Р Е Ш Е Н И Е № 95
В ИМЕТО НА НАРОДА
град Шумен, 10.04.2020г.
Шуменски
окръжен съд в открито заседание на десети март две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мирослав Маринов
ЧЛЕНОВЕ: 1. Ралица Хаджииванова
2.
мл. с. Соня Стефанова
Като
разгледа докладваното от младши съдия Стефанова в. гр. дело № 55 по описа за
2020 год. на Шуменски окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 1041/
01.11.2019 год., постановено по гр. дело № 803/ 2019 год. на Шуменски районен
съд е прекратено като недопустимо производството по предявените от „О. Ф. Б.“
ЕАД установителни искове с пр.осн. чл. 422 от ГПК, вр. чл. 99 и сл. от ЗЗД, вр.
чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ и е уважени предявеният от „О. Ф. Б.“ ЕАД
осъдителен иск с пр. осн. чл. 430 и сл. от ТЗ, вр. чл. 99 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД като ответникът Н.Т.Д. е осъден да заплати на „О. Ф. Б.“ ЕАД сумата от
6368.37 лв. - дължима главница по
договор за кредит за текущо потребление от 06.06.2007г., сключен между
ответника и „Б.“ ЕАД, вземанията по които са прехвърлени в полза на
ищеца „О. Ф. Б.“ ЕАД, за периода от 03.01.2014 год. до 06.05.2017 год.; сумата
от 150.61 лв., представляваща незаплатена договорна лихва за периода от от
03.01.2014 год. до 06.05.2017 год. и 936.96 лева – наказателна лихва за периода
от 03.01.2016 год. до датата на депозиране на исковата молба – 03.01.2019 год.,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска –
03.01.2019 год. до окончателното изплащане на задължението.
Против така
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба рег. № 19857/
12.11.2019 год. от ответника в първоинстанционното производство Н.Т.Д.,
действащ чрез процесуалния си представител адв. Д.С., Адвокатска колегия – Варна
в частта, с която са уважени претенциите на ищцовото дружество. Жалбоподателят
изтъква, че не е доволен от постановеното съдебно решение. Счита изводите на
първоинстанционния съд за неправилни, а обжалваното решение за
незаконосъобразно. Възраженията се свеждат до неправилна преценка, че договорът
за цесия валидно прехвърля задълженията по договора за кредит. Счита, че
кредитът не е обявен за предсрочно изискуем надлежно, доколкото ищцовото
дружество няма качеството на банкова институция и не може да упражни
потестативното право по чл. 60, ал. 2 от ЗКИ. Твърди, че процесният договор за
кредит за текущо потребление противоречи на разпоредбата на чл. 26, ал. 1 от ЗПК. Моли решението в атакуваната част да бъде отменено и вместо него да бъде
постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендира
сторените съдебно-деловодни разноски.
В съдебно заседание жалбоподателят редовно призован
не се явява и не изпраща представител.
По
делото е постъпила и частна жалба на „О. Ф. Б.“ ЕАД рег.№ *****/ 30.12.2019 год., против Определение № 3878 от
03.12.2019 год. по гр. дело № 803 по описа за 2019 год. на Шуменски районен
съд, постановено по реда на чл. 248, ал. 3 от ГПК, с което ШРС е оставил без
уважение молбата на жалбоподателя за изменение на Решение № 93/ 31.01.2019
год., постановено по гр. дело № 1041/ 01.11.2019 год. по описа на ШРС, в частта
в която същият е осъден да заплати на ищците съдебно-деловодни разноски в
размер на 598,14 лева, съобразно прекратената част от производството. Поддържа
се, че атакуваното определение е неправилно и се отправя искане за неговата
отмяна.
В срока по чл. 263,
ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на депозираната въззивна жалба от
въззиваемата страна „О. Ф. Б.“ ЕАД, действаща чрез процесуалния си представител
юриск. М. В., в който излага,
въззивната жалба е неоснователна. Счита, че първоинстанционното решение в
атакуваната част е правилно и законосъобразно, поради което моли да бъде
потвърдено. Претендира сторените в настоящото производство съдебно – деловодни
разноски.
В
съдебно заседание въззиваемата страна и частен жалбоподател редовно призована
не изпраща представител.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на
обжалване акт, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата, т.е. по действащия ГПК
въззивният съд действа като апелация (т. нар. „ограничен въззив”). В този
смисъл е и трайната практика на ВКС – напр. Решение № 230 от 10.11.2011 г. на
ВКС по гр. д. № 307/2011 г., II г. о., ГК и Решение № 189 от 9.07.2012 г. на
ВКС по гр. д. № 107/2012 г., II г. о., ГК. След проверка по реда на чл. 269 от ГПК, въззивният съд намери, че
обжалваното решение е валидно и допустимо, като в хода на процеса и при постановяването
му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Не
е депозирана въззивна жалба срещу решението в частта, с която е прекратено като
недопустимо производството по предявените от „О. Ф. Б.“ ЕАД установителни
искове с пр.осн. чл. 422 от ГПК, вр. чл. 99 и сл. от ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и
ал. 2 от ТЗ, поради което и на осн. чл. 269 от ГПК, решението на
първоинстанционния съд в тази част е влязло в законна сила и въззивният съд не
дължи произнасяне.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните писмени доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено следното от фактическа страна:
От доказателствата по делото се установява, че Н.Т.Д. е кредитополучател по договор за кредит за текущо
потребление, сключен с "Б." ЕАД на 06.06.2007г. По силата на договора банката е предоставила сума
от 15 000 лева при срок на издължаване 120 месеца, с падежна дата на
издължаване на месечните вноски – 27-мо число на месеца. Договорът съдържа и
уговорения лихвен процент - 7.45 %
годишно. Годишния процент на разходите по кредита е в размер
на 8.36%.
От приложеното ч.гр.д. № 1809/2013г. по описа на ШРС
се установява, че в полза на "Б."
ЕАД са били издадени Заповед № *** за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист от 01.07.2013 год., по силата на
които ответникът е осъден да заплати сумата от 8703,65 лева – главница за
неизпълнение на задължение по Договор за кредит за текущо потребление от 06.06.2007
год.; 1165,96 лева – лихва за просрочие, включително такса закъснение за
периода от 29.01.2013 год. до 26.06.2013 год. и законна лихва върху главницата
от датата на подаване на заявлението – 27.06.2013 год. до окончателното
изплащане на вземането, както и сумата от 633,48 лева – разноски по делото. Заповедта
за изпълнение, ведно с изпълнителния лист и призовка за доброволно изпълнение
по изп. д. № 2016***0400692 по описа за 2018 год. на
ЧСИ А. Р., с район на
действие Шуменски окръжен съд, е връчена на процесуалния представител на длъжника
на 22.11.2018 год., който в законоустановения срок е подал възражение на осн.
чл. 414 от ГПК. На основание чл.415, ал.1, т.2 от ГПК е указано на заявителя,
че може да предяви иск за установяване на вземането си по заповедта за
изпълнение срещу посочения длъжник в едномесечен срок от съобщението, като
довнесе и дължимата държавна такса. Съобщение с посочените указания е връчено
на кредитора по издадената заповед за изпълнение на дата 03.12.2018 год., а
исковата молба е подадена от ищеца в настоящото производство на 03.01.2019 год.
От назначената пред първоинстанционния съд
съдебно-счетоводна експертиза, става ясно, че сумата по кредита в размер на 15 000
лв. е постъпила по сметката на Н.Т.Д. на 06.06.2007г., с което кредитът е бил
усвоен в пълен размер. Вещото лице заключва, че през целия период на кредита са
постъпили суми в общ размер на 13234,99 лева, от които банката е погасила
6296,35 лева главница; 6584,02 лева договорна лихва; 27,74 лева санкционираща
лихва върху главницата; 200 лева такси и 126,88 лева за закъснителни такси.
Вноските са внасяни със забава и не всяка вноска е била достатъчна за
погасяване на задължението по кредита. Съгласно счетоводните записвания в
системата на „Б.” ЕАД кредитът е обявен за предсрочно изискуем на 29.01.2013
год. Съгласно заключението плащането по процесния договор за кредит е
преустановено на 21.03.2013 год., когато ответникът е направил вноска в размер
на 299,85 лева, от които банката е погасила 90,29 лева главница, 80.11 лева
договорни лихви, 2,57 лева санкционираща лихвавърху главницата и 126,88 лева
закъснителни такси. Към датата на подаване на исковата молба сумите са: 8703.65
лв. дължима главница по кредита, 995.969 лева - неплатена договорна и
наказателна лихва, 4663,10 лева – законна лихва върху главницата, 170 лева –
такси, 633,48 лева – разноски, 273,76 лева – законна лихва върху главницата и
556 лева - разноски по изпълнителното дело. В съдебно заседание вещото лице
допълва, че банката е отписала счетоводно процесния кредит и го е продала на ищцовото
дружество.
На 24.09.2013 г. "Б."
ЕАД е сключила договор за прехвърляне на вземания с "О. Ф. Б." ЕАД.
От договора и Потвърждение за настъпилото прехвърляне на вземания по договора с
дата 18.10.2013 год. се установява, че възмездно са прехвърлени вземания
от просрочени и непогасявани надлежно потребителски кредити от първоначалния
кредитор в ползва на ответника, включително вземането спрямо кредитополучателя Н.Т.Д.,
фигуриращо в
приложения Приемо – предавателен протокол.
С пълномощно изпълнителните директори на „Б.“ ЕАД са
упълномощили ответника „О. Ф. Б.“ ЕАД да уведоми длъжниците за прехвърлянето на
вземанията по Договор за покупко-продажба на вземания от 24.09.2013г. като
изрично в пълномощното е посочено, че цесионерът има право да подпише писмените
съобщения по чл.99, ал.3 от ЗЗД от името на цедента до длъжниците по
прехвърлените вземания, описани в приемо- предавателния протокол към Договора
за цесия.
По делото е приложено изготвено от ищцовото
дружество Уведомление за извършената цесия от 18.10.2013 год. до ответника, но
липсват данни същото да е било изпратено на ответника.
Доколкото ответната страна е оспорила автентичността
на процесното уведомление от 18.10.2013 год., по делото е назначена
съдебно-графическа експертиза, вещото лице по което е следвало да отговори на
въпроса дали подписът, положен върху документа принадлежи на И. Г. Д.– М. – изпълнителен
директор на ищцовото дружество към дата 18.10.2013 год. С категоричност
експертът дава заключение, че подписът, положен върху изследвания документ
принадлежи на лицето И. Г. Д.– М..
Представена е Декларация от Н.Т.Д., с която същият
декларира, че на 20.06.2013 год. е бил известен по телефона от кредитен
инспектор към „Б.” ЕАД , че кредитът му се счита за предсрочно изискуем от
29.01.2013 год. Съэс същата декларация ответникът заявява, че към датата на съставянето
й (02.07.2019 год.) не е уведомен за извършената цесия.
При така установената
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Предявен е положителен
установителен иск с пр.осн. чл. 422 от ГПК, вр. чл.
99 и сл. от ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ, а в условие на евентуалност
- осъдителен иск с пр. осн. чл. 430 и сл. от ТЗ, вр. чл. 99 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД. Първоинстанционният съд правилно и съобразявайки се с трайната съдебна
практика е счел, че така предявената установителна претенция е недопустима, тъй
като в настоящото производство ищцовото дружество няма качеството „банка”,
съответно то не е надлежна страна по установителните искове с пр. осн. чл. 422
от ГПК. В резултат на този свой извод, съдът е прекратил производството по
установителните искове и е разгледал евентуално заявените осъдителни претенции.
Съгласно правилата за разпределяне на
доказателствената тежест ищцовото дружество следва да установи при условията
на пълно и главно доказване: 1. наличието на валидна облигационна връзка между
„Б.“ ЕАД и ответника; 2. усвояването на кредита, настъпилата изискуемост на
вземането, и размера му; 3. наличието на валиден договор за цесия между него, в
качеството му на цесионер и „Б.“ ЕАД, в качеството й на цедент; 4.
обстоятелството, че цесията е била съобщена на длъжника – кредитополучател от
надлежна страна.
От доказателствата по делото се установи, а и
ответникът не спори, че между него и „Б.“ ЕАД съществува валидно облигационно
правоотношение по договор за кредит за текущо потребление, сключен на 06.06.2007
год. От назначената по делото ССчЕ е видно, че кредитът в размер на 15000 лева
е бил отпуснат на ответника и е усвоен от него. Установи се, че са постъпили
суми за погасяване на заема, но пълно изпълнение на задължението от страна на
ответника не е налице, поради което за кредитора е възникнало правото да обяви
предсрочна изискуемост на кредита.
Лисват
данни, обаче, кредиторът да се е възползвал надлежно от това свое право. По
своята същност обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60,
ал. 2 ЗКИ предполага изрично изявление на кредитора, че ще счита целия кредит
или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за
вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били
изискуеми. Обявяването на предсрочната изискуемост следва да предхожда датата,
на която е подадено заявлението по чл. 410, респ. чл. 417 от ГПК. Вярно е, че няма строги изисквания към това изявление, но съдебната практика категорично приема, че същото
следва да бъде обективирано в нарочен писмен документ, който трябва да е
достигнал до знанието на длъжника. Постигнатата в чл. 19.2 от ОУ предварителна
уговорка, че при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90
дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие
не настъпва автоматично. Тя не поражда действие за длъжника ако кредиторът не е
отправил до него изрично волеизявление в този смисъл. Отнасянето на кредита
в просрочие е счетоводна операция и няма
характер на уведомление за длъжниците. Следва да се отбележи още, че предсрочната
изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, но само ако към този момент са настъпили
обективните факти, обуславящи настъпването й (Решение № 139/05.11.2014 г. по т.
д. № 57/2012 г. на ВКС, I т. о.). В
настоящото производство лисват данни ответникът да е бил уведомен надлежно с
писмено уведомление за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита. Ответникът
в съдебно заседание заявява, че е бил уведомен по телефона, че кредитът му е
станал предсрочно изискуем. Правилно изявлението му не е било взето предвид от
първоинстанционния съд, тъй като от една страна твърденията му са противоречиви
– първоначално сочи, че банката не го е информирала, че кредитът му е станал
предсрочно изискуем, а впоследствие заявява точно обратното, а от друга страна не
е представено надлежно писмено доказателство, достигнало до знанието на
длъжника, от което категорично да се
установи, че кредиторът се е възползвал от правото си да обяви
предсрочна изискуемост на кредита и то
преди 27.06.2013 год. (датата, на която е подадено заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК). Предвид гореизложеното, съдът
намира, че длъжникът не е уведомен от „Б.” ЕАД за предсрочната изискуемост
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Въпреки
липсата на уведомяване за предсрочната изискуемост, съдът следва да съобрази обстоятелството,
че на 06.05.2017 год. е настъпил крайният падеж на задължението. От този
момент, предхождащ датата на подаване на исковата молба, неплатените анюитетни
вноски по процесния договор за кредит безспорно са станали изискуеми, поради
което необходимостта ответникът да бъде уведомен за настъпила предсрочна
изискуемост е отпаднала. Съгласно неоспореното заключение на
съдебно-счетоводната експертиза, което настоящият състав изцяло кредитира като
обективно и компетентно дадено, неплатената и дължима част от главницата е именно
в претендирания от ищцовото дружество размер от 6368,37 лева. Вещото лице е
определило, че размерът на изискуемите вноски по договорната лихва, падежирали
след 03.01.2016 год. до 06.05.2017 год. възлиза на 156, 74 лева, а размерът на
наказателната лихва върху падежиралите след 03.01.2016 год. вноски по
главницата до датата на подаване на исковата молба възлиза на 1128,60 лева.
Неоснователно се явява възражението на ответника, че
процесното вземане не е изискуемо и като такова не може да бъде предмет на
договор за прехвърляне на вземания (цесия), поради което договорът за цесия се
явявал нищожен на това основание. Нито в закона, нито в съдебната практика е
възприето изискване вземането, предмет на цесията, да бъде изискуемо.
Изискванията, които се поставят към цедираните вземания и права са същите да
могат да бъдат прехвърлени, да са реално съществуващи и престацията да бъде
определена или поне определяема, за да бъде валиден договорът за цесия (Решение № 32 от 9.09.2010 г. на ВКС -
ТК). Безспорно вземането, предмет на процесната цесия е реално
съществуващо, определено по размер и липсват законови или договорни пречки за
неговото прехвърляне. Видно от доказателствата по делото „Б.” ЕАД (цедент) е
потвърдила с писмено Потвърждение
от 18.10.2013 год. станалото прехвърляне на вземането.
Съгласно чл. 99, ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето има
действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено
на последния от предишния кредитор. Трайно установена е съдебната практика,
обективирана и в постановените решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. №
12/2009 г., II т. о., решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013
г., II т. о., че установеното в чл. 99,
ал. 4 от ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното
прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно
изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е
носител на вземането. От друга страна с решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по
гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., е прието, че по силата на принципа за
свободата на договарянето /чл. 9 от ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да
упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията, каквото
упълномощаване е налице и в настоящия случай. По делото няма доказателства
ответникът да е бил уведомен за извършената цесия, но съдът приема, че в
настоящия случай цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника с
връчване на исковата молба, ведно с приложеното към нея уведомление /Решение №
3/16.04.2014 г. по т.д.№ 1711/2013 г. на ВКС, I ТО/.
Само за пълнота следва да се отбележи, че
съобщаването на цесията няма
конститутивно действие, а е само за противопоставимост, поради което длъжникът
може да възразява успешно за недължимост, поради липсата на уведомяване, само
ако твърди, че е изпълнил на стария кредитор до момента на уведомлението (в
този смисъл Определение № 987/18.07.2011 г. по гр. д. № 867/2011 г. на ВКС, IV
г. о.), каквото твърдение не е наведено в производството. Ето защо сама по себе
си липсата на уведомяване не води до отсъствието (непораждането) на дълг към
новия кредитор.
Неоснователно е и твърдението на ответника, че договорът
за цесия противоречи на императивна правна норма - чл. 26, ал.1 от ЗПК, респ. чл.
16, ал. 1 от ЗПК (отм.), тъй като в сключения договор за потребителски кредит
не се съдържала изрична клауза, която да предоставя възможност на кредитора да
прехвърля вземането си на трето лице, каквото е ищецът.
В т.10 от сключения на 06.06.2007 г. договор за
кредит за текущ потребление, е предвидено, че кредитополучателят дава съгласие
информацията, свързана с предоставянето и обслужването на този кредит, както и
личните му данни да бъдат предоставяни на трети лица и да бъдат обработвани от
тях за нуждите на управление и събиране на вземанията и за други цели, както и
да бъдат изисквани и получавани данни от информационните масиви на други
администратори на лични данни. Съдът счита, че в клаузата на т.10 от процесния
договор на практика е обективирано постигнато между страните съгласие, че
кредиторът може да прехвърли вземанията си срещу потребителя на друго лице –
„за нуждите на управление и събиране на вземанията“.
Предвид гореизложеното,
договорът за цесия е произвел действие спрямо длъжника. Всички
предпоставки за уважаване на исковата претенция са налице. Предявеният
осъдителен иск се явява доказан по основание и размер.
Независимо
от заключението по ССчЕ, съгласно което размерът на изискуемите вноски по
договорната лихва, падежирали след 03.01.2016 год. до 06.05.2017 год. възлиза
на 156, 74 лева, а размерът на наказателната лихва върху падежиралите след
03.01.2016 год. вноски по главницата до датата на подаване на исковата молба
възлиза на 1128,60 лева, настоящият съдебен състав, съобразявайки разпоредбата
на чл. 6, ал. 2 от ГПК, счита, че предявеният осъдителен иск по отношение на
договорната и наказателната лихва следва да бъде уважен до претендирания от
ищцовото дружество размер, тъй като по отношение на същите не е налице
изменение на иска.
Относно
частна жалба на „О. Ф. Б.“ ЕАД
В депозираната частна
жалба се поддържа, че атакуваното Определение № 3878 от 03.12.2019 год. по гр.
дело № 803 по описа за 2019 год. на Шуменски районен съд, постановено по реда
на чл. 248, ал. 3 от ГПК е неправилно и се отправя искане за неговата отмяна. Сочи
се, че когато между страните са предявени евентуално съединени искове, каквато
е настоящата хипотеза, се дължи една държавна такса и едно адвокатско
възнаграждение. Навежда се твърдение, че когато производството по главния иск е
прекратено, съдът се счита за сезиран с евентуално съединения иск, а
разпределянето на разноските се извършва съобразно изхода от разгледания
евентуален иск.
Настоящият съдебен
състав намира, че частната жалба е основателна. С Определение
№ 284 от 96.04.2012г. по ч.гр.д. 238/2012г. на ІV г.о. на ВКС /съставляващо
практика по чл.280,ал.1,т.1, предл.последно ГПК/ е дадено разрешение на въпроса
дължат ли се разноски на ответника при прекратяване на производството по единия
от обективно съединени в условията на евентуалност искове - когато между същите
страни са предявени алтернативно или евентуално съединени искове, адвокатското
възнаграждение е едно. Правните последици от гледна точка на правото на
ответника на разноски при прекратяване на производството по делото по един от
обективно евентуално съединените искове /по главния или по евентуалния/ са едни
- отговорността за разноски ще бъде преценена с оглед основателността на
разгледания иск. Разноски биха се дължали при кумулативно съединяване на
исковете и прекратяване на производството по един от тях. Когато исковете са
обективно съединени в условията на евентуалност и производството е прекратено
по главния иск, а е продължило по евентуалния, отговорността за разноски ще
следва от изхода на спора по разглеждания иск. Същото становище се застъпва и в
Определение
№477/04.11.2016 по дело №1218/2016 на ВКС, ТК, I т.о. и в Определение №70/05.02.2018 по дело №257/2018 на ВКС,
ТК, I т.о. Доколкото евентуално предявения осъдителен иск е основателен,
разноски не се дължат на ответната страна.
Предвид
гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното
решение в обжалваната част, с която е уважен предявеният иск с пр. осн. чл. 430
и сл. от ТЗ, вр. чл. 99 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД като ответникът Н.Т.Д. е осъден
да заплати на „О. Ф. Б.“ ЕАД сумата от 6368.37 лв. - дължима главница по договор за кредит за
текущо потребление от 06.06.2007г., сключен между ответника и „Б.“ ЕАД,
вземанията по които са прехвърлени в полза на ищеца „О. Ф. Б.“ ЕАД, за периода
от 03.01.2014 год. до 06.05.2017 год.; сумата от 150.61 лв., представляваща
незаплатена договорна лихва за периода от от 03.01.2014 год. до 06.05.2017 год.
и 936.96 лева – наказателна лихва за периода от 03.01.2016 год. до датата на
депозиране на исковата молба – 03.01.2019 год., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на предявяване на иска – 03.01.2019 год. до окончателното
изплащане на задължението, е правилно и законосъобразно и като такова следва да
бъде потвърдено. Решението в частта, в която ищцовото дружество е осъдено да
заплати на ответника разноски в размер на 598,14 лева, съобразно прекратената
част от производството, е неправилно и следва да бъде отменено. В необжалваната
част решението е влязло в законна сила.
По разноските:
С оглед изхода на
правния спор, ответникът следва да бъде осъден да доплати на ищцовото дружество
сторените пред първоинстанционната инстанция разноски в размер на 387,80 лева, съобразно
представения списък за разноски.
Пред настоящата
инстанция съобразно изхода на спора жалбоподателят – ответник в
първоинстанционното производство трябва на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл.
273 ГПК да заплати на въззиваемата страна сторените в настоящото производство
разноски в размер 215,00 лева – заплатено юрисконсултско
възнаграждение и държавна такса за частна жалба, съобразно надлежно представен
списък за разноски по чл. 80 от ГПК.
Така мотивиран,
Шуменски окръжен съд:
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 1041/
01.11.2019 год., постановено по гр. дело № 803/ 2019 год. на Шуменски районен
съд В ЧАСТТА, в която „О. Ф. Б.” ЕАД е осъдено да заплати на Н.Т.Д. сумата от
598,14 лева, представляващи извършените по делото разноски, съобразно
прекратената част от производството.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
1041/ 01.11.2019 год., постановено по гр. дело № 803/ 2019 год. на Шуменски
районен съд В ЧАСТТА, в която Н.Т.Д. е осъден да заплати на „О. Ф. Б.“ ЕАД
сумата от 6368.37 лв. - дължима главница
по договор за кредит за текущо потребление от 06.06.2007г., сключен между
ответника и „Б.“ ЕАД, вземанията по които са прехвърлени в полза на ищеца „О.
Ф. Б.“ ЕАД, за периода от 03.01.2014 год. до 06.05.2017 год.; сумата от 150.61
лв., представляваща незаплатена договорна лихва за периода от от 03.01.2014
год. до 06.05.2017 год. и 936.96 лева – наказателна лихва за периода от
03.01.2016 год. до датата на депозиране на исковата молба – 03.01.2019 год.,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска –
03.01.2019 год. до окончателното изплащане на задължението.
РЕШЕНИЕТО
в останалата необжалвана част е влязло в сила.
ОСЪЖДА Н.Т.Д. да
заплати на „О. Ф. Б.“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: гр. С., район „О.“, бул. „К. А. Д.“ №**, ет. ** сумата
от 602,80 лева, представляващи сторените пред двете инстанции
съдебно деловодни разноски.
РЕШЕНИЕТО
подлежи
на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от съобщаването му на страните
досежно частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.