Определение по дело №381/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе взе предвид следното :

С решение № 31/20.03.2014 г. , постановено по гр.д. № 1972/2013 г., К. районен съд е отхвърлил предявения от М. М. Ю. и Н. М. Ю. срещу А. Б. Р. и Р. М. Р., иск с правно основание чл.108 от ЗС за предаване владението на неурегулиран поземлен имот с площ 1 200 кв.м., находящ се в урбанизираната територия на с.К. ,О., ведно с построените в имота двуетажна полумасивна жилищна сграда със застроена площ от 60 кв.м. и паянтова стопанска сграда със застроена площ от 34 кв.м.,при граници на поземления имот : североизток и югоизток –земеделски земи, северозапад- неурегулиран поземлен имот на Ш.А. и югозапад-път. Съдът е осъдил ищците-съпрузи Ю. да заплатят на ответниците-съпрузи Р., сумата от 400 лв., съставляваща разноски по делото.

Недоволен от решението е останал ищецът М. М. Ю., който чрез процесуални представители, го обжалва изцяло. В жалбата се изтъкват съображения за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Жалбодателят твърди, че първоинстанционният съд неправилно уважил направеното от страна на ответниците възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност. Изтъква, че ответниците били държатели, а не владелци, тъй като много добре знаели, че ищците били собственици на процесния имот. Твърди в този аспект, че дори да се приемело, че ответниците владели имота от 1996 г., то пак нямало как да са изтекли 10 години, съгласно разпоредбата на чл.79 от ЗС, тъй като от съществено значение било установеното, че синът на ищеца със семейството си посетили процесния имот и пренощували в него, без някой по някакъв начин да ги е възпрепятствал. Жалбодателят твърди и че по делото били събрани достатъчно доказателства, които по безспорен начин установявали основателността и доказаността на предявената искова претенция. Не било спорно по делото, че той не бил ползвал лично процесния имот през периода от 1996г. до датата на предявяване на иска, тъй като не бил в страната, но самото неупражняване на фактическа власт в продължение на повече от 10 години върху собствен недвижим имот, не било достатъчно условие за да загуби собственикът правото си на собственост и друг да го придобие по давност. Жалбодателят изтъква и това, че твърдението на ответниците, че ищците получили пари, съставляващи продажната цена за имота били несъстоятелни и останали недоказани. Моли настоящата инстанция да отмени изцяло обжалваното решение, вместо което постанови друго, с което уважи изцяло предявената искова претенция с правно основание чл.108 от ЗС. Претендира присъждане на разноски и за двете инстанции.

В дадения надлежен по смисъла на чл.263, ал.1 от ГПК срок, въззиваемите А. Б. Р. и Р. М. Р., не са представили по делото отговор на въззивната жалба.

В съдебно заседание, жалбодателят М. М. Ю., чрез процесуалните си представители, поддържа въззивната си жалба по изложените в нея съображения.

В съдебно заседание, служебно конституираната като жалбодател, съпруга на жалбодателя Ю., ищцата Н. М. Ю., чрез процесуален представител, поддържа депозираната в производството въззивна жалба по изложените в нея съображения. Претендира заплащане на разноски.

Окръжният съд, след преценка на доказателствата, приема за установено следното:

Жалбата като подадена в срок и от имащи правен интерес от това, лица, е процесуално допустима, и като такава подлежи на разглеждане по същество.

Пред надлежния, К. районен съд е предявен иск с правно основание чл.108 от ЗС, с който ищците –съпрузи М. и Н. Ю. целят да бъдат осъдени ответниците-съпрузи А. и Р. Р. да им отстъпят собствеността и предат владението върху процесния имот, съставляващ неурегулиран поземлен имот с площ 1 200 кв.м., находящ се в урбанизираната територия на с.К. ,О., ведно с построените в имота двуетажна полумасивна жилищна сграда със застроена площ от 60 кв.м. и паянтова стопанска сграда със застроена площ от 34 кв.м.,при граници на поземления имот : североизток и югоизток –земеделски земи, северозапад- неурегулиран поземлен имот на Ш.А. и югозапад-път.

Ищците претендират правото си на собственост на основание наследство и давностно владение, обективирано в Нотариален акт № 89, т.2, рег.№ 4371, н.д. № 268/10.05.2007 г. на нотариус с рег.№ 251 на НК. Не е спорно в производството обстоятелството, че ищците са напуснали процесния имот и Р.България през 1989 г.,установили са се преимуществено да живеят в Р. Турция, а в края на 2013 г., са се върнали в Р.България с намерение да заживеят в процесния имот. Не е спорно в производството, че ищците на са ползвали в периода 1996 г. и до момента на предявяване на исковата молба – 18.12.2013 г., процесния имот, тъй като не били в страната.

В надлежния по смисъла на чл.131 от ГПК срок, ответниците са депозирали отговор , с който са направили правопогасяващото възражение за изтекла, считано от 1996 г., в тяхна полза придобивна давност на основание неформална сделка за покупка на процесния имот, като твърдят, че към момента на предявяване на исковата претенция, владеят необезпокоявано имота повече от седемнадесет години.

Правната квалификация на претендираните от ищците права, намира своя израз в разпоредбата на чл.108 от ЗС. Съобразно цитираната разпоредба собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това. Т.е. иде реч за т.н. ревандикационен иск, за уважаването на който, ищецът следва да докаже, че е собственик на спорния имот, че той-ищецът е лишен от владението на спорния имот, защото ответникът е във владение на същия, и че последният го владее без правно основание. Неустановяването на която и да е от изброените предпоставки води до неуважаване на исковата претенция изцяло. Претендираните от ответниците права намират своя израз в разпоредбата на чл.79,ал.1 от ЗС, съгласно която правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години.

В така очертаната правна рамка настоящата въззивна инстанция дължи своето произнасяне: От фактическа страна приема за безспорно в производството обстоятелството, че в периода от 1989г. и до момента на предявяване на исковата молба – 18.12.2013 г., ищците, макар и сдобили се с Нотариален акт № 89, т.2, рег.№ 4371, н.д. № 268/10.05.2007 г. за собственост по обстоятелствена проверка на нотариус с рег.№ 251 на НК, поради това,че се установили да живеят в Р. Турция, не са ползвали процесния имот. Безспорно се установява и обстоятелството, че през 1996 г., те допуснали доброволно ответниците-съпрузи А. и Р. Р. да заживеят в процесния, наследствен на ищеца М. Ю., имот. От анализа на свидетелските показания на св.Р. М., св.М.А. и св. Х.Т., а косвено и от свидетелските показания на свидетелите на ищцовата страна, св.Д.М. и св.Д. М., се установява, че през 1996 г. процесният имот бил в изоставен вид, находящата се в имота къща била без прозорци и врати, и с нездрав покрив. Всъщност от анализа на свидетелските показания на всички разпитани по делото свидетели, е безспорно установено в производството, че ответниците са извършили ремонти, които не само са предали на имота вид, годен за живеене,като са поставили врати и прозорци, направили канализация и електрифициране и ремонт на покрива, но направили и съществени /не от първа необходимост/ подобрения- било направено бетонно стълбище и тераса, било извършено подравняване на двора, била направена баня, навеси и ограда. Всъщност от така направения анализ на снетите по делото свидетелските показания, съда констатира и обстоятелството, че свидетелите, чийто постоянен адрес е в с.К. и околността му /незаинтересованите от изхода на делото,без установени особени отношения със страните по делото–св. Т., св. М.,св.А./, за разлика от тези, чието местоживеене не е в селото, установяват и факта, че ответниците-съпрузи Р. за всички в селото били собственици на процесния имот, защото знаели, че са го закупили от предишните собственица. Тази констатация навежда съда на извода, че в годините след тяхното настаняване в имота, ответниците определено са демонстрирали пред обществото в селото, своенето на имота. Не без значение, за разлика от твърдяното от защитата на ищците, е и обстоятелството, че тази демонстрация е извършена и пред орган на властта-кметския наместник на селото, в каквото си качество св.Х.Т. излага своите възприятия за осъществено от ответниците своене. Действително от направената в съдебно заседание справка по паспорта на ищцата Н. М. Ю. се установява, че същата е посещавала Р.България през 2010 г., 2011 г., 2012 г. и 2013 г., но така установените обстоятелства, преценени на фона и на показанията на св.Д.М. и особено тези на св. Д.М., определено сочат, че тези посещения били предприемани за почивка или на добра воля, защото само когато ответниците си били в къщата, ищците Н. и М. Ю. са посещавали процесния имот. Изложеното още веднъж навежда на извода, че дори ищците в моментите на посещение не са имали нагласата, че са собственици на процесния имот, доколкото посещението на имота, било поставяно под условие, зависещо от чуждо поведение. Следва да се приеме в производството, че с тези си конклудентни действия същите са признавали правата на ответниците върху имота. За настоящата инстанция не е спорно и обстоятелството, че от 1996 г. и до момента на предявяване на исковата претенция, ищците или упълномощени от тях лица, дори и когато синът им със семейството си просто преспал в имота, по никакъв начин те не са обезпокоявали демонстрираното от ответниците владение на имота, за да може съдът да приеме доводът на защитата, че последните били само държатели на имота. И тук възниква основният въпрос в производството - изтекла ли е в полза на ответниците претендираната от тях придобивна давност, която те в това производство да могат да противопоставят на собственическите претенции на ищците. Изложеното определено води до формираните и от решаващия съд мотиви, към които настоящата инстанция препраща по реда и при условията на чл.272 от ГПК, а именно, че необезпокоявано и в продължение на повече от 10 години, ответниците –съпрузи Р. необезпокоявано са осъществявали владение над спорния имот. Настоящата инстанция, подобно на първоинстанционния съд приема, че в полза на ответниците е изтекла придобивна давност, и че същата в това производството те успешно противопоставят на претенциите на ищците. До различен извод не води и доводът на защитата, че синът на ищеца със семейството си пренощували в имота през лятото на 2006 г., първо, защото не се установи в производството с какви намерения е пренощувал, дали да демонстрира претенциите на родителите си за собственост или просто на гости; и второ, защото от показанията на самия син –св. Х. М. се установява, че ответниците са се настанили още през февруари 1996 г. Или в резултат на всичко изложено до тук законосъобразно се налага изводът, че ответниците владеят имота на самостоятелно правно основание.

Изложеното обосновава извода, че атакуваното в настоящото производство първоинстанционно решение, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.108 от ЗС, като правилно, следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото, доколкото разноски изрично са поискани /приложен е списък на разноските по реда на чл.80 от ГПК/ и такива се доказват като заплатени в брой, се следва присъждането им на ответниците по жалбата в размер на 700 лв.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВРЪЖДАВА решение №31/ 20.03.2014 г., постановено по гр.д. № 1972/ 2013 г. по описа на Кърджалийския районен съд.

ОСЪЖДА М. М. Ю., с ЕГН * и Н. М. Ю., с ЕГН *, и двамата от с.К.,общ. Ч., със съдебен адрес- гр.П., У.А.Е.” № *, А. С.Х., да заплатят на А. Б. Р., с ЕГН * и Р. М. Р., с ЕГН *, и двамата от с.К., О., сумата в размер на 700 лв., съставляваща разноски във възивното производство.

Решението на основание чл.280, ал.2 от ГПК не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.