Р Е Ш Е Н И Е
№
260048
гр. Нови пазар, 21.10.2020 г.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Районен съд – гр. Нови пазар в публичното заседание на шестнадесети септември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АТАНАСКА МАРКОВА
при секретаря Бойка Ангелова, като разгледа докладваното от съдия Маркова гражданско дело №12 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид:
Предявена е искова молба по реда на чл.422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, съдържаща обективно съединени установителни искове с правно основание по чл.79, ал.1 от ЗЗД с цена на иска от 59, 55 лв.; с правно основание по чл.79, ал.1 от ЗЗД с цена на иска от 319, 47 лв.; с правно основание по чл.92 от ЗЗД с цена на иска от 446, 19 лв.; с правно основание по чл.79, ал.1 от ЗЗД с цена на иска от 3, 25 лв.; 122, 65 лв.; 678 лв.; и с правно основание по чл.92 от ЗЗД с цена на иска от 0, 40 лв., от страна на “Мого България” – ООД, със седалище в гр. София, представлявано от И.Х.Г., а по делото от процесуалния представител *** К.И.К.против ответника Р.Х.Т. ***.
В исковата молба се твърди, че на *** г. между “Мого България” – ООД и ответника Р.Х.Т. бил сключен договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността № ***. Лизингодателят придобил собствеността върху лек автомобил „***“, модел „***“ номер на рама ***, рег. № ***и го предоставил за ползване на лизингополучателя. Последният заплатил авансово първоначалните разходи и договорената първоначална вноска. За предаването бил съставен приемо-предавателен протокол. Лизингополучателят поел задължение да заплаща месечни вноски и да ползва вещта по предназначение и с грижата на добър стопанин. Договореният срок бил 60 месеца, изтичащ на ***г., при фиксиран лихвен процент 40,20 % и размер на месечните вноски от по 148,73 лв. всяка. Лизингополучателят, обаче преустановил плащанията, като последна частична вноска платил на 18.12.2018 г. Същевременно продължил да ползва вещта до 05.02.2019 г., когато след връчено заявление за разваляне на договора поради неизпълнение и съставен отново приемо-предавателен протокол, вещта се върнала във владение на лизингодателя. Така ответникът дължал заплащането на договорените месечни вноски - четвърта с падеж 20.12.2018 г., пета с падеж на 20.01.2019 г. и частично шеста за периода от 21.01.2019 г. до 05.02.2019 г. в общ размер 379,02 лв., включваща главница от 59,55 лв. и възнаградителна лихва от 319, 47 лв. На основание чл.15.1 от приложимите Общи условия към договора ответникът дължал и неустойка от 0,40 лв., поради допуснатата забава в плащанията за периода от 20.12.2018 г. до 05.02.2019 г. На основание чл.8.6 от ОУ ответникът дължал и направените разходи за заплащане на данъци в размер на 3,25 лв. На основание чл.15.5 от ОУ дължал и неустойка поради прекратяване на договора по негова вина в трикратния размер на договорената месечна вноска, или общо 446,19 лв. Ответникът дължал, на основание чл.8.6 във вр.с чл.8.7.5. от ОУ 122,65 лв., за възстановяване на направените разходи за застрахователни премии по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, сключена с „Лев инс“ АД. На основание чл.14.4 във вр. с чл.8.7.10 от ОУ ответникът следвало да възстанови на ищеца и направените разходи за възстановяване на владението върху вещта. За целта били ползвани услугите на „Ем Би Кей Груп“ ЕООД и възнаграждението за това възлизало на сумата от 678 лв. Всички посочени суми били дължими ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК. Предвид изложеното ищцовото дружество моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че ответникът му дължи посочените суми, ведно със законната лихва върху тях. Моли да му бъдат присъдени и разноските в двете производства.
На ответника съдът е изпратил препис от исковата молба и приложенията
към нея, както и съобщение, съобразно чл.131 от ГПК. Книжата по делото са му връчени редовно, на
основание чл.47, ал.1 от ГПК. Назначен му е определения от *АК особен
представител - адв. Ж.П. от същата адвокатска колегия, която е депозирала
отговор на исковата молба в указания срок. В отговора се сочи, че исковете са
допустими, но неоснователни. Посочено е на първо място, че за валидността на
договора за лизинг важат изискванията на ЗПК. Като нищожна е счетена клаузата
за определяне размера на възнаградителната лихва от 319,47 лв. върху главница
от 59,55 лв. Общият размер на възнаградителната лихва по договора за петгодишен
период възлизал на 5 064,63 лв. Не били спазени изискванията на чл.11, ал.1,
т.9 от ЗПК за посочване в договора на условията за прилагане на лихвения
процент, липсвала информация за метода на изчисление и начина му на формиране.
Освен това размерът на възнаградителната лихва бил прекомерен. Въпреки
посочването в т.5 от договора, че размерът на лихвения процент е 40,20 % за
целия за срок на договора, действителният размер бил от 132%. Тази клауза от
договора била в противоречие със закона и с добрите нрави и поради това
нищожна. Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК, ГПР не можело да надвишава петкратния
размер на законната лихва за просрочени задължения, определена от МС. Към датата
на сключване на договора ГПР не следвало да надвишава 50% до 50,1%. По договора
били определени главница 3 825 лв., лихва 5 064,63 лв., още такса ангажимент,
разходи за регистрация, застрахователна премия и дължим данък, при което ГПР
достигал стойност 140%. Затова е направен извод за нищожност на основание чл.26
от ЗЗД, поради противоречие със закона. Предвид тези аргументи особеният
представител счита, че договорът е изцяло недействителен на основание чл.22 от ЗПК, тъй като клаузите на договора, регламентиращи лихвения процент,
съставлявали част от същественото съдържание на договора. В условията на
евентуалност особеният представител твърди, че отделните клаузи, относно
лихвения процент и ГПР, следва да бъдат прогласени за нищожни. Счита се също,
че ответникът не дължи неустойка за прекратяване на договора от 446,19 лв. Твърди, че тази клауза е нищожна, поради
накърняване на добрите нрави. Оспорва и искането за заплащане на
застрахователна премия по задължителната застраховка, тъй като това било задължение
на лизингополучателя. Отделно от това размерът на застрахователната премия не
бил точно посочен в договора. Възразява се и по отношение на искането да се
платят разходи по възстановяване на владението върху автомобила. Той бил
доброволно предаден от ответника на ищеца.
Като съобрази всички посочени по делото доказателства, съдът счете за установено от фактическа и правна страна следното: По делото от страна на ищеца в заверени копия са представени следните документи: Договор за финансов лизинг №*** със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив от *** г.; приложение №1 към договора – погасителен план за лизингови вноски; приложение №2 към договора – приемо-предавателен протокол; пълномощно за застраховане и съгласие за условията за застраховане на лизинговия актив; декларация на лизингополучателя от *** г.; общи условия към договори за финансов лизинг, сключвани от „Мого България“ ЕООД с физически лица – потребители; тарифа към общите условия, приложима към договори за финансов лизинг; приложение №1 – декларация за обработване на лични данни от *** г.; стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити; декларация за обработване на лични данни; уведомление за прекратяване на договор за лизинг №*** от 24.01.2019 г.; приемо-предавателен протокол от 05.02.2019 г.; договор за поръчка от 06.07.2017 г. и анекс №1 от същата дата към него; фактура №***г.; преводно нареждане от 13.11.2018 г.; сметка №*** за начислена застрахователна премия и преводно нареждане от 06.12.2018 г. По делото е назначена и изготвена и съдебно-счетоводна експертиза.
От така представените по делото документи съдът счита, че се установяват безспорно следните факти: Страните по делото са били в договорни отношения по силата на сключения договор аз финансов лизинг, посочен по-горе. С така сключения договор ищцовата страна е предоставила на ответника ползването на собствен лизингов актив - лек автомобил „***“, модел „***“, номер на рама ***, рег. № ***за сумата от 4500 лв., от която 675 лв. ответникът заплатил като първоначална вноска. Така стойността на главницата по лизинга била 3825 лв. и страните уговорили тя да бъде изплатена за срок от 60 месеца, на 60 месечни вноски, съгласно погасителен план – приложение №1 към договора. Страните са договорили лихвен процент по договора от 40, 20%, който е фиксиран за целия срок на договора и възлиза на сумата от 5064, 63 лв. В договора е вписано, че се дължи и такса ангажимент от 50 лв., която заедно с договорната лихва формира общ разход по кредита 5 114, 63 лв. Така страните договорили обща дължима сума от лизингополучателя в размер на 8939, 63 лв. Годишният процент на разходите е посочен в договора от 48, 87%. Също така в договора е уговорено, че освен първоначалната вноска, лизингополучателят заплаща и следните първоначални разходи при сключването на договора, а именно: посочената по-горе такса ангажимент от 50 лв. и разходи за регистрация на лизинговия актив в КАТ, включително държавните такси от 120 лв. В чл.12 от договора е вписано задължение на лизингополучателя да сключи за своя сметка застраховка „Гражданска отговорност“ в полза на лизингодателя.
Лекият автомобил е бил предаден на ответника от страна на ищеца със сключването на договора, като последният, в качеството си на собственик на колата и лизингодател по договора, е упълномощил ответника да сключи застраховка „Гражданска отговорност“ от негово име.
На 13.11.2018 г. ищцовото дружество заплатило данък за автомобила по сметка на Общинска банка – София за 2018 г. в размер на 3, 32 лв., която сума не била погасена от ответника. Дружеството заплатило и застрахователни премии за автомобила към застрахователен брокер в размер на 274, 19 лв., от която сума ответникът погасил 151, 54 лв., а непогасени били 122, 65 лв.
Ответникът заплащал договорените месечни погасителни вноски по договора за лизинг само за периода от сключването на договора до 18.12.2018 г., когато било направено последното плащане от него, след което той престанал да изпълнява задълженията си. Общо заплатената сума от ответника била в размер на 563, 73 лв., с които били погасени първите три месечни вноски по лизинга и горепосочената сума от 151, 54 лв. – застрахователни премии.
На 24.01.2019 г. ищцовата страна изготвила писмено уведомление до ответника за прекратяване на договора за лизинг, което му било връчено (подписано от ответника), с което ищецът заявил, че поради неизпълнение на договора от страна на ответника, прекратява сключения договор за лизинг. В писмото ищцовата страна отразила размерите на съществуващите задължения по договора към момента на прекратяването му, както и изискала на осн. чл.14.1 от Общите условия ответникът да ѝ предаде лизинговия автомобил с всичките му принадлежности и придружаващи го документи.
На 05.02.2019 г. бил изготвен приемо-предавателен протокол, съгласно който ответникът връща на представител на ищцовата страна лизинговия автомобил. На 12.02.2019 г. ищцовата страна заплатила на „Ем Би Кей Груп“ – ЕООД – гр. София 678 лв. с ДДС, за което била издадена горепосочената фактура №***г. В нея за въпросната сума е отразено, че е заплатена за „такса по дог.4453“ и „възстановяване на разходи по дог.4453“. С дружеството „Ем Би Кей Груп“ – ЕООД ищцовата страна била в договорни отношения по силата на сключен договор за поръчка от 06.07.2017 г. и анекс към него от същата дата.
На 01.11.2019 г. ищцовата страна е депозирала в РС – Нови пазар заявление по реда на чл.410 от ГПК против ответника за дължимите суми по така сключения договор за финансов лизинг и е било образувано ч. гр. д. №***г. Била е издадена заповед за изпълнение на парично задължение №880 от 07.11.2019 г., с която е разпоредено ответникът да заплати на ищцовата страна сумите от 59, 55 лв. - главница, представляваща 4, 5 и частично 6-та лизингови вноски; 319,47 лева - падежирала непогасена лихва; 0,40 лева - неустойка за забава; 446,19 лева - неустойка за прекратяване на договора; 678 лева - разноски за възстановяване на владението на лизинговия актив; 125,90 лв. - задължение за възстановяване на данъци и застрахователни премии; ведно със законната лихва върху главниците от 01.11.2019 г. до окончателното изплащане, както и направените по делото разноски в размер на 32,59 лв. - държавна такса и 50 лв. - ***ско възнаграждение.
Гореописаните факти съдът приема за установени с категоричност от посочените по делото доказателства. На база на тях съдът счита, че се налагат следните правни изводи: Претенциите на ищцовата страна относно сумата 59, 55 лв., представляваща главница и 319,47 лв., представляваща договорна лихва, са основателни и доказани. Безспорно е установено в случая, че ответникът е бил обвързан от задължение по договора за лизинг и той е преустановил заплащането на договорените месечни вноски, като от 18.12.2018 г. (датата на преустановяване на плащанията по договора) и до 05.02.2019 г. (датата на връщането на автомобила) са останали незаплантени четвърта, пета и частично шеста вноска съгласно погасителния план към договора. Размерите на общо неплатената главница и договорна лихва се установяват от самия, договор и погасителен план към него, както и от заключението на вещото лице по назначената експертиза. Неплатената и дължима главница възлиза на сумата от 59, 55 лв., а размерът на дължимата и неплатена договорна лихва е от 319, 47 лв. Възраженията, депозирани от особения представител на ответника, за липса на информация в договора за метода на изчисляване и начина, по който е формирана възнаградителната лихва и за противоречие на клаузата, регламентираща договорната лихва със закона и с добрите нрави, са неоснователни. Действително в чл.11, т.9 и т.9а от ЗПК има изисквания договорът да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; както и методиката за изчисляване на референтния лихвен процент. В случая, обаче по договора е уговорен фиксиран лихвен процент, при което няма необходимост да се уточняват условия за промяната му, тъй като същият до края на договора е неизменим. Конкретно начислената договорна лихва за всяка месечна вноска е посочена в погасителния план, който е част от договора и е подписан от ответника, т.е. за всяка месечна вноска лихвата е конкретно определена и известна. Предвид това не може да се приеме, че за ответника е било неясно как е формирана лихвата и какъв е размерът ѝ. Следва да се има предвид, че няма нормативно ограничение при договарянето на размера на възнаградителната лихва. Ищецът е бил уведомен за размера на възнаградителната лихва, който ясно е записан в погасителния план към договора. Няма основание тук да се счете, че е налице неравноправие, при положение, че както по-горе бе споменато, няма предвидено нормативно ограничение за размер на възнаградителната лихва. Такова има за годишния процент на разходите. Според чл.19, ал.4 от ЗЗП годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Въпросното постановление (Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения) определя годишния размер на законната лихва за просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. В разглеждания казус годишният процент на разходите е 48, 50% (съгласно заключението по експертизата), т.е. определен е към максималната допустима стойност, съгласно законовите разпоредби, но не я надвишава. Доколкото при формиране на ГПР се взема предвид размера на договорната лихва и тук ГПР не надвишава допустимия размер, то не може да се приеме, че клаузата в договора, определяща възнаградителната лихва не отговаря на законовите изисквания, или противоречи на закона. От ответната страна е налице възражение, че ГПР е от 140, 14%, но това изчисление е направено като съотношение между главницата и разходите. Всъщност ГПР се изчислява по начина, регламентиран в приложение №1 към чл.19, ал.2 от ЗПК, където е посочено какви обстоятелства се вземат предвид. В настоящия случай ГПР е изчислен и от заключението по назначената експертиза и е видно, че той не надвишава допустимия размер. Всъщност голямата сума за дължима лихва в случая се дължи не на размера на договорената лихва, а на начина по който е уговорено тя да се начислява. Това, обаче е било известно на ответника при сключването на договора, защото е отразено в уговорения погасителен план, който е подписан от ответника. Предвид всички дотук изброени обстоятелства, съдът счита, че претенциите за главница по договора и за договорна лихва за основателни и доказани и следва да се уважат.
Претенцията за неустойка в размер на законната лихва, поради забава в плащанията на четвърта и пета лизингови вноски също е основателна и доказана. Същата е на основание чл.15.1 от Общите условия и за периода от 20.12.2018 г. до 05.02.2019 г. е в размер на 0, 40 лв.
Относно претендираната неустойка за прекратяване на договора: В чл.15.5 от Общите условия към договора е регламентирано, че при прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, последният дължи неустойка в размер на три лизингови вноски, изчислена въз основа на последните три лизингови вноски с настъпил падеж преди прекратяването на договора. В случая е безспорно прекратяването на договора поради неизпълнение от страна на ответника; изрично е уговорена дължимостта на неустойка, определен е и размерът ѝ. Няма основание същата да се счита за нищожна, като противоречаща на добрите нрави, или поради неравноправие. Видно е, че същата има обезщетителна функция. Предвид това съдът следва да признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 446, 19 лв.
Съдът счита за основателни и доказани и претенциите за направени от ищеца разходи за данък в размер на 3, 25 лв. и за заплащане на застрахователни премии за застраховка „Гражданска отговорност“ в размер на 122, 65 лв. Въпросните суми не са заплатени при сключването на договора, а са дължими съгласно чл.8.6 във вр. с чл.8.7.4 и чл.8.7.5 от Общите условия. Обстоятелството, че същите са платени от ищцовата страна се установява от горепосочените писмени доказателства - преводно нареждане от 13.11.2018 г.; сметка №*** за начислена застрахователна премия и преводно нареждане от 06.12.2018 г., както и от назначената и изготвена по делото съдебно-счетоводна експертиза.
Претенцията за сумата от 678 лв., представляваща разходи, направени от ищцовата страна за възстановяване владението върху лизинговия актив, съдът счита за неоснователна и недоказана. Безспорно е, че ищецът е страна по договор за поръчка от 06.07.2017 г. с „Ем Би Кей Груп“ – ЕООД, като ищецът има качеството на доверител, а „Ем Би Кей Груп“ – ЕООД – довереник. Безспорно е също, че ищцовата страна е заплатила на „Ем Би Кей Груп“ – ЕООД сумата от 678 лв. (видно от горепосочената фактура). По делото, обаче е представен приемо-предавателен протокол от 05.02.2019 г., от който е видно, че на същата дата ответникът е предал на представител на ищцовата страна лизинговия автомобил. Няма данни това предаване да е било извършено със съдействие на друго лице и конкретно на „Ем Би Кей Груп“ – ЕООД, нито има данни за някакви действия от страна на последното дружество във връзка с възстановяването на владението на лизинговия автомобил. Ето защо не се установява и връзка между възстановеното владение върху колата от страна на ответника и направеното плащане на горепосочената сума от ищцовата страна към „Ем Би Кей Груп“ – ЕООД. По тези съображения съдът счита, че претенцията в размер на 678 лв. следва да се отхвърли.
Предвид гореизложеното, съдът счита, че следва да признае за установено, че ответникът дължи на ищцовата страна сумата общо от 951, 51 лева, от които: сумата 59, 55 лв. – главница по договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността № *** от *** г.; сумата от 319,47 лева - непогасена договорна лихва по същия договор; сумата от 0,40 лева - неустойка за забава; сумата от 446,19 лева - неустойка за прекратяване на договора и сумата от 125,90 лв. - задължение за възстановяване на данъци и застрахователни премии; ведно със законната лихва върху главниците, считано от 01.11.2019 г. до окончателното изплащане. Следва да се отхвърли претенцията в размер на 678 лева, представляваща разноски за възстановяване на владението на лизинговия актив.
При този изход на делото ответникът следва да заплати на ищцовата страна направените по заповедното производство разноски, съразмерно уважената част от исковата молба а именно от направени разноски в размер на 82, 59 лв., включващи 32, 59 лева държавна такса и 50 лв. адвокатско възнаграждение, ответникът следва да заплати разноски от 47, 90 лв. Той следва да заплати на ищцовата страна и разноските, направени по настоящото дело, също съобразно уважената част от исковата молба, а именно от общо направените разноски от 726, 64 лв. (32, 59 лв. – дължима държавна такса; 344, 05 лв. – внесен депозит за особен представител; 250 лв. – възнаграждение за вещо лице и 100 лв. – ***ско възнаграждение) ответникът следва да заплати на ищцовата страна сумата от 421, 45 лв. Надвенесената сума за държавна такса за размера над 32, 59 лв., а именно сумата от 234, 82 лв. може да бъде върната на ищцовата страна по посочена от нейна страна сметка и при поискване, тъй като същата е недължима по делото.
Водим от горното съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Р.Х.Т., с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес ***, ДЪЛЖИ на “МОГО БЪЛГАРИЯ” – ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, п.к.1113, район Изгрев, бул. „Доктор Г.М.Димитров“, №16А, представлявано от И.Х.Г., а по делото от *** К.И.К., СУМАТА общо от 951, 51 лева (деветстотин петдесет и един лева и петдесет и една стотинки), от които: сумата 59, 55 лв. (петдесет и девет лева и петдесет и пет стотинки) – главница по договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността № *** от *** г.; сумата от 319, 47 лв. (триста и деветнадесет лева и четиридесет и седем стотинки) - непогасена договорна лихва по същия договор; сумата от 0, 40 лв. (четиридесет стотинки) - неустойка за забава; сумата от 446, 19 лв. (четиристотин и четиридесет и шест лева и деветнадесет стотинки) - неустойка за прекратяване на договора и сумата от 125, 90 лв. (сто двадесет и пет лева и деветдесет стотинки) - задължение за възстановяване на данъци и застрахователни премии; ведно със законната лихва върху главниците, считано от подаването на заявлението по чл.410 от ГПК – 01.11.2019 г., до окончателното плащане.
ОТХВЪРЛЯ предявената от “МОГО БЪЛГАРИЯ” – ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, п.к.1113, район Изгрев, бул. „Доктор Г.М.Димитров“, №16А, представлявано от И.Х.Г., а по делото от *** К.И.К., установителна претенция на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, предявена по реда на чл.422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК против Р.Х.Т., с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес ***, в размер на 678 лева (шестстотин седемдесет и осем лева), представляваща разноски за възстановяване на владението на лизингов актив по договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността № *** от *** г.
ОСЪЖДА Р.Х.Т., с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на “МОГО БЪЛГАРИЯ” – ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, п.к.1113, район Изгрев, бул. „Доктор Г.М.Димитров“, №16А, представлявано от И.Х.Г., а по делото от *** К.И.К., направените разноски по ч. гр. д. №***г. по описа на РС – Нови пазар в размер 47, 90 лв. (четиридесет и седем лева и деветдесет стотинки).
ОСЪЖДА Р.Х.Т., с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на “МОГО БЪЛГАРИЯ” – ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, п.к.1113, район Изгрев, бул. „Доктор Г.М.Димитров“, №16Апредставлявано от И.Х.Г., а по делото от *** К.И.К., направените разноски по настоящото дело от 421, 45 лв. (четиристотин двадесет и един лева и четиридесет и пет стотинки).
Решението подлежи на обжалване пред Шуменския окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: