РЕШЕНИЕ
№
гр.
София,…….2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, IV-А въззивен състав, в открито съдебно заседание
проведено на пети април през две хиляди и двадесет и първата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. съдия: НАТАЛИ ГЕНАДИЕВА
с участието на
секретаря Цветелина Добрева и като
разгледа докладваното от мл. съдия Генадиева в.гр.д. № 10367 по описа за 2020г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 -чл.273 ГПК.
Съдът
е сезиран с въззивна жалба, подадена от Х.Р.И. и Е.Н.И. чрез назначения им в
хода на първоинстанционото производство, особен представител - адв. Г. срещу
решението от 28.07. 2020г. постановено по гр.дело № 37988/2017г. на Софийския
районен съд, ГО, 150 –ти състав, с което предявените от ищеца П.А.И. исковете са
били уважени изцяло, като жалбоподателите са осъдени му заплатят солидарно на основание
чл.30,ал.3 от ЗС сумата в размера на 1450 лв., представляваща 1/6 ид.ч. от
получаваната от ответниците наемна цена за отдаване под наем на съсобствения на
страните имот: апартамент № 9, находящ се в гр. София, ул. „******за периода от
04.01.2015г. до 26.5.2017г., ведно със законна лихва от 09.06.2017г. до окончателното им изплащане;
на основание чл. 31,ал. 2 от ЗС сумата в размер на 2100 лв., представляваща
обезщетение за лишаване от ползване на притежаваните от ищеца 1/6 ид.ч. от
съсобствения на страните недвижим имот : апартамент № 7, находящ се в гр.
София, ул. „******за периода от 04.01.2015г. до 26.5.2017г., ведно
със законна лихва от 09.06.2017г. до
окончателното им изплащане, както и на основание чл. 78,ал. 1 от ГПК за сумата
от 1300,14лв. разноски по делото.
С
решението жалбоподателя Х.Р.И. е осъден да заплати на ищеца П.И., на основание
чл. 31, ал. 2 от ЗС сумата в размер на
960лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на собствените му
½ ид.ч. от съсобствения на страните гараж № 1, отново находящ се в гр.
София, ул. „******за периода от 04.01.2015г. до 26.5.2017г., ведно със законна
лихва от 09.06.2017г. до окончателното
им изплащане
С
въззивната жалба се излагат подробни
съображения за незаконосъобразност, неправилност и необосновано на съдебното
решение, поради което се иска същото да бъде отменено и вместо него да бъде
постановено друго , с което предявените искове да бъдат изцяло отхвърлени.
Твърди се, че неправилно съдът е осъдил ответниците, въззивници в настоящото
производство да заплатят обезщетенията по чл. 30, ал. 3 от ЗС и чл. 31, ал. 2
от ЗС солидарно, тъй като нямало законова разпоредба, която да предвижда
възникването на такава солидарна отговорност. Сочи се, че ищецът не е доказал
ответниците да са получили някаква облага от апартамент № 9, като без да
установена ползата иска по чл. 30,ал. 3 от ЗС се явявал неоснователен. Не било
налице и покана по смисъла на чл. 31,ал.2 от ЗС по отношение на съсбоствения
между страните гараж № 1. Отделно от това се навеждат и твърдения, че по
отношение на този иск съдът се е произнесъл свръх петитум, тъй като претенцията
на ищеца била за 1/6 ид.ч., а не за ½ ид.ч., поради което решението в
тази част се явявало недопустимо.
Въззиваемата
страна, П.И. оспорва жалбата като неоснователна по съображения, подробно
развити в депозирания по делото писмен отговор на жалбата в срока по чл.263,ал.1
от ГПК. Твърди се, че отговорността на съпрузите е солидарна, съгласно чл.
32,ал. 2 от ЗС за задължения поети за задоволяване на нужди на семейството,
като в тежест на ответниците било да оборят тази законова презумпция. Възразява
се и че не е налице твърдяното от въззивниците липса на покана по отношение на
съсобствения гараж, както и че е налице произнасяне свръх петитум с обжалваното
решение. Ето защо, въззиваемият-ищец заявява искане за потвърждаване на
решението на СРС като законосъобразно, правилно и обосновано. Заявява искане за
присъждане на разноските, направени във възззивното производство.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, като взе предвид становищата и доводите на страните и обсъди
доказателствата по делото по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено
следното от фактическа и правна страна:
С
решението на първата инстанция са уважени предявените от ищеца П.А.И. срещу
ответниците – въззивници в настоящото производство Х.Р.И. и Е.Н.И., субективно и
обективно съединените осъдителни искове с
правна квалификация по чл.30, ал.3 от ЗС и по чл. 31,ал. 2 от ЗС.
Настоящият
съдебен състав при извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК
установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни
материалноправни норми. Исковата претенция е правилно квалифицирана, съответно
и правилно е разпределена доказателствената тежест. Решението е постановено при изцяло изяснена
от СРС фактическа обстановка, която настоящият състав не намира за необходимо
да преповтаря, а препраща към нея, предвид възможността уредена в чл. 272 ГПК. Въззивният
съд ще обсъди само доказателствата относими към спорните по делото въпроси,
поставени за разглеждане във въззивното производство в рамките на доводите,
заявени с жалбата, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269,
предложение 2 от ГПК.
Съдът
намира за неоснователно възражението на въззивника-ищец за недопустимост на обжалваното
решение, като постановено "свръх петитум". С решението съдът се е
произнесъл по исковете така, както са заявени- в рамките на твърдяните
фактически обстоятелства и заявения петитум /искане/, включително и досежно
претендираните размери на сумите. Още повече, че дори и в исковата молба е
имало известно несъответствие, като претенцията на ищца е останала неизяснена,
това е отстранено с разпореждане от 05.11.2020година на съдията – докладчик във
въззивното производство. В изпълнение на
дадените указания с молба от 25.11.2020г., ищеца уточнил, че претендираното обезщетение за лишаване от
ползване на гараж № 1 е за ½ идеална част от същия. Предвид това
правилно първостепенния съд е уважил претенцията на ищеца за обезщетение за
ползването на ½ ид.ч. от съсобствения между него и ответника Х.И. -гараж
№ 1, което за исковия период е в размер
на 960 лв., съгласно заключението на СТЕ. Ето защо, възражението на въззивника за
недопустимост на обжалваното решение, основано на нарушение на нормата на чл.6
от ГПК, се явява неоснователно.
По
иска с правно основание чл.30, ал.3 от ЗС
Съгласно
трайната практика на ВКС, когато общата вещ не се ползва лично от един от
съсобствениците, а само се добиват ползи от нея, съответна част от тях се дължи
на останалите съсобственици без покана. Законът в чл. 30, ал. 3, предл. 1 ЗС не
въвежда изискване за писмена покана за разлика от хипотезата на чл. 31, ал. 2
ЗС, където съсобственикът дължи на останалите съсобственици обезщетение за
ползата, от която ги е лишил, едва от деня на писменото поискване, по чл. 30,
ал. 3 ЗС добивите от общата вещ се дължат от момента на генериране на плода на
общата вещ в условията на съсобственост върху последната.
Правилно
първостепенния съд е посочил, че за уважаване на иска в тежест на ищеца е да
докаже, че страните са съсобственици при твърдяните от него квоти, както и че
ответниците са отдали под наем процесния апартамент № 9 през исковия период,
като в резултат на това са получили приходи под формата на наемната цена в
претендирания размер.
По
отношение на първия от елементите на
фактическия състав по чл.30,ал.3 от ЗС, а именно между страните да е налице
съсобственост По делото не е спорно, а и от представените по делото
доказателства е : установена съсобствеността между страните и квотите на
съсобствеността от процесния недвижим имот апартамент № 9: 1/6 ид.ч.- за ищеца и 1/6 ид.ч.- за ответника
Х. Й.придобити по наследствено и 4/6, придобити чрез покупко – продажба от
ответника и неговата съпруга в режим на СИО.
На
следващо място, за да е налице вземане по чл. 30, ал. 3 ЗС не е важно как и
защо е използвана общата вещ, а само дали ползващият съсобственик е реализирал
доходи и дали тези доходи са резултат и от ползването на притежаваната от
другия съсобственик идеална част, от ползването на която последният е бил
лишен. В този смисъл е решение № 115 от 04.12.2018 г. по гр. д. № 333 / 2018 г.
на Върховен касационен съд, 2-ро гр. отделение. Т.е съсобственика да е
реализирал полза от общата вещ. Понятието „ползи от общата вещ” по смисъла на
чл. 30, ал. 3 ЗС обхваща най-вече добивите от вещта по чл. 93 ЗС, т. е. всички
облаги, които се получават пряко от общата вещ или по повод на нея без да се
накърнява съществено нейната субстанция. Следователно ползите от вещта включват
както естествените плодове, така и гражданските плодове, т. е. доходите, които
се получават по повод облигационни отношения, имащи за обект вещта – както в
настоящия случай - наемната цена. Когато
съсобственик е сключил договор с трето лице за извличане на граждански плодове
от общата вещ, останалите съсобственици имат право на своята част от тези
плодовете по силата на правилото на чл. 30, ал. 3 ЗС, като следва да насочат
претенцията си към този съсобственик, който е получил плодовете въз основа на
договора. В този случай размерът на дължимата сума по чл. 30, ал. 3 ЗС се
определя като се вземе предвид уговорената и заплатена според договора цена,
която представлява граждански плод. Настоящия състав счита, че в случая
отдаването на процесния апартамент № 9 през исковия период, както е приел и
първостепенният съд е категорично
доказано от показанията на свидетелката С.. Последната е живее на адреса където
се намира процесния недвижим имот, като в тази връзка е познанството й със
страните и изложените от нея обстоятелства се явяват лични нейни възприятия.
Правилно първостепенния съд е кредитирал показанията на свидетелката като
обективни и достоверни, тъй като не са налице доказателства които да ги
разколебават напротив те са в съответствие със доказателствената съвкупност по
делото. Правилен е и извода на пръвостепенния съд, че в случая свидетелските
показания са допустими, тъй като ищеца, не е страна по договора за наем, дори
той да е сключен в писмена форма и от него не може да бъде изисквано да
представи такъв. По изложените съображения неоснователен е довода на въззивниците,
че ищеца не доказва получаването на облага. Този факт е категорично доказан от
показанията на свидетелката, която ясно заявява, че апартамент № 9 е бил
отдаден под наем от ответниците на трето лице, а не само, че в апартамента е
живяло лице. Действително свидетелката не е посочила размера на наемната цена,
но това не води до извод, че вместо договор за наем е сключен договор за заем
за послужване.
Настоящия
състав счита, че всички елементи от фактическия състав на иска по чл. 30,ал. 3
от ГПК са били доказани от ищеца, поради което правилно претенцията на ищеца за
заплащане на сумата от 1450лева за периода от 04.05.2015г. до 26.05.2017г. ,
представляваща обезщетение за отдаване под наем на съсобствения на страните
апартамент № 9 е била уважена.
Относно
претенцията по чл.31, ал.2 ЗС:
Съгласно
разпоредбата на чл.31, ал.2 ЗС когато общата вещ се използва лично само от
някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от
която са лишени, от деня на писменото поискване. Забраната да не се пречи на
другите съсобственици е израз на общото правило за добросъвестно упражняване на
притежаваното право. Ползващият съсобственик започва да пречи, когато друг
съсобственик е отправил искане да си служи с вещта, което е доведено да
знанието на първия и той не е отстъпил частта, съответстваща на дела на
претендиращия или не му е предоставил възможност да ползва общата вещ заедно с
него. В тази хипотеза - лишеният от възможността да ползва общата вещ според
нейното предназначение и според притежавания от него обем права съсобственик -
има съгласно чл. 31, ал. 2 от ЗС право да получи обезщетение. Касае се до
имуществено право, установено като коректив при настъпилото неоснователно
разместване на блага между правните сфери на съпритежателите на общата вещ.
Хипотезата
на чл. 31, ал. 2 от ЗС е частен случай на общата забрана по чл. 59 от ЗЗД за
облагодетелстване на едно лице за сметка на друго. Задължението за заплащане на
обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на
писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик.
Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето
докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика.
Действително,
както е прието от СРС посочената разпоредба предоставя средство за защита на
лишените от възможност пряко да си служат с общата вещ съобразно притежавания
дял в съсобствеността и представлява компенсация срещу неправомерното ползване
на един от съсобствениците, като при невъзможност да получи реално ползване,
лишеният от ползване съсобственик има право на парично обезщетение. За да
постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че задължението за
заплащане на това обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с
получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ
съсобственик.
Основателността
на претенцията за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване се
обуславяла от кумулативното наличие на следните предпоставки: наличието на съсобственост върху вещите/процесните
имоти през исковия период; да е налице лично
ползване на вещта от единия или както е в случая от двама от съсобственици за задоволяване на свои
собствени нужди; писмена покана за заплащане на обезщетение от лишения от
ползването съсобственик.
По отношение на първата предпоставка, а именно между страните
да е налице съсобственост, по делото не е спорно, а и от представените доказателства:
нотариален акт за учредяване на право на строеж срещу задължение за издръжка и
гледане № 53, том. LLXXIII,
дело № 26738/1994г.; удостоверение за наследницис изх. № 2079/13.05.2015г.;
нотариален акт за покупко – продажба на идеални части от недвижим имот № 45,
том. II,
рег. № 2256, дело № 204/2010г. и акт за сключен граждански брат между
ответниците с № 065049 от 2010г. по безспорен начин е установена
съсобствеността между страните и квотите на съсобствеността от процесния
недвижим имот апартамент № 7: 1/6 ид.ч.-
за ищеца и 1/6 ид.ч.- за ответника Х. Й.придобити по наследствено и 4/6,
придобити чрез покупко – продажба от ответника и неговата съпруга Е.И. в режим
на СИО, както и по ½ ид.ч. за ищеца и за ответника по отношение на гараж
№1.
На
следващо място СРС се е позовал на приетото в Тълкувателно решение № 7/2012 г.
на ОСГК на ВКС, постановено по тълк. дело № 7/2012 г., съгласно което лично
ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС е всяко поведение на съсобственик,
което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата
вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове.
Обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС се дължало само за времето, през което
съсобственикът е лишен от възможността да си служи с общата вещ съобразно своя
дял. С оглед на разбирането за лично ползване следвало да се приеме, че процесните
имоти: апартамент № 7 и гараж № 1 се ползват изцяло и само от двамата ответници
за целия период на исковата претенция. Това обстоятелство и настоящия състав
приема за установено от показанията на разпитана в хода на първоинстанционнното
производство, свидетелка С.И.С., която живее на адреса на които се намират
процесните имоти. Свидетелката категорично заявява, че ответниците живеят на в
апартамент № 7, още от преди смъртта на П.И.(майката на Х.И.) и към момента на
даване на показанията продължават да живеят в него. По отношение на гараж № 1
също посочва, че ответниците са го ползвали за свой лични нужди. Възприятията
на свидетелката са лични и непосредствени - същата е познавала както ищеца така
и ответниците от 2000г., била е касиер на входа в които се намират всички
процесни имоти; не е налице личен интерес от разрешаване на спора поради което
няма основание да не се приеме, че показанията на свидетелката не са обективни.
Правилно показанията са кредитирани от СРС, кредитират се и от настоящата
инстанция.
В
разглеждания случай относно установяването на писмена покана като елемент от
фактическия състав и необходима предпоставка за уважаване на иска по делото е представена нотариална покана с рег. № 2001/30.04.2015
г. по описа на нотариус Т.А., рег.№ 272
на НК, от която се установява, че П.А.И. е поканил Х.Р.И. и Е.Н.И. да му
заплаща месечно обезщетение в размер на 450 евро за лишаването му от ползване
на процесния апартамент № 7 и ап. № 9, находящи се в гр. София, ул. ******.,
както и гаражна клетка на същия адрес./л.12 по делото пред СРС/, който е бил
връчен на ответницата Е.И. лично, както и за съпруга й Х.И. на 04.05.2015г. Достатъчно
е поканата на неползващия съсобственик да бъде отправена до един от съпрузите -
съсобственици и еднолични ползватели на имота, както е в случая Предвид това и
трета предпоставка за уважаване на иска се явява доказана. Правилно и в унисон
с константната съдебна практика, първостепенния съд е посочил, че веднъж отправена
писмена покана има действие напред и не е необходимо да се отправя повторно
било за следващ период.
Предвид всичко изложени претенцията на ищеца за заплащане на обезщетение за ползване на апартамент № 7 и гараж № 1 към исковия период от 04.05. 2015г. до 206.05.2017г. е основателна и правилно е била уважена от първостепенния съд.
Размера
на дължимото обезщетение за ползване на процесните имоти е правилно определен с
приетата по делото СТЕ и се равнява на средния месечен наем за имот със
съответното предназначение и състояние.
Основния
спорен в настоящото производство въпрос, касае отговорността на въззивниците –
ответници в първоинстанционното производство, а именно дали отговорността им за
претенциите по чл. 30, ал. 3 от ЗС и чл. 31,ал. 2 от ЗС е солидарна.
Настоящия
състав намира за правилен изводът на
районния съд, че двамата ответници- съпрузи отговарят солидарно за разноските
по чл.30, ал.3 ЗС и чл. 31, ал. 2 от ЗС. Действително съгласно чл.121 ЗЗД
солидарната отговорност възниква само ако е предвидена в закона или ако е
уговорена. В настоящия случай не е направено твърдение от ищеца П.И.,
ответниците Х. и Е. И.да са приели да дължат посочените . По делото е безспорно
установено, предвид представения акт за граждански брак, че ответниците са
съпрузи. Въззивния съд не споделя аргунта на защитата, че липсва законова
разпоредба, която да предвижда за задължения по чл.30, ал.3 ЗС съпрузите да
отговарят солидарно, включително когато притежават идеална част от вещ при
условията на съпружеска имуществена общност, какъвто е настоящият случай.
Такава е разпоредбата на чл.25, ал.2 СК- 1985 г. /отменен /, на която се е позовавал
и първоинстанционният съд. Тя предвижда солидарна отговорност за задължения на
съпрузите за задоволяване на нуждите на семейството. Действително във решение №
520/22.02.2010г. по гр.д. № 496/2010г. на ВКС постановено в прозводство по чл.
290 от ГПК на което се е позовал и процесуалния представител на ответниците е
посочено, че разпоредбата на чл.25, ал.2 СК/отм., касае само задължения,
възникнали от договор, но не и за такива от извъндоговорен източник,
респективно е неприложима за настоящото производство. Решенията на ВКС и тези
постановени в производство по чл. 290 от ГПК не са задължителни за съдилищата.
От
друга страна обаче, за да приеме, че разпоредбата на чл. 25 от СК/отм/ е
приложима за настоящото произвоство и същата обуславя солидарна отговорност на
ответниците, СРС се е позовал на решение № 381/08.07.2010г. по гр.д. №
272/2009г. на ВКС, IV,
ГО, отново постоновено в производство по чл. 290 от ГПК. При него акцента е поставен именно върху това, че когато съсобствената вещ се
ползва изцяло само от съпруга на един от съсобствениците, но за нуждите на
семейството, то задължението за обезщетение на другите съсобственици по силата
на чл. 25 СК /отм./ възниква като солидарно за двамата съпрузи. Настоящия
състав споделя това становище на ВКС, като счита, че в случая апартамент № 7 е
ползван като семейно жилище на ответниците, гараж № 1 също е ползван за семейни
нужди, както и получаваните от граждански плодове за отдадения под наем
апартамент № 9. Предвид това неоснователните са възраженията на ответниците
изложени във въззвната жалба.
Предвид
всичко изложено и съвпадане изцяло на изводите на първата и на въззивната
инстанция решението на СРС, като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено изцяло.
По
разноските:
Пред
първата съдебна инстанция:
Страните
по спора не обжалват решението в частта за разноските. Разноските са
разпределени от първоинстанционния съд съобразно изхода на спора, в която част
настоящата инстанция прие решението за правилно.
Пред
въззивната инстанция страните не са
изразили претенция за присъждане на разноски, поради което такива не следва да
се присъждат.
Съгласно
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решенията на въззивни съдилища, постановени по
граждански дела с цена на иска до 5000 лв., са изключени от подлежащите на
касационно обжалване актове. При
субективно и обективно съединяване на искове за парични вземания от значение
при преценка допустимостта на касационното производство също е цената на всеки
един от паричните искове, а не сборът от цената на всички обективно съединени
искове. В настоящия случай всеки от предявените от ищеца с исковата молба е под
предвидения в разпоредбата на чл. 280 от ГПК размер, поради което решението на въззивният съд не
подлежи на касационно обжалване.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
IV-А
въззивен състав,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решението от 28.07. 2020г. постановено по гр.дело № 37988/2017г. на Софийския
районен съд, ГО, 150 –ти състав, с което предявените от ищеца П.А.И. срещу Х.Р.И.
и Е.Н.И., исковете с правна квалификация
по чл. 30,, ал. 3 от ЗС и по чл. 31,ал. 2 от ЗС са били уважени изцяло.
Решението не подлежи на
касационно обжалване- съгласно чл.280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.