Решение по дело №5855/2019 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 02.04.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV–А въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА

                          ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА

                         мл. съдия МИРОСЛАВ СТОЯНОВ

 

при секретаря Ирена Апостолова, като разгледа докладваното от                              мл. съдия Стоянов в.гр.д. № 5855/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. и чл. 294, ал. 1 ГПК.

Образувано е, след като с Решение № 2 от 22.04.2019 г. по гр.д. № 326/2018 г. на ВКС, I г. о. е отменено Решение № 5981 от 17.08.2017 г. по в. гр. д. № 16066/2016 г. на СГС, с което е потвърдено Решение от 13.10.2016 г. по гр. д. № 58703/2014 г. на СРС, с което са отхвърлени искове на Р.Д. *** Държавата по чл. 124, ал. 1 ГПК за собственост на дворно място с площ 450 кв. м, находящо се в гр. София, ул. „*****, заедно с построената в него жилищна сграда с площ от 30 кв. м и е уважен насрещният иск по чл. 124, ал. 1 ГПК на Столична община срещу Р.Д. за собственост на същия имот. Делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на СГС с указания за назначаване на допълнителна съдебно техническа експертиза за проследяване кадастралния и регулационен статут на процесния имот по предходните планове, в частност по плана от 1956 г. и записванията в разписния лист към тях.

В. гр. д. № 16066/2016 г. на СГС е образувано по въззивна жалба от 08.11.2016 г. на Р.Д. чрез адв. С.М. срещу Решение от 13.10.2016 г. по гр. д. № 58703/2014 г. на СРС. Твърди, че с писмен предварителен договор е закупила от Е.С.процесното дворно място, което винаги е било частна собственост. От СТЕ се установява, че имотът не е отчуждаван и върху него не са реализирани мероприятия, като ищцата го е своила с грижата на добър стопанин. Не са представени преписките към актовете за държавна собственост и частна общинска собственост (АДС и АЧОС), поради което е необоснован изводът на съда, че имотът първоначално е бил държавен, а впоследствие общински. От Заповед от 16.09.1966 г. на ИК на СГНС, с която е назначена комисия за издирване на имоти държавна собственост, не следва, че имотът е станал държавна собственост. От представената скица от АГКК е видно, че собственик на имота е праводателят на ищцата М.Н., записан като такъв в разписния лист към стария КП преди 1957 г., девет години след съставянето на АДС от 1966 г. АДС от 1966 г. е съставен въз основа на горната заповед и не може да бъде основание за придобиване право на собственост от държавата. С АДС имотът е актуван като стар общински, но същевременно се сочи, че собственик на имота не може да бъде установен. Ищцата закупила заедно с имота и жилищна сграда, построена преди 1966 г., която не е отразена в АДС и АЧОС. Твърди, че в нейна полза е изтекла придобивана давност, тъй като е своила имота повече от 24 години. АДС и АЧОС имат декларативно действие спрямо правото на собственост, но в тях не е отразено придобивното основание. Съгласно СТЕ е налице идентичност между имота по договора за продажба от 1992 г. и имотите по АДС и АЧОС. Насрещният иск е неоснователна при липса на доказателства за претенции на двамата ответници към имота. Иска отмяна на обжалвания акт и присъждане на разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК са подадени отговори на жалбата от Столична община и Държавата, в който я оспорват като неоснователна. Претендират разноски.

Жалбата е допустима като постъпила в срок от надлежна страна с интерес от обжалване срещу обжалваем акт.

 

Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Обжалваното решение е валидно и допустимо (чл. 269 ГПК).

Предявени са първоначален иск и насрещни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК.

С обжалваното решение е прието, че имотът е бил държавна собственост, тъй като е актуван като държавен преди 1966 г., към която година не се установява имотът да е имал друг собственик. Няма правно значение дали към АДС или АОС има други доказателства за собствеността на общината, след като държавата, съответно общината стават собственици по силата на закона. Ищцата не е придобила имота чрез правна сделка или по закон. Тя е владяла имота повече от 10 години, но той не може да бъде придобит по давност поради забраната за придобиване по давност на имоти – държавна и общинска собственост, каквато е бил имотът. До изменението на чл. 86 ЗС през 1996 г. е забранено придобиването по давност на вещи, държавна собственост. Със същото изменение на чл. 86 ЗС през 1996 г. е започнала да тече придобивна давност за имота, тъй като забраната обхваща единствено вещите, публична държавна или общинска собственост. С последното изменение на § 1 ЗД на ЗС от 2008 г. е предвидено, че давността за придобиване на държавни и общински имоти спира да тече до 31.12.2015 г. За периода 01.06.1996 г., когато е отпаднала забраната за придобиване по давност на имоти частна държавна и общинска собственост, до 31.05.2006 г., когато забраната отново е въведена, не е изтекъл законовия 10-годишен период. Липсват доказателства, че в имота е изградена жилищна сграда, която не е отразена в представеното удостоверение от АГКК.    

С молба от 04.02.2015 г. (I - 18) ищцата е уточнила, че предявява иска относно горепосоченото дворно място заедно с построените в него еднофамилна жилищна сграда, пристройка и стопанска постройка. В обжалваното решение липсва произнасяне по иска относно пристройката и стопанската постройка в имота, поради което същите не са част от предмета на делото в настоящото производство.

Актовете за държавна и общинска собственост само констатират възникване, изменение и прекратяване на право на държавна и общинска собственост, а не пораждат такива права. Те са официални свидетелстващи документи, които се ползват с материална доказателствена сила относно отразените в тях факти, формиращи придобивното основание, както и с легитимиращо действие относно правото на публична собственост, по силата на което актуваният имот се счита за такава собственост до доказване на противното. Държавата и съответно общината не могат да докажат отрицателния факт, че имотът не е имал друг собственик към момента на актуването, поради което в тежест на оспорващия соченото в акта основание е да докаже, че към същия момент имотът е имал собственик, при което същият не се придобива от държавата, съответно от общината, и за него не действа забраната за придобиване по давност по чл. 86 от ЗС във всичките й редакции и не се прилага § 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (чл. 5, ал. 3 ЗДС, чл. 5, ал. 3 ЗОС, чл. 179 ГПК, ал. 1 ГПК и ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК на ВКС; Решение № 61 от 26.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7685/2013 г., II г. о.; Решение № 391 от 18.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1139/2011 г., I г. о.; Решение № 269 от 3.08.2012 г. на ВКС по гр. д. № 643/2011 г., I г. о.; Решение № 321 от 14.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1167/2010 г., I г. о.).

Ищцата твърди упражняване на давностно владение считано от 27.07.1992г., когато е сключила предварителен договор за имота ведно с жилищната сграда в него. Въпреки това регулационният статут на имота се проследява преди 1992 г., за да се провери дали същият е бил частна собственост към момента на съставянето на АДС № 1656/5080 от 01.11.1966 г. на СГНС на НРБ и АЧОС № 243 от 21.02.1997 г. на кмета на район „Връбница“ във връзка с насрещния иск на Столична община по чл. 124, ал. 1 ГПК, както и поради възможността за отпадане на забраната за придобиване по давност на вещ, която е държавна или общинска собственост, по чл. 86 ЗС (изм. - ДВ, бр. 31 от 1990 г.), ако се установи, че имотът е частна собственост към 27.07.1992 г., във връзка с първоначалния иск по чл. 124, ал. 1 ГПК.

От заключението на СТЕ (I - 89), неоспорено от страните, се установява, че процесният поземлен имот е еднакъв с имота, посочен в представените от ищцата Договори за покупко-продажба на недвижим имот от 27.07.1992 г., 29.11.1971 г. и 21.09.1971 г. и е част от по-големия имот, описан в процесните АДС и АЧОС. Имотът е с пл. № 1650 и съответно е част от УПИ VIII - 1649, 1650 съгласно кадастралната карта (КК) на действащия регулационния план (РП) от 1997 г. От заключението на допълнителната СТЕ (II, 5855/2019 - 28г), неоспорено от страните, се установява, че имотът попада в рамките на имот с    пл. № 5 по кадастралния план (КП) от 1950 г., както и в терен с отреждане за обществен залесителен пояс по РП от 1956 г., който план няма практическо значение за проследяване правното положение на имота при липса на дворищна регулация, както и на разписен лист към този план. Между плановете от 1956 г. и 1997 г. е одобрен РП, който представлява улична регулация, и според него имотът попада в кв. 9 с отреждане за целия квартал за „ОЖС и КОО“.    

От данни от КК, приложени към комбинирана скица за пълна или частична идентичност от 06.04.2015 г., издадена от „ГИС-София“ ЕООД, които данни са получени от дирекция „Териториално планиране“ към Столична община (I - 41), и Справка за имот от същата дирекция (I - 42) се извежда, че като собственици на имот с пл. № 1650 са записани М.М.Н.без данни за документ за собственост и Столична община, район „Връбница“ с АЧОС № 243/21.02.1997 г., което е отразено и в разписния лист към действащия РП от 1997 г. съгласно заключението на допълнителната СТЕ (II, 5855/2019 - 28г). Доводите във въззивната жалба, че в разписния лист към КП от 1957 г. като собственик на имота е посочено частно лице, което съответно е владяло имота към 1957 г., са изцяло неоснователни, имайки предвид, че съгласно заключението на допълнителната СТЕ няма разписен лист към РП от 1956 г. В горепосочените данни от КК и Справка за имот не е посочено и че в имота е построена жилищна сграда, като по делото липсват и други документи за собственост, че същата е била построена преди 1966 г., както неоснователно се твърди в жалбата. От комбинирана скица от м. 09.2020 г. относно ортофотоплан - летене от 1954 г., приложена по в.гр.д. № 5855/2019 г. на СГС, също не се установява наличие на постройка в имота.   

Констатацията в АДС № 1656/5080 от 01.11.1966 г. на СГНС на НРБ, че имотът се одържавява като стар общински имот, не дестабилизира актуването му на основание чл. 6 ЗС (обн.  - изв.,  бр.  92 от 1951 г.), след като с посочването на тази разпоредба държавата е приела, че имотът става държавен по силата на закона при липса на собственик към момента на съставянето на акта, независимо че по делото липсват доказателства кога и дали имотът е бил стар общински. С АЧОС № 243 от 21.02.1997 г. на кмета на район „Връбница“ имотът е актуван като такъв без собственик на основание чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОС (обн. - ДВ, бр. 44 от 1996 г., в сила от 1.06.1996 г.). Държавата като страна по делото не оспорва, че имотът, актуван първоначално като държавен, е станал общински по силата на закона. Поради това и с оглед на обстоятелството, че липсват доказателства за упражняване правомощията на областния управител по чл. 79, ал. 1 ЗДС (обн. - ДВ, бр. 44 от 1996 г.) при незаконосъобразно актуване на държавен имот като общински, както и за реализиран съдебен спор по чл. 79, ал. 3 ЗДС (обн. - ДВ, бр. 44 от 1996г.) между държавата и общината за имота, същият е надлежно актуван като частна общинска собственост (Решение № 6426 от 8.05.2012 г. на ВАС по адм. д. № 14889/2011 г., III о.; Решение № 1591 от 8.02.2010 г. на ВАС по адм. д. № 5458/2009 г., III о.). При това положение е неоснователно и оплакването в жалбата, че липсата на преписки към горепосочените АДС и АЧОС препяства установяването на правното положение на имота към момента на съставяне на актовете. Съгласно заключението на СТЕ имотът не е отчуждаван и върху него не са реализирани мероприятия, което потвърждава извода, че имотът не е бил частна собственост.

Договорът за покупко-продажба на недвижим имот от 27.07.1992 г. (I - 6) не е сключен в нотариална форма съгласно чл. 18 ЗЗД, поради което представлява предварителен договор за продажба на процесния имот съгласно чл. 19, ал. 1 ЗЗД. Въз основа на този договор, който няма вещнопрехвърлително действие, и показанията на свидетелите Траяна Георгиева и Александър Кочов    (I - 79), както и заключението на СТЕ (I - 88г, 89) в частта, с която са обсъдени същите показания относно границите на имота, се приема, че ищцата е упражнява владение върху него лично считано от 27.07.1992 г. Въз основа на комбинираната скица от м. 09.2020 г. и горепосочените показания може да се приеме, че имотът е бил обработван, но това не са доказателства, че имотът е имал собственик към момента на съставяне на процесните АДС и АЧОС.

Заключението на допълнителната СТЕ (II, 5855/2019 - 28) не е оспорено от страните и се кредитира като компетентно и обективно изготвено. В него не се обсъжда въпросът с кой от означените на гърба на процесния АДС е еднакъв процесният имот, но е изследван цялостно кадастралният и регулационният статут на имота по предходните планове, тоест преди действащия РП от 1997 г., в частност по плана от 1956 г. и записванията в разписния лист към тях. Дори и да се окаже, че имотът е идентичен с някой от имотите, които са графично отразени на гърба на АДС и относно които има записани отделни физически лица, то това единствено доказателство не е достатъчно за доказване на обстоятелството, че имотът е имал собственик към момента на неговото актуване. В самото решение на ВКС, с което е отменено първоначално постановеното въззивно решение, а също така и в практиката на ВКС се сочи, че това обстоятелство се констатира след проверка на данните за собствеността, извлечени от КП и разписните списъци към тях и друга първична документация, каквито данни за собствеността не се извличат от нито един от изследваните регулационни планове и разписни листове към тях, както и от останалите доказателства по делото (Решение № 2 от 22.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 326/2018 г., I г. о.; Решение № 8 от 11.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4244/2013 г., I г. о.; Решение № 107 от 6.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2173/2016 г., II г. о.). Държавният, съответно общинският характер на имота, който се извежда от процесните АДС и АЧОС, не е опроверган към момента на тяхното съставяне, както и след това. Поради това не може да се приеме, че имотът е могъл да бъде придобит по давност чрез владение от ищцата.

На следващо място, вещно право върху имот - частна държавна или общинска собственост, какъвто е процесният имот съгласно АЧОС, не може да се придобие чрез десетгодишно давностно владение от трето лице, тъй като течението на давностния срок е започнало на 01.06.1996 г., но е спряно в последния ден от срока - 31.05.2006 г. с § 1, ал. 1 ДР ЗС (изм. - ДВ, бр. 105 от 2006 г., изм. - ДВ, бр. 113 от 2007 г., в сила от 31.12.2007 г., изм. - ДВ, бр. 109 от 2008 г., в сила от 31.12.2008 г., изм. - ДВ, бр. 105 от 2011 г., в сила от 31.12.2011 г., предишен текст на § 1, изм. - ДВ, бр. 107 от 2014 г., в сила от 31.12.2014 г., изм. - ДВ, бр. 7 от 2018 г., в сила от 31.12.2017 г., доп. - ДВ, бр. 18 от 2020 г.) за определен период от време, удължен понастоящем до 31.12.2022 г. (ТР № 3 от 14.02.2018 г. по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГК на ВКС).

С оглед на гореизложеното, обжалваното решение следва да бъде изцяло потвърдено при съвпадане крайните изводи на двете инстанции.

 

 

 

 

По разноските

Следват се разноски само за юрисконсултско възнаграждение в минимален размер при липса на фактическа и правна сложност на делото (чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП).

С оглед изхода на делото Столична община и Република България имат право на разноски за настоящото производство, както следва: по първоначалния иск на основание чл. 78, ал. 3 ГПК - всеки от двамата ответници в размер на 100 лв., а по насрещния иск на основание чл. 78, ал. 1 ГПК - Столична община в размер на 100 лв.

С оглед изхода на делото в настоящото производство се определят разноските и в касационното производство (чл. 294, ал. 2 ГПК и Определение № 254 от 21.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1702/2017 г., I г. о.; Определение № 2 от 2.01.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 2824/2017 г., II т. о.; Определение № 2939 от 1.09.2019 г. на САС по т. д. № 1621/2017 г.). В него Република България има право на разноски във връзка с отхвърлянето на първоначалния иск в размер на 100 лв., а Столична община не е предявила претенция за разноски.

 

Воден от горното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение от 13.10.2016 г. по гр. д. № 58703/2014 г. на СРС.

ОСЪЖДА Р.С.Д., ЕГН: ********** ***, представлявана от кмета на Общината, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 100 лв. – разноски за въззивното производство.

ОСЪЖДА Р.С.Д., ЕГН: ********** да заплати на Република България, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 100 лв. – разноски за въззивното производство.

ОСЪЖДА Р.С.Д., ЕГН: ********** ***, представлявана от кмета на Общината, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 100 лв. – разноски за въззивното производство.

ОСЪЖДА Р.С.Д., ЕГН: ********** да заплати на Република България, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 100 лв. – разноски за производството по гр.д. № 326/2018 г. на ВКС, I г. о.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването.     

 

 

           ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                ЧЛЕНОВЕ:  1.                                2.