Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260183 28.02.2022 година град
Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
Гражданско отделение, XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети декември две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря
Малина Петрова,
като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 12809 по описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран
с искова молба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* против И.С.Н.,
ЕГН ********, с която са предявени обективно съединени установителни искове с
правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79,
ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.11, чл. 33 ЗПК, вр. с чл. 99 ЗЗД и
чл. 86 ЗЗД.
Ищецът твърди,
че на 12.04.2016 г. между ответника и трето лице – кредитор „БНП Париба
Пърсънъл Файненс” ЕАД бил сключен договор за потребителски кредит № …, при общи
условия и спазване на ЗПК, на обща стойност 20 000 лева. Следвало да бъде върнат на 120 вноски – до 05.04.2026 г.,
включващи главница и договорна лихва. Вземанията били обявени за предсрочно
изискуеми, поради неизпълнение, за което ответникът бил уведомен.
На 13.09.2018
г. било подписано приложение № 1 към рамков договор за цесия от 27.07.2017 г.,
с който вземанията били прехвърлени на ищеца, ведно с всички привилегии,
обезпечения и принадлежности. Ответникът бил уведомен, а следвало да се счита за такъв и с получаване
на приложенията към ИМ в хода на процеса.
Поради
липсата на плащане, било инициирано заповедно производство и издадена заповед
по чл. 410 ГПК № 3483/09.07.2020 г. по
ч.гр.д. № 7791/20 г. по описа на ПРС, срещу която в срок постъпило възражение
за недължимост, при което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите
искове за следните суми: 17 484,33 лева
– главница; 2251,56 лева – договорна
лихва за периода 05.01.2019 г. – 05.06.2020 г.; 2767,52 лева – обезщетение за забава за периода 06.04.2018 г. –
12.03.2020 г. Моли се за уважаването им, ведно със законната лихва от
постъпване на заявлението до погасяването. Претендират се разноските в
заповедното и настоящото производство.
В срока по чл.
131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете. Възразява за
прекомерност на дог. лихва, като уговорката за надбавка, представляваща печалба
на кредитора, била нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Не ставало
ясно до кога кредитът е обслужван и какви суми са погасени. Претендира
разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По
допустимостта:
Видно от
приложеното ч.гр.д., вземанията по настоящото производство съответстват на заповедта
за изпълнение. Възражението за недължимост е подадено в срок, а исковете, по
които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415,
ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.
По
същество:
Възникването на твърдяното
правоотношение по кредита не е спорно, установява се от подписания за двете
страни договор. От уговорената сума от 20 000 лева ответникът е получил
реално 19 500 лева, след приспадане на уговорена такса ангажимент от 500
лева /ССЕ, която се кредитира изцяло като ясно и компетентно изготвена, неоспорена
от страните/. Всички относими към кредитната сделка документи – съдържат
подписи и за ответника, които не са оспорени откъм авторство /в преклузивния за
това срок по чл. 131 ГПК, съгл. чл. 193, ал. 1 ГПК/.
Доказват
се наличието на облигационно правоотношение между ответника и първоначалния
кредитор. Последният е изправна страна, предвид предоставяне на посочената
парична сума, която е получена.
От представените
доказателства - приложение № 1 от 13.09.2018 г. към рамков договор за цесия от
27.07.2017 г., в които фигурират вземанията към ответника, се установява, че
между „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД и ищеца е сключен договор за цесия, по
силата на който последният е придобил вземанията срещу ответника, произтичащи
от договора за кредит. Такава възможност е предвидена в чл. 17 от Общите
условия, за което е налице изрично съгласие на насрещната страна, дадено с
подписването им.
Съобразно договора за
цесия, цесионерът е придобил вземанията за главница, ведно с натрупаните към
момента на прехвърлянето лихви, привилегии и обезпечения. Ищецът е кредитор на
ответника относно непогасените задължения по договора за кредит.
Прието е
уведомително писмо за цесията /л.39/ от
цедента, съгл. чл. 99, ал. 3 ЗЗД, чрез нарочно
упълномощения за това цесионер /л.32/ за извършената цесия, адресирани до
длъжника.
Изходящото
от упълномощения-цесионер уведомление – което има дата, съдържа имената на
ответника, както и обстоятелства относно конкретния кредит и дължимата сума,
приложено към исковата молба и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията,
съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД /за възможността цедентът да упълномощи цесионера -
Решение № 156/30.11.2015 г., т. д. №
2639/2014 г. на II т. о. и Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. №
5759/2014 г., III г. о./. Като факт от значение за спорното право,
настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва
да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК /трайна и
непротиворечива съдебна практика Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009
г. на, ІІ т. о. на ВКС, Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на
ВКС, І т. о. и Решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ
т. о./.
Отделно, следва да
се подчертае, че по делото се установява частично плащане и в полза на
ищеца – цесионер /ССЕ/, което означава, че ответникът е уведомен и е узнал за
цесията и преди процеса.
Въз
основа на изложеното, съдът приема, че ищецът доказа в кумулативност -
наличието на подписан договор за кредит, по който на ответника е предоставена
парична сума; валиден договор за цесия между стария и новия кредитор, по силата
на който цесионерът-ищец е придобил изискуемите процесни вземания, както и, че
длъжникът е уведомен за цесията. Ищецът е материалноправно легитимиран да
претендира всички вземания по договора за кредит.
Относно действителността на
договора:
Всеки съд е
длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни
норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на
законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на
гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното
прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане
на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява
диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.
Съдът не само
може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от
страните основания в следните хипотези:
1/ при
нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС,
Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение №
252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от
11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от
10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2/ при неравноправни
клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д .
3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. №
2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. №
1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3/ при
нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на
установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на
нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от
05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/
10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011
г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова,
следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора според
възраженията в ОИМ и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по
предявения иск, следи служебно.
„БНП
Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД е финансова институция по смисъла на чл.3, ал. 1,
т. 3 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът
е ФЛ, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята
професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител и кредитор по
смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 ЗПК.
Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.
Съгласно чл. 22 ЗПК,
вр. чл. 11, ал. 1, т.
9 ЗПК договор за потребителски кредит е недействителен, ако не са
посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в
договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 9,84 %. Липсва обаче
разпоредба за условията за прилагането му. Липсва уточнение за базата, върху
която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита,
върху остатъчната главница или върху главницата и таксата и за какъв период се
отнася- годишен, месечен или за периода на договора. Т.е. не става ясно как е
разпределян лихвеният процент във времето – за какъв период, върху цялата
дължима главница или съобразно поетапното й намаляване. Оттук не става ясно как
е формирана възнаградителната лихва и защо възлиза на претендирания размер. Принципно
при фиксирана лихва не се прилага изискването за предоставяне информация за
последователността на разпределяне на вноските между различните неизплатени
суми. Но това изискване е относимо към чл. 11, ал. 1, т.
11 ЗПК, а не към чл. 11, ал. 1, т.
9 ЗПК, която разпоредба съдът констатира да е нарушена. Без значение
дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да
са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е
изпълнено. В договора е посочен единствено размерът на лихвения процент, както
и че същият е фиксиран. Никъде в договора не е отбелязан и какъв е общият
размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението
й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка при какви условия
/начини/ е приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на посочения от
кредитодателя фиксиран размер. В последните изречения на чл. 5 от договора са
посочени условията за начисляването на законна лихва за забава, но не и на
лихвения процент, уговорен в раздел „Параметри и условия“. В този смисъл съдът
намира, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
9 ЗПК, която е императивна.
В случая, не са
спазени и изисквания на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
В процесния
договор никъде не са посочени взетите
предвид допускания, използвани при изчисляването.
Според чл. 19,
ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
ГПР се
изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация
на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко
дължимо по кредита/, следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще
стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Нарушение е налице, т.к. в
договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни
стойности на лихвения процент и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите
/кои компоненти точно са включени в
него и как се формира същият/. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран
ГПР, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който
се формира годишното оскъпяване на заема.
След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него
финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по
разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.
Отделно - посочването само с
цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени
законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във
връзка с кредита, за да може да направи информиран
и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да
е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да
преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение
№ 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./. Липсата на
разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и
икономическите последици от сключването му, поради което договорът е
недействителен – така Решение по в.гр.д. № 2533/21 г. на ПОС.
За разлика от унищожаемостта, която се инициира от
съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при констатиране се
позовава на същата в мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки
предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник дължи
връщане само на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други разходи.
От заключението на ССЕ се
установява, че получената сума в кредит е 19 500 лева /таксата ангажимент
е принципно недължима - чл. 10а, ал. 2 ЗПК/,
само от нея се приспадат извършените плащания в размер на общо 7338,07 лева,
според изложените мотиви, при което непогасената и дължима главница възлиза на
сумата от 12 161,93 лева. До този размер искът следва да бъде уважен, ведно
със законната лихва от постъпване на заявлението до погасяването, като
последица. Само за пълнота се посочва, че сумата за главница е дължима от
потребителя, като не се изследват твърденията за настъпила или не предсрочна
изискуемост, падежи и пр. Тези факти се явяват ирелевантни, с оглед извода, че
договорът е недействителен, т.е. не обвързва страните с предвидени в него
условия и параметри, едни от които - уговорени падежи, вноски и пр. Те не се
съобразяват, т.к. нямат действие между страните, а на връщане подлежи
неплатената главница в посочения размер /разпоредбата на чл. 23 ЗПК е
аналогична на тази по чл. 34 ЗЗД
и се базира на института на неоснователното
обогатяване – при липсата на основание, всеки дължи да върне това, което е
получил/. Останалите – за дог. лихва и обезщетение за забава, следва да бъдат
отхвърлени – като неоснователни – сумите не са дължими от потребителя, съгл.
чл. 23 ЗПК.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при
настоящото му разглеждане, разноски се дължат на двете страни по съразмерност,
на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Ищецът е отправил искане и представил
доказателства за плащане на: 450,06 лева – ДТ; 180 лева – деп. ССЕ.
Следва
да се присъдят и разноските в заповедното производство /450,07 лв. – ДТ и юрк.
възнаграждение/, съобразно т. 12 на ТР №
4/2013 на ОСГТК на ВКС.
Разноските
за юрисконсултско възнаграждение по заповедното и настоящото дело следва да
бъдат определени съобразно чл. 78 ал. 8 ГПК /ДВ бр. 8/2017г./, вр. с чл.37 от
ЗПрП, вр. с чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, при което
се дължи такова от 100 лева за настоящото производство и 50 лева за
заповедното, предвид конкретната фактическа и правна сложност на спора.
По съразмерност се дължат – 394,56
лева за настоящото и 270,26 лева за зап. производство.
Ответникът
претендира адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата
да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно
ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този
размер, съобразно чл. 7, ал.2, т.4 НМРАВ и по съразмерност, възлиза на 553,81
лева, който следва да бъде присъден лично на пълномощника.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че И.С.Н.,
ЕГН ****** ДЪЛЖИ на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********
следните суми: 12 161,93 лева - главница във връзка с договор за
потребителски кредит № ….. от 12.04.2016 г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл
Файненс” ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на 13.09.2018 г. с приложение
№ 1 към рамков договор за цесия от 27.07.2017 г. на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ведно със законната лихва от постъпване на заявлението в съда –
06.07.2020 г. до погасяването, като ОТХВЪРЛЯ
исковете за установяване дължимост на: разликата над уважената главница до
пълния предявен размер от 17 484,33 лева, както и исковете за дължимост на:
2251,56 лева – договорна лихва за периода 05.01.2019 г. – 05.06.2020 г.;
2767,52 лева – обезщетение за забава за периода 06.04.2018 г. – 12.03.2020 г.,
за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 3483/09.07.2020 г. по ч.гр.д. № 7791/20 г. по описа на ПРС.
ОСЪЖДА И.С.Н., ЕГН **********,
с адрес: *** да плати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Д- р Петър Дертлиев” №
25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, следните суми: общо 394,56 лева /триста деветдесет и четири
лева и петдесет и шест стотинки/ - разноски по съразмерност за настоящото
производство и общо 270,26 лева
/двеста и седемдесет лева и двадесет и шест стотинки/ - разноски по съразмерност
за заповедното производство по ч.гр.д. № 7791/20 г. по описа на ПРС.
ОСЪЖДА „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
град София, бул. „Д- р Петър Дертлиев” № 25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2,
офис 4 да плати на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., на а. В.А.Г.,
с адрес: ***, сумата от 553,81 лева
/петстотин петдесет и три лева и осемдесет и една стотинки/ - адвокатско
възнаграждение по съразмерност за процесуално представителство на ответника И.С.Н.
в производството по настоящото дело.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:п
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП