Решение по адм. дело №2198/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.10 ал.6 от Закона за семейни помощи за деца /ЗСПД/, вр. с 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по жалба на М. С., гражданин на Украйна, с предоставена временна закрила в РБългария, [ЛНЧ], чрез пълномощник – адв. Д. А., срещу Заповед № ЗСПД/Д-В/18798/02.09.2025г. на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ /„СП“/ - Варна, с която е отказано изплащане на еднократна помощ по чл.10а, ал.1 от ЗСПД за детето А. С., р. 28.10.2016г.

В жалбата се поддържа, че оспорената заповед е незаконосъобразна и необоснована, постановена в нарушение на материалния закон и при несъответствие с неговата цел. Оспорва се изводът на административния орган, че не е налице предвидено получаване на помощ по чл. 10а, ал. 1 ЗСПД, в друг закон или международен договор, по който РБългария е страна. Сочи се, че такива норми са разпоредбите на чл. 2, ал. 6 ЗСПД, чл. 2 от Конвенцията на ООН за правата на детето, Европейската социална харта. Твърди се, че висшите интереси на едно дете винаги са от първостепенно значение, без значение пол, раса, гражданство или визия. Поддържа се, че е налице противоречие на чл. 3, т. 5 ЗСПД с разпоредбите на чл. 2, чл. 3 и чл. 27 от Конвенцията на правата на човека, Конституцията на РБългария, поради което последните следва да имат преимущество при решаване на спора поради прякото приложение на Конвенцията за правата на детето. Сочи се нарушение на чл. 35 АПК поради несъобразяване на всички релевантни факти и обстоятелства за спора. На изложените основания се моли отмяна на заповедта и връщане на преписката със задължителни указания на административния орган. По изложените съображения се моли отмяна на заповедта и връщане на преписката на ответника със задължителни указания за отпускане на еднократна помощ за детето А. С..

В депозирана по делото молба, чрез пълномощника адв.А., оспорването се поддържа на изложените основания. Претендира се присъждане на разноски по делото, в т.ч. адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата.

Ответникът - Директорът на ДСП- Варна – в съдебно заседание не се явява и не се представлява. В писмено становище жалбата се оспорва по аргументи, идентични с тези в процесната заповед. Поддържа се, че последната е постановена от компетентен орган при спазване на процесуалните норми и в съответствие с материалния закон, доколкото в конкретния случай се действа при условията на обвързана компетентност с оглед императивния характер на нормата на чл. 3, ал. 5 ЗСПД. Размерите на помощите за деца се определят със Закона за държавния бюджет на РБългария за съответната година и се финансират изцяло от него. За отпускане на всяка семейна помощ са въведени специфични критерии относно нейната насоченост, на които лицето трябва да отговаря, а с нормата на чл. 3 ЗСПД законодателят е очертал кръга на лицата, имащи право на семейни помощи. Помощите за деца на чужди граждани са регламентирани в т. 5, като заложените в същата предпоставки в случая не са налице, тъй като на този етап не е налице договор между двете държави, предвиждащ изплащане на подобни помощи на украински граждани. При проверка на акта следва да се отчете липсата на препращаща норма, до следващия акт на държавен орган, който да прецизира отпускането на конкретния вид помощ и да стане основание социални служители, които нямат право да тълкуват закона и действат в условията на обвързана компетентност, да предоставят същата. Прави се възражение за прекомерност на претендираните разноски. Моли се отхвърляне на жалбата.

 

След като разгледа оплакванията, изложени в жалбата, доказателствата по делото, становищата на страните и в рамките на задължителната проверка по чл.168 АПК, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

М. С., родена на [дата]. в Украйна е с предоставена временна закрила на територията на РБългария, заедно със сина си А., роден на [дата]., [ЛНЧ], съобразно регистрационна карта от ДАБ при МС, валидна до 04.03.2026г. От същата е подадено Заявление – Декларация вх. № ЗСПД/Д-В/18798/26.08.2025 г. за отпускане на еднократна помощ за ученици, записани в първи, втори, трети и четвърти клас по реда на чл. 10а от ЗСПД, за сина си А. С., записан за редовен ученик в трети клас през учебната 2025/2026г. в ОУ „И. В.“ - гр.Варна. В заявлението е декларирано, че детето живее постоянно в страната. Представена е със заявлението регистрационна карта на чужденец.

С процесната Заповед № ЗСПД/Д-В/18798/02.09.2025г. на Директора на Дирекция „СП“ - Варна, е отказано отпускане на еднократна помощ за детето А. С., на основание чл.10, ал.4 от ЗСПД, вр. чл.4 ал.1 от ППЗСПД, вр. чл.10а, ал.5 и ал.6 от ЗСПД.

Видно от мотивите на заповедта, отпускането на исканата помощ за детето е отказано поради факта, че членовете на семейството на заявителя са с украинско гражданство. Няма сключена спогодба между РБългария и Украйна за изплащане на семейни помощи за деца.

С жалбата е представена Служебна бележка от УО „И. В.“, видно от която детето А. С. е ученик в ІІІв клас за учебната 2025/2026г.

 

При така установената фактическа обстановка съдът формира следните правни изводи:

Жалбата е депозирана в срока по чл.149, ал.1 от АПК, от легитимиран субект – адресат на оспорения ИАА и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е основателна, по следните съображения:

Оспорената Заповед № ЗСПД/Д-В/18798/02.09.2025г. на Директора на Дирекция „СП“ - Варна е издадена от компетентен орган по чл.10, ал.4 от ЗСПД. В съответствие с разпоредбата на чл. 59 ал. 2 от АПК, същата е постановена и в изискуемата от закона писмена писмена форма.

Оспорващата не твърди и при извършената от съда служебна проверка не се установиха допуснати в хода на административното производство съществени процесуални нарушения, обуславящи незаконосъобразност на заповедта само на това основание. Административният акт съдържа всички изискуеми реквизити - наименование на органа, който го издава, посочен е адресатът на акта, изложени са фактически и правни основания за издаването й, разпоредителна част, посочена е и възможността за обжалването му, дата на издаване и подпис на лицето - издател.

Оспорената заповед обаче е постановена при неправилно приложение на материалния закон и в несъответствие с целта на закона – основания за незаконосъобразност по чл.146, т.4 и т.5 от АПК.

Съгласно чл.10а, ал.1 от ЗСПД на семействата, чиито деца са записани в първи клас или са записани или продължават обучението си, във втори, трети и четвърти клас на училище, се отпуска еднократна помощ за покриване част от разходите в началото на учебната година, когато децата живеят постоянно в страната и не са настанени за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето. В ал.2 и ал.3 е регламентирано, че помощта се отпуска независимо от дохода и се предоставя на настойника/попечителя, който отглежда детето.

Съгласно ал.6 помощта по ал. 1 се изплаща на два пъти, като 50 на сто от нейния размер се изплаща след влизане в сила на заповедта за отпускането и, а остатъкът се изплаща в началото на втория учебен срок, ако детето продължава да посещава училище.

В случая няма спор, че жалбоподателката е украинска гражданка, майка на дете записано като редовен ученик в трети клас за учебната 2025/2026г., в училище в гр.Варна. Съгласно § 1, т.1, б.“а“ от ДР на ЗСПД „семейството включва съпрузите, ненавършилите пълнолетие деца, както и навършилите пълнолетие ако продължават да учат да завършване на следното им образование но не по-късно от навършване на 20-годишна възраст /родени, припознати, осиновени, доведени, заварени с изключение на сключилите брак/, а Съгласно § 1, т. 4 от ДР на ЗСПД „лице живеещо постоянно в страната“ е лице което пребивава на територията на страната повече от 183 дни в рамките на 12 месеца. Т.е. горецитираните предпоставки в случая са налице.

Спорен по делото е въпросът дали на М. С., при тази фактическа установеност има право на помощта по чл.10а, ал.1 от ЗСПД, или такава не й се дължи на соченото в заповедта основание – чл.3, т.5 от ЗСПД.

Нормата на чл. 3 ЗСПД законодателят е очертал кръга на лицата, които имат право на семейни помощи за деца, а именно: 1. бременните жени - български граждани; 2. семействата на българските граждани - за децата, които отглеждат в страната; 3. семействата, в които единият от родителите е български гражданин - за децата с българско гражданство, които отглеждат в страната; 4. семействата на роднини, близки или приемни семейства - за децата, настанени по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето; 5. бременните жени - чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна.

Същевременно чл.39, ал.1, т.4 от Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/ предвижда, че чужденците с предоставена временна закрила имат право на социално подпомагане, което според чл.2, ал.6 от Закона за социалното подпомагане /ЗСП/ включва социалните помощи, в т.ч. и за лица с предоставена временна закрила. От своя страна претендираната помощ по чл.10а, ал.1 от ЗСПД представлява вид социално подпомагане, тъй като отговаря на законовата дефиниция за социално подпомагане в чл. 2, ал. 2 от ЗСП. Този извод следва и от самото наименование на закона, в който е уредена разпоредбата на чл.10а, ал.1.

В този смисъл разпоредбата на чл.3, т.5 от ЗСПД е в противоречие с чл.39 от ЗУБ и чл.2, ал.6 от ЗСП. Това противоречие следва да бъде разрешено при съобразяване с поетите ангажименти от Република България относно правата на детето и разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България.

Съгласно чл. 2 от Конвенцията на ООН за правата на детето, която по силата на чл.5, ал.4 от КРБ е част от вътрешното право на страната и има предимство спрямо останалите норми от вътрешното законодателство, които й противоречат, държавите – страни по Конвенцията зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници. Следва да се зачете и разпоредбата на чл.23, ал.2 от Конвенцията за правата на деца с увреждания, съгласно която държавите - страни по Конвенцията, признават правото на детето с умствени или физически недостатъци на специални грижи и насърчават и осигуряват според наличните ресурси оказването на такова дете и на поелите грижата за него на помощ, за която са направени постъпки и която отговаря на състоянието на детето и на положението на родителите или другите лица, грижещи се за детето.

Разпоредбата на чл.3, §1 от Конвенцията регламентира, че висшите интереси на детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните и законодателни органи. Съгласно §2 на същия текст държавите – страни по Конвенцията, се задължават да осигурят на детето такава закрила и грижи, каквито са необходими за неговото благосъстояние, като се вземат предвид правата и задълженията на неговите родители, законните настойници или на другите лица, отговорни по закон за него, и за тази цел те предприемат всички необходими законодателни и административни мерки.

Най-добрите интереси на детето е сложно и динамично понятие и неговото съдържание трябва да се определя поотделно за всеки случай, като се вземат предвид конкретното положение на детето, индивидуалната му среда, ситуация и нужди. Целта на това понятие е да се гарантира пълното и ефективно ползване на всички признати в Конвенцията права. Ръководещ принцип при неговото прилагане е, че ако разпоредбата позволява повече от едно тълкуване, следва да се избере това тълкуване, което най-ефективно обслужва най-добрите интереси на детето. Правата, прогласени в Конвенцията и факултативните протоколи към нея, съставляват рамката на тълкуване.

Едно от основните права, признати от Конвенцията, е правото на жизнен стандарт. В чл.27, § 1 от Конвенцията е предвидено, че държавите - страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие, а в § 3, че държавите - страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия, в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ, програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището.

С оглед на военни действия в Украйна Европейският съвет активира за пръв път Директивата за временна закрила на бежанци, с което се даде възможност на украинците, които влизат на територията на страните членки на ЕС, да получат незабавна помощ. В рамките на тази помощ е включена и възможността за получаване на социално подпомагане, но в съответствие с възможността, дадена от чл. 29, параграф 2 от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила.

Съгласно съображение 15 от приложимата Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица (Директивата) задълженията на държавите – членки по тази директива следва да предоставят адекватно ниво на защита на тези, които се нуждаят от нея. В чл. 3, § 2 от Директивата е предвидено, че държавите-членки прилагат режима на временна защита при стриктно спазване на човешките права и основните свободи, и на техните задължения за недискриминация, а съгласно чл. 13, § 2 държавите - членки създават разпоредби за предоставяне на помощи от "Социални грижи" на лицата, ползващи се с временна закрила.

От анализа на описаната, приложима нормативна уредба следва да се направи извод, че децата ползващи се от временна закрила, не могат да се поставят в по-неблагоприятно положение от останалите деца /граждани на Р. България, чужденци със статут на бежанец или хуманитарен статут, чужденци с разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване в Р. България, чужденци, на които е предоставено убежище, лицата, за които това е предвидено в международен договор, по който Република България е страна/. Семейните помощи са сред основните помощи, гарантиращи правото им на жизнен стандарт в съответствие с техните висши интереси, поради което семействата им и/или лицата, полагащи грижи за тях, не могат да бъдат изключени от кръга на правоимащите по чл. 3, т. 5 от ЗСПД. Ограниченията предвидени в цитираната разпоредба, не съответстват както на Конституцията на РБ и Конвенцията, така и на Директивата, поради което и на основание чл. 5, ал. 1 и ал. 4 от КРБ и принципа на примата на общностното право следва да останат неприложени.

Поради изложеното съдът намира, че оспорената заповед е незаконосъобразна - постановена в противоречие с нормите на общностното право и международните договори в областта на закрилата на детето и предоставянето на временна закрила на чужденци, както и в несъответствие с целта на закона. Поради това същата следва да бъде отменена, а преписката - изпратена на административния орган за ново произнасяне при спазване на указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

Предвид изхода на спора, на основание чл.143, ал.1 от АПК разноски се дължат на жалбоподателката, която е направил своевременно искане за тяхното присъждане. Същите са в размер на 10 лева за платена държавна такса.

По отношение на направеното искане за присъждане на адвокатско възнаграждение, съдът счита, че то е неоснователно. Съобразно приложения договор за правна защита и съдействие от 15.09.2025г., сключен между М. С. и 10 адвоката, между които и адв.Д. А., е уговорено безплатна правна помощ и съдействие на осн. чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв. Основание да получат безплатна адвокатска помощ имат само лица, които са материално затруднени. За да възникне правото на адвоката на възнаграждение в хипотезата на безплатно оказана адвокатска помощ и съдействие, следва да е доказано твърдението, че М. С. попада в категорията по чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв за материално затруднено лице. По делото е дадена възможност на жалбоподателката да представи доказателства в тази насока, което същата не е сторила и е внесла дължимата държавна такса.

Съдът, също така съобрази, че видно както от титулната част на жалбата, така и представеното пълномощно адв. А. действа от името на Фондация за достъп до права и в този смисъл може да се предположи, че правната помощ се осъществява по проект финансиран именно за тази цел.

От горното следва, че не са нали предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл.38, ал.1 от ЗАдв.

По изложените мотиви и на осн. чл. 172, ал. 2, вр. чл. 173, ал. 2 от АПК вр. чл. 10, ал. 6 от ЗСПД, съдът

 

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ Заповед № ЗСПД/Д-В/18798/02.09.2025г. на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ - Варна, с която на М. С., гражданин на Украйна, с предоставена временна закрила в РБългария, [ЛНЧ], е отказано изплащане на еднократна помощ по чл.10а, ал.1 от ЗСПД за детето А. С., р. 28.10.2016г.

 

ВРЪЩА преписката на Директора на дирекция „Социално подпомагане“-Варна за ново произнасяне по Заявление–декларация вх. № ЗСПД/Д-В/18798/26.08.2025г., подадено от М. С., [ЛНЧ], в 14-дневен срок от получаване на настоящото решение, съобразно дадените в същото задължителни указания по приложението на закона.

 

ОСЪЖДА Агенция „Социално подпомагане“ – София, да заплати на М. С., [ЛНЧ], гражданин на Украйна, с настоящ адрес в гр.Варна, [улица], вх.*, ет.*, ап.*, деловодни разноски в размер на 10.00 /десет/ лева.

 

ОТХВЪРЛЯ искането за присъждане на разноски по чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закон за адвокатурата.

 

Решението е окончателно, съгласно на чл.10, ал.6 от ЗСПД.