Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 11.06.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на шестнадесети март
през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме
Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря М.Митова,
като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №11544 по описа за 2020 год., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 27.12.2019
год., постановено по гр.дело №25069/2019 год. по описа на СРС, ГО, 153 с-в, Л.Е.С.
е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД по искове с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ сумата от 1 072.52 лв., представляваща стойност на доставена
топлинна енергия в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ул.“********,
абонатен №204230, за периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2017 год. и сумата от 41 лв., представляваща стойност на услугата
дялово разпределение за същия период, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба – 08.05.2019 год. до окончателното изплащане,
както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер
на 267.14 лв., като са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Л.Е.С. искове
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Бруната“
ООД.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Л.Е.С.. Жалбоподателят
поддържа, че нормативната уредба, на която ищецът основавал претенциите си,
била приета след 2000 год. Сградата, в която се намирал процесният имот, била
присъединена към топлопреносната мрежа през 90-те години на миналия век, като
решението за това било взето от съсобствениците през 1984 год. Тогава те били
решили едно жилище от сградата да остане неотопляемо, а именно на ответника.
При това условие той дал съгласието си пробият подовете и таваните заради
тръбите, без които на останалите съсобственици не можело да бъде доставена
топлинна енергия. Никога в имота му не били монтирани радиатори, но въпреки
това ищецът претендирал заплащането на топлинна енергия за отопление. В имота
му минавали две успоредни тръби, от пода до тавана, които били старателно
изолирани още през 1997 год., като същите не представлявали щранг-лира. Следователно
не дължал стойност на топлинна енергия за отопление. Сочи също така, че бил
заплащал топла вода до лятото на 2005 год., като след това се бил отказал от
услугата битово горещо водоснабдяване и узаконил два водомера – за студена и
топла вода. Не бил избирал третото лице-помагач за топлинен счетоводител и не
бил ползвал топлинна енергия за отопление, поради което и не дължал стойността
на услугата дялово разпределение. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.
Ответникът по
жалбата „Т.С.” ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната част.
Третото
лице-помагач „Бруната“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за
разглеждане искове с правно основание чл.149 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено е по делото, че
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост, в която се намира този имот, е била присъединена към
топлопреносната мрежа.
Безспорно е във
въззивното производство, а и от съвкупната преценка на писмените доказателства
по делото се установява, че ответникът е собственик на процесния апартамент /без
номер по документ за собственост/, находящ се в гр.София, ул.“********, поради
което има качеството на битов клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с
чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./,
както и че между страните по делото са били налице договорни отношения по
продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД – виж и разясненията по т. 1 от
Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 –
чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007
год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е също
така въз основа на писмените доказателства по делото – индивидуални справки за
използвана топлинна енергия и формуляр за отчет, както и от заключението на
вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК с
оглед останалите данни по делото следва да бъде кредитирано, че през исковия
период в процесния имот не е имало отоплителни тела и не била начислявана
топлинна енергия за отопление от радиатори; имало щранг-лира, като топлината от
нея била изчислявана по т. 6.5 от Приложението към Наредба №16-334 за
топлоснабдяването; през отоплителния сезон 2014 год. – 2015 год. в имота липсвал узаконен водомер, поради което
топлинната енергия за битово горещо водоснабдяване било изчислено на база 1 бр.
лице по 140 л./ден за един човек, а през отоплителните сезони 2015 год. – 2016
год. и 2016 год. – 2017 год. топла вода не била използвана; делът
на ответника за
сградна инсталация, отопление и битово горещо водоснабдяване бил изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна
уредба. Установено е също така, че общият топломер в абонатната станция бил
преминал през метрологични проверки на всеки две години, като резултатът от
проверките бил, че те съответстват на одобрения тип, както и че ищецът отчитал
за своя сметка технологични разходи.
Следователно доказана
е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответника топлинна
енергия в определено количество за исковия период. В този смисъл СГС счита, че при определяне на дължимите суми с
изравнителните
сметки е
спазена нормативно установената методология и остойностяването е по нормативно
определените цени и възражението на жалбоподателите, че
дяловото разпределение е било извършено неправилно се явява неоснователно. Следва
да бъде посочено, че съгласно чл. 69, ал. 2 от Наредба
№16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването,
изразходваното количество гореща вода от отделните клиенти
се определя по водомерите им за гореща вода, а когато такива липсват или са
повредени или не е осигурен достъп за отчитане – при норма за разход на гореща
вода 140 л. на
обитател за едно денонощие на потребление, а
според чл. 6.9 от Методиката по Наредба №16-334 от 06.04.2007 год.
за топлоснабдяването,
при щранг-лира без уред за дялово разпределение /както е в случая/
инсталираната мощност се определя по изчислителен път и се прилага разпоредбата
по т. 6.5. – прилага се екстраполация
по максимален специфичен разход на сградата.
Във връзка с
оплакванията във въззивната жалба следва да бъде посочено, че потребителите на
топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат да имат различни
интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът,
който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на
конфликти между етажните собственици е „решава мнозинството“. Затова при
доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна собственост
искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик /той не би
могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част/,
а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат
решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребителят на услугата е
цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може
да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези
обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация
или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно
отопление в сградата. Централното топлоснабдяване се е наложило в България като
ефективен начин за отопление на многофамилни сгради в градовете през втората
половина на ХХ век. Отношенията между етажните собственици и начина на
управление на общите сгради са били регулирани в чл. 37 – 49 ЗС, Правилника за
управлението, реда и надзора на етажната собственост /отм./ и с отделни
разпоредби в други нормативни актове. Нормативната уредба към онзи момент не
изисква съгласие в писмена форма на етажните собственици за топлоснабдяването
на сградата, което е икономически обяснимо с оглед съществувалите тогава
обществено-икономически условия: отоплението с централно подавана топлинна
енергия е лесно, евтино и хигиенично. Поради това желанието за ползване на тази
услуга се презумира от нормотвореца. В правилника за прилагане на ЗТСУ,
понастоящем отменен, топлоснабдяването на жилищните сгради под режим на етажна
собственост в цялостно застроени топлоснабдени райони или в жилищни комплекси е
уредено като задължително /чл. 162, ал. 1 и 2/, а искане от собствениците е
предвидено като условие за осигуряване на централно отопление само в сгради, по
отношение на които топлоснабдяването не е задължително /ал. 3/. Няма изискване
за съгласие на собствениците за топлоснабдяването на сградите под режим на
етажна собственост и по Наредба № 1 за ползване на топлинна енергия, понастоящем
отменена. В чл. 55 от нея обаче е предвидена възможност за етажните собственици
да се откажат от ползването на топлинна енергия /за цялата сграда или за
отделни обекти в нея/ при определени предпоставки – виж разясненията, дадени
с Тълкувателно решение № 2/2016 год. на
ВКС по тълк.дело № 2/2016 год., ОСГК.
Отделно от това
следва да се посочи, че всеки собственик на индивидуален обект в сградата може
по споразумение с топлопреносното дружество да спре подаването на топлинна
енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване на собствения си имот, като
остане потребител единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация и на енергия за общите части на сградата. В подкрепа на твърденията
си, че в имота му няма щранг-лира, ответникът не е ангагжирал каквито и да било
доказателстства, а доказателствената тежест в тази насока е била негова
съгласно правилото, установено в разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК.
На следващо
място, въз основа на заключението по съдебно-техническата експертиза е
установено, че стойността на доставената топлинна енергия през периода от 01.05.2014
год. до 30.04.2017 год. възлиза на 1 072.56 лв., а въз основа на събраните
писмени доказателства – че услугата дялово разпределение е била извършвана през
същия период и нейната стойност възлиза на 41 лв. /виж чл. 139 – чл. 139в ЗЕ и
чл. 36 от Общите условия на ищеца, действали през исковия период/.
В този смисъл при
установеното облигационно правоотношение между страните, при съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия и на
услугата дялово разпределение, както и
на диспозитивното начало в гражданския процес, законосъобразно
първоинстанционният съд е приел, че предявените главни искове се явяват
основателни в претендираните размери, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваните му части, като правилно.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решението
от 27.12.2019
год., постановено по гр.дело №25069/2019 год. по описа на СРС, ГО, 153 с-в, в
обжалваната му част.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Бруната“ ООД.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/