№ 448
гр. София , 29.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на дванадесети април, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Нели Куцкова
Членове:Яна Вълдобрева
Мария Яначкова
при участието на секретаря Ива А. Иванова
като разгледа докладваното от Яна Вълдобрева Въззивно гражданско дело №
20201000503752 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК.
С решение № 491 от 20.01.2020г., постановено по гр.дело №14834/2016г. на
Софийския градски съд, ГО, 19 състав, е признато за установено по искове на
„Юробанк България” АД с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 415 ал.1 от ГПК,
предявени против Е. Ц. Ц., че ответницата Ц. дължи на „Юробанк България“ АД
сумата 95 557,92 швейцарски франка-главница; сумата 9 041,15 швейцарски
франка-договорна лихва за периода от 16.03.2014г. до 23.04.2015г., като искът е
отхвърлен за разликата до пълния предявен размер 17 785, 86 швейцарски франка
и за периода от 24.04.2014г. до 08.06.2016г.; сумата 611,15 швейцарски франка-
такси за периода от 18.03.2014г. до 23.04.2015г., като искът е отхвърлен за
разликата до пълния предявен размер 1 026,26 швейцарски франка и за периода от
24.04.2015г. до 08.06.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 09.06.2016г., датата на заявлението по реда на чл. 417 от ГПК по ч.гр.д.
31339/2016 г. на СРС, 38 състав, до изплащане на задължението; отхвърлен е
искът за сумата 120 лева-такси за периода от 26.05.2015г. до 08.06.2016г. С
решението на СГС ответницата Е.Ц. е осъдена, на основание чл. 78 ал.1 от ГПК да
плати на „Юробанк България” АД разноски по заповедното производство в
размер 7 711,39 лева и сумата 3 980, 67 лева – разноски в производство пред
СГС.
Въззивна жалба е подадена от „Юробанк България” АД срещу решението в
частта, с която е отхвърлен искът по чл. 422 ГПК по отношение на договорната
лихва за разликата над 9 041,15 швейцарски франка до пълния претендиран
1
размер 17 785, 86 швейцарски франка и за периода от 24.04.2014г. до
08.06.2016г., както и в частта, с която е отхвърлен искът по отношение на таксите
за разликата над 611,15 швейцарски франка до пълния предявен размер 1 026,26
швейцарски франка и за периода от 24.04.2015г. до 08.06.2016г. и за сумата 120
лева-такси за периода от 26.05.2015г. до 08.06.2016г. Жалбоподателят смята, че в
атакуваните части решението е неправилно и незаконосъобразно и иска отмяната
му. Оспорва изводите на съда, че договорната/възнаградителна лихва и вземането
за такси не се дължат за посочения период-за периода след настъпването на
предсрочната изискуемост до датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. Поддържа, че тълкувателното решение,
цитираното от първоинстанционния съд е постановено на 27.03.2019г., а исковата
молба на банката е подадена още през 2016г.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК въззиваемата ответница Е. Ц. Ц. не взема
становище по жалбата.
Решението на СГС в частта, с която е признато за установено, на основание
чл. 422 ГПК, че ответницата Е.Ц. дължи на „Юробанк България“ АД сумата 95
557,92 швейцарски франка-главница; сумата 9 041,15 швейцарски франка-
договорна лихва за периода от 16.03.2014г. до 23.04.2015г.; сумата 611,15
швейцарски франка-такси за периода от 18.03.2014г. до 23.04.2015г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 09.06.2016г. - датата на заявлението
по реда на чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. 31339/2016 г. на СРС, 38 състав до изплащане
на задължението, като необжалвано от страните е влязло в сила.
Въззивната жалба е допустима-подадена е в предвидения в процесуалния
закон срок от легитимирана страна в процеса против валидно и допустимо
съдебно решение, подлежащо на въззивно обжалване, поради което следва да
бъде разгледана по същество.
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, 4 състав, след преценка на
изложените от страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по
делото съобразно разпоредбата на чл.235 от ГПК, приема следното:
Софийският градски съд е бил сезиран от „Юробанк България” АД с искова
молба, с която против Е. Ц. Ц. са предявени искове по чл. 422 ГПК да се признае
за установено, че ответницата дължи на банката сумата 95 557,92 швейцарски
франка-главница по договор за кредит от 29.09.2008г., сумата 17 785,86
швейцарски франка-договорна лихва за периода от 16.03.2014г. до 08.06.2016г.,
сумата 1 026,26 швейцарски франка – банкови такси за периода от 18.03.2014г. до
08.06.2016г., сумата 120 лева – такси за периода от 26.05.2015г. до 08.06.2016г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.06.2016г. до
окончателното плащане и присъдените в заповедното производство разноски.
В исковата молба се твърди, че на 29.09.2008г. „Юробанк България” АД и
Е.Ц. сключили договор за кредит за покупка и довършване на недвижим имот, по
силата на който банката предоставила на Ц. кредит в размер на равностойността в
швейцарски франкове на сумата 65 000 евро по курс „купува“ за швейцарския
франк на банката към еврото в деня на усвояване на кредита срещу задължението
на кредитополучателя да ги върне при условията и срока, уговорени в договора.
Сочи се, че с нотариална покана от 09.04.2015г., връчена лично на длъжника на
2
23.04.2015г. Ц. била уведомена, че поради неплащане на дължимите вноски
банката обявява кредита за предсрочно изискуем. Твърди, че предсрочната
изискуемост е настъпила на 23.04.2015 г., поради неплащане на 27 погасителни
вноски и на 09.06.2016г. банката подала заявление за издаване на заповед за
незабавно изпълнение и в производство по чл. 417 от ГПК на 21.06.2016г. била
издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 31339/2016г. по описа на
СРС, 38 състав и изпълнителен лист против ответницата. Ищецът твърди, че в
срока по чл. 414 от ГПК ответницата Ц. депозирала възражение против издадената
заповед за изпълнение, поради което за банката е налице правен интерес зза
предяви иска по чл. 422 ГПК да се признае за установено, че Ц. дължи на ищеца
посочените суми по договор за банков кредит.
В срока за отговор на исковата молба ответницата Е. Ц. Ц., чрез
пълномощника си, оспорва предявените искове. Не оспорва твърденията, че след
2014г. е спряла да погасява задълженията си по договора. Оспорва като нищожни
договорните клаузи относно едностранната промяна на БЛП, както и клаузите
относно поемането на валутния риск от страна на кредитополучателя.
Софийският апелативен съд, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност съобразно
разпоредбата на чл.235 от ГПК, намира за установено от фактическа страна
следното:
Страните не спорят, че били валидно обвързани от договор за кредит за
покупка и довършване на недвижим имот № HL 44319, сключен на 29.09.2008г.,
по силата на който Банката е предоставила на Е.Ц. банков кредит в швейцарски
франкове, в размер равностойността на 65 000 евро по курс „купува” за
швейцарски франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, със срок
на издължаване от 420 месеца. Според договора, кредитополучателят следва да
погасява кредита на месечни вноски, включващи главница и лихва, която към
датата на сключване на договора е в размер 5% за жилищни кредити в швейцарски
франкове и се формира от сбора на БЛП на „Юробанк България” АД и договорна
надбавка от 1%. Според чл. 4 от договора за кредит кредитополучателят следва да
плати на банката такса за управление в размер 1,4 % върху пълния размер на
разрешения кредит; комисиона за управление, платима ежемесечно на датата на
падежа на съответната погасителна вноска в размер 0,03% върху размера на
непогасената главница и еднократно платима административна такса в размер 50
лева.
От приетата в първоинстанционното производство нотариална покана с рег.
№ 3092/09.04.2015г., акт 84, том ІІ на нотариус В. М. с рег. № 53 се установява, че
поради просрочение на плащанията по договора за кредит от 29.09.2008г. банката
обявява кредита за предсрочно изискуем. Установява се, че поканата е връчена на
Ц. на 23.04.2015г., видно от отбелязването на нотариуса М..
На 09.06.2016г. „Юробанк България” АД е подала заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и в СРС е било образувано ч.гр.д.
31339/2016г. по описа на 38 състав, като на 21.06.2016г. от Софийския районен
съд, 38 състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 от ГПК в полза на банката срещу длъжникът Е. Ц.
3
Ц. за сумата 95 557,92 швейцарски франка-главница; за сумата 17 785,86
швейцарски франка- договорна лихва за периода от 16.03.2014г. до 08.06.2016г.;
за сумата 1 026,26 швейцарски франка-банкови такси за периода от 18.03.2014г.
до 08.06.2016г.; за сумата 120 лева-такси за периода от 26.05.2015г. до
08.06.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.06.2016г.
до изплащане на вземането и сумата 8 382,76 лева-разноски в заповедното
производство.
Въз основа на така издадената заповед за изпълнение в полза на банката е
издаден на 21.06.2016г. и изпълнителен лист за описаните суми.
На 11.01.2016г. длъжникът Е.Ц. е подала възражение против издадената
заповед за изпълнение и с разпореждане от 18.10.2016г., получено от заявителя
„Юробанк България” АД на 08.11.2016г,. заповедният съд е указал на банката, че
може да предяви иск за установяване на вземането си, тъй като срещу издадената
заповед за изпълнение е подадено възражение от длъжника.
На 28.11.2016г. „Юробанк България” АД е предявила против ответника Ц.
установителен иск по чл. 422 ГПК.
В първоинстанцинното производство са изслушани и приети основно и
допълнително заключение на ССчЕ, изготвени от вещите лица М. В. и П. Д..
Според заключението на експерта М. В. последната вноска, платена по кредита е
от 14.02.2014г. и е в размер 750 швейцарски франка, като от 16.03.2014г.
погасителни вноски не са плащане. Изчислено е, че неизплатената от Ц. част от
главницата по договора за кредит от 29.09.2008г. към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК – 08.06.2016г. е
в размер 95 557,92 швейцарски франка; неплатените възнаградителни лихви към
08.06.2016г. са в размер 17 785,86 швейцарски франка; неплатените такси към
08.06.2016г. са 1 026, 26 швейцарски франка.
Според допълнителното заключение на ССчЕ, изготвено от вещото лице П.
Д. размерът на неплатената договорна/възнаградителна лихва към 23.04.2015г.-
датата, на която кредита е обявен за предсрочно изискуем е 9 041,15 швейцарски
франка, а неплатените такси към 23.04.2015г. са 611,15 швейцарски франка.
При така установените факти, Софийският апелативен съд, 4 състав прави
следните изводи:
Предявен е положителен установителен иск по чл.422 ГПК, в
производството, по което ищецът цели да установи, че ответницата, в качеството
й на кредитополучател по договор за банков кредит от 29.09.2008г., му дължи
парични суми по договора, въз основа на издадена в полза на банката заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК.
В случая със сила на пресъдено нещо е установено наличието на
предпоставките на чл.422 ГПК: валидна облигационна връзка между банката-
кредитор и кредитополучателя в процесния период, по договор за банков кредит;
ищецът е изправна страна по договора за кредит и е изпълнил своите задължения
за предоставяне на договорената сума; кредитополучателят е преустановил
плащането на дължимата насрещна престация на 16.03.2015г., тоест изпаднал е в
4
забава; длъжникът е надлежно уведомен на 23.04.2015г. от банката-кредитор, че
кредитът е обявен за предсрочно изискуем; в полза на банката е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение против длъжника Ц., която надлежно е
оспорена от нея в срока по чл. 414 ГПК.
Спорът пред въззивния съд, с оглед оплакванията във въззивната жалба на
„Юробанк България” АД е дължат ли се възнаградителни лихви и такси на
банката за периода след 23.04.2015г. - настъпването на предсрочната изискуемост
на кредита до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 08.06.2016г.
Така поставеният въпрос е разрешен по задължителен за съдилищата начин в
цитираното и от състава на първоинстанционния съд ТР № 3 от 27.03.2019г.,
постановено по тълк.дело № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС, където в т.2 е прието, че
размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за
кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от
предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от
датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането.
Съгласно разпоредбата на чл. 130, ал. 2 ЗСВ: „Тълкувателните решения и
тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и
изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички
органи, които издават административни актове.” Следва да бъде посочено, че с
ППВС и ТР не се дава разрешение на конкретен правен спор, а се извършва общо
тълкуване на конкретна правна норма, по повод прилагането на която е
възникнала противоречива съдебна практика. В постановените тълкувателни
ППВС и ТР се изяснява действителния смисъл и съдържанието на съответната
правна норма, като в резултат на това се създава задължение за съответния орган
да прилага разпоредбата в смисъла, определен в тълкувателния акт. Законът не е
предвидил момент, от който започват да действат тези тълкувателни актове, като
поначало съдилищата започват да прилагат тълкувателните ППВС и ТР, след като
същите са постановени и обявени по съответния за това начин. Към датата на
решението на СГС цитираният тълкувателен акт, с който са преодолени
противоречията по въпроса дължат ли се възнаградителни лихви и такси на
банката за периода след настъпването на предсрочната изискуемост на кредита, е
бил постановен, поради което първонстанционният съд е бил длъжен да се
съобрази с разрешението, дадено с него.
По дефиниция от чл.430, ал.1 вр. ал.2 ТЗ договорът за банков кредит е
възмезден - срещу задължението на банката да отпусне парична сума за
определена цел и при уговорени условия и срок заемополучателят се задължава не
само да ползва и да върне заетата сума, съобразно уговореното в договора, но и да
заплати уговорената с банката лихва по кредита. Лихвата (чл.430, ал.2 ТЗ) е
своеобразна цена, която заемополучателят дължи на банката като насрещна
престация за ползването на предоставените от нея парични средства. Именно
уговорката за лихва е израз на възмездния характер на договора за банков кредит.
В този смисъл решение № 92 от 09.09.2019г. по т.дело № 2481/2017г. на II ТО на
ВКС.
С оглед задължителните указания по тълкуването на чл. 60, ал. 2 от Закона за
5
кредитните институции по т. 18 от ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. дело №
4/2013г. на ВКС, ОСГТК, фактическият състав, пораждащ възможността
кредитора да получи предоставена главница по кредит преди изтичане на
уговорен в полза на длъжника срок налага позоваване на две предпоставки:
обективен факт, уговорен като основание за едностранно изменение на договора,
и упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем с
изявление, достигнало до длъжника.
В разясненията по т.2 от цитираното ТР № 3 от 27.03.2019г., постановено по
тълк.дело № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че упражненият избор от
кредитора да иска изпълнението преди първоначално определения срок поради
съществуващия за него риск преустановява добросъвестното ползване на
паричната сума от длъжника, поради което уговореното възнаграждение за
ползване за последващ период - след настъпване на предсрочната изискуемост, не
се дължи. Разяснено е също, че уредбата на предсрочната изискуемост по
договора за банков кредит в чл. 432, ал. 1 ТЗ е изрична относно размера на
вземането на кредитора – „предсрочно връщане на сумата по кредита” и изключва
заплащането на възнаграждение в размер на уговорените за срока на договора
лихви. Разграничение между предоставената сума по кредита и дължимите суми
при предсрочна изискуемост на вземането е направено и в нормите на чл. 60, ал. 2
от Закона за кредитните институции /изм. ДВ, бр. 59/2016 г./ и чл. 46, ал. 3 от
Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители /ДВ, бр. 59/2016 г./. С
волеизявлението за обявяване на предсрочна изискуемост кредиторът иска
изпълнение веднага на основното задължение по договора - за връщане на заетата
парична сума и поставя длъжника в забава, поради което по правилото на чл. 79,
ал. 1 ЗЗД искането за изпълнение може да се кумулира с искане за обезщетение за
забавата. Изпълнението на длъжника след настъпване на падежа на безсрочното
задължение е забавено и за периода от настъпване на предсрочната изискуемост
до плащането вредите на кредитора от неизпълнението подлежат на обезщетяване.
По правилото на чл. 86, ал. 1 ЗЗД на кредитора се дължи обезщетение в размер на
законната лихва или уговореното в договора мораторно обезщетение, освен ако в
специален закон не е предвидено друго. По изложените съображения на
поставения за тълкуване въпрос ОСГТК на ВКС е дало отговор, че размерът на
вземането при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се
определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора
парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на
предсрочната изискуемост до датата на плащането, а за периода до настъпване на
предсрочна изискуемост размерът на вземането се определя по действалия до този
момент погасителен план, съответно според клаузите на договора преди
изменението му.
Съобразно приетото от ВКС задължително тълкуване и заключението на
обсъдената допълнителна ССчЕ, кредитополучателят дължи на банката само
главницата и законната лихва, считано от датата на настъпване на предсрочната
изискуемост на кредита, но не и възнаградителна лихва за периода след тази дата,
което означава, че договорната/възнаградителна лихва е дължима до 23.04.2015г. -
датата на предсрочната изискуемост или за сумата 9 041,15 швейцарски франка,
а за разликата над тази сума до претендирата 17 785,86 швейцарски франка за
периода от 24.03.2015г. до 08.06.2016г., искът е неоснователен и следва да се
6
отхвърли.
Вземането за банкови такси по кредита е основателно до сумата 611,15
швейцарски франка за периода от 18.03.2014г. до 24.03.2015г. , като за
разликата над тази сума до претендирания размер 1 026,26 швейцарски франка и
за периода от 24.03.2015г. до 08.06.2016г. искът следва да се отхвърли. Не са
представени доказателства сумата 120 лева да представлява банкова такса, поради
което САС споделя извода на състава на СГС, че липсва основание за присъждане
й.
Изводите на въззивната инстанция съвпадат с изводите на
първоинстанционния съд, поради което решението на СГС в обжалваната част
следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд, 4 състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 491 от 20.01.2020г., постановено по гр.дело
№14834/2016г. на Софийския градски ссъд, ГО, 19 състав, в обжалваната част.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВЪРХОВНИЯ
КАСАЦИОНЕН СЪД при предпоставките на чл.280 от ГПК в едномесечен срок от
връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7