Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 27.03.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, І Гражданско отделение, 26 състав, в открито съдебно заседание на десети
март през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
при участието на секретаря Ирена Апостолова, като разгледа докладваното от
съдия Луканов гр. дело № 2248 по описа за 2019г. на Софийски градски съд, за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на Част втора, Дял първи от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Предявен е осъдителен
иск с правно основание чл.2б, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и
общините за вреди (ЗОДОВ), вр. с чл. 6, §. 1 от Конвенцията за защита на
правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), от С.Х. И.против Прокуратурата
на Република България.
Ищецът С.Х. И.излага
следните обстоятелства, обосноваващи предявения от него иск: пострадал от
прилаганата насилствена асимилация над етническите турци в страната при
провеждането на т. нар. „възродителен процес“; задържан на 17.01.1985г. от
служители на МВР – гр. Сливен, в който град е работил като шофьор и бил отведен
в следствения арест, където бил затворен в килия за 111 дни; след извеждането
от килията на 08.05.1985г. бил отведен на остров Белене; поставянето му в
изключително тежки условия на живот и изолация през време на едногодишния му
престой на остров Белене; лишаване от свобода в с. Камено поле, Врачански окръг
и преместването му в затвора в гр. Стара Загора след осъждането му с Присъда №
10/12.02.1987г. по наказателно дело СА № 1/1987г. на Софийски окръжен съд, за
опит да премине българо–сръбската граница на 29.10.1986г. без разрешение; принудителното
му изселване в Турция на 17.05.1989 г.
Ищецът
твърди, че е пострадало лице, което е претърпяло неимуществени вреди от
престъпление, за което е образувано сл. дело № 1/1991 г., впоследствие
преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. и преобразувано в ДП № II-048/1999 г.
по описа на ВОП-София по т.нар. „възродителен процес“, което все още не е
приключило. Наказателното производство продължавало повече от 28 години. Поддържа,
че в резултат на необосновано дългата продължителност на делото било нарушено
правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, както и правото
му да бъде конституиран като граждански ищец в съдебната му фаза, до която
производството все още не е достигнало поради бездействието на прокуратурата.
В резултат на
изложеното ищецът поддържа, че е претърпял и продължавал да търпи значителни
неимуществени вреди, изразяващи се в негативни емоции, задълбочаване на
чувството и усещането му за липса на справедливост и че няма да се постигне
поне частично възстановяване на справедливостта и наказване на виновните за т. нар.
„възродителен процес“, разочарование, че няма да се постигне осезаем напредък
по делото и страх и опасения, че няма да бъдат наказани виновните лица.
Очакванията му за възмездие чрез довеждането до край на този наказателен процес
останали излъгани и неоправдани, а същевременно бил лишен от възможността да
бъде конституиран като частен обвинител и граждански ищец. Чаканото от ищеца
възмездяване за погазването на правата и достойнството му, в резултат на
деянията останало неоправдано. Неизвестността и чакането довели ищеца до
състояние на емоционална фрустрация и депресия, загубил доверие в институциите,
чувствал се безпомощен и безсилен пред тях, след като на практика прокуратурата
формално водела разследването и не предприемала необходимите действия за
успешното повдигане на обвинение пред съд. Излага, че всички негативни емоции
през годините го направили раздразнителен, затворен в себе си и перманентно
емоционално напрегнат, бил стресиран и депресиран. Иска да бъде осъден
ответника да му заплати сумата от 100 000 лв. обезщетение за претърпените неимуществени
вреди, ведно със законна лихва от предявяване на иска до окончателното
изплащане на сумата, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от
нарушаване на правото на разглеждане и решаване на сл. дело № 1/1991 г. в
разумен срок, впоследствие преобразувано в сл. дело №780-II/1998 г. и
преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София. Претендира разноски.
Сочи
доказателства.
В открито съдебно заседание, ищецът лично и чрез представителя си по
пълномощие поддържа исковата молба. В хода на устните състезания пледира за
уважаване на иска, като основателен и доказан. Претендира разноски, вкл. и
адвокатско възнаграждение. Представя списък по чл. 80 от ГПК (лист 666 от
делото).
В срока по чл.131, ал. 1 от ГПК, с отговора на исковата молба Прокуратурата
на Република България оспорва иска по основание. Твърди, че не са налице
основания по чл.2б от ЗОДОВ за възникване на отговорност. Оспорва предявеният
иск и по размер, като неоснователно завишен с оглед критериите на чл.52 от ЗЗД.
В открито съдебно заседание представителят на ответника оспорва исковата
молба, като неоснователна по съображенията, изложени в отговора на исковата
молба. Сочи доказателства. В хода на устните състезания пледира за недопустимост
на иска, преценявано от влизане в сила на уредбата на чл. 2б от ЗОДОВ –
15.12.2012 г., както и за отхвърляне на иска, като неоснователен. Счита, че
ищецът не е пострадало лице, тъй като не фигурира като пострадал в писмените
доказателства по делото, а за да възникне притезателното право на едно лице за
обезвреда на неимуществени щети, причинени му от правораздавателните органи,
вследствие нарушаване принципа за разглеждане на делото в разумен срок, трябва
в обективната действителност да е осъществен юридическия факт ищецът да е
страна по висящ, респ. приключил наказателен процес. Счита за недоказани
твърденията, че продължителността на процесното наказателно производство е
довело до негативни емоционални здравословни състояния за ищеца. При условията
на евентуалност счита, че претенцията е прекомерна, несъответстваща на нормата
на чл. 52 от ЗЗД.
Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на
страните по свое убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:
С определение по доклада на делото съдът е разпределил доказателствената
тежест, като ищецът следва да докаже, че е пострадало лице по смисъла на НПК в
наказателното производство, че същото е било разгледано извън разумния срок по
смисъла на чл. 6, §. 1 от КЗПЧОС, вида и размера и настъпването на описаните в
исковата молба претърпени от него вреди и наличието на причинната връзка между
тях и продължителността на разглеждане на производството. В тежест на ответника
е да докаже твърдените в отговора от него факти и обстоятелства. Страните не са
възразили по доклада на делото (лист 84 и лист 247 от делото).
По делото е безспорно между страните, а и от събраните в настоящото исково
производство писмени доказателствени средства се установява, че наказателното
производство по сл. дело № 1 от 1991 година по описа на Прокуратурата на
въоръжените сили, образувано с постановление от 31.01.1991 г. на Прокурор при Прокуратурата на
въоръжените сили и впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ от 1998
година на ВОП - София, а по-късно преобразувано като досъдебно производство
(ДП) № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП - София, за разследване на извършени през време
на възродителния процес престъпления, не е приключило и е висящо.
От
приложените по делото преписи от цитираното ДП се установява, че наказателното
производство е било образувано през 1991 г., като разследването по него
първоначално се е водило срещу петима обвиняеми по повдигнато обвинение за
извършено престъпление по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, че
през периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано престъпление
всеки от обвиняемите в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към
национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение за извършено
престъпление по чл. 387, ал. 2, във вр. с ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК, че през
периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано престъпление
обвиняемите в съучастие злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на
консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското
малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските
мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително преместване
от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната.
Не се спори
също, че обвиняемите по това производство са предавани на съд с внасяне на
обвинителен акт на 20.07.1993 г. и на 19.12.1997 г., като образуваните въз
основа на тях съдебни производства са прекратявани поради допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в непосочване на пострадалите
лица за определяне на характера и размера на вредите от инкриминираното деяние,
засягащо както правото на защита на обвиняемите, така и правата на пострадалите
лица при образуване на съдебното производство – чл. 54 и 55 от НПК (отм.),
неясно изложение на обстоятелствата или липсата на такова относно състава на
престъплението по чл. 387, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК, за което е повдигнато
обвинение, противоречия в обвинителния акт и нарушения на правото на защита на
обвиняемите. Наказателното производство е било върнато от съда на Прокуратурата
за отстраняване на допуснатите нарушения съответно на 09.02.1995 г. и
28.04.1998 г., като след прекратяването му през 1998 г. - 1999 г. по отношение
на двама от обвиняемите поради настъпилата им смърт, същото е продължило само
спрямо обвиняемия Г.А.. Последният е разпитан в качеството му на обвиняем на
07.12.2012 г., при който е поискал производството да бъде прекратено поради
изтичане на давността относно наказателното преследване за престъплението, по
което му е повдигнато обвинение.
При
провеждането на разследването след връщане на производството от съда били
установени 446 пострадали лица, от които към момента на издаване постановление
№ 03/2001 от 08.10.2018 г. от прокурор при ВОП - София за спиране на
наказателното производство до изпълнението на възложена съдебна поръчка били
разпитани 369 от пострадалите лица. На 11.05.2007 г. такъв разпит бил извършен
и на ищеца С. И.(лист 113-114 от делото, който е вписан в протокола за разпит
на Анкарската главна прокуратура – Република Турция с името С. И.).
С молба от 27.08.2018
г. до ВОП – София, С.Х. И.е поискал изрично да бъде ускорено досъдебното
производство № ІІ-048 от 1999 г. по описа на ВОП (лист 107 от делото). Във
връзка с направеното искане в Софийски градски съд е било образувано НЧД №
4742/2018 г., което е приключило с определение № 4908/06.11.2018г., като е
определен едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и
доказателствените средства и произнасяне на прокурора, съгласно правомощията му
по чл. 242, ал. 1 от НПК по ДП № ІІ-048 от 1999 г. по описа на ВОП – София.
Установява
се, че ищецът е включен в решение на Комисия на Народното събрание за
политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишените от свобода и
въдворени в Белене лица във връзка с насилствената промяна на имената на една
част от българските граждани, обнародвано в ДВ – бр. 44 от 01 юни 1990 г.,
представляваща част от възродителния процес, осъден с декларация на 41-то
Народно събрание от 11.01.2012 г. (лист 25 от делото).
От
удостоверение за идентичност на лице с различни имена се установява, че С.Х. И.и
С.Й.С., са имена на едно и също лице (лист 236 от делото).
От
удостоверение за идентичност на имена, представено в превод от турски език се
установява, че С.С.и турския гражданин С. И. са имена на едно и също лице (лист
237 от делото).
Видно от
искане, получено във ВОП – София на 19.03.2018г., ищецът С.Х. И.и още девет лица,
са поискали на основание чл. 368 и чл. 369 от НПК, определяне на мерки за
ускоряване на наказателното производство (лист 40-41 от делото).
С Постановлението
от 04.10.2018г. на ВОП – София е спряно наказателното производство по досъдебно
производство № II-048/1999г. по описа на ВОП – София, понастоящем водено само
срещу Г.И.А.– бивш министър-председател на НРБ. На основание чл. 244, ал. 3,
предл. 2 от НПК е постановено препис от постановлението да бъде изпратено на
всички пострадали лица. Не е отразено да е влязло в сила.
Заедно с още
десет други лица, ищецът е подал жалба срещу Постановлението от 04.10.2018г. за
спиране на производството по ДП №II-048/1999г. по описа на ВОП – София (лист
44-46 от делото).
От представеното
в превод от турски език удостоверение се установява, че С. И. е с активно
членство в Сдружение за правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите
от 2004г. до 09.10.2018г. Удостоверението е подписано от заместник
председателя, секретар и касиер, както и от двама членове на управителния съвет
на сдружението, между които е и С. И. (лист 70 от делото).
От представения
по делото в превод от турски език Устав на Сдружението се установява, че
последното е посочило като една от основните си цели „действия в насока
възстановяване на правата и обезпечаване на понесените материални и
нематериални щети на представители на турското население и техните семейства,
живущи на Балканите и особено в България, които в различни периоди са се
противопоставили на наложената им асимилационна политика“ (лист 55-69 от
делото).
От справка за
съдимост, издадена на 13.03.2019г. от Районен съд Сливен, се установява, че С.Х.
И.е осъждан с влезли в сила присъди по НОХД № 1/1987г. по описа на Софийски
окръжен съд и НОХД № 407/1974г. на Сливенския районен съд.
Във връзка с
търпените от ищеца неимуществени вреди по делото са събрани гласни
доказателства чрез разпит на свидетелите С.А.О.– сестра на ищеца и М.И.И., с
който ищецът е бил задържан в Белене до 1986 година.
От показанията
на св. Османова, които съдът при преценката им съобразно чл. 172 от ГПК с оглед
на всички данни по делото, в обсъжданата част, приема за логични и достоверни се
установяват обстоятелствата по принудителното задържане на ищеца в периода от
11.01.1985г. до изселването му в Република Турция през 1989г., заедно с други
пострадали лица. В останалата си част показанията на св. Османова са
неконкретни и не установяват релевантни за спора факти (не дават яснота относно
отношението на ищеца към воденото досъдебно производство № ІІ-048 от 1999 г. по
описа на ВОП – София, а имат отношение само за преживяванията на ищеца през възродителния
процес, които не са предмет на изследване по настоящото производство), поради
което и съдът не ги обсъжда.
Настоящият
съдебен състав изцяло не кредитира показанията на св. М.И.И., които преценени съобразно
чл. 172 от ГПК, счита за пристрастни във вреда на ответника, доколкото се
установи, че свидетелят е във висящ съдебен спор с ответника, който е с
идентичен предмет, като настоящото съдебно производство. Последното се
установява от приложената справка от деловодната система на СГС (лист 664-665
от делото), представена от представителя на ответника в последното открито
съдебно заседание. Т.е. свидетелят М.И.има личен интерес ответникът по делото
да бъде осъден и по предявения от ищеца иск. По изложените съображения съдът не
обсъжда депозираните по делото показания на св. Ибрям, тъй като ги счита за
пристрастни и недостоверни.
По делото е
прието и заключението на съдебнопсихологична експертиза, изготвена от вещото
лице д-р К.П.К., което съдът изцяло кредитира като неоспорено от страните,
обективно и безпристрастно дадено.
От заключението
на вещото лице се установява, че към момента на проведеното изследване, при
засягане на тематика, свързана с неприключването на сл. дело № 1/1991г., в
последствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ от 1998 година на ВОП – София, а
сега ДП № ІІ-048/1999 по описа на ВОП-София (т.нар. дело за възродителния
процес), преживяванията по време на лишаването от свобода, все още водят до
негативни емоционални преживявания с нисък интензитет, като тези преживявания не оказват влияние върху
ежедневното функциониране (лист 661 от делото).
В открито съдебно заседание вещото лице конкретизира (лист 670-673 от
делото), че не е идентифицирал депресивност у ищеца И.по повод на воденото наказателно
дело, а фрустрацията (неудоволствието) при ищеца е в резултат на това, което се
е случило лично на него при задържането и всички мерки, които са приложени към
онзи момент през 80-те години. Установява се също, че при ищеца не се наблюдава
и посттравматично стресово разстройство, тъй като по време на този процес е имал
усещането за емоционална свързаност с други хора в идентична ситуация. Вещото
лице излага пред съда, че ищецът няма нарушено функциониране („Той успява,
въпреки преживяното и то е базирано именно на неговия личностов ресурс… той е
успял да се справи заради своята личност.“). Установява се също, че ищецът не
покрива критериите за актуална или понесена в миналото психологична травма,
която да оказва влияние върху сегашното му функциониране или критериите за
евентуално насочване към психиатър, който да постави диагноза „посттравматичен
стрес“. Експертът заявява също, че при ищеца няма данни, които да свидетелстват,
че той е на продължителна медикаментозна терапия, която да лекува душата му.
Няма данни да е ходил на психолог, който да е извършил системна психотерапия.
Вещото лице приема категорично в заключението си, че ищецът не е имал проблеми
с психичното си здраве от неприключването на воденото следствено дело, защото
няма консулти със специалисти психиатри, които да установяват, че има болест,
няма данни и за такава медицинска документация. Според заключението не се
установява ищецът да преживява ретроспективни спомени (т.нар. флашбек) от
воденото дело, както и в резултат на репресията, която е преживял по време на
възродителния процес.
Вещото лице заключава, че не се установява тежка психологическа реакция, която
да е нарушила функционирането на ищеца и да е довела до болест, няма данни и за
дезадаптивни методи, примерно за употреба на алкохол или други, а ищецът е продължил
живота си и го е изградил наново. Имал е емоционални отношения с други хора,
поради което експертът заключава, че неприключилото следствено дело не е нарушило
функционирането му. Вещото лице сочи, че в проведеното интервю ищецът не е заявил
причина, поради която категорично да е изразил мнение: „аз не искам да се
върна, защото се води следствено дело“.
Други относими за спора доказателства не са ангажирани в предвидените от
закона преклузивни срокове.
Описаната фактическа обстановка е
установена по делото въз основа на съвкупната преценка на всички събрани
доказателства, ценени като относими, допустими и неоспорени от страните.
При така установената фактическа
обстановка, настоящият състав на съда достигна до следните правни изводи:
Искът е процесуално допустим,
доколкото е насочен срещу надлежен процесуален субституент на държавата, като
субект на особената деликтна отговорност, регламентирана от чл. 7 на Конституцията на Република България (КРБ),
вр. с чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ и са изложени
твърдения за претърпени от ищеца неимуществени вреди поради забавянето извън
разумния срок на конкретно наказателно производство. В тази връзка съдът приема
за изцяло неоснователни възраженията на представителя на ответника за
недопустимост на иска.
Нормата на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ постановява, че държавата
отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на
правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията.
Съгласно чл. 6, §
1 от КЗПЧОС всяко лице при определянето на неговите граждански права
и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу
него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд,
създаден в съответствие със закона. Съдебното решение се обявява публично, но
пресата и публиката могат да бъдат отстранявани по време на целия или на част
от съдебния процес в интерес на нравствеността, обществената и националната
сигурност в едно демократично общество, когато това се изисква от интересите на
непълнолетни лица или за защита на личния живот на страните по делото или ако
съдът счете това за извънредно необходимо в случаите, в които поради специални
обстоятелства публичността би нанесла вреда на интересите на правосъдието.
Логичното и систематично тълкуване на цитираните норми обосновава извод, че за
ищеца се поражда потестативното право да претендира обезщетение за претърпените
от него вреди, когато са изпълнени и двете кумулативно дадени предпоставки: 1) наказателното
обвинение е срещу него и 2)
наказателното производство е продължило
извън разумния срок. Но в съдебната практика последователно се приема, че в
обхвата на разпоредбата на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС попадат както страните в едно
наказателно производство, така и всеки
гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко и решаващо от
производството. Т.е. понятието „граждански права и задължения“ от чл. 6 § 1
от КЗПЧОС, към който пряко препраща чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ не се стеснява само
до страните по гражданско и наказателно производство. То обхваща и
пострадалите, които са претърпели имуществени или неимуществени вреди от
престъплението, както и други лица, чиито права и задължения се засягат пряко
от производството.
Процесното досъдебно производство, неприключило
и към момента на приключване на съдебното дирене по настоящото гр. дело, което
е било образувано първоначално като сл. дело № 1/1991 г., е водено за
престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК - за злоупотреба и
превишаване с власт с цел постигане на консолидация на българската нация чрез
принудителна смяна на имената на български граждани, принудително затваряне в
места за лишаване от свобода в Белене, принудително установяване в друго
населено място, принудително преместване от работа, забрана за използване на
характерни за мюсюлманите религиозни символи, говоренето на турски език на
обществени места и др., довели до масовото изселване на значителна част от
българските граждани с турско етническо самосъзнание в Република Турция през лятото
на 1989г. Вредните последици от престъплението по чл. 387, ал. 2, вр. с ал. 1
от НК се изразяват в засягане на основни човешки права на лицата, спрямо които
са били предприети ограничителните мерки. В този смисъл съдът приема, че ищецът
е пострадал от проведения в периода от 11.01.1985г. до изселването му в
Република Турция през 1989г. възродителен процес, тъй като спрямо него са били
извършени действия при злоупотреба и превишаване на власт, поради което има
право да претендира обезщетение от продължителността на производството, т.е. ищецът
е материално правно легитимиран да претендира вреди на собствено основание,
доколкото в общ смисъл резултатът от разследваното престъпление е настъпил в
собствената му правна сфера, като представител на турската етническа общност в Република
България през периода, за който се твърди да са извършени престъпните действия,
разследвани по досъдебното производство.
По делото е установено и качеството му
на участник, доколкото ищецът е разпитан като свидетел по наказателното
производство (видно от формуляра за свидетелски показания по лист 113-114 от
делото), поради което за него възниква качеството на „жертва“ по смисъла на
практиката по чл. 6, §. 1 от КЗПЧОС на ЕСПЧ. Това му качество е възникнало от
момента на образуване на досъдебното производство и именно от този момент
следва да се определи неговата продължителност, респ. разумността на тази
продължителност, а не от уреждането на иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ (в сила
от 15.12.2012 г.). Предявеният иск представлява вътрешноправно средство за
реализиране на отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани (вкл.
и ищеца) от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен
срок съгласно чл. 6, §. 1 от КЗПЧОС, а не критерий за преценка на
продължителността на наказателното производството, началният момент на която
започва от неговото образуване и в което ищецът има качеството на участник,
видно и от представения протокол за разпит, поради което доводите на ответника
в обратния смисъл са неоснователи.
Относно преценката дали е спазен
разумен срок за разглеждане на делото съдът изхожда от критериите, заложени в
чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ като се взема предвид общата продължителност и предмета
на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на
страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на
останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти,
които имат значение за правилното решаване на спора. Изброените критерии в чл.
2б, ал. 2 от ЗОДОВ са дадени примерно, а не изчерпателно.
Не се спори между страните, а и от
събраните по делото писмени доказателства се установи, че наказателното
производство е образувано на 31.01.1991 г. и до предявяването на иска – 15.02.2019
г., то е висящо в досъдебната си фаза. Следва, че продължителността на
наказателното производство към момента на образуване на настоящото дело е 28
години и две седмици. Съдът приема, че от този период следва да бъдат
приспаднати периодите от време, през които производството по делото се е
намирало в съдебна фаза поради предаване на обвиняемите на съд с внасяне на
обвинителен акт, тъй като в тази фаза на наказателния процес функцията по
ръководство и решаване е възложена на съда, съответно отговорността за тяхната
разумна продължителност е на съда, а не на прокурора по делото. Продължителността
на тези периоди от време е една година и десет месеца, който следва да бъде
приспаднат от общата продължителност на наказателното производство, с което
продължителността на наказателното производство в досъдебното му фаза е 26
години, 2 месеца и половина.
Съдът съобрази обстоятелствата,
обосноваващи инкриминираното деяние и обема на доказателствата и
доказателствените средства за тяхното установяване, включително и необходимостта
от установяване на пострадалите от деянието, което е от значение за определяне
на характера и размера на вредите. Т.е. налице е фактическа сложност, която в
една или друга степен дава отражение на правната сложност на делото, доколкото
деянието представлява усложнена престъпна дейност. Съдът приема, че фактическата
сложност не следва да обосновава продължителност на наказателното производство,
при това в досъдебната му фаза за време, което е повече от двадесет и шест
години, т. е. с продължителност, значително надхвърляща абсолютната давност по
чл. 81, ал. 3, във вр. с ал. 1, т. 3 от НК за погасяване на наказателното
преследване на престъплението, за което то е образувано и се води
разследването. Такова забавяне не може да бъде обосновано с установяването на
пострадалите от деянието лица, респ. с необходимостта от посочването им в
обвинителния акт, поради което е неоснователно възражението на ответника, че
предметът и обхватът на разследването налагат извод за отсъствие на продължило
извън рамките на разумния срок наказателно производство. Необходимостта от
извършване на процесуалните действия в досъдебното производство е по преценка
от прокурора, осъществяващ функцията по ръководство и надзор, вкл. и за
необходимостта от събиране на гласни доказателствени средства чрез разпита на
всички пострадали от деянието лица. Т.е. прокурорът следва да осигури не само
пълно и всестранно разследване, но и неговото приключване в разумен срок. Нормативната
уредба, уреждаща правилата на наказателния процес постановява, че дължимата
преценка за необходимостта от разпита на всички пострадали от инкриминираното
деяние лица за всестранното и обективно разследване по досъдебното производство
е на Прокуратурата (арг. от чл. 246 от НПК). Установяването на престъплението,
за което се повдига обвинение пред съд е обусловено от определен обем
доказателства, който се характеризира с относимост и достатъчност за изясняване
на обективната истина, при което събирането на по-голям обем от доказателства
не би било необходимо за изпълнение на визираните в чл. 1 от НПК задачи на
наказателния процес, но би могло да доведе до забавяне развитието на
производството, какъвто несъмнено е и разглежданият случай. В този смисъл не
може да се възприеме за оправдано забавянето на досъдебното производство поради
необходимост да бъдат разпитани като свидетели всички пострадали от
престъплението, което е негов предмет. По изложените съображения съдът формира
извод, че именно неизпълнението на задълженията на Прокуратурата, като
ръководещ орган на досъдебното производство, осъществяващ функцията по
ръководство и решаване, е станало причина за неоправданото забавяне на висящото
наказателно производство, което с продължителност, обезсмисляща неговото
приключване (предвид на вече изтеклата абсолютна давност за наказателното
преследване на престъплението за което се води производството) и определяща
срока на неговата продължителност извън разумния.
На следващо място съдът приема, че специалният
закон урежда отговорността на държавата за вреди, причинени от действията на
нейните органи, когато между двете (отговорността и вредите) съществува
причинно следствена връзка, което следва и от общата разпоредба на чл.51, ал.1,
изр. 1 от ЗЗД, която връзка не може да се
предполага. В този смисъл съдът намира, че необходим елемент от фактическия
състав е установяване на сочените
неимуществени вреди, причинна връзка с установеното нарушение за разглеждане на делото в разумен срок и размер на претендираното обезщетение. Следва
да се отрази, че на репариране подлежат само действително настъпилите вреди (съгласно приетото в т. 11 от Тълкувателно
решение (ТР) № 3/22.04.2005 г. по тълкувателно гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на
ВКС), а не предполагаемите, респ. недоказаните такива. По силата на чл.154,
ал.1 от ГПК тази връзка (между сочените от ищеца неимуществени вреди и
установеното нарушение за разглеждане на делото в разумен срок) трябва да бъде доказана от ищеца, извън случаите,
когато се претендират вреди в рамките на обичайните такива, в каквато насока са
и изричните указания на съда, дадени с доклада по делото.
С исковата молба са изложени
твърдения, че неразумната продължителност на висящото наказателно производство
е повлияло неблагоприятно върху неимуществената сфера на ищеца, което е намерило
отражение в довеждането му до състояние на емоционална фрустрация и депресия,
загуба на доверие в институциите, чувство на безпомощност и безсилие пред тях,
както и го направили раздразнителен, затворен в себе си и перманентно
емоционално напрегнат, стресиран и депресиран.
Настоящият съдебен състав,
преценявайки всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност
приема, че ищецът не доказа при условията на пълно и главно доказване - без да остава съмнение за осъществяването на
твърдените от него факти, настъпването на неблагоприятно въздействие върху
неимуществената му сфера, което да е в причинна
връзка с установеното нарушение за разглеждане на делото в разумен срок. Нито едно от събраните доказателства не може да обоснове извод, че ищецът
С.Х. И.е в състояние на емоционална фрустрация и депресия, нито да е
станал раздразнителен, затворен в себе си и перманентно емоционално напрегнат и
стресиран. Не се установи и да изпитва чувство на безпомощност и безсилие пред институциите.
Поради неустановяването на такава състояния на неимуществената сфера на ищеца,
то и не е възможно да се обоснове извод за наличие на причинна връзка (т.е. те
да са в резултат) именно с неприключването в разумен срок на сл. дело №
1/1991г., преобразувано в сл. дело № 780-ІІ от 1998 година на ВОП – София, а понастоящем
ДП № ІІ-048/1999 по описа на ВОП - София. Обратно, от заключението на вещото
лице се установи по безспорен начин, че ищецът е имал негативни
емоционални преживявания с нисък интензитет, но които преживявания са свързани
с преживяното от него през 80-те години по време на проведения възродителния процес, като тези преживявания не оказват влияние върху
неговото ежедневно функциониране. От същото заключение се установи, че у
ищеца И.не е идентифицирана депресивност
по повод на воденото наказателно дело, а фрустрацията (неудоволствието) му
е в резултат на това, което се е случило лично на него при задържането и
всичките мерки, които са приложени през 80-те години. Установи се също, че при
ищеца не се наблюдава и посттравматично
стресово разстройство.
Нито от
свидетелските показания, нито от заключението на експерта или писмените
доказателства може да бъде обоснован правен извод, че ищецът е провел успешно
пълно и главно доказване на твърденията в исковата си молба, че е станал
раздразнителен, затворен в себе си и перманентно емоционално напрегнат и
стресиран, поради неприключилото в разумен срок досъдебно производство. От
неоспореното заключение на приетата експертиза, която кореспондира с обсъдените
показания на св. Османова, може да се обоснове единствено извод, че ищецът е
търпял негативни преживявания от извършените срещу него принудителни действия
на държавните органи в периода от 11.01.1985г. до изселването му в Република
Турция през 1989г., заедно с други пострадали лица. Но такъв извод не може да
се обоснове и по отношение на отражението върху неимуществената му сфера от
неприключилото процесно досъдебно производство. Да се приеме обратното, т.е.
при липса на събрани доказателства, че ищецът е претърпял сочените в исковата
молба неимуществени вреди от неприключването в разумен срок на сл. дело № 1/1991г., преобразувано в
сл. дело № 780-ІІ от 1998 година на ВОП – София, а понастоящем ДП № ІІ-048/1999
по описа на ВОП-София, би било равно на тяхното презюмиране, без законодателят
да е въвел такава презумпция с правна норма. Последното (приемането за реално настъпили
вреди, които не са доказани с доказателствените средства по ГПК) би било в
пряко противоречие с принципите на гражданския процес - за състезателното начало (съгласно чл. 8 от ГПК);
равенството на страните (чл. 9 от ГПК) и за установяване на истината (чл. 10 от ГПК). Съдът съобрази, че според
практиката на ЕСПЧ е налице силна, но оборима презумпция, че неразумната
продължителност на производството води до неимуществени вреди (в този смисъл е Решение
на ЕСПЧ от 20.03.2006 г. по дело Скордино срещу Италия). Но в конкретния случай
при ищеца не се установяват такива вреди от неприключването в разумен срок на сл.
дело № 1/1991г., преобразувано в сл. дело № 780-ІІ от 1998 година на ВОП – София,
а понастоящем ДП № ІІ-048/1999 по описа на ВОП-София. Поведението на ищеца е индикатор до каква степен това производство е
имало значение в личностната му сфера (в този смисъл виж решение № 320 от
27.12.2016 г. по гр. дело № 2403/2016 г. на ВКС, IV г. о., ГК). След като от
заключението на вещото лице еднозначно и категорично се установи, че у ищеца
липсват прояви на депресивност по
повод на воденото наказателно дело, не се установява и посттравматично стресово
разстройство, а преживяното от него през 80-те години по време на възродителния процес не оказва влияние върху неговото ежедневно
функциониране, то следва да се приеме, че е оборена „презумпцията“
(такава законодателят не е въвел изрично) която визира ЕСПЧ в практиката си. Този
извод на съда - за недоказани вреди за ищеца от неразумната продължителност на досъдебното
производство, се подкрепя и от процесуалното поведение на ищеца в същото
наказателно производство. Установи се, че ищецът И.е предприел действия за ускоряване на досъдебното
производство № ІІ-048 от 1999 г. по описа на ВОП и е подал искане и след това жалба
срещу Постановлението от 04.10.2018г. за спирането му едва през 2018г., когато
вече е била изтекла абсолютната давност по чл. 81, ал. 3, във вр. с ал. 1, т. 3
от НК за погасяване на наказателното преследване на престъплението и след като останалият
единствен обвиняем е бил направил възражение за изтичането на давността (на 07.12.2012
г.). След като по делото не се установяват никакви действия на ищеца дълго
време след разпита му по досъдебното производство през 2007г., чак до 2018г. (повече
от десет години), то логичен е и извода на съда, обоснован и от заключението на
вещото лице, че воденото наказателно дело
не е довело до негативни преживявания, които да се квалифицират по начина,
сочен от ищеца в исковата му молба. Същият не е ангажирал доказателства,
установяващи че преди 2018г. е отправял искания и молби до прокуратурата или
други органи в Република България във връзка с процесното досъдебно производство,
нито лично, нито чрез създаденото в Република Турция Сдружение за правосъдие,
права, култура и солидарност на Балканите. Първото искане до ВОС – София,
изходящо и от ищеца по делото, с предмет определяне на мерки за ускоряване на
досъдебното производство е с дата 19.03.2018г. (лист 40 от делото). Изводът на
съда за липса на доказателства относно сезиране на държавните органи не се
опровергава от приетото писмено доказателство – удостоверение от 09.10.2018г.
на цитираното сдружение. Това удостоверение е частен документ по смисъла на чл.
180 от ГПК и удостоверяла единствено, че изявлението, което се съдържа в него,
изхожда от подписалите го лица, вкл. и от ищеца по делото (лист 70 от делото).
Т.е. това писмено доказателство не се ползва с материална доказателствена сила
(арг. от чл. 179, ал. 1 от ГПК) и от него не може да се обоснове извод към кой
момент ищецът е станал член на сдружението. От представения в превод от турски
език устав на сдружението се установи, че ищецът не е сред неговите основатели,
поради което и не би могло да се установи от кой момент е бил съпричастен на
неговата дейност. Установи се, че на 28.05.2017г. ищецът е вписан като член на
сдружението и е участвал в проведено общо събрание. Но за настоящия спор е без
правно значение дали и от кога ищецът е член на това сдружение, както и по
каква/и причина/и е избрал да остане да живее в държавата, в която е бил изселен през
1989г., макар при извършените промените в управлението на Република България след
10.11.1989г. да е имал свободата да избере и възможността да се върне и да
продължи живота си в родния край. Релевантно за спора е, че по делото не са представени никакви
доказателства преди 19.03.2018г., т.е. значителен период от време след
образуване на досъдебното производство и до изтичането на абсолютната давност за
погасяване на наказателното преследване, ищецът да е бил активен и да е сезирал
компетентните български власти във връзка с това досъдебно производство. Именно
поради липсата на доказателства за активно поведение на
ищеца по повод на образуваното наказателно производство съдът прие, че не са доказани претърпени от ищеца вреди от неразумната продължителност
на същото производство. Следва, че процесуалните действия на ищеца (с начална
дата 19.03.2018г.) не са
предприети с цел приключването на наказателното производство и постановяване на
осъдителна присъда на обвиняемия за възродителния процес, а само с оглед
нуждите на настоящото съдебно исково производство. По изложените съображения
при разглеждания случай, неимуществените вреди от воденото и неприключило
досъдебно производство, не могат да се считат в рамките на обичайните такива за
ищеца (както приемат в част от практиката си ВКС и ЕСПЧ). Т.е. ищецът не е доказал иска си по основание, вкл. и след изричните
указания на съда за разпределената му доказателствена тежест, дадени с доклада
на делото.
Съдът приема за установено, че действително ищецът е пострадал от деяния
с висока степен на обществена опасност, извършени през периода от 11.01.1985г. до
изселването му в Република Турция през 1989г., при което са били накърнени негови основни права и свободи – било е ограничено
правото му на свободно придвижване, на етническа принадлежност, произход,
религия, убеждения и др., но тези вреди не подлежат на обезщетяване по реда на
чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, тъй като законодателят е уредил тези обществени
отношения в Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица
(ЗПГРРЛ). Т.е. след като ищецът е бил реабилитиран с Решение на Народното
събрание на Република България - обнародвано в ДВ, бр. 44 от 01 юни 1990 г., то той има право на обезщетение за претърпените от него имуществени (а за
такива твърдения дори не са въведени) и неимуществени вреди, съобразно чл.4,
ал. 2 от ЗПГРРЛ. В този смисъл вредите от осъществената спрямо него репресия по
време на възродителния процес са извън обхвата на настоящото производство и не
могат да обосноват извод за основателност на предявения иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ.
Неоснователни са доводите на представителя на ищеца, развити в хода на
устните състезания, че настоящото производство следва да се разгледа и реши по
аналогия с практиката на ЕСПЧ по отношение на водени дела за събитията в
Румъния при свалянето режима на Николае Чаушеску (цитирано е дело „Мукано срещу
Румъния“). При липса на доказателства, от които да се обоснове извод за
претърпените от ищеца неимуществени вреди, както са изложени в исковата молба,
постановяването на осъдително съдебно решение срещу ответника би било
необосновано и незаконосъобразно. Що се отнася до търсене на аналогия с
исторически събития, които са се случили на територията на съседни държави, то
такава безспорно може да се направи с българите (доколкото ищецът е и български
гражданин с различно етническо самосъзнание), които през 1913г. насилствено
са били принудени да напуснат родните си места в Източна Тракия
и Източните Родопи
(виж научното изследване „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“ на Българска
академия на науките с автор академик проф. д-р Любомир Милетич),
които и до настоящия момент не са обезщетени (за претърпените от тях
имуществени и неимуществени вреди) от държавата, която е извършила етническото
прочистване (довело и до насилствена смърт за други няколко десетки хиляди тракийски
българи, наследниците на които също не са били обезщетени).
На съда са служебно известни и водените идентични съдебни производства
от други ищци срещу същия ответник пред други съдебни състави, по които има
постановени съдебни актове в обратния смисъл, но последното не променя извода
на съда, че ищецът не доказа иска си.
По изложените съображения съдът прие, че по делото не се установяват твърдените
от ищеца неимуществени вреди от неприключването в разумен срок на сл. дело № 1/1991г., преобразувано в
сл. дело № 780-ІІ от 1998 година на ВОП – София, а понастоящем ДП № ІІ-048/1999
по описа на ВОП-София. Доколкото в настоящото съдебното
производство не се установи наличието на законовите предпоставки на предявения
иск, то същият следва да бъде изцяло отхвърлен, като неоснователен.
По съдебните разноски, съдът приема следното:
На основание чл.10, ал.2 от ЗОДОВ осъжда ищеца да заплати по сметка на
съда разноските по производството, които са в размер на 200 лева – възнаграждение
на вещото лице.
Ответникът не претендира разноски и съдът не дължи произнасяне.
Така мотивиран, Софийският градски съд, І ГО, 26 състав
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от С.Х. И.с ЕГН ********** и адрес: ***, със съдебен адресат – адв. Е.Ф.М. от САК, с адрес: ***, офис 10 против Прокуратурата на Република България, с адрес: гр. София, бул. „Витоша” № 2, иск с правно основание чл.2б, ал.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, вр. с чл. 6, §. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 100 000 (сто хиляди) лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на следствено дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в следствено дело № 780-II/1998 г. и преобразувано в досъдебно производство № II-048/1999 г. по описа на Военноокръжна прокуратура – София, заедно законната лихва върху тази сума от 15.02.2019 г. до окончателното й изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА С.Х. И.с ЕГН ********** и адрес: ***, на основание чл. 10, ал. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, да заплати по сметка на Софийски градски съд, с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 2 сумата от 200 (двеста) лева - разноски по гр. дело № 2248/2019г. по описа на Софийски градски съд, І ГО, 26 състав.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийския апелативен съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на всяка от страните след отмяна на извънредното положение, обявено на 13.03.2020г. от Народното събрание на Република България.
СЪДИЯ: