Р  Е  Ш  Е  Н  И   Е

№

 

град С., 20.03.2017 година

 

В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданска колегия, І отделение, 1 състав, в публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав :

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :  АСЕН ВОДЕНИЧАРОВ

 

при секретаря В.С., и с участието на прокурор С., като разгледа докладваното от съдия Воденичаров гр. дело № 12296 по описа на 2015 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

         Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.

         Ищецът М.Р.К., чрез процесуален представител излага в исковата молба, че на 17.11.2011 год. бил привлечен като обвиняем по ЗМ № 16092/2011 по описа на 04 РУП-СДВР, пр.пр.65245/2010 год. по описа на СГП за престъпление по чл.206, ал.1 от НК. Твърди, че прокуратурата внесла в съда обвинителен акт, като въз основа на това било образувано НОДХ № 5735/12 год. по описа на СРС, по което делото бил оправдан напълно по повдигнатото обвинение. Постановената присъда била протестирана пред въззивния съд като с решение, влязло в сила на 18.11.2014 год. по ВНОХД № 3133/14 год. по описа на СГС, съдът потвърдил изцяло постановения първоинстанционен акт. Поддържа, че воденото срещу него производство му се отразило изключително негативно на психическото и здравословното състояние. Вследствие на това преживял силен стрес и притеснение от обстоятелството, че е третиран като престъпник. Загубил съня си, започнал да получава пристъпи и силни световъртежи, което наложило посещения при психолог. Било уронено доброто му име сред приятели и близки. В тази връзка моли съда да постанови съдебно решение по силата на което да осъди ответника да заплати обезщетение за нанесени неимуществени вреди в размер на 50 000 лева, както и имуществени вреди в размер на 2 760 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство. Претендира заплащане на законната лихва върху главниците от 18.11.2014 год. до окончателното изплащане, както и разноските по делото.

Ответникът П.НА Р.Б., чрез своя представител прокурор С. оспорва иска, като твърди, че ответникът е действал съгласно правомощията делегирани му по материалния и процесуалния закон. Отделно от това предявената претенция е силно завишена. Моли съда да постанови съдебно решение, с което да отхвърли иска.

Съдът като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, съобразно разпоредбата на чл. 235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:

От представените по делото доказателства се установява, че с постановление за привличане на обвиняем по ДП № ЗМ 15092/11 год. по описа на 06 РУП-СДВР, пр.пр.65245/10 год. на СРП от 15.11.2011 год., М.Р.К. е привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.206, ал.1 от НК, като му е взета мярка за неотклонение „подписка“. Установява се, че прокуратурата е внесла в съда обвинителен акт против лицето за извършеното престъпление. С присъда от 13.03.2014 год. по НОХД № 5735/12 год. по описа на СРС, съдът е признал подсъдимият за невиновен и го е оправдал по повдигнатото обвинение в извършеното престъпление. Така постановената присъда е протестирана от ответника, като пред СГС е образувано ВНОХД № 3133/14 год. по което с решение от 18.11.2014 год. първоинстанционата присъда била изцяло потвърдена. Не се спори, че присъдата е влязла в сила на 18.11.2014 година, както и че по подсъдимия е направил разноски за процесуално представителство в размер на 2 760 лева.

От разпита на свидетеля Е.З., майка на ищеца се установява, че вследствие на воденото производство синът й отключил някакви тревожни разстройства, които водели до страхови състояния, хронично безсъние, оттам се отключили други неща, свързани с тази психосоматика, множество алергии се появили, които никога не са били видими преди това, невродермит, които не се повлиявали почти от нищо, и основно едно хронично безсъние, което е изключително притеснително за него и фатално за здравето му, имайки предвид диагнозата, с която е - епилепсия. дава показания, че когато наближавали негови участия в съдебни заседания и процесуални действия, тези неща се засилвали изключително много и колкото повече наближавали делата, толкова повече те се обостряли и изпадал в едни панически състояния, в които близките не знаели дали ще отключи припадък и въобще какво може да се случи с него. Дава показания, че се наложило М. да ходи на психолог, особено  след припадъка, който получил преди първото дело и тогава нещата били много тежки, той като той направил много тежка луксация на раменна става със счупване по време на припадъка. Синът й бил отчаян и имал суицидни мисли, искал да се самоубива, искал да се спират лекарствата и тогава се наложи да започне терапия с психолог. Дава показания също така, че делото му се отразило пагубно на социалният живот и той изобщо спрял да контактува, не искал да вижда приятели, не искал да говори за това, не искал да го съжаляват и бил си ограничил до минимум контактите, станал много затворен, много тъжен и тревожен. Срамувал се от случващото се, чувствал се несправедливо обвинен. Дава показания, че и към момента негативните изживявания при М. не са преживени и тези тревожни състояния продължават, продължават да се отключват по най-обикновени поводи и незначителни, дори само преди изпит и дори преди това дело, което разумът му казва, че няма никакъв проблем с това, но фактът, че е преживял такова нещо, както и на това, че е демотивиран в момента за продължаване и завършване на ученето заради факта, че ще му е трудно да работи такава професия с тези алергии.

Останалите приети по делото медицински документи са от значение само за заключението на вещото лице. Те нямат пряко доказателствено значение, тъй като непосредствено от тях, без помощта на специални знания, съдът не може да установи обстоятелствата, свързани с увреждането и начина на лечение.

По делото е приета комплексна съдебно-медицинска експертиза, изготвена от вещите лица д-р О. – специалист нервни болести и д.р И. - психолог, която съдът кредитира като обективно дадена и неоспорена от страните, от която се установява, че при ищеца преживения емоционален стрес, вследствие на воденото наказателно производство е повлиял негативно на психичното му фунциониране и тревожността в корелация със страх, подържа емоционален дискомфорт. Настъпила е промяна на личността от екстравертност към интровертност. Тези промени са настъпили във възраст, в която индентификацията е основен приоритет на психичното развитие и затова психиката е ранима. Дават заключение, че вътрешното безпокойство и подтиснато настроение, свързани с преживяното не е преработена емоционално, но не се установяват психопатологични прояви.

От представената справка за съдимост от 28.03.2016 год. се установява, че ищеца М.К. не е осъждан, но има наложено административно наказание по чл.78А от НК, като с влязло в сила решение е признат за виновен за извършване на непристойни действия.

При така установена фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Не се оспорва от страните обстоятелството, а това се установява и от събраните в хода на процеса доказателства, че ищецът е бил обвиняем по ДП № ЗМ 15092/11 год. по описа на 06 РУП-СДВР, пр.пр.65245/10 год. на СРП за извършено престъпление по чл.206, ал.1 от НК. С присъда от 13.03.2014 год., постановена по НОХД № 5735/2012 год. по описа на СРС, влязла в сила на 18.11.2014 год., съдът е признал ищеца за невиновен и го е оправдал напълно по повдигнатото обвинение.

С оглед изложеното в обстоятелствената част на исковата молба съдът намира, че е сезиран с иск с правно основание чл.2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Съгласно чл.2 от ЗОДОВ държавата отговоря за вредите, причинени от органите на следствието, прокуратурата и съда от незаконно обвинение в престъпление, в случай, че лицето бъде оправдано. Съдът приема, че отговорността на държавата в лицето на нейните държавни органи е предвидена с оглед репариране на вредите, причинени при осъществяване властническите функции на държавата, в лицето на нейните органи, които безспорно са възложени и на ответника по делото, което е и единственият критерий, изведен в ЗОДОВ. Две от предпоставките за възникване на отговорност, съгласно цитираната по-горе разпоредба, са наличието на обвинение в престъпление и оправдателна присъда по това обвинение. В конкретния случай Прокуратурата е обвинила ищеца в извършване на престъпление по чл.199, ал.1, т.4 от НК, като е изготвила обвинителен акт и е поддържала обвинението пред съда, като съдът е постановил оправдателна присъда спрямо обвиняемия, която е била протестирана пред въззивния съд. С оглед на това съдът счита, че действията на органите на държавното обвинение противоречат на основните принципи на Европейската конвенция за правата на човека, ратифицирана от българската държава. Въз основа на изложеното съдът приема, че в настоящия случай са налице предпоставките, визирани в чл.2 от ЗОДОВ, поради което следва да се ангажира отговорността на държавата за повдигнатото срещу ищецът обвинение и постановената осъдителна присъда от съдилищата.

         Съгласно чл.4 от ЗОДОВ държавата отговоря за вредите, които се явяват пряка и непосредствена последици от увреждането. Установява се, че в резултат на воденото срещу ищецът наказателно производство по повдигнато обвинение, същият като пряка и непосредствена последица е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в изживян психически стрес, душевно безпокойство и притеснения, както и нарушаване на емоционалното равновесие. В тази насока са показанията на разпитания по делото свидетел. Отделно от това се установи, че при ищеца преживения емоционален стрес, вследствие на воденото наказателно производство е повлиял негативно на психичното му фунциониране и тревожността в корелация със страх, подържа емоционален дискомфорт. Настъпила е промяна на личността от екстравертност към интровертност. Вътрешното безпокойство и подтиснато настроение, свързани с преживяното не е преработена емоционално, но не се установяват психопатологични прояви. Съдът не кредитира показанията на свидетеля, че вследствие на наказателния процес при ищеца са били налице падания, придружени със счупвания, както и че вследствие на производство същият не е могъл да учи по специалостта си – археология, тъй като това не се подкрепя от събраните доказателства. Напротив – установи се от заключението на вещите лица, че ищеца е студент и няма проблем с обучението си във висше учебно заведение, както и че преди това е имал поставена диагноза „епилепсия“.

От друга страна съгласно константната практика на ВКС критерият „справедливост”, посочен в чл. 52 ЗЗД не е абстрактен и при определяне размера на обезщетението съдът следва да се ръководи не от субективните възприятия на ищеца за търпените страдания, а да преценява редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства като: начинът и обстоятелствата, при които е извършен деликтьт, възрастта на увредения, общественото му положение и т.н..

В настоящият случай следва да се има в предвид, че ищеца е признат за виновен с влязло в сила съдебно решение, макар и да е освободен от наказателна отговорност, като в тази връзка съдът намира, че той не за първи път има пряк досег до правосъдието.

         Настоящият състав като взе предвид всички тези обстоятелства, преценени съобразно принципа на справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД във връзка с § 1 от ЗОДОВ и времето през което се е водило наказателното производство /почти три години/, счита че за обезщетяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди е необходима сумата от 5 000 лева. За тази сума предявеният иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ е основателен и доказан и като такива следва да бъде уважен, като ответника бъде осъден да ги заплати, а за разликата до пълния предявен размер от 50 000 лева, следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан.

Претендираните имуществени вреди бяха напълно доказани в настоящето производство, както по размер, така и по основание, поради което исковата претенция в тази част следва да бъде уважена изцяло и на ищеца да бъде присъдена сумата от 2 760 лева.

Относно определяне на началният момент от който започва да тече лихва, съдът намира, че отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила на съдебният акт с който лицето е оправдано и от този момент държавните органи изпадат в забава, дължат лихва върху размера на присъденото обезщетение и започва да тече погасителната давност за реализиране отговорността на държавата. Следователно сумата следва да бъде присъдена заедно със законната лихва от 18.11.2014 год. до окончателното изплащане.    

На основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 10 лева, представляващи заплатена държавна такса, както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК разноски в размер на 240 лева, съразмерно с уважената част от предявеният иск.

         Водим от гореизложеното съдът :

 

Р  Е  Ш  И :

 

ОСЪЖДА П.НА Р.Б., с адрес: град С., бул.”-********** да заплати на М.Р.К. с ЕГН **********,***, чрез адв. В., на основание чл.2, ал. 1, т.3 от ЗОДОВ сумата от 5 000 /пет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди и сумата от 2 760 /две хиляди седемстотин и шестдесет/ лева, имуществени вреди от наказателно производство, водено по ДП № ЗМ 15092/11 год. по описа на 06 РУП-СДВР, пр.пр.65245/10 год. на СРП за извършено престъпление по чл.206, ал.1 от НК, заедно със законната лихва върху тези суми от 18.11.2014 год. до окончателното изплащане, както и на правно основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ сумата от 10 /десет/ лева и на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 240 /двеста и четиридесет/ лева, разноски по делото, като отхвърля иска за неимуществени вреди до пълният предявен размер от 50 000 /петдесет хиляди/ лева, като неоснователен и недоказан.

РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред САС в двуседмичен срок от съобщението до страните, че е изготвено.

 

 

 

 

 

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: