№ 12
гр. Бургас, 31.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на петнадесети
декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Илияна Т. Балтова
Членове:Десислава Д. Щерева
Янко Н. Новаков
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно търговско дело
№ 20222001000234 по описа за 2022 година
Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по повод въззивната жалба на „Инти“ ООД, ЕИК
****, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас 8000, ул. „Богориди“,
бл.59, ет.5, ап.7, представлявано от Й. Г. Г. – управител, против Решение № 2
от 11.02.2021 г., постановено по т.д. № 256/ 2020 г. по описа на Окръжен съд
Бургас, с което е осъдено „Инти“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. Бургас 8000, ул. „Богориди“, бл.59, ет.5, ап.7, представлявано
от Й. Г. Г. – управител, да заплати на „Съюз на българските филмови
дейци“ - сдружение с нестопанска цел, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София 1504, район Оборище, бул. „Княз Дондуков” № 67,
ет.4, представлявано от М. И. Л., сумата от 38 400 евро, представляваща
неустойка за забавено изпълнение на строителството, на основание чл.92 ЗЗД
и чл.28.2 от Договора за строителство, за периода на забавата, считано от
10.12.2018 г. до датата на завеждане на исковата молба - 14.07.2020 г., ведно с
лихва върху присъдената сума, считано от датата на завеждане на исковата
молба до окончателното плащане, както и сумата от 18 850 лв., дължима на
основание чл.25 от Договора за строителство, за периода от 24.01.2018 г. до
датата на завеждане на исковата молба, ведно с лихва върху присъдената
1
сума, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното
изплащане.
Присъдени са разноски.
В постъпилата въззивна жалба решението се атакува, като
неправилно, постановено при съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и при неправилно приложение на
материалния закон, и необосновано. Въвежда се искане за неговата отмяна, с
постановяване на ново решение, по съществото на спора, с което исковите
претенции бъдат отхвърлени.
Твърди се, че е нарушено правото на защита на въззивника, поради
невръчване на същия на препис от допълнителната искова молба,
определението на първоинстанционния съд по чл.374 ГПК и съобщението за
първото съдебно заседание.
Навеждат се аргументи, че мотивите на съда от първа инстанция са
построени не върху анализ на установените факти, а като опровергаване на
правните тези на ответника в производството.
Оспорва се изводът, че с нотариалния акт за учредяване право на
строеж от въззиваемото дружество на дружеството – въззивник не са
новирани отношенията между страните, а той следва да се разглежда като
част от изпълнението на договора. Навеждат се аргументи, че нотариалният
акт съдържа освен клаузите по суперфицията и други разпоредби, относими
към отношенията между страните и строителството на бъдещата сграда, с
последици, различни от първоначално уговорените в Договора от 27.04.2006
г., към който липсва и препращане. Акцентира се на обстоятелството, че в
нотариалния акт изрично е посочено, че отношенията по повод учреденото
право на строеж и извършването на строителството се уреждат само от него.
Изтъква се, че той се явява юридическият факт, от който страните черпят
права и задължения, а липсата на уговорени клаузи за неустойка водят до
неоснователност на предявения иск.
Изразява се несъгласие с извода на първостепенния съд относно
неприложимост на разпоредбата на чл.VIII от договора в нотариална форма,
като се сочи че текстът на договорната клауза е достатъчно ясен и
категоричен, за да не е необходимо, за извличане волята на страните, да се
прилага тълкуване по житейски и логически правила.
2
По мнение на въззивника, предявяването на иск от Българската
държава срещу ищеца по делото за собствеността на процесния имот се явява
абсолютно основание за спиране на строителството, с оглед последиците от
уважаването на подобен иск и поставянето на дружеството в позицията на
недобросъвестен подобрител в държавен имот. Изразява се становище, че
ищецът по първоначалния иск е формирал претенция, която е пряка и
непосредствена последица от собственото му неизпълнение на договорни
клаузи.
Настоява се, че от срока на договора следва да се изключат
периодите, през които са действали административни забрани за
строителството, каквато хипотеза уреждат разпоредбите на чл.VII и чл.VIII от
нотариалния акт за суперфиция.
Навеждат се оплаквания за неправилност на извода на съда по
направеното възражение за прихващане, тъй като безсъмнено, с оглед текста
на документа, чл.XIV от нотариалния акт се отнася до права на „Инти“ ООД.
Изтъква се, че спорът между Държавата и ищеца датира далеч преди датата на
предявяване на ревандикационния иск.
Претендират се разноски.
В срока по чл.263 ГПК, е постъпил отговор на въззивната жалба от
„Съюз на българските филмови дейци“ - сдружение с нестопанска цел, в
който същата се оспорва и се въвежда искане за потвърждаване на
постановения първоинстанционен съдебен акт, като валиден, допустим и
правилен.
Излагат се доводи, че не е налице твърдяното нарушение на правото
на защита на въззивника – ответник, като съдът е спазил разпоредбите на
чл.50, ал.2 ГПК. Подчертава се, че въззивникът не е бил лишен от правото на
участие в първоинстанционното производство, представил е отговор на
исковата молба и е могъл да отправя доказателствени искания.
Поддържа се от въззиваемия, че не е налице новация на
задълженията по договора за строителство - страните изначално са уговорили
сключването на нотариален акт за учредяване на право на строеж, като един
от етапите в изпълнението му, както и не са налице елементите на обективна
новация по чл.107 ЗЗД.
Релевират се доводи, че действителната воля на страните, изразена в
3
разпоредбата на чл.VIII от нотариалния акт за суперфиция, е срокът за
изпълнение да не тече, докато е налице забава или спиране на строителството
по причини, които не могат да се вменят във вина на „Инти“ ООД, а не да се
увеличи допълнително времето за реално изпълнение.
Въззиваемият развива съображения за липса на основателност на
искането за присъждане на неустойката по чл.XIV от нотариалния акт за
суперфиция и уважаване на направеното възражение за прихващане, тъй като
не е налице негово виновно поведение, по съображения, че заведените от
Българската държава против него искове не се дължат на негови действия или
бездействия.
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок, от легитимирана
да обжалва страна, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговаря на
изискванията на правната норма за редовност. Следователно, същата е
допустима за разглеждане по същество.
При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по
чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Като взе предвид изложените в жалбата съображения, доводите на
страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона,
съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Пренесен за разглеждане пред настоящата инстанция е спор по
предявени, в кумулативност, обективно съединени осъдителни искове, с
правно основание чл.92 ЗЗД, респективно чл.79, ал.1 ЗЗД, с които
въззиваемото сдружение е претендирало да бъде осъден търговеца –
въззивник да му заплати договорна неустойка за забавено изпълнение, в
размер на 38 400 евро за периода 10.12.2018 г. до завеждане на исковата
молба, както и сумата от 18 850 лв., уговорена за дължима месечна сума за
ползване на недвижим имот. Претендира се и законната лихва върху горните
главници от завеждането на исковата молба до окончателното изплащане.
Не се оспорва пред настоящата апелативна инстанция установената
пред първоинстанционния съд фактическа обстановка по сключване между
страните на 27.04.2006 г. на договор, наименован договор за частично
изменение на ПУП, проектиране, учредяване право на строеж и извършване
на строителството, по силата на който дружеството – въззивник е поело
4
задължения да извърши за своя сметка проектиране, одобряване на проекта,
изграждане на сграда Б, описана в договора, до степен да е годна за ползване,
по смисъла на действащите нормативни правила, във вид и степен на
завършеност, съгласно Приложение № 1 към договора, въвеждане в
експлоатация на сградата и предаването й на възложителя, срещу насрещното
задължение на учредителя – възложител да прехвърли в полза на строителя
правото на строеж върху сграда А, описана в договора. Уговорено е
изпълнението на съглашението да се осъществи на етапи, като първият
предвижда частично изменение на ПУП, изготвяне и одобряване на
инвестиционен проект, учредяване право на строеж; а вторият – завършване
на инвестиционното проектиране, одобряване на проекта и получаване на
разрешение за строеж, извършване на работите по построяването,
довършването и въвеждането в експлоатация на сградите, предмет на
договора, прехвърляне идеални части от парцела.
Крайният срок за изпълнение на задължението на въззивника за
изграждане на процесната постройка и въвеждането й в експлоатация е 21
месеца от издаването на разрешението на строеж, като, тъй като срокът за
изпълнение на грубия строеж е петнадесет месеца от същия начален момент -
чл.15.3, чл.15.4 от съглашението, следва да се приеме, че срокът за
окончателното предаване на изграденото от датата на издаване на Акт обр. 14
за приемане на конструкцията на сградата е шест месеца или 180 дни.
На 17.05.2010 г. с Нотариален акт № 191, т.I, рег. № 1079, нот.д. №
102/ 2010 г. на нотариус Н. М., рег. № 409 в регистъра на Нотариалната
камара, на дружеството – въззивник е прехвърлено от въззиваемия правото на
строеж върху обектите, които по силата на горното съглашение е уговорено
да придобие.
Не е налице разногласие между страните относно обстоятелствата по
издаване на разрешение за строеж, започване на строителството и приемане
на конструкциите на сградата, с Акт обр. 14 на 20.11.2012 г. Не е спорно, че
към датата на предявяване на иска, както и в течение на производството,
сградата не е довършена и предадена на възложителя.
Видно от данните по делото, срещу страните в настоящото
производство е бил предявен ревандикационен иск от Българската държава, с
предмет – процесния поземлен имот, който е бил отхвърлен, с окончателно
5
решение на 23.01.2018 г.
По смисъла на чл.28.2 от договора, при неточно изпълнение на
горните задължения във времево отношение неизправният изпълнител дължи
неустойка от по 1200 евро за всеки просрочен месец, а при продължителност
на забавата повече от шест месеца – 2400 евро месечно.
В договора страните са постигнали съгласие уговорените срокове за
изпълнение да спират да текат при наличието на административна забрана за
строителството, наложена за курортното населено място за туристическия
сезон. Въззиваемата страна е признала наличието на такава забрана за
периода 15.05.2018 г. – 30.09.2018 г. и не претендира обезщетение за забавено
изпълнение за този период.
В допълнение, от срока за изпълнение, при предявяване на иска,
въззиваемият е изключил и периода на висящност на вещния спор между
страните и държавата – 3.12.2012 г. – 23.01.2018 г. и не претендира
обезщетение за този период.
Неустойката, като институт на облигационното право, е
предназначена да обезпечи редовното изпълнение на задълженията на
страните, като обезщети и санкционира отклонението от него. Спецификата й
се корени в това, че чрез нея участниците в договарянето полагат отнапред
измерител на бъдещите си вреди, при конкретна форма на неизпълнение, без
да е необходимо те, при проявлението си, да бъдат доказвани.
За да се обоснове дължимост на претендираната неустойка следва,
на първо място, да се установи валидно уговорена неустоечна клауза между
страните, а на следващо място – осъществяване на фактическия състав на
неизпълнението, който договорната воля свързва с неустойката.
Основното възражение, поддържано от въззивника в
производството, е отсъствие на приложима към отношенията на страните
неустоечна клауза, поради предоговаряне на правата и задълженията,
относими към задълженията за строителство, с нотариалния акт за
суперфиция, в който задължение за неустойка няма уговорено. По мнение на
въззивника, договорът в нотариална форма новира отношенията в пълнота,
без да препраща към клаузите на предхождащия го договор за строителство и
е единствен източник на правопораждащи факти в облигационната
обвързаност между съдоговорителите.
6
Анализът на разпоредбите на договора за строителство и тези по
съглашението за прехвърляне право на строеж води до извода, че първото
договаряне разкрива белезите на договор за изработка в строителството, при
спецификата насрещно поетата престация да се изчерпва в задължение за
учредяване право на строеж в полза на строителя за придобиване на една от
проектираните за изграждане две постройки в терена. Договорът има
нормално присъщото съдържание на подобен тип споразумения и
инкорпорира уговорки относно вида, обема, качеството на изпълнението,
сроковете за различните етапи, насрещните задължения и отговорността при
неточно изпълнение. Предназначението му е да обслужи съвпадащите
интереси на двете страни по построяването и добиването в собственост на
уговорените обекти. С прехвърляне правото на строеж, осъществено в
нотариална форма, възложителят по същество е изпълнил насрещното си
задължение по договора за строителство, изпълнителят е изразил съгласие да
получи правото на строеж, като в замяна е потвърдил вече поетото
задължение да построи за своя сметка и със свои средства обектите.
Следователно, договорът за учредяване право на строеж следва да се
интерпретира като стъпка в изпълнението на договора за строителство – така
и по изричната договорна воля на страните в чл.2 от договора. Липсват
основания да се приеме, че вещното съглашение замества в пълнота
уговорките, поети в договора за строителство, по съображения, че отсъстват
експлицитни договорни условия във втория по време договор, които да сочат
на недвусмислена воля на съконтрахентите да отстъпят от първоначалните
уговорки и да ги заместят с нови, по правилата на обективната новация.
Подновяване на санкционните договорни правила за дължимата неустойка не
е извършено и по силата на чл.VIII от договора в нотариална форма, тъй както
текстът не съдържа уредба на неустоечно задължение. С цитирания текст
страните са намерили за необходимо да преповторят вече регламентираните в
основното споразумение правила относно зачитането на административната
забрана за строителство в курортни населени места.
На базата на гореизложеното, настоящият апелативен състав намира,
че между страните е валидно договорено задължение за изплащане на
неустойка от строителя, при неспазване на сроковете за изпълнение, приети
за обвързващи. Във времево отношение за изпълнението следва да се
съобрази, че неустойката се претендира, считано от 10.12.2018 г., като
7
въззиваемото сдружение е изключило от срока за изпълнение
продължителността на процеса, заведен от Българската държава, и
административните забрани за строителство, за релевантния период. В този
аспект започналият да тече от издаването на Акт обр.14 на 20.11.2012 г.
шестмесечен срок за довършване и предаване на постройката е спрял на
3.12.2012 г. и е възобновен на 24.01.2018 г. с приключване на горепосоченото
съдебно производство. До въвеждане на строителната забрана на 15.05.2018
г., са изтекли 111 дни от срока за строителство (24.01.2018 г. – 14.05.2018 г.).
С приключване на административната мярка, срокът е възобновен от
1.10.2018 г. и с изтичането на оставащите 69 дни до пълния му размер от 180
на 9.12.2018 г. постройката е следвало да бъде предадена. Към 10.12.2018 г. се
отнася началният момент на забавата, с продължителност до завеждането на
исковата молба на 14.07.2020 г. При приложение на договорните уговорки, за
първите шест месеца от забавата до 10.06.2019 г. е дължима общата сума от
7200 евро, а за останалите тринадесет месеца до 11.07.2020 г. – 31 200 евро.
Крайният извод е за основателност на предявения иск в пълен размер.
Лишени от състоятелност са доводите, въведени в жалбата, за
зачитане на административни забрани за строителството и за последващи
периоди, по съображения, изводими от чл.306, ал.1 изр.2 ТЗ – въззивникът –
строител е бил в забава от декември 2018, поради което строителните
забрани, налагани след този момент, не очистват собствената му забава.
Поддържа се и пред настоящата инстанция от въззивника
възражение за прихващане, в размер на 50 000 евро, което се основава на
твърдения за поето от страна на прехвърлителя по договора за учредяване
право на строеж на задължение да декларира известни му претенции спрямо
имота на трети лица – чл.XIII от договора, чието нарушение е скрепено със
санкцията на неустойка - чл.XIV от договора, и знание на въззиваемия за
претенцията на Държавата. Възражението е неоснователно. Липсват
ангажирани доказателства въззиваемият да е бил в известност, при сключване
на договора в нотариална форма – 17.05.2010 г., за претенции на Държавата
към имота, доколкото съдебният процес, заведен от този претендент, е
започнал на 3.12.2012 г., а аргументите във въззивната жалба за извънсъдебни
оспорвания в предходен етап са голословни.
По отношение на съединената претенция за заплащане на сума,
8
дължима по силата на 25 от договора за строителство, не се повдигат
конкретни оплаквания във въззивната жалба, поради което апелативният
състав не дължи служебна проверка, извън извършената по валидност и
допустимост.
За пълнота, по повод възраженията, изтъкнати във въззивната жалба
относно допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, касаещи
връчването на съдебни книжа на въззивника, въззивният съд отбелязва, че не
се констатира нарушение на съдопроизводствените правила от окръжния съд.
Връчването на търговеца е осъществено по адреса му на управление,
регистриран в Търговския регистър и посочен от управителя в подадения
отговор на исковата молба. Констатацията на връчителя, при връчване
допълнителната искова молба и последващите книжа, за липсата на обособен
офис и служители на дружеството, като официално удостоверително
изявление, не е оборена и обвързва съда с материалната си доказателствена
сила. При приложение разпоредбата на чл.50, ал.2 ГПК, първостепенният съд
правилно е приел връчването за редовно.
Съвпадането на изводите на настоящия състав с тези на
първоинстанционния съд налагат потвърждаване на постановения съдебен
акт.
При този изход от делото, въведеното искане и ангажираните
доказателства, на ответника по жалбата се следва заплащане от въззивната
страна на сторените разходи за защитата пред апелативния съд, в размер на
заплатеното адвокатско възнаграждение за един адвокат. Следва да се уважи
инвокираното от въззивника възражение за прекомерност на адвокатския
хонорар на процесуалния представител на въззиваемия и възнаграждението,
предвид цената на исковете в общ размер на 93 953,87 лв. и минималния
размер на адвокатското възнаграждение, по смисъла на чл.7, ал.2, т.4 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения (в приложимата редакция), следва да се определи в размер на
4000 лв.
Мотивиран от изложеното, Апелативен съд Бургас
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2 от 11.02.2021 г., постановено по т.д.
9
№ 256/ 2020 г. на Окръжен съд Бургас.
ОСЪЖДА „Инти“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. Бургас 8000, ул. „Богориди“, бл.59, ет.5, ап.7, представлявано
от Й. Г. Г. – управител, да заплати на „Съюз на българските филмови
дейци“ - сдружение с нестопанска цел, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София 1504, район Оборище, бул. „Княз Дондуков” № 67,
ет.4, представлявано от М. И. Л., сумата от 4000 лв. – съдебно - деловодни
разноски пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10