Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
25.08.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и девети юли две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 10585 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 424278 от 06.06.2018г. по гр.д. № 29216 /2015г. Софийски
районен съд, 50 състав обявил на
основание чл. 135 ЗЗД за недействителен спрямо М.К.С., ЕГН **********,
договор за дарение, сключен на 01.12.2014г. с нотариален акт № 165, том IV, нот.
дело № 569/2014г. по описа на нотариус С.Т., рег. № 065 на НК, вписан в Служба
по вписванията - София с вх. № 62126/01.12.2014 г., Акт № 50, том CLI, дело № 47182 от 2014г., с който първият ответник – К.С.К., ЕГН **********,
е дарил на брат си - втория ответник – Р.С.К., ЕГН **********, следния свой
недвижим имот, придобит по силата на нотариален акт от 05.08.1994г., № 127, том
LXXXX, дело № 18023/1994г., а именно: мазе, находящо се в двуетажна двуфамилна
жилищна сграда в гр. София, район „Сердика“, ул. „********, с площ от 13 кв. метра,
при съседи: от две страни коридор и от две страни двор на сградата, което мазе
се присъединява към собствения на дарения втори тавански етаж от жилищната
сграда, съставляващ съгласно актуалната схема самостоятелен обект в сграда с
идентификатор № 68134.507.286.1.2. Формиран е извод за дължимост на разноски от
ответниците, без в мотивите и диспозитива на решението да е посочен техният
размер.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника Р.С.К., по която
служебно на основание чл. 265, ал. 2 ГПК е конституиран като въззивник и ответникът
К.С.К., предвид наличието на задължително необходимо другарство. Решението се
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Необосновано и в противоречие със събраните доказателства съдът
приел ищцата да е доказала качеството си на кредитор с изискуемо вземане по
отношение на ответника К.К.. С отговорите на исковата молба ответниците изрично
оспорили съдържанието на представения договор за цесия и приложенията му в
частта относно съществуването и размера на цедираните вземания. Съдът не взел
отношение в мотивите си по възражението, че документите са съставени въз основа
на извлечения от счетоводството на банката. Действително, за успешното
провеждане на иск по чл. 135 ЗЗД не било необходимо вземането на кредитора е
ликвидно и изискуемо, но несъмнено в тежест на кредитора било да установи, че
вземането съществува и не е погасено. По делото било безспорно установено, че
изпълнителното дело от 2010г., вземанията по което били прехвърлени на ищцата,
било прекратено по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
поради непредприемане на изпълнителни действия от страна на банката-взискател
след извършената публична продан, приключила с влязло в сила на 17.08.2010г.
постановление за възлагане, като съобразно постановките на ТР № 2/25.06.2015г.
на ОСГТК на ВКС, най-късно от тази дата била започнала да тече нова 5-годишна
давност, изтекла на 17.08.2015г. Нито прехвърлянето на вземания, нито
предявяването на иск по чл. 135 ЗЗД прекъсвало давността за несъбраните в
изпълнителното производство вземания. Неправилно районният съд приел и че е
настъпило увреждане за ищцата от атакуваната сделка, независимо че е била
извършена преди сключването на договора за цесия на 21.05.2015г. Според СРС
доказването на увреждането спрямо стария кредитор водело до това, че се счита
увреден и следващият такъв, който извод не намирал опора в закона и
противоречал на практиката на ВКС, обективирана в решение № 199 от 13.11.2012г.
по т. д. № 191/2012г. на ВКС, II ТО. Да се приеме, че разпоредителна сделка с
мазе от 13 кв. м, извършена близо четири години и половина след последното
принудително действие, при доказана незаинтересованост на банката, довела до
перемпция на изпълнителното дело, са увредени интересите на този кредитор,
граничело с правен и житейски абсурд. Самата банка не била ищец и трето лице
помагач в настоящото производство, съответно не била заявявала и поддържала
твърдения да е била увредена от атакуваната сделка. Изследването на въпроса
дали банката е била увредена от сделката било без всякакво значение за спора,
защото ищцата не водела делото от името на банката и не предявявала нейни права.
Към датата на сделката ищцата нямала качеството кредитор на К.К., следователно
не могла да бъде увредена от тази сделка. В нарушение на материалния и
процесуалния закон районният съд приел и че цесията е била съобщена на К.К. на
25.06.2015г., който факт не бил установен от представената нотариална покана, изходяща
от цесионера и невръчена на адресата по реда и способите, предвидени в ГПК.
Длъжникът бил уведомен за цесията едва с получаване на преписи от исковата
молба и доказателствата, но към този момент вземането било погасено по давност.
В противоречие с правилата на формалната логика било и приетото от СРС, че
мазето не можело да съществува самостоятелно и да бъде обект на прехвърлителни
сделки, а сключената разпоредителна сделка с главния имот засягала и
принадлежностите му. Подобни твърдения не били въведени надлежно в процеса и в
нарушение на процесуалния закон съдът недопустимо основал решението си на
обстоятелства извън предмета на доказване. Освен това ако мазето няма качество
на самостоятелен обект и не може да бъде прехвърляно самостоятелно, то сделката
би била нищожна, а Павловият иск – неоснователен, тъй като предпоставка за
неговото уважаване било разпоредителната сделка да е действителна. СРС не
съобразил конкретните обстоятелства в случая. Поначало мазето било прилежаща
част към обекта и поради това е изключено от гражданския оборот, но в
практиката на ВКС изрично се приемало, че избените помещения в сграда – етажна
собственост могат да бъдат придобивани самостоятелно от собственик на
самостоятелен обект в сградата, при условие че това не е единственото складово
помещение на друг обект в сградата. Настоящият случай попадал именно в това
изключение. Безспорно било, че мазето е придобито от К.К. през 1994г. като
самостоятелен обект в жилищната сграда по силата на отделна разпоредителна
сделка и по същия начин било прехвърлено с процесната сделка. Неправилно СРС
приел и че в случая приложима е презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Вземането
на ищцата възникнало след извършването на атакуваната разпоредителна сделка, по
силата на договора за цесия от 21.05.2015г., следователно налице би била
хипотезата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД, в който случай презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД била неприложима. Недобросъвестността на участниците в сделката не се
предполагала и кредиторът следвало да я докаже, а доказателства за наличие на
конкретно намерение за увреждане на ищцата от двамата ответници не били
представени, а и обективно не можели да съществуват. Поради това се иска от
съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да
отхвърли предявения иск. Въззивникът Р.К. претендира разноски за двете
инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна М.К.П. (предиС.)
с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди
първоинстанционното решение като правилно. Претендира разноски за въззивното производство
съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, за обявяване
за недействителен по отношение на ищцата на договор за дарение, сключен между
двамата ответници във формата на нотариален акт № 165, том IV, нот. дело №
569/2014г. по описа на нотариус С.Т., рег. № 065 на НК.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо, но настоящият въззивен състав го
намира за неправилно по следните съображения:
Съгласно чл. 135, ал. 1 ЗЗД, кредиторът може да иска да
бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го
уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането. Когато
действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е
знаело за увреждането. Съгласно установената в ал. 2 на чл. 135 оборима
презумпция, знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице
е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника.
Фактическият състав на правото на кредитора по чл. 135,
ал. 1 ЗЗД включва следните елементи: 1. Наличие на твърдяно действително вземане
на ищеца спрямо ответника – прехвърлител, възникнало преди извършването на действието,
което се иска да бъде обявено за недействително; 2. Извършване на действие от
длъжника, което уврежда ищеца-кредитор; 3. Субективен елемент - знание на
длъжника (респ. и на лицето, с което е договарял - при възмездно действие), че
извършеното от него действие уврежда кредитора.
В чл. 135, ал. 3 от ЗЗД е предвидена възможност
за атакуване от кредитора на увреждащите действия, извършени от длъжника преди
възникването на вземането му, но при наличие на специална субективна
предпоставка - увреждащото го действие да е било предназначено от длъжника и
лицето, с което последният е договарял, да увреди кредитора, т.е. в тази хипотеза
е необходима увреждаща цел на страните по действието.
Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно
решение № 2 от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017г., ОСГТК на ВКС, искът
по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е на разположение на всеки
кредитор - както на парично, така и на непарично вземане (ППВС № 1 от 29.03.1965г. по г.д. № 7/1964г.). Касае се за
облигационен иск, който представлява средство за защита на кредитора в случай,
че неговият длъжник предприема увреждащи действия, с които намалява имуществото
си и/или затруднява удовлетворението от него - т.е. накърнява „общото
обезпечение на кредитора“ (чл. 133 ЗЗД). Целта на иска е да бъдат обявени за
недействителни спрямо кредитора действията на длъжника, с които той го уврежда.
Последиците от уважаването му се изразяват в това, че атакуваното действие -
увреждащата сделка - остава действителна за страните по нея (прехвърлител и приобретател),
но се счита за недействителна по отношение на кредитора-ищец и той може да
насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото
имущество, макар че то е преминало в патримониума на приобретателя. Чрез
предявяването на иска се упражнява едно потестативно право - кредиторът да се
удовлетвори от сумата, получена на публична продан при принудително изпълнение
върху вещта, обект на договора между длъжника и неговия съконтрахент.
Последният понася санкцията да търпи изпълнение срещу нея за чужд дълг, ако е
бил недобросъвестен при възмездното й придобиване - действал е със знанието, че
сделката е увреждаща - чл. 135, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, или ако е придобил вещта
безвъзмездно. Предвид горните характеристики, искът съставлява част от общото
обезпечение на кредиторите, уредено в чл. 133 ЗЗД.
По принцип правото на кредитора да иска
обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по
реда на чл. 135 ЗЗД е предпоставено от наличие на
действително вземане. Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно; не е
необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по
Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от
твърдените факти. Предмет на делото по чл. 135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а
потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си
сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда; Правоотношението,
легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато
Павловият иск е обективно съединен с иск за вземането. Съдът може да приеме
обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо.
В случая от събраните по делото писмени доказателства се установява, че на
05.06.2008г. „Емпорики банк България“ ЕАД (впоследствие ТБ „Виктория“ ЕАД, сега
заличен търговец) предоставила на ответника К.К. банков кредит в размер на 86
400 евро.
Тъй като кредитополучателят спрял плащанията по кредита, банката се
снабдила със заповед от 17.11.2009г. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК по гр.д. № 50306/2009г. на СРС, 45 състав и изпълнителен
лист, с които е разпоредено длъжникът да заплати на банката сумата 85 893.46
евро - главница, договорна лихва за периода от 06.09.2008г. до 30.07.2009г. в
размер на 6 374.78 евро, наказателна лихва за периода 06.10.2008г.-
09.11.2009г. в размер на 3 573.57 евро, и законна лихва от 10.11.2009г. до
окончателното изплащане на задължението.
Въз основа на изпълнителния лист е образувано изп.д. № 20108380400096 по
описа на ЧСИ М.Б., рег. № 838 на КЧСИ. След проведена публична продан на
ипотекирания в полза на банката имот, с постановление от 06.08.2010г., влязло в
сила на 17.08.2010г., имотът е възложен на ищцата.
С договор за дарение, сключен на 01.12.2014г. с нотариален акт № 165, том
IV, нот. дело № 569/2014г. по описа на нотариус С.Т., рег. № 065 на НК, К.К.
дарил процесното мазе на брат си Р.К., последният собственик на самостоятелен
обект в сградата.
С договор за продажба на вземания от 21.05.2015г. ТБ „Виктория“ ЕАД прехвърлила
на ищцата М.С. (сега П.) всичките си вземания по изп.д. № 20108380400096 по
описа на ЧСИ М.Б., рег. № 838 на КЧСИ, в общ размер 165 681.05 лв. на цена
от 8 000 лв., ведно с привилегиите, обезпеченията и другите им
принадлежности, както и ведно с всички лихви, вкл. изтеклите такива, неустойки
и обезщетения, ако има такива.
Не се твърди след 17.08.2010г. по изп.д. № 20108380400096 по описа на ЧСИ М.Б.,
рег. № 838 на КЧСИ, да са извършвани други изпълнителни действия, като съгласно
представеното съобщение от 02.11.2016г. до длъжника К.К., изпълнителното дело е
било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Не се спори, че въз
основа на същия изпълнителен лист ищцата-цесионер е инициирала друго
изпълнително производство при същия съдебен изпълнител.
С оглед така установеното от фактическа страна,
неоснователни са поддържаните във въззивната жалба доводи по делото да не се
установявал факта, че ищцата е кредитор на първия ответник – този факт е
установен по достатъчен за целите на иска по чл. 135 ЗЗД начин с представения
договор за цесия от 21.05.2015г., с който на ищцата са прехвърлени несъбраните
от банката-цедент вземания по изпълнителния лист, последният издаден въз основа
на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, която е влязла в сила. От ответниците
не се твърди вземането на ищцата да е отречено със сила на пресъдено нещо –
поради плащане или поради погасяването му по давност, а както беше посочено, в
настоящото производство тези въпроси не могат да бъдат разглеждани като
преюдициални.
Основателен е поддържаният в жалбата довод, че в нарушение на
съдопроизводствените правила СРС е обсъждал въпроси, касаещи валидността на
процесния договор за дарение, след като твърдения и възражения за нищожност не
са релевирани от страните в първоинстанционното производство. В тази част
мотивите на първостепенния съд са неясни и вътрешно противоречиви, като не
става ясно дали според СРС сделката е действителна или не, а във втория случай
искът по чл. 135, ал. 1 ЗЗД би подлежал на отхвърляне, доколкото само
действителна сделка може да бъде обявена за относително недействителна по отношение
на кредитор. Според настоящия състав, по въпроса за нищожността съдът не се
произнася служебно, а само когато този въпрос е въведен като част от предмета
на делото – като преюдициален въпрос в исковата молба, чрез възражение от
ответника или с инцидентен установителен иск, заявени в преклузивните срокове
по ГПК. Поради това по въпроса валидна ли е атакуваната сделка въззивният съд
не дължи произнасяне.
С оглед твърденията и възраженията на страните, обуславящият изхода на
спора въпрос е притежава ли цесионерът активна материалноправна легитимация за
предявяване на иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, ако увреждащата сделка или действие са
извършени след като е възникнало вземането на първоначалния кредитор - цедент,
но преди сключването на договора за прехвърляне на вземането. Предвид наличието
на противоречива практика на ВКС по този въпрос, е образувано тълк.д. № 2/2019г.
на ОСГТК на ВКС, по което все още няма постановено решение. Предвид
разрешението, възприето с Тълкувателно решение № 8 от 07.05.2014г. по
тълк. д. № 8/2013г. на ОСГТК на ВКС, не е налице основание за въззивния съд,
въпреки че решението му е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, да
спре производството до постановяване на тълкувателното решение по обуславящия
спора въпрос, поради което въззивният съд ще следва да прецени кое от двете противоречащи
си решения на ВКС разрешава правилно същия въпрос.
В решение № 199 от 13.11.2012г. по т.д. № 191/2012г. на ВКС, II ТО, на
което се позовава въззивникът е прието, че когато атакуваната с Павлов иск по
чл. 135, ал. 1 ЗЗД като относително недействителна разпоредителна сделка с
имущество на длъжника е сключена преди датата на самата цесия, с която
цесионерът е придобил вземането срещу длъжника, цесионерът не е активно материалноправно
легитимиран да води този иск. Съгласно това решение правопораждащият правото на
Павлов иск фактически състав на нормата в чл. 135, ал. 1 ЗЗД включва качеството
кредитор с възникнало вземане към разпоредилия се с имуществото си длъжник,
т.е. това качество предхожда разпоредителните действия на длъжника с неговото
имущество, служещо за удовлетворяване вземането на кредитора, съгласно чл. 133 ЗЗД. Ето защо при положение, че това вземане е преминало чрез цесия в
патримониума на цесионера, какъвто се явява ищецът по иска, и датата на цесията
се предхожда от разпоредителната сделка, то цесионерът не е имал качеството
кредитор към датата на разпоредителното действие, следователно не е и увреден
от него към датата на извършването му.
Различно становище е възприето в решение № 99 от 17.09.2018г. по гр.д. №
1010/2017г., IV ГО. С него е дадено разрешението, че цесионерът разполага с
право на иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, ако увреждащата сделка или действие е
извършено след като е възникнало вземането на първоначалния кредитор-цедент, но
преди сключването на договора за прехвърляне на вземането и съобщаването му на длъжника. Изложени са съображения,
че чл. 99, ал. 2 ЗЗД предвижда, че при сключване на договор за прехвърляне на
вземането това вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията
и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено
противното. Затова с оглед обезпечителния характер на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД и това, че правото на иск по този текст на закона има вторичен характер,
ако към момента на прехвърлянето на вземането за цедента вече е било възникнало
правото на иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, това право преминава към цесионера.
Настоящият въззивен състав намира за правилно разрешението, дадено с решение
№ 199 от 13.11.2012г. по т.д. № 191/2012г. на ВКС, II ТО.
По делото се установи, че вземането, което обуславя качеството на кредитор
на ищцата спрямо първи ответник, е възникнало в нейния патримониум по силата на
договор за цесия от 21.05.2015г., т.е. след сключване на процесния договор за
дарение на 01.12.2014г. Активната материалноправна легитимация в хипотезата
на чл. 135, ал. 1 ЗЗД принадлежи единствено на лице,
което е кредитор на длъжника към момента на сключване на атакуваната увреждаща
сделка. В случая такова лице е бил старият кредитор - праводателят на ищцата,
но не и ищцата, която е придобила вземането чрез договора за цесия след
сключване на процесния договор за дарение. Поради това съдът намира, че същата
не е материалноправно легитимирана да иска обявяване на нейната недействителност
по реда на чл. 135, ал. 1 ЗЗД.
Както е посочено в Тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019г. по тълк. д. №
2/2017г., ОСГТК на ВКС, искът по чл. 135 ЗЗД съставлява част от общото
обезпечение на кредиторите, уредено в чл. 133 ЗЗД. Състоянието на длъжниковото имущество се
преценява към момента, в който кредиторът е станал такъв, т.е. към момента, в
който той е придобил вземането. Това е така, защото логично е всеки кредитор да
разчита точно на това имущество на длъжника (в качеството му на общо
обезпечение на задълженията), с което длъжникът разполага към момента на придобиване
на вземането от кредитора, тъй като именно към този момент кредиторът има
възможност да прецени платежоспособността на длъжника и, в зависимост от
преценката, да приеме да стане негов кредитор или не: ако длъжникът разполага с
достатъчно (според кредитора) имущество, това би обусловило по-голямата готовност
на последния да придобие вземане срещу този длъжник, и обратно - ако
длъжниковото имущество е недостатъчно, кредиторът може да предпочете да не поеме
такъв риск. В последната хипотеза, ако длъжникът вече е обеднял и въпреки
знанието за това (или възможността да се осведоми) кредиторът придобие вземане срещу
него, той прави това на свой риск. Затова, ако не може да се удовлетвори от
имуществото на длъжника си, той трябва да понесе последиците от неговата
неплатежоспособност. Интересът на третото лице - контрахент на длъжника, следва
да бъде предпочетен пред този на кредитора, тъй като, придобивайки вземането
след разпоредителната сделка, той знае за нея (или е могъл да узнае за нея от
вписванията в имотния регистър), и поради това е имал възможност да прецени
дали да придобие вземането при тези условия.
С договора за цесия се внася правна промяна във вземането – предмет на
цесията, тъй като се променя титулярът на вземането, кредиторът. Промяната
касае само една от страните и то само относно вземането, което се цедира. Цесионерът
придобива вземането в състоянието му към момента на сключване на договора за цесия.
Чл. 99, ал. 2 ЗЗД предвижда, че прехвърленото вземане
преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му
принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.
По силата на тази разпоредба вземането преминава върху цесионера ведно с обезпечения
като залог, ипотека, поръчителство, ако такива са били учредени в полза на
стария кредитор. Настоящият състав намира обаче, че доколкото правото по чл.
135, ал. 1 ЗЗД е субективно преобразуващо право, чието упражняване зависи от волята
на носителя му и което може да се упражни само с предявяване на конститутивен
иск, ако цедентът не е упражнил това си потестативно право до прехвърляне на
вземането, въпреки че към момента на прехвърлянето вече е било осъществено
увреждащото действие от длъжника, това право не преминава върху цесионера при
прехвърляне на вземането.
В чл. 135 ЗЗД са уредени два фактически състава, всеки от които включва
различни елементи (предпоставки) и се упражнява с отделен иск – по ал. 1 или по
ал. 3 на чл. 135 ЗЗД, като няма пречка исковете да бъдат предявени при
условията на обективно евентуално съединяване. Безспорно е, че правната
квалификация на иска се дава от съда въз основа на фактическите твърдения в
исковата молба, а не въз основа на възраженията на ответника. В случая, с оглед
фактическите твърдения в исковата молба, съдът е сезиран с иск с правно
основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Евентуален иск по чл. 135, ал. 3 ЗЗД не е
предявен. Релевираните от ответниците възражения с отговорите по чл. 131 ГПК,
че вземането на ищцата-кредитор е възникнало след увреждащото действие, са от
значение за основателността на предявения иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, но съдът
не може в нарушение на диспозитивното начало в процеса да обсъжда налице ли са
евентуално предпоставките на чл. 135, ал. 3 ЗЗД, след като не е сезиран с такъв
иск. Поради това съдът не следва да обсъжда доказани ли са елементите от фактическия
състав по този законов текст. Само за пълнота на изложението въззивният съд
намира за необходимо да отбележи, че в тази хипотеза следва да е налице
субективна предпоставка - действието да е предназначено от длъжника и лицето, с
което той е договарял, да увреди кредитора. Намерението за увреждане не включва
единствено знание, че длъжникът има дългове и с разпоредителното действие би
могъл да увреди кредитора, а това действие следва да е извършено именно с оглед
на очаквано възникване на бъдещо задължение. В тази хипотеза презумпцията за
знание не намира приложение, а в случая от събраните по делото доказателства не
може да се направи извод процесната сделка да е сключена от ответниците с цел
да се увреди бъдещия кредитор на първия ответник.
По тези съображения съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл.
135, ал. 1 ЗЗД е неоснователен. Предвид несъвпадението на крайните изводи на
двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде отменено и вместо това
въззивният съд отхвърли иска.
При този изход и своевременно заявените претенции, на основание чл. 78 ГПК
ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника Р.К. направените разноски
за първоинстанционното производство в размер на 1 200 лв. – адвокатско
възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно удостовереното в представения
договор за правна защита и съдействие от 20.08.2015г. Доказано направените разноски
за настоящата инстанция са в размер на 25 лв. – държавна такса, и 1 000
лв. – адвокатско възнаграждение, заплатено в брой съгласно удостовереното в
договора за правна защита и съдействие от 28.10.2019г.
Цената на иска с правно основание чл. 135 ЗЗД се определя по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4, вр. т. 2 ГПК -
от данъчната оценка на имота, предмет на прехвърлителната сделка. В този смисъл
е трайната практика на ВКС (определение № 23/26.01.2018 г. по т.д. №
43/2018г. на ВКС, І ТО и цитираните в него
определение № 141/26.02.2014г. по ч.т.д. № 160/2014г., ІІ
ТО, определение № 395/08.07.2015г. по ч.т.д. № 1779/2015г., І ТО, определение № 122/18.03.2016г. по ч.гр.д. № 857/2016г., ІІІ
ГО, определение № 147 от 03.05.2016. по гр.д. № 1600/2016г., ІІІ
ГО, определение № 4/05.01.2017г. по ч.т.д. № 2383/2016г., ІІ
ТО, определение № 28/16.01.2017г. по ч.гр.д. № 5515/2016г., ІV ГО
и др.). В случая, видно от представеното удостоверение (л. 57 от делото на
СРС), данъчната оценка на процесния имот е 4 827.50 лв. Искът по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е облигационен, поради което
и съобразно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото
въззивно решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 424278 от 06.06.2018г., постановено по гр.д. № 29216 /2015г.
на Софийски районен съд, 50 състав, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.К.П. (с предишно фамилно имеС.), ЕГН **********, срещу К.С.К.,
ЕГН **********, и Р.С.К., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД за обявяване за недействителен по отношение на ищцата на договор за дарение
от 01.12.2014г., сключен между ответниците с нотариален акт № 165, том IV, нот.
дело № 569/2014г. по описа на нотариус С.Т., рег. № 065 на НК, като
неоснователен.
ОСЪЖДА М.К.П., ЕГН **********,***, да
заплати на Р.С.К., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 1 200.00 лв. (хиляда и двеста лева), представляваща разноски за първоинстанционното
производство, както и сумата 1 025.00
лв. (хиляда двадесет и пет лева), представляваща разноски за въззивното
производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.