№ 62
гр. Козлодуй, 08.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КОЗЛОДУЙ, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Адриана Г. Добрева
при участието на секретаря Галина Ст. Тимчева Дикова
като разгледа докладваното от Адриана Г. Добрева Гражданско дело №
20231440101361 по описа за 2023 година
Делото е образувано по искова молба на ......., с която е предявен против
длъжника И. Д. Т., ЕГН: ********** ...... установителен иск по чл.422 ГПК за
признаване за установено че дължи сумите присъдени в заповедно
производство по частно гражданско дело № 311/2023г. по описа на Районен
съд Козлодуй, както следва: сумата 490,93 лева, представляваща главница,
ведно със законна лихва за период от 24.02.2023г. до изплащане на вземането;
сумата 157,50 лева, представляваща договорна лихва за период от
21.02.2022г. до 21.09.2022 г.; сумата 44,11 лева, представляваща мораторна
лихва за период от 22.02.2022г. до 23.02.2023г., както и държавна такса в
размер на 25,00 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лева.
Ищеца поддържа, че вземането произтича от договор за кредит ЕКСТРА
№120261/21.09.2021г. и му е присъдено със заповед по чл.410 от ГПК
издадено по частното гражданско дело № 311/2023г. на РС Козлодуй, която не
е влязла в сила, тъй като не е връчена на длъжника, защото не е била намерена
на адресите съгласно справка за адресната регистрация и липсват данни да
има работодател. Претендират и разноските в исковото производство.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен по
електронен път договор за потребителски кредит ,,Екстра“ № 120261 от
21.09.2021г., по силата на който ищецът е предоставил на ответника кредит в
1
размер на 750 лв. срещу задължение за връщането му ведно с договорна лихва
на 12 равни месечни вноски с краен падеж 21.09.2022 г. Заемната сума е
преведена чрез системата ,,е-pay‘‘ и получена от oтветника на каса на
партньорски офис на ,,Изипей‘‘АД, срещу представена лична карта.
Ответникът е заплатил изцяло първите четири вноски и частично е погасил
петата вноски, като е останала дължима главницата. Към 21.09.2022г.
ответникът не е погасил нито една от вноските по кредита. С оглед
неизпълнението на кредитополучателя ищецът се е снабдил със Заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 311/2023 г. по описа на КРС, за сумите - 490,93 лева
главница, ведно със законна лихва за период от 24.02.2023г. до изплащане на
вземането; 157,50 лева договорна лихва за период от 21.02.2022г. до
21.09.2022 г. и 44,11 лева мораторна лихва за период от 22.02.2022г. до
23.02.2023г.. Ответника не е била намерена на адресите съгласно адресна
регистрация, нито е намерен неин работодател и тъй като заповедта не може
да влезе в сила, след указание на съда, ищеца претендира за съдебно
установяване на вземането си.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подала писмен отговор, с който
оспорва иска по основание и размер.
Съдът като съобрази събраните по делото доказателства и доводите
на страните приема от фактическа и правна страна следното:
От материалите по приобщеното ч. гр. д. № 311/2023 г. на КРС, се
установява, че в полза на ищеца срещу ответника е издадена заповед за
изпълнение за претендираните суми. Заповедта не е връчена на длъжника.
Исковете са предявени в хипотезата на чл. 415 ал. 1 т. 2, вр. чл. 422 от ГПК,
вр. чл. 240 ал. 1 и 2 от ЗЗД, както и чл. 86 ал. 1 от ЗЗД, в предвидения в закона
преклузивен едномесечен срок, което обуславя допустимост на
производството и правен интерес от воденето му за ищеца. За успешното
провеждане на предявените искове, ищецът следва да установи в процеса в
условията на пълно и главно доказване възникването в негова полза на
изискуеми вземания, за които е издадена заповедта, т. е. да докаже, че между
страните е налице валидна облигационна връзка по посочения в исковата
молба договор, включващ твърдените клаузи за дължимост на главница и
договорна лихва, по силата на който сумата по заема е усвоена от ответника и
за него е възникнало задължение да заплати сумите, предмет на исковете в
2
претендирания размер. В тежест на ответника е да докаже точно изпълнение
на задълженията си да заплати процесната сума или направените
правоизключващи и правонамаляващи възражения.
Между страните на 21.09.2021г. е сключен договор за паричен заем от
разстояние с № 120261, по силата на който на ответника е предоставена
сумата от 750 лева, със срок на издължаване 12 месеца - 21.09.2022 г. От
приетите по делото писмени доказателства се установява, че тази сума е
преведена и усвоена от ответника посредством услугите на Изипей, за което
обстоятелство няма спор и се признава от ответника в писмения отговор.
Договора за кредит е сключен по реда на ЗПФУР, където е предвидена
възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние, като
отношенията между страните в тази връзка се уреждат по електронен път.
Сключването на договора става не чрез подписването му от
кредитополучателя, а посредством избиране на изпратена му препратка на
съответна интернет страница на заемодателя, като чрез активиране на
въпросния линк се счита, че потребителят е потвърдил съгласието си по
договора. С избора си да активира съответната препратка потребителят е
приел условията на съглашението. Дали същият се е запознал предварително
с общите условия и дали ги е приел, в случая е без значение, защото той е
имал тази възможност преди да направи онлайн избора си за сключването на
договора. С извършване на това фактическо действие последният се
валидира и страните се задължават по него, а наред с това се считат и
обвързани от общите условия, които са неразделна част от съглашението, без
да е необходимо по отношение на клаузите от тях да се изразява отделно
волеизявление за приемането им. Още повече, че изрично в тези общи
условия в раздел IV е записано, че при одобряването на заемателя, на
електронната поща на същия се изпраща като прикачен файл текстът на
договора, в който е маркирано, че ОУ са неделима част от него. Наред с това е
посочено, че с натискане на линка за потвърждение се декларира запознаване
и съгласие с условията на договора, което пък е предпоставка за превеждане
на съответната заемна сума по банковата сметка. По тези съображения съдът
приема, че в случая е възникнало валидно правоотношение по такъв тип
договор за потребителски кредит, по което всяко едно от лицата дължи
изпълнение, като с извършения превод на исканата парична сума
кредитодателят е изпълнил своето основно задължение. От това следва, че и
3
ответникът дължи връщане на заема в съответния срок, като в противен
случай в негова тежест възникват задължения за обезщетение за забава.
С оглед потребителския характер на процесния договор съдът дължи
служебна преценка за неравноправни клаузи, в какъвто смисъл са
възраженията на ответника.
От съдържанието на представения договор се установява, че същият е
сключен за сумата от 750 лв., при годишна възнаградителна лихва 36 % и
ГПР 49,7%. Задължението в общ размер на 1560 лв. е разсрочено на 12 равни
месечни вноски, включващи главница 62.50 лв., лихва 22.50 лв. и такса
,,Гарант‘‘ 45 лв.. Анализът на съдържанието на договора за кредит обуславя
извода, че е спазена писмената форма, шрифтът на текста е не по - малък от
12, съгласно чл. 10 от Закона за потребителския кредит. Договорът, в
съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 1-10, съдържа дата и място на сключването му,
вида на предоставения кредит, индивидуализация на страните по него, срок
на договора, общия размер на кредита, размера на лихвения процент,
годишния процент на разходите съобразен с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, условия за
издължаване на кредита, ведно с погасителен план - разбивка на главница и
лихви, както и останалото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 11 до т. 26.
Погасителният план, както и общите условия са подписани от ответника,
респективно са станали част от договорното съдържание. В чл. 11, т. 10 от
ЗПК не се съдържа изискване за посочване на компонентите на ГПР, а
формулата за изчисляването му е посочена в чл. 5.6. от Общите условия.
Посоченият в договора размер на ГПР не надвишава предвидения в чл. 19, ал.
4 от ЗПК императивен лимит. С оглед изложеното съдът намира, че самият
договор за потребителски кредит не страда от пороци, водещи до неговата
недействителност.
Относно договорната лихва, съдът намира следното:
По действащото българско право максималният размер на договорната
лихва (възнаградителна или компенсаторна) е ограничен единствено от чл. 9
ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Следователно не е
налице ограничение в размера на възнаградителната лихва, която страните
могат да уговорят в полза на кредитора, поради което не е налице и
противоречие с добрите нрави, досежно възнаградителна лихва в размер на
4
36% (270 лв. за целия период на кредита, съгласно погасителен план, за
предоставен кредит в размер на 750 лв), след като формално ГПР е в
законовите рамки – 50%.
Съдът споделя възражението на ответника, че недействителна се явява
уговорката за дължимост на такса ,,Гарант‘‘, като неравноправна по смисъла
на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. По своята правна природа претендираната такса
представлява възнаграждение за осигуряване на поръчител, предварително
одобрен едностранно само от кредитора, в отклонение на чл. 8.4. от ОУ. Ето
защо съдът намира, че клаузите, предоставящи на потребителя избор да
сключи договор за заем с осигурен от кредитора гарант, са типови, а
кредитополучателят не може да влияе върху съдържанието им, нито да избере
с кое лице да се сключи договор за поръчителство и при какви условия.
Аналогията с банковата гаранцията в случая е неуместна, доколкото същата
представлява абсолютна банкова сделка между длъжника и избрана от него
търговска банка срещу уговорено помежду им възнаграждение,
съответстващо на обичайната печалба на банката, с цел обезпечаване на
задълженията по конкретен договор.
В случая потребителят не е страна по обезпечителното правоотношение,
гарантът не разполага с банков лиценз, обезпечението не е учредено за
конкретния договор за заем, а определеното възнаграждение е приблизително
в размер на самата главница. Следва да се посочи и че съгласно чл. 16 от
ЗПК кредиторът е този, който следва да оцени кредитоспособността на
потребителя към момента на сключване на договора, а с уговорката
за избор на предварително одобрен от кредитора поръчител се прехвърля
върху длъжника рискът от неизпълнение на горното задължение. Отделно от
изложеното предвидената субсидиарна отговорност за гаранта, която може да
бъде ангажирана само при неуспешно проведено изпълнение срещу
длъжника, заставя потребителя да заплати възнаграждение без да е сигурно
ефективното предоставяне на насрещна престация, което е в противоречие с
чл. 143, ал. 1, т. 15 от ЗЗП.
На следващо място кумулирането на таксата към погасителните вноски
води до скрито оскъпяване на кредита. Посоченият размер на разходите по
кредита за потребителя като ГПР в размер на 49,70 %, нараства допълнително
с размера на таксата по чл. 4 от договора. Включена по този начин в
5
погасителните вноски, тази такса по същество се
добавя към възнаградителната лихва на търговеца – кредитодател и поражда
значително фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй като по естеството
си позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане и то в
размер, равняващ се приблизително на сумата по кредита, без това
оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с
изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне
при потребителско кредитиране (чл. 19 ЗПК). Представянето като такса за
осигуряване на гаранция по договора явно цели отклоняване на кредитора от
задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий,
ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка.
Съгласно чл. 19 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит,
като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при
неизпълнение на договора. В случая таксата е включена като падежно вземане
– част от дължимата вноска, като същевременно не е отразена в размера на
ГПР. По този начин се заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК при
определяне ГПР, което обуславя нищожност на договорната клауза и
съответно недължимост изначално на тази сума. По арг. чл.23 ЗПК
ответникът държи по кредита само главницата от 750 лв. и договорната лихва
от 270 лв., или общо 1020 лв.
Ищецът твърди, че ответникът е платил изцяло четири вноски,
представляващи всяка 62.50 лв. главница, 22.50 лв. лихва и 45 лв. такса
„гарант” или общо 600 лв. (4х150 лв.), както и част от петата вноска без
главницата, което е още 67.50 лв., общо 667.50 лв.
Ответникът представя доказателства и не се оспорва от ищеца, че след
издаване на заповедта в хода на висящия процес е заплатил на ответника по
договора за кредит на 7.12.2023г. още 250 лв. и на 31.01.2024г. още 100 лв.
Така ответника е заплатил по договора за кредит на ищеца сумата от общо
1017.50 лв., или остава да му върне 2.50 лв. и за тази сума съдът следва да
уважи иска, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението,
като в останалата част претенцията на ищеца е неоснователна и недоказана и
6
следва да бъде отхвърлена.
По разноските:
Ищецът има право на разноски съобразно уважената част на иска,
включително и направените в заповедното производство. Ищеца е направил
разноски в заповедното производство 25 лв. платена държавна такса и 480 лв.
адвокатско възнаграждение.
В исковото производство е направил разноски: 25 лв. платена държавна
такса и адвокатско възнаграждение 1000 лв. съгласно договор за правна
помощ и съдействие на л.6 имащ и характер на разписка за платено
адвокатско възнаграждение.
При определяне размера на разноските на ищеца съдът съобрази, че
плащането от ответника на сумата от 350 лв. е извършено след образуване на
делото, т.е. че ответника е дал повод за завеждането на делото, вкл. на
заповедното производство и дължи разноски съобразно уважения иск (вкл.
платената сума във висящия процес). Така в заповедното производство
разноските на ищеца са 257.12 лв.
В исковото производство съдът намира, че адвокатското
възнаграждение от 1000 лв. е прекомерно с оглед липсата на фактическа и
правна сложност на спора и предвид факта, че пълномощника не се явява. По
делото е проведено едно съдебно заседание и е изпратено бланкетно
становище, поради което намалява същото до минималните размери с вкл.
ДДС на 480 лв. Така на ищеца и за исковото производство се дължат разноски
в размер на 257.12 лв.
На ответника се дължат разноски съобразно отхвърлената част на иска
(отново съобразено, че 350 лв. ответника е платил в хода на процеса).
Разноските са адвокатско възнаграждение при хипотезата на чл.38 ЗА на
адвокат Тодор Хинков за оказана безплатна адвокатска помощ в минимален
размер (400 лв.), или 197.04 лв. съобразно отхвърлената част на иска.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
7
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 ГПК, че И. Д. Т.,
ЕГН: ********** ........ дължи на ...... част от сумите присъдени в заповедно
производство по частно гражданско дело № 311/2023г. по описа на Районен
съд Козлодуй, както следва: 2.50 лв., ведно със законната лихва от
24.02.2023г. до изплащане на вземането, като отхвърля иска до претедирания
размер на 490,93 лева, главница, лихва 157,50 лева за период от 21.02.2022г.
до 21.09.2022 г. и мораторна лихва 44.11 лв. като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК И. Д. Т., ЕГН: ********** с
адрес: гр. Козлодуй, ж.к. 2А, бл.72, вх.В, ет.3, ап.9, общ. Козлодуй, обл. Враца
да заплати на ...... разноски съобразно уважената част на иска: в заповедното
производство 257.12 лв. и в исковото производство 257.12 лв.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК ......, гр.София да заплати на
адвокат ...... възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ответника
И. Д. Т., ЕГН: ********** съобразно отхвърлената част на иска – 197.04 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните пред Окръжен съд
Враца в двуседмичен срок от връчването на преписи.
Съдия при Районен съд – Козлодуй: _______________________
8