради това и заплатеното от въззиваемия Я. Д. адвокатско възнаграждение
от 800 лева е прекомерно от гледище на изискванията на чл. 78, ал. 5 ГПК и
следва да бъде намалено до размер от 600 лева – със сто лева над установения
в чл. 7, ал. 2, т. 2, вр. ал. 5 от Наредба № 1/2004 год. на ВАдвС минимален
размер.
Водим от горното съдът
13
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3864/01.11.2024 год., постановено по гр.
дело № 20233110112166 по описа на РС-В. за 2023 год.;
ОСЪЖДА О. А. представлявана от К. на О., да заплати на Я. Х. Д. ЕГН
********** с адрес: гр. В., ул. ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от
600 лева (шестстотин лева) – разноски за настоящата инстанция,
съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат,
намалено от съда при прилоЖ.ето на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2
ГПК пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14