Районен съд - Благоевград |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Вера Коева | |
и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по искова молба от Д. Х. С. с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място]с която против [фирма], с ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място] представлявано от управителя В. А. В., при условията на обективно кумулативно съединяване са предявени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.3 вр. с чл.225, ал.1 от КТ - за признаване на уволнението за незаконно и отмяна на Заповед № 437/31.10.2015г. на управителя на [фирма] и за осъждане на ответника да заплати сумата от 560 лв., представляваща размера на една брутна работна заплата, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на иска до изплащане на дължимото. Твърди се от ищеца, че със Заповед № 437/31.10.2015г. на управителя на ответното дружество, получена от ищеца на 23.11.2015г. е било прекратено съществуващото между страните трудово правоотношение, на основание чл.326, ал.1 от КТ, като заеманата до този момент длъжност на ищеца при ответника е била "Продавач - консултант" в магазин за хранителни стоки в [населено място]. Твърди се, че прекратяването на правоотношението е незаконосъобразно, като посочената заповед е немотивирана по см. на чл.195, ал.1 от КТ, като никъде не е описано в какво се изразява нарушението на ищеца. Твърди, че не била канена да дава обяснения, както и не е изслушвана и не е подавала молба за прекратяване на правоотношението по взаимно съгласие. При поддържане на твърдения в горната насока се сочи, че обжалваната заповед е незаконосъобразна, а уволнението е формално, поради липса на основанията, визирани в нея. Доказателствените искания на ищеца са за приемане на писмени доказателства, както и задължаване на работодателя да представи Л., както и удостоверение за последно полученото трудово възнаграждение. Копие от исковата молба, ведно с доказателствата са връчени на ответника, който в срока по чл.131 от ГПК е депозирал писмен отговор. не се възразява по допустимостта на иска, но се възразява по основателността му. не се оспорва твърдението на ищеца, че за периода от м.11.2013г. до м.10.2015г. ищцата е работила при ответното дружество на длъжността продавач - консултант. Оспорва се твърдението на ищцата, че обжалваната заповед е получена на 23.11.2015г., като се твърди, че заповедта е получена от ищцата в деня на издаването й, а именно на 31.10.2015г. като се представя също заверен екземпляр от обжалваната Заповед № 437/31.10.2015г., в която липсва отразяване, написано от ищцата, че заповедта е получена на 23.11.2015г. , поради което се твърди, че в представения от ищеца екземпляр е извършено дописване на представеното от ищеца копие от заповедта, поради което на основание чл.193 от ГПК се прави възражение относно достоверността на заповедта в посочената част с допълване на дата 23.11.2015г. върху копието, представено от тази страна. Възразява се и по достоверността на този частен документ, като се твърди, че следва да се кредитира преписа, представен от ответното дружество. Твърди се, че след 31.10.2015г. ищцата не се е явявала на работа, което също удостоверявало неверността на твърденията на ищеца за получаване на заповедта на 23.11.2015г. Твърди се, че е осъществено основанието, на което е издадена обжалваната заповед, а именно подадена молба от ищцата за прекратяване на правоотношението, с вх.№ ЛС - 52/1/30.10.2015г. , поради което се сочи, че заповедта е законосъобразно издадена. Не се възразява по доказателствените искания на ищеца, с изключение искането да се приеме като доказателство представеното копие от обжалваната заповед от ищеца. Прави се и възражение за прихващане с дължимото на работодателя обезщетение за неспазен срок на предизвестие за прекратяване на договора в размер от 455,40 лв., дължима на основание чл.220 от КТ вр. с чл.326, ал.1 от КТ. Доказателствените искания на ответника са за приемане на писмени доказателства. Иска се възможност по реда на чл.175 от ГПК да се допусне задаване на въпроси на ищцата, конкретно посочени в писмения отговор, на които ако ищеца не се яви и не отговори при условията на евентуалност се поддържат доказателствени искания за възможност за ангажиране на гласни доказателства при довеждане, както и възможност да се допусне изготвянето на графологична и/или счетоводна експертиза. Ищецът, редовно и своевременно призован, се явява лично и чрез пълномощник, поддържа исковата молба. Ответната страна, също редовно и своевременно призована, не се явява представител по закон, а чрез пълномощник поддържа исковата молба. По делото са приети писмени доказателства, както и по реда на чл.176 от ГПК са изслушани отговори на ищеца по поставени въпроси от ответната страна. Анализа на събраните по делото доказателства, преценени във връзка с фактическите доводи на страните, сочи на установено следното: Ищецът Д. Х. С. и ответната страна [фирма] са сключили трудов договор № 228/28.11.2013г. , по силата на който ищецът, в качеството на работник, е започнал работа при ответника, в качеството на работодател, при пълно работно време, за неопределено време и договорено месечно възнаграждение в размер от 310,00 лв. и заемане на длъжността „продавач консултант“ от ищцата. Страните са подписали няколко последващи допълнителни споразумения. Със споразумение № 239 от 01.01.2014г., на основание чл.119 от КТ е изменен само срока на договора – с такъв за изпитване, но с последващи допълнителни споразумения № 333/01.05.2015г. и № 419/01.09.2015г. отново е договорено неопределено време на действие на правоотношението, а останалите му елементи, като страни и предмет, не са променяни. В отговорите по реда на чл.176 от ГПК ищцата Д. Х. С. изрично в съдебно заседание потвърди, че молба, находяща се на лист 14 от делото с вх.№ 5281 от 30.10.2015г. е подписана лично от ищцата, както и че тестът, включително и датите 31.10.2015г. и 30.10.2015г. са също изписани от нея. С тази молба, подадена и входирана при ответника на 30.10.2015г. ищцата е поискала от работодателя , считано от 31.10.2015г. да бъде освободена от заеманата длъжност по взаимно съгласие. Видно от отбелязването върху същата тази молба на същата на входирането дата работодателят е отбелязал, че ищцата следва да си отработи предизвестието , като на 31.10.2015г. е издадена и обжалваната заповед № 437, с която на правно основание, посочено от работодателя – чл.326, ал.1 от КТ, е прекратено трудовото правоотношение с ищцата, но с посочени мотиви за причина за прекратяване на трудовия договор – подадена молба от лицето. Върху представения екземпляр на тази заповед от работодателя е видно, че сдъщата е връчена на ищеца на 03.11.2015г., а в представеното от ищеца копие на същата тази заповед от ищеца е изписан текста, че заповедта й е връчена на 23.11.2015г. Видно от записванията в трудовата книжка на ищцата е, че е отразено прекратяване на трудовото й правоотношение с ответника на основание чл.326, ал.1 от КТ,считано от 31.10.2015г. Видно от справката за приети и отхвърлени уведомления по чл.62, ал.5 от КТ е, че работодателят е входирал в НАП уведомление за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата на 03.11.2015г. и на 28.11.2015г. В отговорите си по реда на чл.176 от ГПК ищцата потвърждава твърденията на ответника, че след 31.10.2015г. не се е явявала на работа във фирмата на ответника. Съдът не е открил производство по реда на чл.193 от ГПК, поради недопустимост на такова оспорване - относно верността на отразената дата на връчване на обжалваната заповед на представеното от ответника копие, доколкото в случая се касае до оспорване на верността на дата върху частен документ, а съгласно чл. 181 от ГПК са посочени при какви обстоятелства и факти частния документ има достоверна дата спрямо третите лица. В случая ищецът не оспорва твърдението на ответника, че дописването на датата на връчване на заповедта е станало впоследствие на връчването и от ищеца. Върху представеното от ответника копие на тази заповед такова дописване няма, поради което и в тази част на дописването от ищеца на коя дата е получила обжалваната заповед съдът не кредитира, тъй като очевидно се касае до дописване от ищеца и тъй като представлява изгоден за ищеца факт, това записване в тази част няма материална доказателствена сила. Такава имат само частните документи, които съдържат признание от автора им само по отношение на неизгодни факти, но не и за изгодни такива, какъвто е настоящия случай. Ето защо съдът счита искането за откриване оспорване на документа в поисканата от ответника част по реда на чл.193 от ГПК за недопустимо по арг. на чл.181 от ГПК, но и за доказан факта на връчване на заповедта именно на твърдяното от ответника дата – 03.11.2015г. Според представената справка от ответника последното получено брутно трудово и начислено според ведомост за м.10.2015г. /л.36/ възнаграждение на ищеца за пълен отработен месец, преди прекратяване на правоотношението е в размер от 556,74 лв. Така установеното от фактическа страна, сочи на следните правни изводи: По правната квалификация на исковете , изведена на база на фактическите твърдения на ищеца и искането за защита сочат на предявени при условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл. 344, ал.1, т.1 и т.3 вр. с чл.225, ал.1 от КТ. Исковете са процесуално допустими: предявени са при спазване наличието на положителните процесуални предпоставки и при липсата на процесуални пречки за надлежното упражняване на правото на иск и при редовна искова молба. По същество: По иска с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ: Предмет на оспорване е законосъобразността на заповед № 437/31.10.2015г., с която работодателят е прекратил трудовото правоотношение с ищеца с дадено от работодателя правно основание чл.326, ал.1 от КТ, но с фактически мотивирано по причина - подадена молба от лицето. Според съдебната практика, при наличие на противоречие между посочената от работодателя правната квалификация на основанието за прекратяване на правоотношението и описаното фактическото материално основание, визирано в заповедта, от значение е съдържателната /текстовата част/ и въз основа на нея съдът дължи преценка за законосъобразността на уволнението и дължи проверка за наличието на елементите от състава на приложимата правна норма /така Решение № 746 от 20.01.2011г. на ВКС по гр.д.№ 119/2010г., ІІІ г.о., ГК/. Правната квалификация на работодателя не обвързва съда, а се дължи преценка за законосъобразност относно фактически изложеното като мотиви и доколко същото е настъпило като основание за прекратяване на правоотношението, като е достатъчно работодателят да установи наличието поне на едно от визираните в заповедта за уволнение основания /така Решение № 507 от 08.07.2010г. на ВКС по гр.д.№ 978/2009г., ІV г.о., ГК, постановено по реда на чл.29-0 от ГПК; Определение № 660 от 25.06.2010г. на ВКС по гр.д.№ 119/2010г., ІІІ г.о., ГК; Решение № 346 от 23.07.2010г. на ВКС по гр.д.№ 468/2009г., ІV го., ГК, постановено по реда на чл.290 от ГПК/. С уволнителната заповед работодателят е мотивирал прекратяване на правоотношението с мотив – по подадена молба от лицето. Както в отговорите по реда на чл.176 от ГПК, така и в молбата, входирана при работодателя с вх.№ 52/1/30.10.2015г. ищцата е поискала прекратяване на правоотношението по взаимно съгласие. Независимо, че работодателят е посочил като правно основание за прекратяване на правоотношението - по чл.326, ал.1 от КТ с оглед на изложените фактически мотиви и предвид посочената задължителна съдебна практика, следва извода, че в случая е от значение фактически изложеното, за да се прецени дали се е осъществило описаното в обжалваната заповед от работодателя фактическото основание за прекратяване на правоотношението, съобразно изложените фактически мотиви от работодателя , а не дадената от него правна квалификация. /отново в подобна насока е и Решение № 304 от 02.07.2010г. по гр.д.№ 723/2009г. на 4г.о., по реда на чл.290 от ГПК/. В случая е от значение, че и двете страни са изразили воля за прекратяване на трудовото правоотношение, но ищцата се установи, че е поискала това да стане по взаимно съгласие – т.е. на правното основание по чл.325, ал.1 от КТ, което представлява основание за прекратяване на правоотношението по искането на която и да е страните, както на работника, така и на работодателя, без да е необходимо допълнително мотивиране и излагане на мотиви, причини и др. съображения за това. Достатъчно е ясно и недвусмислено от едната от страните по правоотношението да достигне валидно и недвусмислено волеизявление с изразено желание за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно, т.е. по общо съгласие. Фактическият състав на това основание изисква всяка от страните да направи до другата категорично писмено изявление за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно, общо съгласие. Насрещната страна, към която е отправено предложението за прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл. 325 ал.1 от КТ, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7- дневен срок от получаването му, като ако не направи това изрично, смята се че предложението не е прието. Теорията и съдебната практика категорично са възприели становището, че всяка от страните следва да изрази волята си за прекратяването на трудовия договор –ясно, категорично и безусловно.Не е достатъчно всяка от страните да научи за волеизявлението на другата страна. Фактическият състав на прекратяването на трудовото правоотношение се счита за окончателно осъществен при условията на чл. 325 ал.1 от КТ, тогава когато настъпи съвпадението на двете насрещни волеизявления за условията при които трудовия договор се счита за прекратен./Р – 183- 2011г. на ІІІ г.о. на ВКС./ Така както са нужни еднозначни и категорични волеизявление на страните за сключването на трудовия договор, така корелативно за неговото прекратяване по взаимно съгласие, следва да е налице пълно съвпадение на волеизявленията на страните за прекратяването на трудовия договор и за условията при които това следва да стане. По аргумент на изложеното съдебната практика приема, че подписването на издадената заповед за прекратяването на трудовото правоотношение от работника или служителя, като получател единствено удостоверяваполучаването й, но не и волята на страните по трудовия договор за неговото прекратяване по взаимно съгласие. Писменото съгласие за прекратяване на трудовия договор при конкретно договорените между страните условия, следва да бъде изразено в писмена форма – ясно и категорично, а не с конклудентни действия, каквито са подписването на връчената от работодателя на служителя заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. Така издадената заповед има само удостоверително, но не и конститутивно действие. /Р- 69- 2012г. на ІІІ г.о. на ВКС на РБ и Р – 400- 2010г. на ІV г.о. на ВКС на РБ/. Следователно, за да е налице взаимно съгласие трябва да има съвпадане на насрещните воли на страните /така Решение № 665 от 19.05.2010г на ВКС по гр.д.№ 706/2009г., 4 г.о., по реда на чл.290 от ГПК/ , както по отношение на факта на прекратяване, а така също и относно начина и времето на прекратяване, т.е. да е налице пълно съвпадане на волеизявлението на страните за прекратяване на правоотношение и по съдържание и да касае всички съществени елементи по прекратяване на правоотношението. Според цитираното Решение № 665 от 19.05.2010г на ВКС по гр.д.№ 706/2009г., 4 г.о., по реда на чл.290 от ГПК, за да е налице взаимно съгласие за прекратяване на правоотношението следва да има взаимно съвпадане на волите за това, като според цитираното решение следва да има пълна идентичност и по отношение на съдържанието на волеизявлението, да имат едно и също съдържание. Такова в случая не е налице. Ищцата е поискала прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, т.е. на правното основание по чл.325, ал.1,т.1 от КТ. Върху молбата от ищцата входирана при работодателя на 30.10.2015г. с такова съдържание на волеизявлението работодателят още на същия ден – 30.10.2015г., видно от отразеното записване върху заповедта, е изписал израза „да си изработи предизвестие“. Очевидно е , че волята на работодателя е прекратяване на договора, но не по взаимно съгласие, което като основание не изисква предизвестие, а след изтичане на срока на предизвестие, каквото няма отправено от работника. Следователно, между работника и работодателя е налице разминаване на волеизявленията им по съдържание, относно фактическия състав, а оттам и на правното основание за прекратяване на правоотношението, тъй като волеизявлението на работодателя съдържа и такова за предизвестие, т.е. и допълнителен елемент, който не е сред елементите на прекратяване на правоотношението по взаимно съгласие. Работникът е поискал това да е по взаимно съгласие, т.е. без мотивиране и което основание не включва във фактическия си състав и отправяне на предизвестие, а работодателят е обективирал волеизявление за прекратяване, но с предизвестие, каквото няма отправено. Очевидно е че не е налице съвпадане по съдържание на волеизявленията на страните за начина и условията и оттук за основанието за прекратяване на трудовото правоотношение помежду им, което прави обжалваната заповед незаконосъобразна. От изложеното фактическо основание от работодателя в обжалваната заповед за прекратяване на правоотношението – "подадена молба от лицето" - не става ясно и недвусмислено, не се изразява разбираема воля на работодателя какво точно основание за прекратяване на правоотношението е имал предвид – дали по взаимно съгласие /по чл.325, ал.1, т.1 от КТ/ или на основание подадено от работника предизвестие /чл.326, ал.1 от КТ/. И в двете цитирани хипотези на КТ - чл.325, ал.1, т.1 от КТ и чл.326, ал.1 от КТ волеизявление за прекратяване на правоотношението може да направи работника, като във втората това е изключително негово право, поради което в прекратителната правоотношението заповед работодателят следва изрично и ясно до посочи по подадена молба от работника, но част от фактическата мотивировка в този случай от заповедта е следвало да се съдържа и ясен израз,от който да се изведе какво точно волеизявление е счел работодателя, че е обективирал пред него работника за начина на прекратяване на правоотношението – по подадена молба, но за взаимно съгласие или по молба за прекратяване с предизвестие. При липсата на такова фактическо мотивиране и при изписване в обжалваната заповед от работодателя и на изявлението, че работника му дължи и обезщетение за неспазен срок на предизвестие при тълкуване на тази фактическа обосновка в заповедта сочи на извода, че волята на работодателя е прекратяване на правоотношението да се осъществи при друг фактически и оттук и правен състав – по чл.326, ал.1 от КТ, чиито елементи от фактическия му състав в случая не се установи да са се осъществили, а именно – липсва отправено от работника волеизявление за прекратяване на правоотношението с предизвестие по см. на чл.326, ал.1 от КТ. По изложеното обжалваната заповед следва да се отмени като незаконосъобразна, а прекратеното с нея трудово правоотношение признае за незаконно извършено. По предявения иск с пр.основание чл.344, ал.1, т.3 вр. с чл.225, ал.1 от КТ: За да бъде уважен същия, е необходимо да са налице следните предпоставки : незаконно уволнение, вреда, която в случая се съизмерява с пропуснато трудово възнаграждение за посочения срок, като работникът следва да установи, че е останал без работа в поискания срок именно поради незаконното уволнение, причинно- следствена връзка между двете. В случая тези елементи в кумулативност не са налице. Обезщетението съдът определя съгласно разпоредбата на чл. 228, ал. 1 от КТ, като взема предвид последното брутно трудово възнаграждение на ищеца за месеца, предхождащ уволнението. С ТР № 6 от 15 юли 2014г. по т.д.№ 6/2013г. на ОСГК на ВКС се е произнесъл, че при предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ доказателствената тежест да установи факта, че след уволнението е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение, е на ищеца по аргумент на чл.154, ал.1 от КТ. Изрично с разпореждането на съда по насрочване на делото в открито с.з. под № 10363 от 29.12.2015г. на стр.3 от същото съдът подробно на основание чл.146, ал.2 от ГПК е указал на ищеца, че не сочи доказателства за установяване на факта, че след прекратяване на правоотношението не е започнал работа при друг работодател и че не е получавал трудово възнаграждение за времето, през което претендира обезщетение, като изрично в разпореждането е цитирано и тълкувателното решение. Въпреки указанието и дадена процесуална възможност за това ищецът не ангажира такива доказателства. В посоченото ТР ВКС е посочил начина на доказване на тези факти от ищеца, а именно - фактът на безработица може да бъде доказан, като се установи липсата на вписване на последващо трудово правоотношение в трудовата книжка на ищеца, липса на регистрирано трудово правоотношение в НАП през исковия период, регистриране на ищеца в бюрото по труда като безработен, удостоверението от НАП също е годно доказателство за установяване състоянието на безработица по трудово правоотношение, или чрез установяването на други обстоятелства, от които може да се направи извод за оставането без работа. Такива доказателства ищецът не ангажира. С исковата молба е представено само заверено копие и то на част от трудовата книжка на ищцата, с копие само на стр.8 и стр.9, в които е оформено прекратяването на правоотношението с ответника на основание чл.326, ал.1 от КТ, считано от 31.10.2015г., с което е изчерпано изписването на тези две страници, поради положения печат, като до приключване на устните състезания ищецът не установи чрез някои от изброените по –горе начини и доказателства факта, че след прекратяване на правоотношението с ответника е останал без работа. Не е представено, както заверено копие от следващите страници от трудовата книжка, нито същата в оригинал за извършване евентуално на констатация от оригинала на това има или не следващи се записвания в трудовата книжка на ищеца след стр.9, която е официален удостоверителен документ за отразените в него обстоятелства, който се съхранява от работника/служителя съгласно чл. 1, ал. 2 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж /ДВ бр. 102/1993г./. Пак според мотивите в цитираното ТР /задължителна съд.практика/ дори и при липса на оспорване от ответника на факта на оставане на работника без работа за процесния период, за който се иска обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ, не освобождава ищеца от необходимостта да проведе пълно и главно доказване на този факт, доколкото доказването на отрицателни фактически твърдения може да се извърши чрез съвкупност от положителни факти /индиции/, които са основа за доказателствени изводи относно отрицателния факт. Да се приеме противното становище, че отрицателното фактическо твърдение за оставане без работа не подлежи на доказване от ищеца, означава твърдението да се приеме за доказано например в случаите, когато не е подаден отговор на исковата молба. Процесуалният закон не дава такава възможност, а съдебната практика на ВКС трайно приема, че липсата на отговор не освобождава ищеца от задължението да докаже правнорелевантните факти, на които основава претенцията си. С оглед на указанията на ищеца в разпореждането по насрочване за това какви факти следва да установи и за кои не сочи доказателства и неангажирането на такива в срока по чл.313 вр. с чл.312, ал.2 от ГПК сочи на настъпила преклузия за тази страна да ги ангажира. Доказателствени искания ищецът не е направил и поддържал и до приключване на устните състезания. По изложеното осъдителния иск на ищеца по чл.344, ал.1, т.3 вр. с чл.225, ал.1 от КТ следва да се отхвърли като неоснователен. По разноските и дължимите се държавни такси: Поради основателността на първия неоценяем иск работодателят дължи дт. по него по сметка на РС Благоевград в размер от 80 лв., а съгласно чл. 359 от КТ ищецът не дължи д.т. по втория осъдителен иск, независимо от неоснователността му. И двете страни са направили и поискали разноски, като списък с такъв до приключване на устните състезания е представила само ответната страна, но по арг. на т.8 и т.9 от ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС това не се отразява на допустимостта и респ.основателността на искането на ищеца за разноски, а само е основание за недопускане на евентуално искане от тази страна за изменение на решението в тази част. Ищцата е направила разноски за процесуално представителство размер на 500 лв., а ответната страна общо в размер на 360 лв. на същото основание, като и двете страни са представили доказателства за реалното им изплащане. И двете страни не са конкретизирали по отношение на кои от исковете какво възнаграждение са договорили и изплатили, поради което съдът ги смята по равно или по всеки от двата иска ищецът е направил по 250 лв. разноски, а ответникът по 180 лв. Ето защо и с оглед изхода от първия иск на основание чл. 78, ал.1 от ГПК на ищеца от ответника се дължи сумата от 250 лв., а на същото процесуално основание поради изхода от втория иск на ответника от ищеца се дължи сумата от 180 лв. разноски или по компенсация ответната страна дължи на ищеца сумата от 70 лв. разноски, с оглед изхода и от двата иска. Водим от горното и на основание чл.344, ал.1, т.1 вр. с т.3 вр. с чл.225, ал.1 от КТ вр. с чл.78, ал.1 от ГПК, съдът РЕШИ: ОТМЕНЯ Заповед № 437/31.10.2015г. на управителя на [фирма], с ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място] представлявано от управителя В. А. В., с която на основание чл.326, ал.1 от КТ е прекратено трудовото правоотношение с ищцата Д. Х. С. с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място] и признава уволнението за незаконно. ОТХВЪРЛЯ предявения иск от Д. Х. С. с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място] срещу [фирма], с ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място] представлявано от управителя В. А. В. – за заплащане на сумата от 560 /петстотин и шестдесет/ лв., представляваща размера на една брутна работна заплата, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на иска – 25.11.2015г. до изплащане на дължимото, като НЕОСНОВАТЕЛЕН. ОСЪЖДА [фирма], с ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място] представлявано от управителя В. А. В. да заплати на Д. Х. С. с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място] сумата от 70 /седемдесет/ лева направени по делото разноски по компенсация, с оглед изхода от предявените искове. ОСЪЖДА [фирма], с ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място] представлявано от управителя В. А. В. да заплати по сметка на РС Благоевград държавна такса по предявения неоценяем иск с пр.основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ сумата от 80 /осемдесет/ лева, както и 5 /пет/ лева за служебно издаване на изпълнителен лист за събиране на тази сума. Решението може да се обжалва от страните с въззивна жалба в двуседмичен срок, считано от посочения по реда на чл.315, ал.2 от ГПК ден за обявяването му – 11.02.2016г., чрез Районен съд Благоевград пред Благоевградския окръжен съд. На основание чл.7, ал.2 от ГПК Препис от решението да се връчи на страните. РАЙОНЕН СЪДИЯ: |