Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, …….2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен
състав, в открито заседание на девети юли две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 16866 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на „Т.-С.“ ЕАД срещу решение № 167141 от 16.07.2019г., постановено
по гр. дело № 88735/2017г. на Софийски районен съд, ГО, 72-ри състав, с което
са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, за признаване за установено, че М.Д.И. дължи на ищеца „Т.С.“
ЕАД, плащане на сумата от 359,34 лева, представляваща дължима цена на доставена
топлинна енергия за периода м. 08.2015г. – месец 04.2016г., сумата от 15,00
лева – такса дялово разпределение за същия период, с неплащането на които се е
обогатила за сметка на обедняването на ищеца, ведно със законната лихва от
25.08.2017г. до окончателното плащане, лихва за забава в размер на 56,83 лева
върху главницата за топлинна енергия за периода от 30.09.2015г. до 17.08.2017г.
и лихва за забава върху главницата за дялово разпределение в размер на 2,33
лева, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК по ч.гр. д. № 58720/2017 г. на СРС.
Решението
е постановено при участие на трето лице – помагач на ищеца – „Б.“ ООД и на
трето лице – помагач на страната на ответника – ЕТ „В.П.ТКЗС“.
Срещу
така постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.-С.“
ЕАД, с изложени в нея съображения за неправилност на атакувания съдебен акт,
поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост.
Въззивникът счита за безспорно доказано по делото, че ответникът има качеството
на потребител на топлинна енергия за стопански нужди, доставена в процесния
имот за исковия период, както и че същият се е обогатил неоснователно за сметка
на дружеството – ищец. Сочи, че ответникът, като собственик на топлоснабдения
имот, носи отговорност за заплащане на цената на потребената енергия, като е
ирелевантно обстоятелството кое лице е държател на имота и фактически се е
намирал в същия. Отправено е искане за отмяна на решението и уважаване на
предявените искове в цялост. Претендират се разноски в настоящата инстанция.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна –
ответник в производството М.Д.И., посредством надлежно упълномощен процесуален
представител – адв.М. – САК, в който се изразява становище за неоснователност
на същата и е отправено искане за оставянето й без уважение по подробно
изложени съображения. Претендират се разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от страна на трето лице – помагач на ищеца – „Б.“
ООД и на трето лице – помагач на страната на ответника – ЕТ „В.П.ТКЗС“, не са
постъпили отговори на въззивната жалба.
Софийски градски
съд, II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо, като не се констатира нарушение на
императивни материалноправни норми.
По повод
релевираните доводи за неправилност на съдебния акт, въззивният съд намира
следното:
Не се спори между
страните по делото, че М.Д.И. е собственик на процесния недвижим имот – офис №
6, находящ се в гр. София, общ.Оборище, ул. "********, което се установява
и от приложеното и прието по делото постановление от 06.07.2015 г. за възлагане
на недвижим имот, придобит от публична продажба. Установява се също така, че по
отношение на процесния имот между ответника и третото лице помагач на негова
страна ЕТ „В.П.ТКЗС“ е сключен договор за наем от 01.08.2015г., същият
прекратен, считано от 01.03.2018г., съгласно двустранно подписано между
страните споразумение.
Видно от
представения по делото и неоспорен от страните Договор № 126 – 352573 от 11.02.2011
г. за продажба на топлинна енергия за стопански нужди, третото лице помагач на
страната на ответника в производството ЕТ „В.П.ТКЗС“, е потребител на топлинна
енергия за стопански нужди относно процесния топлоснабден имот и за процесния
период.
Не се спори между
страните по делото, че ищецът няма сключен писмен договор за доставка на
топлинна енергия с ответника.
От
заключението на съдебно-техническата експертиза се установява, че за процесния
период по отношение на сградата, в която се намира имотът на ответника, е
доставяна и начислена топлоенергия, като при отчитането и разпределението й са
спазени разпоредбите на ЗЕ и Наредбата за топлоснабдяването. В сградата е
въведена система за дялово разпределение на топлинна енергия и избрано
дружество по реда на чл.139б ЗЕ, което да извършва дяловото разпределение. В
процесния топлоснабден имот няма монтирани отоплителни тела, ползва се топла
вода, разходът за която се начислява по показанията на два водомера. Начислена
е топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, разпределена пропорционално
на отопляемия обем по проект на имотите. За процесния период в имота е отдадена
топлоенергия на стойност 324,04 лв.
За изясняване на
спорното по делото обстоятелство относно дължимостта на претендираните суми по
делото е изслушано заключението на съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от
страните, което съдът кредитира изцяло като компетентно и пълно. От него се
установява, че през процесния период титуляр на партидата на имот, находящ се в
гр.София, общ.Оборище, ул.“********офис 6, аб.№ Т352573 е ЕТ „В.П.ТКЗС“. Видно
от заключението на вещото лице е също така, че фактурите и изравнителните
сметки от ФДР, са издавани на ЕТ „В.П.ТКЗС“, ЕИК********, съгласно сключен
договор с „Т.-С.“ ЕАД № 126 – 352573 от 11.02.2011г.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК вр. ал. 415, ал. 1 ГПК с
обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване дължимостта от страна на ответника на сума в общ
размер от 433,50 лева, от които 359,34 лева- главница, представляваща стойност
на незаплатена топлинна енергия за периода от м.08.2015г. до м.04.2016г.;
сумата от 56,83 лева – законна лихва за забава от 30.09.2015г. до 17.08.2017г.,
както и сума за дялово разпределение в размер на 17,33 лева, от които главница
в размер на 15,00 лева и 2,33 лева лихва, ведно със законната лихва от датата
на депозиране на заявлението по чл.410 ГПК – 25.08.2017г. до окончателното
плащане. За претендираните суми е подадено заявление по чл. 410 ГПК,
въз основа на което в полза на ищеца по ч. гр. д. № 58720/2017 г. по описа на
СРС, ГО, 72-ри състав, на 01.09.2017 г. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК.
Производството пред първоинстанционния съд е образувано след подадено
възражение против заповедта, като между страните не се спори, а и от
доказателствата по делото се установява, че исковете са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК.
За да определи
правната квалификация на предявените искови претенции, съдът изхожда от
изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения,
които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума
искане за защита. В конкретния случай, както в заявлението по чл. 410 ГПК,
така и в исковата молба, ищецът е твърдял вземане от ответника въз основа на
неоснователно обогатяване, поддържайки че ответникът е потребител на топлинна
енергия за стопански нужди, но поради бездействието му не бил сключен
предвидения в разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ писмен договор при Общи условия, поради което като
собственик на процесния имот, до който за процесния период е доставяна топлинна
енергия, ответникът следва да отговаря по правилата на неоснователното
обогатяване за потребената топлинна енергия. Ето защо съобразно тези твърдения
на ищеца, главният иск правилно е квалифициран като такъв с правно основание чл. 59 ЗЗД.
За уважаването на
иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 59 ЗЗД е необходимо да се докаже
кумулативното наличие на следните предпоставки: 1) обогатяване на едно лице,
изразяващо се в придобиване на имуществени блага или спестяване изразходването
на такива, реализиращо се посредством увеличаване на актива или намаляване на
пасива или спестяване на разходи, които е трябвало да бъдат направени; 2)
обедняване на друго лице чрез ефективно намаляване на имуществото или
пропускане на сигурното му увеличаване чрез придобиване на нова облага; 3)
липса на правно основание за обогатяване; 4) между обедняването и обогатяването
има връзка, но тя да не е на причина и следствие, т. е. обедняването да не е
следствие на обогатяването или обратното, а двете явление да произлизат от един
общ факт или група от факти – в този смисъл е ППВС № 1/1979 г. За
основателността на иска по чл. 59 ЗЗД, предвид субсидиарния му характер, е
необходимо да липсва друга правна възможност за защита на обеднелия. С оглед
конкретните доводи по делото, в тежест на ищеца е да установи доставянето на
топлинна енергия до имота на ответника в соченото количество и стойност и
обогатяването на ответника с посочената стойност. При установяване на тази
предпоставка, за да бъдат отхвърлени исковете, в тежест на ответника е да
докаже плащане.
Не се спори по
делото, че до имота на ответника е доставяна топлинна енергия от ищеца, като по
отношение нейното количество и стойност съдът кредитира назначените и изготвени
по делото съдебно техническа и съдебно – счетоводна експертизи. Липсата на
извършено заплащане на цената на доставената топлинна енергия обуславя
обедняването на ищеца.
Както бе посочено
при изясняване на фактическите обстоятелства по делото, не е спорно също, че
през процесния период имотът се е ползвал от наемателя на ответника – третото
лице помагач на негова страна ЕТ „В.П.ТКЗС“, ЕИК********. При това положение
правният субект, който се е ползвал от доставяната до имота топлинна енергия е
наемателят, а не собственикът на имота. Това обуславя извод за липсата на
обогатяване на ответника, като в случая собственикът на имота нито е придобил
имуществени блага, нито си е спестил изразходването на такива. При изложените
от ищеца доводи за липса на изискуемия писмен договор и доставяне на топлинна
енергия, при което на извъндоговорно основание се претендира заплащане на
цената, материалноправно легитимирано по иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД би било лицето, което действително е ползвало имота и доставяната топлинна
енергия, като в този случай обедняването на ищеца и обогатяването на ответника
биха произтичали от общ юридически факт.
Отделно
от това следва да се вземат предвид и задължителните разяснения, дадени с ТР
2/2017 от 17.05.2018 г. на ОСГК на ВКС, а именно, че „собствениците,
респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото
вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената
топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за
енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за
ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на
договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба
на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който
ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й“. Хипотезата
на ползване на имота на облигационно основание, при която договорната връзка
между топлопреносното предприятие и облигационния ползвател не може да се
извежда само от факта на ползването на имота, ако липсва договор, например –
чрез откриване на партида на името на наемателя. В случая се касае за доставена
топлинна енергия за небитови нужди, при която се изисква наличие на писмен
договор, а при претендирано заплащане на цената на извъндоговорно основание,
ползването на имота от облигационния ползвател, а не от ответника, обуславя
извод за недоказаност на претенцията за неоснователно обогатяване. Отделно от
това с оглед конкретиката на случая, се установява от приетите по делото
доказателства, че е налице сключен договор между ищеца и третото лице ЕТ „В.П.ТКЗС“,
ЕИК********, въз основа на който ищецът може да претендира заплащането от него.
Само на това основание искът по чл. 59 ЗЗД е неоснователен, тъй като правото по
реда на чл.59 ЗЗД предполага липсата на друг начин за защита.
От установения по
делото посредством изслушаната експертиза факт, че за процесния период са
издавани фактури на името на наемателя следва, че ищецът е разполагал с данни
относно реалния ползвател на имота и на доставяната до него топлинна енергия.
Поради това ищецът не е имал основание да насочва исковата претенция срещу
действителния собственик, който не е ползвал обекта през процесния период.
Отделно от това,
за разлика от предпоставките за ангажиране на договорната отговорност на
потребителя на ТЕ, при претенцията по чл. 59 ЗЗД е необходимо установяване, че
ответникът действително е ползвал имота и се е обогатил, спестявайки си
разходите за потребената топлинна енергия. В случая по делото не се установи
ответницата да е използвала за своите стопански нужди процесния имот, който е
бил ползван от друго лице, което е и реалният потребите на доставената ТЕ в
имота въз основа на сключения договор с ищеца. След като ответницата не е
ползвала доставена от ищеца топлинна енергия в имота, тя не се е обогатила с
нейната стойност.
Предвид
гореизложените изводи, първоинстанционният съд правилно е приел, че
неоснователен се явява искът с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
По иска с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Основателността на
същия се обуславя от наличие на главно парично задължение, настъпване на
неговата изискуемост и изпадане на длъжника в забава. Доказването на тези
обстоятелства са в тежест на ищеца. Предвид неоснователността на главната
искова претенция, неоснователна се явява и акцесорната за заплащане на
обезщетение за забава и като такава подлежи на отхвърляне.
С оглед
гореизложените аргументи, изцяло неоснователна се явява въззивната жалба на
ищеца в първоинстанционното производство "Т.-С." ЕАД, като
атакуваното с нея решение следва да бъде потвърдено като правилно.
По разноските:
С оглед изхода на
спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски пред настоящата инстанция се дължат единствено в полза на
въззиваемата страна. Същата е претендирала такива в размер на 300 лв. за
адвокатско възнаграждение, като са представени доказателства за заплащането им
в брой, а именно договор за правна защита и съдействие от 28.01.2020г. с
уговорено плащане в брой и отбелязване за получаване на сумата, който в случая
служи като разписка. Неоснователно е релевираното от въззивника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение, доколкото то е съобразено с предвиденото в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Поради това
въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна сумата от
300 лв., представляваща направени пред настоящата инстанция разноски.
С оглед цената на иска,
въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване по правилата на 280,
ал. 2 ГПК,
във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 167141 от 16.07.2019г., постановено по гр. дело № 88735/2017г.
на Софийски районен съд, ГО, 72-ри състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес *** да заплати на М.Д.И.,
ЕГН **********, с адрес *** – А, на основание чл.78, ал.3 ГПК сума в размер на 300,00
лева – представляваща разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участие на
трето лице – помагач на ищеца – „Б.“ ООД и на трето лице – помагач на страната
на ответника – ЕТ „В.П.ТКЗС“.
Решението не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.