№ 1749
гр. София, 05.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ивелина Симеонова
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Ивелина Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20211100507424 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 20046862 от 18.02.2021 г. по гр. д. № 30674/2020 г. Софийски районен съд,
69 състав, по предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл.
225, ал. 1 КТ e признал за незаконно и отменил уволнението на В. АС. СТ., ЕГН **********,
извършено със Заповед № ЧР-1506/11.06.2020 г., издадена от проф. д-р Д. Д., Ректор на
Университет за национално и световно стопанство /УНСС/, ЕИК ****, възстановил е
ищцата на заеманата до уволнението длъжност „старши юрисконсулт“ в Поделение
„Студентски столове и общежития“ при Университет за национално и световно стопанство
/УНСС/, ЕИК ****, и е осъдил ответника да й заплати на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр.
чл. 225, ал. 1 КТ обезщетение за оставането й без работа за периода от 15.06.2020 г. до
14.10.2020 г. в размер на 4 399,45 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от
14.07.2020 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлил този иск за разликата над 4
399,45 лв. до претендираните 5 450 лв. С решението е отхвърлено като неоснователно
възражението за прихващане, предявено от Университет за национално и световно
стопанство срещу В. АС. СТ. с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от 855,47 лв. –
заплатено от работодателя обезщетение за полагащи се 14 дни платен годишен отпуск за
2019 г. и 2020 г. Съобразно изхода на спора и по правилата, установени в чл. 78 ГПК са
разпределени разноските по делото.
1
Срещу решението в частта, с която са уважени исковете, е подадена въззивна жалба от
ответника Университет за национално и световно стопанство /УНСС/, с оплаквания за
неправилност - неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Излагат се съображения, че
решението е постановено при неизяснена фактическа обстановка, съдът не е обсъдил
Графици на служителите от Поделение „Студентски столове и общежития“ при УНСС,
както и Книгата за присъствие, от които е видно, че за периода от 16.03.2020 г. до 08.05.2020
г. ищцата е работила само дистанционно, а съгласно Книгата за присъствие ищцата не е
била на работа от 10.03.2020 г. до 13.03.2020 г. включително, както и на 29.05.2020 г., т. е.
общо 5 дни, като СРС не е посочил защо не прибавя тези 5 дни към срока за изпитване
съгласно чл. 70, ал. 4 КТ. Съдът не е разгледал възражението на УНСС, че по време на
работата си от разстояние С. не е изпълнявала в цялост възложените с длъжностна
характеристика задължения /които би могло да бъдат изпълнявани само в помещенията на
работодателя, с оглед естеството им/, поради което работодателят не е могъл да направи
ефективна проверка на годността на служителката за изпълнение на длъжността „старши
юрисконсулт“ в срок от 2 месеца – 16.03.2020 г. – 08.05.2020 г. Съдът не е обсъдил и
свидетелските показания, според които ищцата е извършвала само задължения, които според
длъжностна характеристика може да извършва дистанционно – актуализиране на някои от
договорите за наем, по които работодателят е страна. Обстоятелството, че на ищцата е
заплащано в пълен обем трудово възнаграждение през периода на извънредното положение
е поради забрана за изменение на съдържанието на трудовия договор, а не поради реално
престиране на труд. Неправилно е отхвърлено и искането на въззивника при изчисляване на
срока за изпитване да се приложи чл. 3, ал. 1, т. 2 на Закон за мерките и действията по време
на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и
за преодоляване на последиците, както и съответните изменения на цитираната разпоредба.
В тази връзка се излагат твърдения, че считано от 13.03.2020 г. срокът по чл. 70, ал. 1 КТ е
спрял да тече, и е започнал да тече отново на 17.04.2020 г. Следователно, срокът за
изпитване е следвало да бъде продължен с общо 40 дни – 35 дни /от 13.03.2020 г. до
16.04.2020 г. вкл./, както и 5 дни – за отсъствия на ищцата от работа, поради което
оспорената заповед е законосъобразна. Процесната заповед е връчена на ищцата на
12.06.2020 г., т. е. в уговорения срок на изпитване, което е достатъчно основание за
прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 71 КТ. Предвид изложеното се
моли за отмяна на решението в обжалваните части и вместо това за постановяване на друго,
с което да се отхвърлят изцяло исковете по чл. 344, ал. 1 КТ. Претендират се разноски за
двете инстанции съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна В. АС. СТ. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и
моли съда да потвърди първоинстанционното решение в атакуваните части като правилно.
Не претендира разноски за въззивното производство. Прави евентуално възражение за
прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение.
2
Софийски градски съд, след като прецени доводите на страните и събраните по
делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК,
от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно
следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон /т. 1 на
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС/.
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият съдебен състав намира, че при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а
с оглед релевираните в жалбата доводи е правилно по следните съображения:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344,
ал. 1, т. 1, чл. 344, ал. 1, т. 2 и чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ.
От фактическа страна не е спорно и по делото се установява, че въз основа на трудов
договор № УЧР-2442/29.11.2019 г., сключен на основание чл. 67, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 70, ал. 1
КТ между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение, със срок за
изпитване – 6 месеца, уговорен в полза на работодателя, по силата на което ищцата е
заемала при ответника длъжността „старши юрисконсулт“ в Поделение „Студентски
столове и общежития“ към УНСС, както и че фактическото изпълнение на длъжността е
започнало на 02.12.2019 г.
Не е спорно, че за периода 27.01.2020 г. – 05.02.2020 г. ищцата е ползвала отпуск за
временна неработоспособност – видно от болничен лист № Е20199274208/27.01.2020 г. /10
календарни дни или 8 работни дни отпуск по болест/.
На 12.06.2020 г. на ищцата е връчена /и подписана при особено мнение/ Заповед № ЧР-
1506/11.06.2020 г. на ректора на УНСС, с която се прекратява трудовото правоотношение
между страните на основание чл. 71, ал. 1 КТ /по инициатива на работодателя в рамките на
изпитателния срок/, считано от 15.06.2020 г. и е разпоредено на ищцата да се изплати
обезщетение на основание чл. 224, ал. 1 КТ за платен годишен отпуск – 12 дни за 2020 г. и 2
дни за 2019 г.
Видно от приетите писмени доказателства, ректорът на УНСС е издал Заповед №
631/13.03.2020 г., във връзка с регистрираните случаи на заразяване с COVID-19 и с
осъществяване на превенция срещу заразяване с COVID-19 на преподаватели, служители,
студенти и докторанти в УНСС, решението на Народното събрание за обявяване на
3
извънредно положение на територията на Република България и заповед № РД-01-
124/13.03.2020 г. на министъра на здравеопазването, с която е наредено да се преустановят
присъствените учебни занятия в УНСС, считано от 13.03.2020 г. до 29.03.2020 г.
включително, отменени са планирани предварителни кандидатстудентски изпити, държавни
изпити и защити на дипломни работи за посочения период, както и да се ограничи
присъствието на служители на УНСС в сградите на УНСС, като е предвидено изготвянето
на график за присъствието на служителите за периода от 13.03.2020 г. до 29.03.2020 г., както
и че служителите, невключени в графика за присъствие за съответния ден, изпълняват
задълженията си дистанционно /т. 11 от заповедта/. Срокът на действие на посочената
заповед е удължен със Заповед № 707/27.03.2020 г. на ректора на УНСС, считано до
24.05.2020 г. включително, със Заповед № 1149/22.05.2020 г. на ректора на УНСС, считано
до 14.06.2020 г. Дистанционната форма за работа на служителите на УНСС е отменена със
Заповед № 1268/05.06.2020 г. на ректора на УНСС, считано от 08.06.2020 г.
От приетите по делото График на служителите на Поделение „Студентски столове и
общежития (ССО)“ – УНСС в периода 16.03.2020 г. – 20.03.2020 г., е видно, че ищцата не е
била включена в график за периода 16.03.2020 г. – 20.03.2020 г., График на служителите на
Поделение „ССО“ – УНСС в периода 23.03.2020 г. – 27.03.2020 г., е видно, че ищцата не е
била включена в график за периода 23.03.2020 г. – 27.03.2020 г., График на служителите на
Поделение „ССО“ – УНСС в периода 30.03.2020 г. – 03.04.2020 г., е видно, че ищцата не е
била включена в график за периода 30.03.2020 г. – 03.04.2020 г., График на служителите на
Поделение „ССО“ – УНСС в периода 06.04.2020 г. – 10.04.2020 г., е видно, че ищцата не е
била включена в график за периода 06.04.2020 г. – 10.04.2020 г., График на служителите на
Поделение „ССО“ – УНСС в периода 13.04.2020 г. – 17.04.2020 г., е видно, че ищцата не е
била включена в график за периода 13.04.2020 г. – 17.04.2020 г., График на служителите на
Поделение „ССО“ – УНСС в периода 21.04.2020 г. – 24.04.2020 г., е видно, че ищцата не е
била включена в график за периода 20.04.2020 г. – 24.04.2020 г., График на служителите на
Поделение „ССО“ – УНСС в периода 27.04.2020 г. – 30.04.2020 г., е видно, че ищцата не е
била включена в график за периода 27.04.2020 г. – 01.05.2020 г., График на служителите на
Поделение „ССО“ – УНСС в периода 04.05.2020 г. – 08.05.2020 г., е видно, че ищцата не е
била включена в график за периода 04.05.2020 г. – 08.05.2020 г. или ищцата е работила
дистанционно за периода от 16.03.2020 г. до 08.05.2020 г.
От представената извадка от Присъствена книга на служителите в Поделение „ССО“ –
УНСС за периода 09.03.2020 г. – 12.06.2020 г. е видно, че ищцата се е подписала на
09.03.2020 г. /без 10, 11, 12, 13.03.2020 г./, на 11, 12, 13, 14, 15, 18, 19, 20, 22.05.2020 г., на
26, 27, 28.05.2020 г. /без 29.05.2020 г./ и за периода от 01.06.2020 г. до 12.06.2020 г.
По делото не е спорно, а и се установява от приетата без оспорване от страните съдебно –
счетоводна експертиза, която въззивният съд кредитира като компететно изготвена, че
последното брутно трудово възнаграждение, изплатено на ищцата за цял отработен месец
/м. май 2020 г./ е в размер на 1099,89 лв., във фиша за начислени възнаграждения за м. юни
2020 г. е начислено полагащо се обезщетение за 14 дни неизползван платен годишен отпуск
4
в размер на 855,47 лв., което е заплатено заедно с начисленото трудово възнаграждение за м.
юни 2020 г.
Не се спори и по това, че считано от 15.10.2020 г. ищцата е започнала работа при друг
работодател.
В хода на първоинстанционното производство са събрани и гласни доказателствени
средства чрез разпит на свидетелите Х.Й.Ш. и Д.Л.В..
От показанията на свидетеля Ш. – изпълнителен директор, управление на Поделение
„ССО“, пряк ръководител на ищцата, се установява, че работното време е от 8 ч. сутринта до
17 ч., с почивка 40 мин. на обяд. Присъствената книга се поставя сутрин към 7 ч. и стои до
8,10 ч. на бюрото във фоайето на дирекцията, свидетелят носи отговорност да следи
присъствената книга. На 13.03.2020 г. били уведомени, че ще работят на графици, за което
свидетелят уведомил ищцата, графикът се определял от началник на отделите, подписвал се
от свидетеля, който го изпращал на помощник – директора за утвърждаване. Ищцата казала,
че не може да идва по график, защото нямало кой да гледа детето. За това Ш. не я включил
в график и тя останала да работи от вкъщи /дистанционно/. Свидетелят добавя, че през
цялото извънредно положение не е виждал ищцата на място, няколко пъти пращал
договори и анекси по вайбър, имало е моменти, в които ищцата е трябвало да бъде на
разположение на място.
Свидетелката В. заявява, че е главен счетоводител в поделението, ищцата не е на
подчинение на свидетелката. Последната добавя, че В. се обаждала, свидетелката
сканирала договори и анекси и ги изпращала по електронната поща на ищцата, знае, че
ищцата е ходила по справки и дела, на 29.05.2020 г. преди обяд събирала колеги във
фоайето, за да почерпи за рожден ден. Добавя, че е наясно какви са били задълженията на
ищцата и че си ги е изпълнявала. Случвало се е да си водят служители децата на работа по
време на пандемията.
От правна страна: Съгласно практиката на ВКС (решение № 156 от 16.05.2012 г. по гр. д.
№ 1027/2011 г., ІІІ ГО, решение № 11/24.01.2012 г. по гр. д. № 1783/2010 г., IV ГО, решение
№ 16 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4793/2014 г., ІV ГО и др.), трудовият договор със срок за
изпитване в полза на работодателя цели да провери годността на работника да се справи с
възложената работа. В рамките на срока за изпитване работодателят трябва да направи
преценка удовлетворен ли е от качествата на работника и от нивото на изпълнение на
задълженията му. Преценката на работодателя се извършва свободно, не се мотивира и не
подлежи на контрол. Ако резултатът от изпитването бъде счетен за незадоволителен от
работодателя, той може да прекрати законосъобразно договора с работника в рамките на
срока за изпитване, без да е необходимо да мотивира решението си. Срокът за изпитване
започва да тече от момента на фактическото, реално изпълнение на възложената работа и
уговореното за изпитване време трябва да бъде реално използвано за проверка. Това е
смисълът на разпоредбата на чл. 71, ал. 4 КТ, постановяваща в уговореното време за
изпитване да не се включва времето, през което работникът или служителят не е изпълнявал
работата. В този случай срокът за изпитване трябва да бъде продължен с толкова работни
5
дни, колкото работникът не се е явявал на работа и не е изпълнявал трудовите си функции,
защото само в процеса на реално престиране на работна сила работодателят може да
извърши преценката удовлетворен ли е от годността на работника да изпълни възложеното.
Спорните между страните въпроси се свеждат до това дали трудовото правоотношение е
прекратено от работодателя на основание чл. 71, ал. 1 КТ в срока за изпитване и дали този
срок е спрял да тече по време на дейстивие на извънредното положение в Република
България, въведено със Закона за мерките и действията по време
на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и
за преодоляване на последиците (Oбн., ДВ, бр. 28/24.03.2020 г., в сила от 13.03.2020 г., доп.
– ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.).
В случая не е спорно между страните обстоятелството, че сключеният между тях трудов
договор № УЧР-2442/29.11.2019 г. е за неопределено време с уговорен срок за изпитване
по чл. 70 КТ шест месеца в полза на работодателя.
Следователно уговореният срок за изпитване е започнал да тече от 02.12.2019 г.
(фактическото започване на изпълнението на работата) и следва да изтече на 02.06.2020 г.
(вторник, работен ден).
По делото се установява още, че ищцата е ползвала 8 работни дни отпуск за временна
нетрудоспособност, следователно към изпитателния срок следва да се прибавят още 8
работни дни и същият изтича на 12.06.2020 г. (петък), предвид че удължаването на срока е
със съответния брой работни дни, а не календарни дни.
Въззивният съд приема за неоснователно възражението на въззивника, че срокът за
изпитване не е текъл по време на извънредното положение. Поради обявяване на
извънредно положение с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г., е приет Закон за
мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците (обн. в ДВ, бр. 28
от 24.03.2020 г., загл. изм. с ДВ, бр. 44 от 13.05.2020 г.). Съгласно разпоредбата на чл. 3, т. 2
от ЗМДВИП, за срока от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да
текат давностните и други срокове, предвидени в нормативни актове, с изтичането на
които се погасяват или прекратяват права или се пораждат задължения за
частноправните субекти, с изключение на сроковете по Наказателния кодекс и Закона за
административните нарушения и наказания. С изменението на цитираната разпоредба,
направено с ДВ бр. 34 от 9 Април 2020 г., отпада спирането на „другите срокове,
предвидени в закон“, но не и на давностните. С § 13 на Закон за изменение и допълнение на
Закона за здравето (ДВ, бр. 44/13.05.2020 г.) е предвидено, че сроковете, спрели да текат по
време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за
преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от
обнародването на този закон в „Държавен вестник“.
Настоящият съдебен състав намира, че срокът за изпитване не попада в предметния
6
обхват на чл. 3, т. 2, предл. 2 ЗМДВИП, тъй като чл. 70, ал. 1 КТ урежда максималната
продължителност на срока за изпитване, но в самия трудов договор страните уговарят
продължителността на срока за изпитване за всеки конкретен случай (който трудов договор
не е нормативен акт), на следващо място със срока за изпитване не се погасяват или
прекратяват права или се пораждат задължения за частноправните субекти, в случая за
работника. Не се установява, а и не се твърди, да е налице някое от изключенията,
предвидени в Преходните и заключителни разпоредби на ЗМДВИП за спиране на сроковете,
поради което и за периода 13.03.2020 г. - 16.04.2020 г. срокът за изпитване е продължил да
тече. Във връзка с извънредното положение в полза на работодателя са въведени други
облекчения - възможността работодателите и органите по назначаване в зависимост от
специфичния характер на работа и възможността за нейното обезпечаване да възлагат
надомна работа или работа от разстояние на работниците и служителите си без тяхно
съгласие, освен когато това е невъзможно; да предоставят до една втора от платения
годишен отпуск на работника или служителя и без негово съгласие и др.
В случая, от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, се установява,
че работодателят е имал възможност да провери качествата на работника във връзка с
възложената работа както преди, така и по време, така и след отпадане на извънредното
положение в страната. Обстоятелството, че за периода 16.03.2020 г. – 08.05.2020 г. е
въведена дистанционна форма на работа, не лишава работодателя от възможността да
провери дали работникът има необходимите качества за изпълнение на работата, за която е
въведена клаузата за изпитване. Установява се, че за посочения период е въведена работа по
график, ищцата не е била включена в такъв, но е работила от вкъщи. На първо място,
работодателят не е възразил относно невключването на ищцата в служебно изготвените
графици (от показанията на свидетеля Ш., които въззивният съд кредитира изцяло, се
установява, че графиците са били предварително изпращани на помощник – директора за
утвърждаване), на следващо място, видно от показанията на свидетеля Ш. и от показанията
на свидетеля В., дори и в дистанционна форма ищцата е изпълнявала задълженията си по
длъжностна характеристика – обработвала е договори и анекси, които са били изпращани
по електронен път от свидетелите, ходила е за справки и по дела. В този смисъл въззивният
съд изцяло кредитира свидетелските показания, тъй като свидетелите отразяват личните си
и непосредствени възприятия, показанията им са логични и не се разколебават от други
доказателства по делото. Свидетелката В. заявява, че ищцата е изпълнявала задълженията
си, а въззивният съд намира за неоснователни доводите на въззивника, че ищцата не е
можела да изпълнява основните си задължения по длъжностна характеристика. Видно от
длъжностната характеристика на ищцата, приета по делото, сред основните задължения на
длъжността „старши юрисконсулт“ са да изготвя проекти на договори, анекси и вътрешни
актове, свързани с дейността на Поделение „ССО“ при УНСС и следи за тяхната
законосъобразност, да дава консултации по правни въпроси на служителите на Поделение
„ССО“ при УНСС във връзка с изпълнението на възложените им задачи, да осъществява
процесуално представителство на Поделение „ССО“ при УНСС пред органите на съдебната
власт и други органи и организации, следи и отговаря за подаване на информация за
7
сроковете за индексиране на договорите за наем, следи промените на нормативната база и
др., които задължения ищцата е изпълнявала и по време на извънредното положение в
страната. Въведената специфична форма на работа не е била пречка ищцата да участва и в
обсъждането на неотложни проблеми и задачи, да взема становище по ежедневната работа
на поделението, при необходимост от това. Както е посочил и първоинстанционният съд,
индиция, че работникът е изпълнявал задълженията си по трудов договор е и факта, че на
същия е било изплащано трудово възнаграждение в пълен размер. Предвид изложеното,
въззивният съд приема, че работодателят е имал реалната възможност да провери качествата
на работника да изпълнява възложената му работа в уговорения между страните срок за
изпитване.
Съгласно разпоредбата на чл. 70, ал. 4 КТ в срока за изпитването не се включва времето,
през което работникът или служителят е бил в законоустановен отпуск или по други
уважителни причини не е изпълнявал работата, за която е сключен договорът. Въззивникът
твърди, че ищцата не е полагала труд за периода 10.03.2020 г. – 13.03.2020 г., както и на
29.05.2020 г. (общо 5 работни дни), с които следвало да бъде удължен срокът за изпитване.
Въззивният съд приема този довод за неоснователен. Действително на посочените дати
ищцата не се е подписала в присъствената книга, но единствено неполагането на подпис не
означава, че не е изпълнявала фактически възложената работа в сградата на УНСС, при
липсата на каквито и да било доказателства е друга насока. Нещо повече, от показанията на
свидетелката В. се установява, че на 29.05.2020 г. ищцата е била в сградата на УНСС,
поради което следва да се приеме, че работодателят, чиято е доказателствената тежест по чл.
154, ал. 1 ГПК не е доказал, че работникът не е изпълнявал трудовите си функции за периода
или част от него, докато е изтекъл изпитателният срок.
Законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че прекратяването на трудовото
правоотношение е настъпило на 15.06.2020 г., след изтичане на изпитателния срок по чл. 71
КТ, а не както твърди въззивникът на 12.06.2020 г. Заповедта за прекратяване поражда
действие от връчването ѝ, освен ако в нея не е посочено друго, когато преценката за
законността се прави към този момент. В случая заповедта е породила действие на
15.06.2020 г., а не от деня на връчването (така решение № 275/07.11.2013 г. по гр. д. №
2221/2013 г. по описа на III г. о., ВКС), като цитираното от въззивника решение №
49/15.03.2018 г. по гр. д. № 2837/2017 г. по описа на ВКС, IV г. о. не касае хипотеза като
настоящата. Без значение са и обстоятелствата защо като дата на прекратяване е посочена
15.06.2020 г., а заповедта е връчена по – рано на ищцата. Към 15.06.2020 г. работодателят не
е разполагал с правото да прекрати трудовия договор по реда на чл. 71, ал. 1 КТ, което сочи
на незаконосъобразност на уволнението на ищцата.
Поради изложеното, въззивният съд намира, че предявеният иск с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 1 КТ е основателен, съответно основателни са и обусловените от него искове с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 и чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във връзка с които във
въззивната жалба липсват конкретни оплаквания и с оглед чл. 269 ГПК въззивният съд не
дължи проверка на правилността на решението в тази част, при липса на допуснато
8
нарушение на императивни правни норми.
Предвид съвпадането на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части като правилно.
При този изход на спора право на разноски има единствено въззиваемата страна, от която
обаче не се претендират такива.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20046862 от 18.02.2021 г. по гр. д. № 30674/2020 г. по
описа на Софийски районен съд, 69 състав, в обжалваната част, с която са уважени
предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ и e
признато за незаконно и отменено уволнението на В. АС. СТ., ЕГН **********, извършено
със Заповед № ЧР-1506/11.06.2020 г., издадена от проф. д-р Д. Д., Ректор на Университет за
национално и световно стопанство /УНСС/, ЕИК ****, възстановена е ищцата В. АС. СТ. на
заеманата до уволнението длъжност „старши юрисконсулт“ в Поделение „Студентски
столове и общежития“ при Университет за национално и световно стопанство, ЕИК ****, и
е осъден УНСС да заплати на ищцата на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1
КТ обезщетение за оставането й без работа за периода от 15.06.2020 г. до 14.10.2020 г. в
размер на 4 399,45 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от 14.07.2020 г. до
окончателното й изплащане, както и в частта, с която ответникът УНСС е осъден да внесе
по сметка на СРС сумата от 375,98 лв. – държавна такса и разноски по делото, на основание
чл. 78, ал. 6 ГПК.
В необжалваната отхвърлителна част, включително по възражението за прихващане,
решението по гр. д. № 30674/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 69 състав е влязло
в сила.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9